Излезе сборникът dВЕРСИЯ VII: „А може, по-иначе може… Утопии и радикално въображение“
От днес седмият сборник на сп. dВЕРСИЯ „А може, по-иначе може… Утопии и радикално въображение“ е свободен и безплатен за четене, сваляне и разпространение в дигитален и хартиен вариант. Изданието включва 16 статии на български и чуждестранни автори, интервюта, художествени разкази и други форми. Текстовете изследват различните политически, исторически и културни измерения и преплитания на утопия, дистопия и антиутопия в различни полета, сред които литература, градоустройство, видеоигри, технологии, попкултура и гражданска самоорганизация. Особен фокус на изданието е откриването мястото на „немястото“ (утопиите) в политическото действие и деятелност на различни съвременни борби.
Хартиено копие можете да поръчате чрез тази форма.
Уводни думи
Бяха ни нужни поне пет години, за да стигнем до публикуването на този сборник. Върху темата за утопия имаме желание да работим най-късно от 2020 г., като нищо не ни е спирало, освен че все имаше нещо по-актуално или със сигурност по-конкретно. Като че очертанията на едно такова издание все се размиваха, изплъзваха се и предпочитахме да се залавяме с други, по-непосредствено належащи теми. Mоментът обаче назря и се питаме какво е различно този път – какво ни накара да пожелаем да вклиним импулса към утопичното във все по-непосредствено апокалиптичното ни настояще?
Подобни статии:
Както разбираме Фредрик Джеймисън (2005, с. 3), утопията като импулс трябва да бъде уловена, осмислена и целенасочено навигирана така, че да придобие формата на утопия като програма, като за тази цел обаче:
социалният или историческият момент трябва по някакъв начин (…) да позволи да бъде прочетен от гледна точка на последици и причини, или проблеми и решения, въпроси и отговори. (…) сякаш извежда на преден план някаква фундаментална болест (…) Социалната тоталност винаги е нерепрезентируема, дори и за най-ограничените в числено отношение групи хора, но понякога може да бъде картографирана (…) В други случаи този процес на репрезентация е невъзможен и хората се сблъскват с историята и социалната тоталност като объркващ хаос, чиито сили са неразличими. (Jameson, 2005, с. 14, преводът е на редакционния колектив)
В dВЕРСИЯ назряването на момента свързваме с десетгодишнината на списанието, която ни предложи повод да реализираме дълго отлагания проект. Казахме си, че ако критиката на критическото списание не създава условия да се въобразяват нови политически хоризонти, то тя би била една беззъба и самодоволна критика. И въпреки че във всичките ни издания сме полагали усилия в тази посока, какъв по-подходящ повод от годишнината ни да се фокусираме изрично върху възможните, че и невъзможни бъдеща? Не като се поддаваме на технократичната принуда да планираме кой, кога, какво и къде, а като предлагаме чертожна дъска, празна канава, и надяваме се – вдъхновение.
По-значим е историческият момент. Съществува връзка между апокалипсис и утопия, ако осъзнаем – както Чайна Миевил коментира – че и сега живеем в утопия, просто тя не е нашата утопия (Miéville, 2015). В глобализираното общество на брутални неравенства ежедневната утопия на малцината ултрабогати, проявяваща се например в напълно разголената агресия на управлението на Тръмп и технологичния капитал, е ежедневна дистопия за мнозинствата; живеещите все по-добре и къпещите се във все повече власт акционери в оръжейната, добивна или хай-тек индустрии са кривото огледало на милионите, търсещи спасение от природни бедствия, нищета и геноцидно унищожение. Но все пак не е достатъчно да се каже, че утопията за едни е дистопия за други: утопията на всеки колонизатор е апокалипсисът на местното население и утопията за тераформиране на Марс, както и от когото се разказва, зависи от апокалипсиса на Земята. Светът ни има реални граници, те се изчерпват, и става въпрос на живот и смърт всички да провидят и повярвят в откровението, че краят му настъпва за човечеството.
