Вторият печатен сборник на сп. dВЕРСИЯ „Оръдия за масово овластяване“ е наличен в районните и университетските библиотеки в страната, както и в някои социални центрове и книжарници. В този пост можете да свалите сборника в PDF за принтиране, да прочетете увода му, и да намерите линкове към всички статии в него. Прочетете и за представянето му.

Сваляне на сборника в PDF

Оръдия за масово овластяване: въведение

Станислав Додов

Една година след първия си сборник и две години след създаването си dВЕРСИЯ продължава да съществува и отново излиза с печатна книга, в която читателите ще открият селекция текстове от изминалия период.

Сборникът отново има за цел както да позиционира нас като активистка инициатива, така и да се намеси в социално-политическата реалност. А за да постигне тези цели, трябва ние, колективът зад списание dВЕРСИЯ, да си дадем ясна сметка какво сме способни да постигнем с една книга и в какъв контекст какви намеси са необходими и възможни.

Един от водещите ориентири в публичния живот в последно време е идеята, че популизмът търпи разцвет и влияe върху все повече обществени сфери. Той сочи към някои от най-отчетливите разкази в публичното пространство за това какво е възможно и какво не е, какво е допустимо и какво не е, а често служи също така и за описване някаква криза на политическото.

Интересът, който движи изобщо начинанието dВЕРСИЯ и в частност този сборник, е както да открива противоречията и да ги обяснява, така и да ги впряга в продуктивна посока. Тези задачи в днешния контекст естествено ни карат да се запитаме защо радикално различните от настоящето проекти за живот заедно остават извън горещата опозиция антипопулизъм – популизъм. Докато в следващите страници даваме нашия отговор на този въпрос, успоредно с това ще предложим ход напред, обяснявайки концепцията на настоящия сборник.

Популизмът сякаш днес вече не се свързва просто с опортюнизъм (например чрез смели предизборни обещания и изобщо „купуване“ на подкрепа) или просто демагогия (някакво апелиране към емоционалните интуиции на избирателите) в официалната политика. Изглежда е недопустимо и да се мисли като съставна част на демокрацията от гледна точка на включването на широки групи от хора. Популизмът по-скоро в момента е разбиран като поначало реакционен спрямо доминиращия ред и като по неизбежност симптом на тенденции към авторитаризъм.

Всъщност, с помощта на коментаторите от глобалното либерално течение популизмът започна да придобива собствено (макар и не ново) идеологическо съдържание. Вече – редом с по-ситуационните му и по-стари употреби (опортюнизъм, демагогия, изискване на демокрацията) – едно от ключовите му значения стана особеният знак за равенство между две явления. От една страна, това е антилибералната и антизападна политика и геополитика (например системните мерки срещу чуждестранни неправителствени организации, апелите за излизане от съюзи като ЕС или НАТО и др.). От друга страна, това е въвличането на големи групи хора в убеждения и поведения, които привидно не се съгласуват с принципите на либералната демокрация (т.нар. „пост-истина“* и хибридните войни**, а често и просто конвенционално-неясни обвинения в пропаганда).

Силен пример в това отношение е широко отразеното изследване „Антидемократична пропаганда в България“¹ на Фондация за хуманитарни и социални изследвания. Още в увода авторите изразяват категорично становище:

През последните десетина години за първи път след края на Студената война и с надигането на популизма в световен мащаб започва да се оформя общ „популистки фронт“, който се противопоставя на ценностите и институциите на либералната демокрация, изглеждали безалтернативни за цели две десетилетия.

Под „общ „популистки фронт“ авторите на изследването визират едновременно две неща. Първо, разбирането – според тях на Ернесто Лакло и Шантал Муф – за общия популистки фронт като плод на исторически и властови процеси. И второ, това е влиянието на „ляво радикалната критика на капитализма“ и на „дясно-популистката (етно-националистическа) критика на космополитната либерална демокрация.“ Според авторите на изследването в последно време можем да наблюдаваме загуба на противоречията между тези принципно враждуващи политически виждания. Авторите стигат дотам да твърдят, че тези два полюса влизат в „синтетична връзка“. Същественото за това, че ги разбират като част от т.нар. „популистки фронт“, е, че винаги тези политически субекти критикуват либералната демокрация.

