Непозната реалност
Ходейки към протеста пред президентството онзи ден се носех почти в несвяст. Беше ми физически зле от това, което се случва, и през маранята на извънредно горещата августовка привечер разсеяно оглеждах хилядите хора, с които се разминавах. Едни чакаха за среща, мнозина се прибираха от работа, някои отиваха нанякъде за друга тяхна си работа. Чудех се знаят ли, дават ли си сметка какво се случва в същия този ден, в същите тези дни, на тях и на цялото ни общество?
Не позволих на тази мисъл да продължи посоката си, защото нищо в тази ситуация не ми беше чуждо и знаех къде свършва тя. Някои от тези хора със сигурност си даваха сметка, мнозина със сигурност поне знаеха, а повечето, вероятно, нито знаеха, нито си даваха сметка. И да, те не отиваха на протест. Не позволих на мисълта за нужната масова мобилизация, на сантимента за загриженото множество, на страстта по позоваването на познати знамена да стигнат обичайния си завършек, защото знаех, че той е вътрешно отчаяние и най-вече – политическа перверзия. Перверзия да налагам шаблоните на миналия век и собствените ми фантазии, били те иначе много стройни и принципни, върху една всъщност непозната реалност. Перверзия, а и насилие над всички хора, които разсеяно оглеждах. Тази реалност ме чака да я осмисля и да открия нейната „нормалност“, за да я променя и прекъсна веригите на насилие.
По предложение на ПП „Възраждане“ на 7 август 50-ото Народно събрание прие с огромно мнозинство изменения в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), с които се забранява „пропагандата на нетрадиционна сексуална ориентация“ и виждания за пола като нещо различно от биологичния. На опашката след ваканцията на парламента чакат и изменения за наказания на учители, които евентуално извършват такава пропаганда (ПП „Величие“), както и наказания за реклама на медицински намеси за промяна на пола (ПП „Има такъв народ“). Няма никакво значение дали тези промени се занимават с някаква материална реалност, живяна в училище или другаде, или не.
Приетите изменения ни най-малко не са просто атака над конкретни групи, а нещо много повече – бележат настъпването на съвършено различен етап от обществено-политическо развитие на Р България. За пръв път от 1989 г. беше прието законодателство, което изрично и целенасочено ограничава права – на информация, на образование, на сдружаване и участие, на какво ли не, далеч не само на ЛГБТИ учениците (макар и основно на тях); досега българските институции се задоволяваха с това да не се занимават с де факто ограничени и нарушени права. Значимостта на този прецедент не може да бъде подчертана достатъчно дебело. Нещо повече – приемането на това законодателство стана чрез помитащо, близко до пълното мнозинство, каквото в отдавна фрагментирания и нелегитимен по степента на своята представителност парламент е изключително рядко, в интервал от само една седмица от приемането в комисия до гласуването наведнъж в пленарна зала – т.е. с нечувана бързина в разгара на лятото. Видимо на публично ниво промените бяха приети с разсеяно одобрение из социалните мрежи и активно неодобрение от ограничени протести и подписки, а какъв е приемът невидимо – вероятно никога няма да разберем, освен ако не се позовем на навика за традиционно консервативния „българин“, на който се позовава и парламентът.
Не сме готови за тази реалност и не я разбираме. Това е общество и политика, които всички, определящи се като активисти или поне като обществено-политически ангажирани хора, били те партийни, неправителствени, синдикални, изцяло неформални или някакви други, не познаваме. Говоря за всички онези с най-често добро образование, най-често от градските центрове, които съзнателно се занимават с някаква обществена и обществено-политическа дейност – професионално или не.
Та на такива хора като нас ни е лесно да кажем, че демокрацията, доколкото я имахме, си отива, и че настъпва фашизъм, но тази мързелива диагноза не съдържа и буква за адекватните действия, които да предприемем. Това общество и тази политика ги няма в книгите, няма ги в архивите, няма ги в собствения ни опит и този на родителите и прародителите ни, защото фашизмът е винаги специфичен и уникален навсякъде и всякога. Няма да станем готови и тази реалност няма да спре да ни изглежда като безкрайна трагикомична антиутопия, като нещо нереално, в което се носим в несвяст, докато не скъсаме с илюзиите, държащи ни закотвени в някакви минали, а може би и несъществували реалности. С вероятно голямо закъснение развитията тези дни са последен шанс да го направим и да преминем на ниво на действие, адекватно на реалността.