Така безпощадната комбинация от вкризена до безмислие политика у нас, разпадащ се международен правов ред, климатична катастрофа и закономерно възкачване на лунатик начело на разпадаща се империя разкри спешността на нуждата да кажем, да припомним, че „може, по-иначе може“. Казахме си – почти дословно – „Нещата са отчайващо зле, сега е моментът за утопии и радикално въображение!“
Но какво е утопия? В литературата можем да се обърнем към много класици на проблематиката, от Мор през утопичните социалисти до Блох, Маркузе или Джеймисън. Избрахме обаче понятийната рамка да зададе Урсула Ле Гуин, легендарната писателка на фантастика с нейния безпощадно прецизен и същевременно освобождаващ подход към сърцевината на политическото. Един не-Евклидов поглед върху Калифорния като бъдещо студено място открива този сборник с богата палитра от литературни и исторически провокации към рационалисткото – „ярко, сухо, ясно, силно, твърдо, активно, агресивно, линейно, прогресивно, творческо, разрастващо се, напредващо и горещо“ – схващане за утопия, и така, надяваме се, дава почва за по-нататъшното четене като стремеж за мислене на утопиите, които са необходими днес и като учене от утопиите от вчера.
Цялата първа глава е посветена именно на такава покана към читателите да (пре)осмислят разбиранията си за утопия и нейното… място днес. Да, отговорът на тъкмо този парадоксален въпрос – какво е мястото на немястото? – е минимално необходимият политически залог, за да мислим и действаме за утопия заедно. Така в Съдбата на утопиите след края на историята Меги Попова тематизира заличаването на утопизма и (не)преднамерените резултати от това заличаване след Фукуямовия край на историята, като се фокусира върху прехода на Източна Европа към и отвъд този край; тук „утопията, утопичното като хоризонт, като регулативен идеал на обществото, който никога не се достига, се разтвори в представата за „друго място“. Ако утопия означава място, което не съществува, утопията тук придоби характера на хетеротопия – „друго място“, друго пространство.“
В Оспорвани бъдеща Иван В. Бакалов и Непомук Хурх задълбочават диалектическите прочити на „мястото на немястото“ като изследват по какви начини различните класи и техните исторически и социално-икономически траектории в България формират и биват формирани от представи за бъдещето. С други думи, какви изобщо са предпоставките за утопизъм и има ли такива в различните части на класовата йерархия днес, 36 години след предполагаемото настъпване края на историята, предвид конкретните процеси и отношения на производство и възпроизводство? Отговорът на авторите не е песимистичен – „класовата конфигурация в България не дава пример за политически субект, който да развива радикално въображение за алтернативно колективно бъдеще. Означава ли това, че друго бъдеще не е възможно? Със сигурност не. (…) [Т]рябва да разширим анализа си отвъд формалните институционални схватки в политическия процес и да потърсим онези фрагменти на алтернативно бъдеще, които вече се зараждат в разнородни начини на обществено взаимодействие.“
Към социалната практика насочва и Ким Стенли Робинсън в своето есе Дистопии сега, отправяйки апел за спешно действие: „С края на света [историята?] е свършено. Сега започва истинската работа“. Като тръгва от значението на дистопиите за съвременните общества, Робинсън намества още и ролята на утопиите и на антиутопиите (правейки връзка и с антиутопизма след края на историята изобщо). „Един от начините да бъдеш анти-антиутопичен е да бъдеш утопичен. … [П]о силата на волята си или по силата на чистата извънредна ситуация ние се принуждаваме да имаме утопични мисли и идеи.“
Във втората си глава сборникът изследва идеята за превъплъщаването на утопичното в културните артефакти на нашето ежедневие. Текстовете извеждат на преден план политическото въображение, вградено в нещата, които ни занимават и дори в градската среда, която ни заобикаля. В Дистопия сега Марк Фишър разглежда образите и смислите, които се вграждат в дистопични кинопродукции, за да очертае вътрешното напрежение между привидната неизбежност на потисничеството и спонтанния порив за живот в най-тъмния миг на съществуване. Трите филма, разгледани от Фишър, работят с различни метафори за експлоатацията – от гладиаторските битки, през принудителното даряване на органи, до присвояването на жизнено време – но се обединяват в изследването на формите на съпротива сред подчинените групи: „Ако мрачността на Никога не ме оставяй се дължи на това, че дори не подхваща възможността за колективно бягство или въстание, то малкото количество надежда в Игрите на глада и Навреме произлиза от това, че вървят пипнешком към нови видове колективно действие“.