В това вече наложено определение на популизма сякаш се пропуска, че създаването на един хомогенен общ враг („популистите“) напълно споделя ключов подход на популизма, но от позицията на елитите. Oчаква се тоест, че политиката трябва да бъде изражение на възгледите на моралния елит, вместо на тези на „народа“. Иначе защо сега би изглеждало плашещо, че все повече партии и лидери си позволяват да правят обратното – да претендират, че политиката трябва да бъде изражение на възгледите на презрените маси (най-често – и това има значение – обосбени по национален и етнически признак). В този смисъл Георги Медаров засяга проблемите на градското (пре)устройство в своята статия „Либерализация или демократизация на градския активизъм?“, показвайки как не всяка инициатива, говореща от името на гражданите, може да се приеме за демократична, именно защото самата идея за гражданственост има опасност да е обладана от елитистки предпоставки. Защо тогава всяка инициатива, говореща от и в името на народа, най-често се счита за популистка и най-вече защо това автоматично е нещо нежелано?

Авторите на цитираното по-горе изследване изхождат от такава елитистка позиция и това се вижда по няколко начина. Първо, те критикуват популистката пропаганда като използват изрази като „примитивен (популистки език)“, явно приемайки, че „народът“ е по-възприемчив към по-примитивна реторика и внушавайки, че популистите са малко или повече цивилизационно изостанали. Отхвърлят изглежда вероятността, поради съвсем рекламни подбуди популистите да впрягат онези предзададени разбирания, които ще се възприемат най-бързо и при най-малко съпротивление (нацията например), и предпочитат да задвижат някаква цивилизационна реторика. Второ, те сякаш считат, че могат да прилагат ефективно подходи на същия популизъм, без да им бъде държана сметка. Например казват, че „пропагандата работи чрез фигурата на конспирацията: злодей-кукловод-марионетки-жертва“, а посвещават практически цялото си изследване на Русия, при което тя играе ролята именно на такъв вечен злодей. Но самият подход на създаване на враг и презумпциите, върху които стъпва изборът му, доближава изследователите до пропагандистите, които ужким критикуват. Трето, авторите впрягат комфорта на аполитичността, така че да могат да си позволят да дискредитират наред, например като сливат без оглед на особеностите им (радикално) лявото и (радикално) дясното само по линия на това, че и двете са противници на доминиращия ред. Всичко това им позволява да присвоят ролята на определящи какво е възможно и какво не е по силата на мнимо обективни критерии, видимо в изречения като „популисткият фронт идва като реакция на реални проблеми“, но „не дава реален отговор на тези проблеми“.

Само че задачата на популизма като такъв просто не е да дава отговори – задачата му е да проблематизира кой дефинира и въпросите, и отговорите.

За нас в dВЕРСИЯ също е ключово кой дефинира въпросите и отговорите. Ние считаме, че между изказването на Маргарет Тачър, че „няма алтернатива“ на неолибералния капитализъм, и твърдението, че едва ли не никой не предлага „реални отговори“, идейно няма и една крачка, но исторически между тях лежат поне 30 години. След толкова време сливането между (или минаването отвъд) лявото и дясното е достигнало етап, в който всеки опит за позициониране отвъд центъра и за представяне и обсъждане на алтернативни политически проекти рискува да бъде дискредитирано като популистки ход още в зародиш, защото явно си навлича белята да проблематизира кой претендира за реални решения.

Ако трябва да оставим само един принцип, от които се водим, създавайки dВЕРСИЯ, това ще е настояването винаги да бъде напълно ясно от какви убеждения изхождаме, за да си позволяваме да казваме, каквото казваме. Целият ни първи сборник беше посветен на ясното отграничаване на политическите позиции, на които стоим, – а именно, радикално леви, – и най-вече на убеждението, че докато не политизираме публичното пространство и обществеността изобщо в смисъла на една борба между ясно разграничени проекти за бъдещето и техните дейци, бъдещето просто няма как да бъде очертано.

