Станимир Панайотов: „dВЕРСИЯ нормализира мястото на и процесите зад самоорганизираната критическа мисъл“
През 2025 г. а сп. dВЕРСИЯ отбелязва 10 години от създаването си! По повод тази годишнина издаваме сборник със заглавието А може, по-иначе може…, посветен на утопии и радикално въображение. Наред с това, за да отбележим кръглата годишнина, се обърнахме към наши съмишленици/чки с молбата да отговорят на няколко въпроса за днешните диверсии и утопични потенциали. Публикуваме техните отговори в цялост с минимални стилистични намеси и им благодарим за отделеното време! Представянето на сборника А може, по-иначе може…, дискусията около него и празнуването ще се проведат на 17 май 2025 г., 18 ч. в Национален студентски дом, София. Заповядайте!
Блицинтервю със Станимир Панайотов
Каква е ролята на сп. dВЕРСИЯ в българското обществено и активистко пространство в последните години?
Обществата и техните собствени преживявания на себе си могат и следва да бъдат преценени според наличните средства за изразяване – художествени, публицистични, научни и т.н. Разглобяването на социалната държава в България върви ръка за ръка с декласирането на организирани форми не просто на критиката и образованието, но и на мисленето само по себе си. Същевременно обаче под „организация“ често сме склонни да носталгизираме задаване на посоки на мислене от горе-надолу – немарлива тенденция в страдащото ни от липса на самоорганизация общество. За нашата страна сп. dВЕРСИЯ до голяма степен нормализира мястото на и процесите зад саморганизираната критическа мисъл – оръдие, притежавано и използвано от собственика на тази критика. Ако други органи на лявото мислене през годините на прехода са по-скоро подобни на Хефест, то dВЕРСИЯ е аналогия на Прометей — да откраднеш оръдието на „труда“ не е достатъчно, а следва и да го използваш дейно. Списанието в последните 10 години запълни системни липси по системен начин, и днес то хибридно изпълнява функциите на различни видове медии, каквито все повече нямаме – можем да го сравним едновременно с журналистика а ла Guardian, полит анализи а ла Open Democracy, дискусии и противоборства присъщи за издания като New Left Review, Salvage Zone, Jacobin, Multitudes, transversal, преводи и критически коментари а ла London Review of Books, и други жизнено важни критически модели за публикуване. В същото време хората зад списанието са достатъчно фокусирани и реалистични в преобразуващите си цели (неслучайно е ползването на думата „платформа“, с всичките ѝ неолиберални конотации), че да нямат фокус. Без да тъне в обещания за единственост, за едно десетилетие в тегнещия безпросветен политически свят у нас dВЕРСИЯ о-зари, но и раз-пали пространството на лявата критическа, дейна, борческа мисъл в повече посоки, отколкото обществото ни в момента може да понесе. Критическите озарения на dВЕРСИЯ са в този смисъл дезориентиращи и ориентиращи едновременно. Архивът на списанието е доказателство, че политическите иднини на лявото в България са прометеевски и обещават огъня да предизвика пречистващи пожари.
Има ли материали и/или издания на списанието, които са ти направили по-силно впечатление? Кои са те и защо?
Ще изброя само тези, които изплуват веднагически в паметта ми, без много мислене. Особено много ценя статията на Неда Генова „Политики на фикцията“ (2016) за изложбата на Збинек Баладран в ИСИ-София, тъй като показва по много категоричен начин някои често липсващи характеристики на художествената критика у нас: това е деен, напоителен, преобразуващ анализ, който е премерено преплетен със сложен, но достъпно поднесен контекст, при който интелекта на читателят не е нито обиждан, нито пренатоварван. Абсолютно хирургическият и депресивен реализъм на Станислав Додов в „Илюзиите, с които се прощаваме“ (2024), вярвам, ще остане като един от вододелите на списанието, и като диагноза на последните поне 10 г. Подобно, диагностиката на Стойо Тетевенски в текста му „Тече специална операция по разгром на лявото“ (2022), публикуван дни след началото на войната в Украйна, смятам че ще остане като портрет на епохата. Със сигурност обаче класическият/архетипният текст-критика на Диверсия според мен винаги ще бъде „Чалгата е педерастки момент от живота на селяндура“ (2016) на Петър Добрев – мощно и нужно унижение на това наше доморасло и агресивно либерално самодоволство, чиято цел неизменно е да стъпче стъпкания човек.
Имаш ли някоя интересна, весела, неочаквана или забележителна история, с която свързваш сп. dВЕРСИЯ ? Ако да, ще се радваме да ни споделиш.
Подобни статии:
Не се сещам за такава.
Какво се промени в българското ляво пространство през последните 10 години? А на какво се надяваш за в бъдеще?
Първото десетилетие на списанието съвпада по несъвпадащ начин с голямата промяна на „лявото“ в нашата родина, а именно – неговата фашизация у нас. Това е по съшество и обезродяване на самата лява философия. Преди около десетилетие срамежливата ревизионистка немска теза за „левия фашизъм“ изглеждаше смешна и жалка; днес тя е реален хоризонт на електорално рвение, проституиращо открито пред крайнодесните. Не знам дали е тъжно или не, но критически важното спаружване на номинално лявата ни „социалистическа“ партия може да бъде проследено през нарастващия критически архив на писанието. Към момента не се надявам на дефашизация, а по-скоро на самоорганизация на деполитизираните маси, просто защото считам, че не разполагаме с много добри примери в тази посока. Това обаче изисква да се отучим да обичаме алеко-константиновщината и да виждаме себе си като агенти на надеждата, а не на подигравката със самите себе си, с нашите автентични надежди по бай-ганьовски. В този аспект надеждата ми е по-скоро премерена.
Откъде черпиш надежда за бъдещето? Има ли място за утопии днес?
Утопията е по същество призив да мислиш бъдещето като приумица и измислица. Аз смятам, че има място за „реални утопии“ в България – утопии на себеутвърждаването, утопии на неопосредстваното. Боя се, че измислиците са делегитимирани, най-малкото защото са твърде преживелищни през последните 35 г. Има място за лява утопия, която говори на езика на бъдещето днес, в текущия ден, а не чрез въображението за провала на едно бъдещо предварително време. Утопията, мислена особено в национални рамки, през локалност, днес за мен е предпочитана пред космополиса на нейната безграничност. Надежда мога да видя единствено в „утопията“, че реалните желания на хората за промяна съществуват тук и сега, и не са само приумица. Прагът на надеждата в България е под нулата и трябва да внимаваме да не рекламираме идеята, че постижимата реалност е утопия; но в същото време има надежда в това, че последното е именно възможно като „реална утопия“.
