Някои размисли за критиката и скачането
Петък 13-ти 2016 година беше денят, в който печатният сборник на dВЕРСИЯ беше представен пред публика за първи път, така предоставяйки повод за дискусията на тема “Лява медия в България?” в Бар Дак -2 в София. Въпреки че не можах да присъствам физически на нея, аудио-записът и въпросите, които дебатът породи у мен, от своя страна образуват основата, от която този текст ще се опита да отскочи. Две са темите, които ме вълнуват особено в този момент на осмисляне на начинанието dВЕРСИЯ, особено в контекста на отбелязването на първата ни година: вида критика, която трябва да бъде практикувана, за да задвижим промяна в механизмите на потисничество и хегемонната уредба на реалността, и въпросът за уместността на предприемането на опит за по-добър провал, както е формулирано в слогана, който вече една година краси сайта и фейсбук страницата ни.
Ако трябва да избера момент, откъдето да започна опита си за свързане на тези две теми, то това трябва да бъде последното изказване на Тодор Христов в рамките на петъчната дискусия – а именно, че за да бъде една критика радикална, то тя трябва да бъде и радикално неуверена. Но какво ѝ е радикалното на една такава позиция, бихме се запитали, ако една от целите на (лявата) критика би трябвало да бъде именно преобръщането на “нещата такива, каквито са”, на поставянето под въпрос на техните условия за възможност? Не трябва ли в такъв случай тя да бъде уверена в способностите си да предостави алтернатива на установения ред и хегемонните интерпретации на реалността? Не е ли нужно да бъде смела в мечтанията си и радикално уверена в проектите, които предлага, за да може да убеди и други в стойността и важността им? Да припомним и един от движещите дискусията въпроси: не е ли задача на лявата критическа теория точно мобилизирането и стимулирането на социални и политически движения, които не просто да приложат на практика набор от теоретични постановки, но и да се намесят в организацията на политическото? Как тогава може такава една промяна да бъде начената, изхождайки от позиция на радикална неувереност?
Ще добавя още няколко въпроса към вече поставените, този път с оглед и на вдъхновения от Бекет зов “в опит за по-добър провал”: несигурността в лицето на какво изниква? Дали е породена от нежеланието и неспособността на лявата критика да предяви претенции към едно още незаформено, може би (а може би не) по-добро и справедливо бъдеще? Дали е несигурна, защото е препълнена до горе с историческото съзнание за безчет провали и така ходът ѝ се оказва, че може да се състои единствено от редица плахи пристъпвания и препъвания? И, накрая, може ли да се каже, че тази критична неувереност е един от симптомите на онова, което Уенди Браун нарича “лява меланхолия” – склонността на левите теоретици да “обитава[т] не надеждата, а собствените си маргиналност и провал?” (Браун, 2016)
Или има нещо друго, което изгражда основата за радикалната несигурност на лявата критика?
В есето си “Спекулативна философия и изкуството на драматизацията” Изабел Стенгерс описва какво се случва, когато скачаме: тя настоява, че скокът не е просто скок в посока “към” нещо, ами е неразделим от земята или конкретната основа, от която отскача. Тя пише, че скокът винаги е ситуиран, и то не защото с него се опитваме да избягаме от пода, на който сме стъпили. По-скоро на самия под “трябва да е била дадена силата да бъде почувстван като изискващ нови измерения” (Stengers, 2014, с. 203). Това описание ми напомня по особен начин на друга част от дискусията, а именно на изказването на един от участниците в нея – Стивън Люис, – че едно от предизвикателствата пред лявото е да изгради “основа”, която да предостави възможността за разговор. В известен смисъл създаването ѝ е свързано с изграждането на солидарна общност, в която припознаването на различни борби от различно засегнати индивиди и групи да стане възможно.
Подобни статии:
Ако със Стенгерс си позволим да спекулираме, като си представим критиката като скок, който, от една страна, се осланя на съществуването на основа за отскок (и приземяване), а от друга свързва земята с други възможни измерения, то може би тази представа ще ни посочи начин, по който да разберем и състоянието, в който се намираме, когато скачаме. Действително, скокът изисква доверие в наличието на основа, но е и породен от желанието да я напуснем. И ако това напускане не е бягство или окончателно скъсване със земята и гравитационните сили, които ни привързат към нея, ами експериментално изпробване на възможни отношения към тази основа, то то е и винаги отчасти несигурно. Несигурно, защото всеки скок крие риска на не (дотам) сполучливото приземяване. Несигурно е и понеже няма гаранции, че основата ще бъде достатъчно променена от полето на възможности, когато се върнем към нея. И все пак, скокът винаги маркира територия, но и отговаря на предизвикателство, идващо от самата основа, защото скачащата вече я е “почувства[ла] като изискващ[а] нови измерения”.
Затова и неувереността е присъща не само на критичния подскок, ами е споделена (и често породена) от самата основа, от която отскачаме. Изискванията за нови измерения понякога могат да бъдат наложени от достигането на точка на нетърпимост и непоносимост към “нещата такива, каквито са”, към начина, по който знанието, пространството и възможностите за изказ са организирани около нас. Понякога основата, на която сме потърсили опора, е толкова радикално нестабилна и неспособна да ни я даде, че единственото, което ни остава, е да скочим – дори когато сме уверени, че приземяване няма да последва. Понякога скачаме, защото ни се струва, че така ще можем да надникнем в други “земи” и “основи” и за кратко да се убедим в това, че други скачащи действително има.
“Само когато нито един навик не маскира риска от провал, можем да усетим скока като “спекулативен”, драматизирайки това, че той спекулира възможност, която няма стабилна илюстрация на този свят.” (пак там)
Разбирам това, което правим с dВЕРСИЯ, като серия от подскоци, която се стреми да изобрети неилюстрирани възможности за света, който обитаваме. Експериментирането с тях винаги има потенциала да трансформира основата, която взимаме за отправна точка. Най-големият риск, който стои пред нас, е може би именно това да отречем възможността за провал – или по-скоро за несполучливо приземяване – при някой от подскоците – включително при повтарянето на мантрата “в опит за по-добър провал”. За да не се превърне тя от провокация в навик или дори в меланохолично припяване, е необходимо да преосмислим въпроса за това какъв е точно провалът, който опитваме, без истински да зачекнем; с който флиртуваме, а същевременно държим на разстояние; който наричаме с гръмкото име “провал”, като може би така заличаваме дръзкото лакътушене на несигурната критика.
П.С. За разлика от ходенето, скачането е възможно и на един крак. По-рисковано (но и по-забавно) е, когато той е левият.
—
Браун, У. (2016) Съпротивлявайки се на лявата меланхолия. В: dВЕРСИЯ [Online] 10 май 2016. Достъпен на: https://dversia.net/1270/left-melancholy-bg-translation/. Превод: Неда Генова. [Последен достъп: 16.05.2016]
Stengers, I. (2014) Speculative Philosophy and the Art of Dramatization. In: Faber, R. and Goffey, A. (eds.). The Allure of Things: Process and Object in Contemporary Philosophy. London and Oxford: Bloomsbury Academic. p. 188-217.