Както беше споменато и по-горе, авторите на „Антидемократична пропаганда в България“ се уповават на Ернесто Лакло и Шантал Муф, но те сякаш изхождат от диаметрално противоположни на техните позиции, за да определят популизма и неговото значение. Ако трябва да цитираме началото на същата статия на Муф², която се цитира и в изследването:

Популизмът не е идеология или политически режим, нито пък може да бъде приписан на специфично програматично съдържание. Той е съвместим с различни форми на управление. Той е начин за правене на политика, който може да приеме различни форми в зависимост от периодите и местата. Той се появява, когато се стремим към изграждане на нов субект на колективно действие – народът – способен да реорганизира социалния ред, изживяван като несправедлив.

Ако се върнем малко по-горе, като списание dВЕРСИЯ явно ни се налага да присъстваме някъде в „общия популистки фронт“, щом като критиките ни срещу днешния ред и политизиращият подход автоматично ни причисляват към него.

Първо, защото, следвайки последния цитат, ние наистина настояваме да говорим за несправедливостите. В постполитическия свят, където пътят към общото благо се приема, че е един и еднакъв за всички и че той трябва да се следва дори когато цената става твърде висока, въпросът за справедливостта звучи странно. Когато аполитичността дотолкова доминира въображението, просто е прекалено трудно да се отграничат субектите, между които се търси справедливо отношение – самото питане „Справедливо ли е?“ става почти немислимо. Неслучайно бивш финансов министър явно се чувства комфортно да заяви, че справедливостта е цел, но недостижима³.  Ние обаче настояваме върху въпроса.

Справедливо ли е масовото завземане на публични пространства и собствености по естетически безогледен начин и като се елиминира социалната им функция (и независимо дали това става в съзвучие с буквата на закона!), както поставя въпроса в статията си за варненските Морски бани Петър Добрев? Справедлива ли е формулата на създаване на ромски гета, както я описва чрез примери Росица Кратункова в „Моят град не е твоят, нека сам си ст(р)оя“? Справедливо ли е, че през последните шестнайсет години в България са закрити близо 1000 училища, както коментирам в моята статия „Училище на бъдещето“ АД или защо да защитаваш похитителя си?“ Справедливо ли е, че цели квартали се намират в системно транспортно, културно и икономическо лишение, и че тази наложена нищета съвсем не е плод на обикновени случайности, както дава пример Павел Янчев в „Инфраструктурните бариери – случаят с кв. Христо Ботев“? Справедливи ли са идеологическите механизми, позволяващи създаването на категорията „турист за социални помощи“ като насилник върху държавата, в която отиват мигранти, иначе намиращи се в истински затруднено положение, както разказва Рая Апостолова в „Работниците от ъгъла: туристи за социални помощи или фрагменти на капитализма?“.

Явно въпросът „Справедливо ли е?“ – особено когато е подплатен с толкова живо съдържание – става популизъм в момента, в който бъде зададен. Смятаме да се възползваме от това.

Оттук и втората причина, поради която изглежда ни се налага да се числим към „общия популистки фронт“. През нетоговорения въпрос за справедливостта ние виждаме слабостта на доминиращия ред и искаме, доколкото зависи от нас, да посочим и опишем тази несправедливост, за да отворим повече пространства за действие.

Обръщайки се в крайна сметка към Ернесто Лакло като един от най-влиятелните изследователи на популизма, ще открием, че ръстът на популистките тенденции в днешно време може да бъде обяснен и по следния начин:

…появата на популизма е исторически свързана с криза на доминиращия идеологически дискурс, която на свой ред е част от по-обща социална криза. Тази криза може както да бъде резултат от разчупвания във властовия блок, при които една класа или част от класа има нужда, за да затвърди своята хегемония, да призовава „народа“ срещу установената идеология като цяло; така и от неспособността на системата да неутрализира гласовете на доминираните обществени сектори…⁴ 

Ние виждаме, че доминиращият идеологически дискурс е в криза, и един от знаците за това е особено отчетлив. Либерални демокрации по цял свят стават едновременно все по-дясно-либертарни и все по-малко демокрации, а на мястото на зейващите пропасти се настаняват все по-насилнически форми на управление. България не е изключение – докато на власт идва едно по-дясно и по-консервативно управление от всякога досега, страната става един от европейските шампиони по неравенство. У нас 10% от населението печелят повече от половината си съграждани⁵, докато 36% живеят под линията на бедност. 