Подобни статии:
Първата илюзия, с която се прощаваме, е, че институциите и процедурите на демократичната държава ще заработят, стига да ги ръчкаме достатъчно усърдно.
Прецедентът на парламентарното решение от 7 август е толкова по-значим, колкото по-ясно си дадем сметка, че това е решение, взето от парламент, съставен с гласовете на една пета от избирателите. Хората, заемащи място в залите на Народното събрание, не могат по никой истински демократичен принцип да претендират, че са народни представители, освен по силата на някаква избирателна процедура, вече напълно изпразнена от своето предназначение. Независимо от това (или именно поради това), те имат наглостта да се позовават на волята на народа, да говорят за традиции и най-вече, да извикват Народа като някаква плътна цялост – всъщност само театрален декор, пред който да се изправят, за да заявят още повече власт.
Количествеността, на която е основана модерната демокрация, вече е без значение и формите на гражданско влияние, които тя предвижда на количествена база, са без значение. Колкочислени са протестите опитът вече поне единайсет години сочи, че е практически без значение; какви референдуми се свикват и колко хора участват в тях е без значение (независимо „За“ или „Против“ самите референдуми – преживяването е там, защото реалността е там); колко хора са подписали някоя петиция е без значение; колко хора са отишли на изслушване в парламентарна комисия или общински съвет е без значение; колко партии и депутати с колко гласа и тогава – какъв парламент и какво правителство – без значение. Театърът на управляващия елит и управлявания народ продължава необезпокояван.
Това означава поне три неща, които работят заедно. Първото е, че вече няма количествени по значимост мнозинства и малцинства, а само виртуално определени такива, както са зададени от историческата инерция и маркетингово-демоскопската преценка. Например, в една алтернативна история през миналия век можеше да има, но в реалната история за реалните партии към днешна дата няма прагматична властова полезност в това да се каже, че ЛГБТИ електоратът има сериозна количествена тежест (тъй като е много по-полезен като виртуално малцинство – в противен случай ПП-ДБ следваше да се размърдат) по същия начин, както няма значение например тежестта на работещите бедни (тъй като тя е много по-полезна като гориво на национализма, който да ги убеждава, че са малцинство в собствената им държава – в противен случай БСП щяха да са социалисти (когато щяха да се размърдат и за тези промени в ЗПУО)).
Второто е, че процедурите на демокрацията не се използват по своя същностен замисъл – да осигурят представителство, гласност, участие на заинтересованите страни и в крайна сметка, ефективна власт в интерес на народа. Вместо това те се ползват само за да придадат легитимност на управляващия елит, за да остане той управляващ елит (или винаги е било така и сега наблюдаваме логичния завършек на „процедурната демокрация“). Ежедневните драматични рокади в изпълнителната и съдебната власт, редом с вече системно нелегитимната законодателна власт, с които медиите ни занимават 24/7, са неизчерпаем източник на доказателства за това. Тази реалност се преживява отново и отново от избирателите в безкрайната поредица от парламентарни избори вече четири години, и те я диагностицират с гласа си и най-вече – с неизползването му. Всички сложни изрази за „дълбоката държава“, „превзетата държава“, „фасадната демокрация“ и прочие, които изобретихме и използвахме през годините, за да кажем, че не живеем в демокрация, без наистина да го казваме, са придържане към илюзията. Самата държава, бидейки по замисъл демократична, е счупена и не подлежи на технически поправки.
Третото, частично резултат от горните две, е, че представителството вече е изцяло идентичностно, следователно – механистично. При гласуването на промените в ЗПУО „народните представители“ неведнъж се позоваха на самите себе си като хетеросексуални православни християни, за да се свържат с мнозинствата, както Костадин Костадинов призова за контрапротести „като баща и мъж“ и както протестиращите ЛГБТИ организации черпят легитимността си от някаква „общност“ (каквото и да означава това) като която са. Вече много години гражданските организации – може би с изключение на синдикалните – приемат, че представляват някого, защото са като него или просто защото претендират, че се борят за интересите му, без обаче да имат легитимен мандат, който да са потърсили от този някого, и да имат реални структури на представителствто и мобилизация. През последните години на дълбока политическа криза същото правят и партиите – неслучайно те все по-малко се занимават със структури или дори с изграждането на политически програми. Представителството като излъчване на избрани с определен мандат, даден им от не непременно еднородни групи с общи интереси, е практически унищожено. В тази реалност е невъзможно да се търсят дори и само тактически съюзи между различни групи (не, че някой се опитва) – възможна е само поляризация. Да убедиш някого, когото никога не си потърсил, защото е различен от теб и „общността“ ти, че внезапно си забелязал общите ви интереси, е слаба позиция, към която неслучайно политиците съвсем не прибягват. Активистите обаче трябва да предприемем радикален обрат в подходите си от тъкмо тази слаба позиция.