Темата за съпротивата и ролята ѝ в съвременните културни продукти се продължава от Иван В. Бакалов и Борис Иванов, които разглеждат как гейминг общностите откриват начини да добият власт в изграждането на виртуални светове. В Бета-версия на утопия се обръща внимание на видеоигрите като обещаваща площадка за експериментиране с практически неограничен диапазон от форми на обществено взаимодействие: „Нещо повече, видеоигрите ни дават възможност да демократизираме самия процес по създаване на нов свят“.
Низовият порив към демократизирането на творческия процес по създаване на изкуство и на достъпа до неговото потребление е отправната точка за разговора на Константин Мравов с трима представители на българската рап сцена. Тяхната Политическа разходка през историята на рапа в САЩ и България ни припомня за спонтанната поява на рапа като изразна форма на угнетени групи в условията на тяхното физическо изтласкване от зони за перспективно градско преустройство в Ню Йорк през 1970-те. Същото усещане за безперспективност, породено от отнетия глас в хода на преустройството на обществените условия, в които подчинените групи битуват, дава тласък на развитието на рап музиката и в България през 1990-те. Независимо от претопяването на съпротивителния заряд в повърхностен комерсиализъм на голяма част от произвежданите рап парчета, от разговора ни става ясно, че рапът е неизбежно политически заради своя генезис: „Безспорен обаче е потенциалът на самата рап музика както да описва честно действителността, така и да създава пътища отвъд нея, общи и индивидуални“.
Именно стремежът към създаване на общи смисли отвъд действителността заляга като идея в основата на текста на Петър Добрев Димитровград от утопията към „неудобното наследство“. Тук става дума не просто за вграждането на политически смисъл в отделен културен продукт, а за преизграждането на самата жизнена среда според предпоставките на алтернативен свят: „Идеята на строителите му е да покажат какво може да се постигне, когато отделните личности работят за колектива, а не за собствените си егоистични интереси“. Но Петър Добрев не бяга от противоречията в реализацията на тази амбиция и обръща внимание на начините, по които старият свят продължава да намира превъплъщения в новия.
Третата глава на сборника изследва ключовата за всеки разговор за алтернативно бъдеще тема за взаимовръзката между обществено развитие и технология. Иво Илиев очертава основните линии в дискусията, използвайки за отправна точка Марксовото отношение към науката като неразривен елемент от производителните сили на дадено общество и противопоставяйки това схващане на Сталиновата подозрителност към науката като част от надстройката, носеща подривен потенциал в противопоставянето между великите сили. В Научно-техническата революция Илиев твърди, че редуцирането на науката до техническо средство в преследването на икономически растеж се оказва превратно и поражда технократична форма на управление, която е несъвместима със стремежа за изграждане на социалистическо общество.
В своята лекция От икономикс без капитализъм към пазари без капитализъм Янис Варуфакис разгръща темата за тежките проявления на технократизма, като изследва съпътстващото го възникване на технофеодализма като пореден стадий в капиталистическото развитие, характеризиран от възхода на нов тип рентиерска прослойка, дължаща властта си на собствеността върху облачни пространства и пазари. В разговора си с Макс Хейвън Има свят след Amazon, или за нуждата да въобразяваме заедно Станислав Додов ни отваря прозорец към вътрешния свят на вероятно най-мащабното облачно феодално владение – Амазон. Наред с многообразните проявления на експлоатация, които задвижват тази машина, в разговора им научаваме и за неизчерпаемия порив към съпротива на закрепостените работници. Търсейки начини да насърчи и развие този порив, Макс Хейвън организира уъркшопи, в които работници и работнички от Амазон се включват в колективни упражнения по въобразяване на светове след края на технофеодализма, които се документират в кратки разкази. Желязното въстание ни запознава с един такъв свят, в който съзидателният хуманистичен заряд надделява не само над техновластта, но и надскача границите на човешкото тяло, за да обуслови съюз между човек и машина. В тези художествени форми откриваме споделеното и от Янис Варуфакис послание, че едно „друго сега“ на демократично самоуправление и продуктивни форми на взаимодействие с техниката е възможно.