Другият начин, по който се вижда кризата на доминиращия идеологически дискурс, е именно чрез все по-затруднените му опити да „неутрализира гласовете на доминираните обществени сектори“ в контекста на глобалната информационна свързаност. В медийната и технологична среда сме свидетели на безконечен спектакъл на борба между добрите и лошите (често инсценирани като между антипопулисти и популисти).

Става въпрос за обявяването на настъпването на епохата на „пост-истината“ и за абстрактните динамики на т.нар. „хибридни войни“, съчетавани с чувството на катастрофичност, насаждано от масмедиите и кинопродукциите. Либералните анализатори настояват, че нови форми на пропаганда завладяват публичното пространство и алармират гражданите за опасностите ѝ. Внушението в крайна сметка е, че не трябва да се доверяваме току-така на нищо и на никого в публичното пространство, защото популистите едва ли не дебнат отвсякъде, а всепроникващото усещане за криза и загубено бъдеще само подсилва залога на правените информационни избори.

Ги Дебор може да помогне в разбирането как всичко това представлява опит на системата да неутрализира доминираните гласове. Ако за собственото си време в книгата „Обществото на спектакъла“ той казва, че „[в]сичко, което се явява, е добро, и всичко, което е добро, се явява“, – в смисъл, че спектакълът на публичния живот преиграва и представя някакви илюзорни аспекти на доминиращия ред като прекрасни и желани, за да поддържа този ред – то може би в нашето време „всичко, което се явява, е недобро, и всичко, което е недобро, се явява“. Новият механизъм за поддържане на стария ред функционира наобратно – чрез лошото и чрез врага. Независимо дали ще става дума за последователна и настоятелна критика срещу системата или за интуиция, и в двата случая спектакълът е в състояние да ги преработи в чувство за вина, да ги превърне в стока и в крайна сметка да ги усвои в себе си, да ги подчини. „Добродушното приемане на статуквото може да съжителства с чисто драматичната съпротива – самата незадоволеност става стока веднага щом икономиката на изобилието развие капацитет да преработва такъв тип суровина.“⁶ Вината „дебне“ непрекъснато заради това, че потребителят на медийно съдържание не е достатъчно грамотен, един вид недостоен е и може би дори заслужава положението, което бездарно критикува, на това отгоре давайки власт на неправилните хора.

Превръщането на критиката в стока и усвояването ѝ изобщо е видимо както във фрапантни примери като спортни обувки с лика на Маркс, продавани на промоция във Facebook, така и в по-заобиколни PR тактики като нашумялата реклама на Pepsi, имитираща скорошен сблъсък между протестиращи от Black Lives Matter в САЩ и полицията, която обаче вместо с агресия завършва с даряване на кен от безалкохолната напитка на полицаите в знак на добри намерения. Видимо е и в по-малко очебийни случаи, например в съдбата на самородната звезда Джорджано, която Симеон Кюркчиев коментира в статията си „Овладяване на критиката – случаят Джорджано“. Дори конспиративните теории са вече медиен продукт и успешен бизнес, който е способен и да атакува, и да защитава властта, както показва Божин Трайков в „Крайната игра на Алекс Джоунс“.

Тези развития на публичната среда – от феномена на т.нар. пост-истина до овладяването на критиката – са симптоматични за кризата, с която се бори доминиращият идеологически дискурс. Те често се крепят на тезата за лошия популизъм. Но популизмът (и добър, и лош, и преди, и сега) винаги и рисковано се е заигравал с предпоставката, че „народът“ е някаква широка еднолика маса.