В резултат на това, както виждаме тези дни, е възможно граждани да отидат на изслушване в комисия на Народното събрание и да информират, че други граждани страдат и че са нужни промени, за което са задружно подигравани и обиждани от присъстващите „народни представители“ – това може би щеше да е скандал в миналия век, но не и днес. Днес е възможно да се приемат противоконституционни законодателни промени, които нарушават основни принципи на равенството, но същевременно всички да знаят, че нито Комисията за защита от дискриминация ще се произнесе (и тя не го направи), нито че има смисъл да се обръщаме към президента за вето (и той не го наложи), нито да се разчита на Конституционния съд. Днес и вече доста години е възможно хиляди да протестират дни наред, и касаещите се „представители“ всячески да избягват да поемат отговорност и да излязат за разговор с тях – от партиите (в лицето на техните лидери най-вече) до президента.
Прощаването с илюзията, че процедурите и институциите на демокрацията са демократични в своята практика не означава те да не бъдат използвани – в крайна сметка е легитимна и често нужна стратегия да играеш театъра, който играе властта. Означава обаче да се простим с легалисткия и процедуралистки подход като алфата и омегата на активизма и вместо това да го считаме за притурка, за инструмент, необходим само колкото да останем в играта. Означава също и да се простим с експертните ни шапки, при все че всъщност от много години знаем, че обичайно най-доброто, което те могат да донесат на социалната промяна, е администрацията да изпише приносите ни като техни собствени, а на следващия ден, ако повелите на управляващия елит го изискат, да ги изхвърлят в кошчето; остатъкът са собствените ни кариери и престижи, нищо друго.
Втората илюзия, с която се прощаваме, е, че на световната сцена има лоши, от които да бягаме, и добри, към които да бягаме, когато бъдем подгонени.
Макар и по-слаб от обичайното за последните две години, и тези дни по протестите и в социалките е силен рефлексът да бъдат обяснявани събитията с дългата ръка на Путин. Това е разбираемо, но реалността е по-зловеща. Законодателство срещу ЛГБТИ хората, по своята същност фашистко, съществува не само в „азиатска“ Русия, но и в европейска Полша, Унгария, да не говорим за американска Америка. Европейският съюз, в опитите си да повлияе на Полша и Унгария, не постигна нищо с оттегляне на финансиране и дела в Съда на ЕС. Тази реалност няма да се промени, като я игнорираме.
Нещо повече. В последните дни отново се впрегна приемането на закон за чуждестранните агенти, който да регулира и ограничава дейността на физически и юридически лица с финансиране, идващо извън страната, какъвто от Възраждане предлагат вече две години. Отново изскочиха паралели с Русия, където такъв закон действително се използва за поголовна репресия срещу несъгласните с управляващия елит, и с Грузия, където подобни правила бяха приети преди само три месеца, предизвиквайки вълна от протести и международно възмущение. Но идентични процеси текат и в Европейската комисия вече поне две години, където самата Урсула фон дер Лайен защитава необходимостта от законодателство за чуждестранните агенти като защита на демокрацията. Във вероятния сценарий, при който такова бъде прието у нас, колко заровена трябва да е главата ни в пясъка, за да твърдим, че ставаме като Русия и че такова обяснение има някаква полезност?
Напоследък често си говоря с млади хора, които сериозно обмислят емиграция заради тези развития у нас. Много ми е трудно да ги убедя, че нямат много къде да ходят, ако загрижеността им е политическа – отделно от личната, на която имат неотменимо право. Където и да отидат, процесите ще са по-бавни, но по същество идентични. Зловещата реалност е, че светът се военизира и страните, към които гледаме за пример по преходен навик, нямат за цел да направят авторитарните държави по-малко авторитарни или демократичните – по-демократични. Разказът на Студената война, където добрите демокрации ще поправят лошите авторитарни режими, днес няма смисъл, защото ясни индикации за възход на авторитарните тенденции има практически навсякъде. Собствените глобални метрики на „добрите“ признават срив на демокрацията и възход на конфликтите.