Изследването на полето на възможното чрез изтласкването на фронта на постижимото заляга в основата на текстовете от четвъртата част на сборника. Става дума за нагласата и сетивността да градим от настоящата реалност, непрестанно улавяйки и насочвайки – по Джеймисън – утопията като импулс; текстовете в тази глава сякаш рефлектират върху и систематизират реалността в този смисъл, за да щрихират очертанията на утопията като програма. Разговорът по тази тема отваря Неда Генова с размишления върху колективен опит за хоризонтална самоорганизация на процеса по производство на знание, който да освободи съзидателните сили на участващите и да се противопостави на утвърждаващата се в международната академична среда тенденция по превръщането на знанието в стока. В Посткомунистически терени се срещаме с реализацията на принципа за общото благо в колективния процес по създаване на знание с всичките му трудности, спънки, препятствия, но заедно с това и с всичкия му вдъхновителен заряд. Това е „терен на борба и предоговаряне така, както [е] и пространство, в което могат да бъдат изпробвани (макар и никога подсигурени) алтернативи на капиталистическите ограждения [enclosures]“.
Жадни да почерпим опит от очевидци на претворяването на утопията в действие, включваме две интервюта: различни по контекст и стил, но задвижвани от споделен съзидателен порив. За Освобождението на Леванта е едно въобразено интервю през 2067 г. на Еман Абделхади, в което тя събеседва с Каукаб Хасан за неговия опит като палестинец в Ню Йорк, за тежкия живот на семейството му „в онези времена“, за пътешествието му до Палестина и битките за освобождение на Леванта. Това е разговор за впрягането на колективните сили на взаимопомощ в изграждането на процъфтяващи общности там, където днес разрушителната сила на милитаризацията не оставя шанс на живота. Умело обръщайки посоката на времето, за да преплете психологически нагласи и стремежи в общите контури за пълноценен мир в Леванта, авторката ни напомня, че фундаменталните обществени преобразования ни се струват нереализуеми единствено в своето навечерие – а погледнати ретроспективно, изглеждат като най-ясното и логично развитие. Тази идея се развива нагледно в Разговор за протестите в Сърбия, в който другар(к)и от колектива на Машина (masina.rs) описват и анализират непосредствения опит на сръбската студентска общност да помогне на цялото общество да се разпознае в отражението на едно алтернативно бъдеще. Започнали като студентски, всеобщите вече протести в Сърбия продължават да пренастройват конвенционалните схващания за политическо пространство и време, като създават реални терени – пленуми – за упражняване на преки колективни форми на демократично самоуправление, разчупващи налаганата с години неприязън между различните подчинени групи в капиталистическото общество. И всичко това в исторически момент, в който настъпващият отново стадий на империализъм обостря до крайност всички стереотипи на разделение между угнетените групи по света, за да впрегне силите им във войни, утвърждаващи собственото им подчинение. Колективната съпротива, въпреки всички условности, е единственият път с поне донякъде възможен положителен изход, „освен ако просто не бъдем колонизирани и убити, в смисъл, това винаги е опция“.
Съществува връзка между апокалипсис и утопия, казахме по-горе. За нуждата от заземеност на утопичния импулс напомнят и Наоми Клайн и Астра Тейлър (Klein & Taylor, 2025), формулирайки силно предупреждение: „последните дни“ и техният апокалипсис не са въпрос на избор и интерпретация – те са тук и сега, и въпросът е единствено каква форма ще възприемат. В това оформяне „фашизмът от края на дните“, смятат те, води своята борба на радикален сървайвализъм, на оцеляване на избраните малцина в затворени бункери и градове. От свободните от данъци градове като Prospera на десните либертарианци и процъфтяващия бизнес на ултралуксозни бункери, през новооткритото от Силиконовата долина християнство като обещание за спасение, през затварящите се предполагаемо автаркични национални икономики, обрастващи с все по-абсурдни етнонационалистически митове, до културите на приготовление за края на дните (като известните в САЩ preppers) – всичко това са белези, че управляващата класа няма никакво намерение да прекрати войните, които води срещу човечеството и планетата, и вместо това гради своя есхатология със съвсем конкретни политикономически измерения и необходимите идеологеми. Накрая, трябва да вярват те, когато изсвири последната тръба, за тях и най-верните им ще има място в рая.