Импликациите на тази предпоставка днес обаче са нови. Както пише Сам Крис в своята статия „Най-голямата политическа лъжа на 2016 г.“, „[в]инаги когато политическите процеси започнат да въвличат голям брой хора, има тревога, че истината бива изоставяна. Това трябва да е показателно.”⁷  Показателно както за „истината“ за обективните факти кое, кога, как и защо се случва, така и за „истината“ за това кой е справедливият ред на обществения живот.

Защото действително все по-големи групи от населението по цял свят се въвличат като дейни участници в политическия живот (не без помощта на технологиите). Тези групи представляват едно необозримо многообразие от контексти, нужди и визии за обществения живот, които при това имат шансове за достъп до публичността повече от всякога. В същото време глобалната технологично-медийна среда упорито налага едни и същи културни и политически модели, които представят либералната демокрация и западния начин на живот като безалтернативни за всички до един. Такава среда е неспособна да удържа безкрайно енергиите на публично нарастващите множества. Неспособна е, защото начинът ѝ да налага един и същ политически проект е не толкова само чрез рекламирането му, колкото чрез ограничаването на възможностите други проекти да бъдат изведени и обсъждани.

Понастоящем антипопулизмът е именно мярка срещу обсъждането на алтернативи. В един момент обаче желаните, но непозволени проекти просто няма да могат да бъдат потискани повече. Затова е от критична важност на кои проекти ще дадем по-голям шанс.

В момента най-малко съпротивление предлага националистическият проект. Той идва като утеха за мнозина, понеже е изпитан и лесно контролируем от неолибералния ред, при него най-лесно и гъвкаво може да бъде конструиран угнетения народ, както коментираме с Петър Добрев в „Децата и значението на националистическия пърформънс.“

Вярваме, че можем и трябва да дадем повече шанс на други алтернативи, и така започва намесата, която се надяваме да извърши този сборник.

Бидейки чувствителни към всичко дотук, в dВЕРСИЯ не можем да си позволим да запазим досегашния ни слоган „В опит за по-добър провал“. Не защото сме вирнали носове и не вярваме във възможността да се провалим, и не защото сме спрели да виждаме критическия заряд на готовността за провал, за който специално пише Неда Генова в „Някои размисли за критиката и скачането“. По-скоро защото отчитаме нуждата да уловим всички описани дотук обстоятелства и да ги впрегнем в продуктивна посока. Както беше споменато в началото, именно това желание се явява движеща сила на нашето начинание. Така се роди и идеята за заглавието на този сборник – „Оръдия за масово овластяване“.

На катастрофично-войнствения спектакъл, който в момента представлява публичната среда, ние отговаряме с „оръдия“. Защото разбираме, че основата на конфликтите, които ни се представят – и в реалната им форма, и в спектакъла – е класова, а не абстрактна, не геополитическа, и че във войната на едни управляващи срещу други губещите са само управляваните. Повече аргументи за това дава Вероника Стоянова в нейната статия „Оптимистични тези за неоптимистични времена“.

На консервативния и националистически популизъм, който в момента владее основно разбирането за популизма изобщо, ние искаме да противопоставим нуждата от радикално демократичен популизъм – такъв, който създава повече пространство разнообразните групи да дефинират себе си като политически субекти, да осъзнаят и да упражнят властта си (обратно на тенденциите, които в културното поле Валентина Георгиева проследява във „Властелините на вкуса“).

Виждаме оръдията за масово овластяване като средство за справяне с „постфутуристичното бъдеще“, както се изразява Франко „Бифо“ Берарди в „Бъдещето след края на икономиката“. Т.е. това са средства за справяне с бъдеще, което предварително е изчерпало енергията си и така ни държи неспособни да си въобразим алтернативно утре.

Оръдията за масово овластяване са много и различни, обаче само заедно (като „общ фронт“?) те могат да постигнат своята цел. dВЕРСИЯ сама по себе си е само едно такова оръдие, но се стремим да представяме, обсъждаме и свързваме и други. Такива са Автономния работнически синдикат и Фабрика Автономия, които тук представяме през отколешната рубрика „Джобове автономия“. Такива са уроците, които Игор Щикс ни предава от опита на „новото ляво“ в постюгославското пространство.

За да открием, осмислим, обсъдим, представим и дори за да впрегнем оръдията за масово овластяване, се налага да преодолеем редица трудности.

На първо място ще трябва да се предпазим от това критиката ни да бъде банализирана и усвоена от спектакъла, както стана дума по-горе.

После статията на Ивайло Динев „Създаването на пространства по време на масови мобилизации“ ни напомня, че трябва да бъдем предпазливи спрямо създаването на изключващи практики именно тогава, когато трансформативната енергия на големи групи хора бъде отприщена.

Ще трябва да станем съзнателни по какъв начин самото ни време е под контрола на капиталистическия ред, за да ги обърнем в наша полза, и Яри Ланчи дава някои идеи в тази посока.

Не на последно място, както обръща внимание Уенди Браун, ще трябва да се съпротивляваме на меланхолията, караща ни да се чувстваме комфортно в границите на недоволството и неуспеха от предишни провали на левите проекти.

С вече втори сборник и втора година зад гърба ни се чувстваме двойно по-спокойни отпреди, че ако се провалим, ще се провалим „по-добре“. Време е за стъпка напред, и се надяваме, че ще я направим заедно с вас.

Приятно четене!

Статии в сборника

1. Властелините на вкуса – Валентина Георгиева;
2. Крайната игра на Алекс Джоунс – Божин Трайков;
3. Оптимистични тези за неоптимистични времена – Вероника Стоянова;
4. „Промяната е добра за всички!“ Из историята на приватизацията на Морските бани във Варна – Петър Добрев;
5. Либерализация или демократизация на градския активизъм? – Георги Медаров;
6. Децата и значението на националистическия пърформънс – Петър Добрев и Станислав Додов;
7. Работниците от ъгъла: туристи за социални помощи или фрагменти на капитализма – Рая Апостолова;
8. Моят град не е твоят, нека сам си ст(р)оя, или как политиката създаде гетото – Росица Кратункова;
9. Инфраструктурните бариери – случаят с квартал „Христо Ботев“ в София – Павел Янчев;
10. „Училище на бъдещето“ АД или защо да защитаваш похитителя си – Станислав Додов;
11. Бъдещето след края на икономиката – Франко „Бифо“ Берарди, превод на Станислав Додов;
12. Мързелът и времето на капитала – Яри Ланчи;
13. Създаването на пространства по време на масови мобилизации – Ивайло Динев;
14. Овладяване на критиката – случаят Джорджано – Симеон Кюркчиев;
15. Някои размисли за критиката и скачането – Неда Генова;
16. „Новото ляво“ в постюгославското пространство: проблеми, места и форми – Игор Щикс, превод на Ивайло Динев;
17. Съпротивлявайки се на лявата меланхолия – Уенди Браун, превод на Неда Генова;
18. Джобове автономия: Автономен работнически синдикат  – Петър Добрев;
19. Джобове автономия: Фабрика Автономия – Станислав Додов;

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

1. Антидемократична пропаганда в България, първа част. Информационни сайтове и печатни медии: 2013 – 2016 г. Количествени изследвания. ФХСИ. София. 2017 г. с. 4 – 8
2. Mouffe, Chantal. The populist moment / Chantal Mouffe. // Open Democracy, 21 November 2016 (05.04.2017)
3. Тази Сутрин: Владислав Горанов: До края на годината минималната пенсия ще е 200 лв. достъпно в YouTube канала на bTV от 12 април 2017 г. 
4. Laclau, Ernesto. Politics and Ideology in Marxist Theory: Capitalism, Fascism, Populism. London: NLB, 1977. – 175
5. Събев, Димитър. Първи по неравенство / Димитър Събев. // Bodil.bg, 4 януари 2017 г. (06.04.2017)
6. Debord, Guy. Society of the Spectacle. Rebel Press, 2012. – 29
7. Крис, Сам. Най-голямата политическа лъжа / Сам Крис; прев: Станислав Додов // dВЕРСИЯ, 26 декември 2017 г. (06.04.2017)

Comments

comments