Отговорът ни може да бъде само заземен и плътно извиращ от тук и сега. Клайн и Тейлър напомнят за бундисткото социалистическо движение на европейските евреи и тяхната концепция за доикайт (doikayt, דאָיִקייט, тукашност, тукост) от края на 19. век и особено средата на 20. век. Жива и до днес, тази идея касае това, че дори когато си преследван и животът ти е обезценен, можеш да търсиш и градиш алтернативи там, където си, в контраст с фиксацията върху обещана някъде другаде земя. Иманентната срещу трансцендентната утопия. „Може би това, от което се нуждаем,“ казват авторките, „е съвременна универсализация на тази концепция: ангажимент към правото на „тукост“ на тази болна планета, на тези крехки тела, към правото да живеем достойно, където и да се намираме на планетата, дори когато неизбежните сътресения ни принуждават да се преместим.“ Може би от там трябва да тръгнат утопичните ни програми, веднъж уловили импулса на телата и животите ни.
Преследването на утопия чрез впрягането на радикално въображение в нови форми на политическо взаимодействие не е въпрос на абстрактни размишления в свободното време. Напротив, създаването на колективна утопия е единственият отговор на възможно най-непосредствения и базов въпрос: кой има право на живот в късния капитализъм? „Утопия“ в този смисъл не е просто идея, а практика, в която подчинените групи действат така, сякаш животът им има смисъл и е от значение, независимо от всички условни рефлекси. „Утопия“ е съпротивителна практика, чрез която се оспорва утвърждаваното от управляващите групи схващане, че животът ни е функция на възпроизводството на тяхната власт, че животът ни е на заем. Независимо дали става дума за животи, премазани от козирката на ремонтирана гара, изпепелени в импровизирано нощно заведение, смазани на тротоар или пешеходна пътека, смелени в месомелачката на войната, изхабявани бързо и безпощадно в трудовата експлоатация или просто непризнати за съществуващи, равносметката е, че в капиталистическите общества, в които битуваме, стойността на нашите животи е обезценена до крайност. Докато се надяваме, че това не ни засяга и че все пак там някъде има някой друг, чийто живот е дори по-евтин, се движим слепешката към смъртта. И колкото по-дълго оставаме глухи за гласовете на онези, които вече са там, толкова повече самите ние губим гласовете си. И когато дойде и нашият ред, също никой няма да чуе и никой няма да разбере. Но именно пред лицето на смъртта желанието за живот е най-силно. Именно там става ясно, че „може, по-иначе може“. Утопията в този смисъл е базов порив за живот. Всъщност, като следваме мнението на Макс Хейвън, дълго преди смъртта тъкмо телата ни дават първите знаци, че така повече не може, с отказ, блокаж и страдание – физически и психически. Дори те дават своя съвсем материален утопичен импулс, който, за да уловим, трябва да превърнем от „така повече не може“ в „по-иначе може“.
Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете —
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
— Почакайте — казвам, — почакайте,
нека… —
Но тя ме прекъсва сърдито:
— Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. —
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. —
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти — ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…“
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен —
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. —
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
„Хайде, стани.“
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил —
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
— Да тръгнем ли? — казал.
— Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
„Тя — моята — свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. —
Човекът спокойно, тъй — дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
„Браво, човек!“
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? —
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! —
Той пеел човека. —
Това е прекрасно, нали?
„Песен за човека“, Никола Вапцаров, 1940 г.
Източници:
Jameson, F. (2005). Archeologies of the Future. The Desire Called Utopia and Other Science Fictions. London: Verso.
Miéville, C. (2015). The Limits of Utopia. Salvage.zone
Klein, N. & Taylor, A. (2025, April 14) The rise of end times fascism. theguardian.com