Третата илюзия, с която се прощаваме, е, че доктрината на човешките права все още има някакво значение.
Тази илюзия върви в комплект с предишните две – от Втората световна война насам човешките права нямат смисъл без върховенство на закона в контекста на либерална демокрация, и още по-малко – без Студената война. Съответно, управляващи елити, които по никакъв начин не се занимават нито с върховенство на закона, нито се престарават в театъра на либералната демокрация, няма как да бъдат убеждавани за промени в името на човешките права насред горещи войни. Неслучайно редовна част от аргументите на защитниците на промените в ЗПУО и от парламентарната трибуна, и в социалните мрежи, е, че не ставало дума за ограничаване на права – правата някак си ги има, но другаде и по друг начин. Толкова са незначителни и безопасни тези права, че могат просто да си бъдат някъде там, непокътнати. Това е инерцията на десетилетия, в които властта (официална, експертна и всякаква) не откри причини и начини да направи от концепцията за права нещо конкретно и живо – реално засягащо живота на всички, всички хора и ценност, която се практикува, вместо да остане магическо заклинение, идващо (действително) от Запад. Самият аз като работник в неправителствени организации от много години знам колко рядко, разсеяно и неубедително човешките права биват използвани дори разказвателно в работата с изпълнителната и законодателната власт, и още по-рядко, разсеяно и неубедително – със „самите хора“.
Реалността днес е, че докато стожерите на международния ред, въвел и крепящ идеята за човешки права, са неспособни, а често и нежелаещи – например – да спрат фрапантен геноцид, „хората“ виждат това и този ред се показва като по-лицемерен от всякога. Пандемията от COVID-19 и войната в Украйна също създадоха достатъчно прецеденти за безпардонно ограничаване на права, като например жестоко расистки гранични режими за бягащи от болест, пращане на фронта и мизерия. Това означава, че по-малко от всякога и управляващият елит има интерес да се позовава на човешките права. Човешките права и тяхното състояние днес са самозахранваща се реалност, която беше сътворена и сега бива окончателно унищожена не от „хората“, така че няма популярен мотив тези права да им бъдат „върнати“, за да станат някак внезапно овластяващи. Нужни са съвършено нови разкази за прогресивна социалната промяна.
Четвъртата илюзия, с която се прощаваме, е, че в наличните традиционни политически организации все пак са останали някакви прогресивни сили, стига да ги потърсим и да работим с тях достатъчно умело.
„Всички са маскари“ на „народа“ и „Имам човек“ на Ицо Хазарта означават едно и също политически, но разказано по различен начин. „Всички са маскари“ предизвиква присмех, защото е присъдата на напълно отчуждения „обикновен човек“, който няма свои хора, с чиято помощ да се издърпа от мизерията (знаейки, че друг начин няма). „Имам човек“ е саркастичният начин да не се каже, че всъщност на връзки разчитат не само лошите, но и добрите. Твърде много активисти продължават да вярват неизлечимо, че някой конкретен контакт във властта – бил той експерт, депутат, синдикален шеф или друг – им е по-ценен от това да работят за легитимен мандат на представителство и за мобилизация „отдолу“, защото наивно смятат, че това е по-прекият път към социалната промяна, на която се надяват.
При гласуванията на промените в ЗПУО видяхме – при това не за пръв път, – че и в комисия, и в пленарна зала, няма на кого да се разчита дори за адекватна реакция, а какво остава за действена позиция. Учителските синдикати самоотвержено подкрепиха със становища промените, и сега са в глупавата позиция да не могат да възразят (ако случайно им се иска) на следващите промени, които на практика ще криминализират работата им. ДПС са твърде заети със себе си, за да се занимават с традиционния си и и без това колеблив либерализъм. ПП-ДБ, по силата на невероятни компромиси бидейки все още предполагаемите представители на ЛГБТИ общността (каквото и да значи това), демонстрираха непоправимата си безгръбначност и в комисия, и в пленарна зала, и в социалните мрежи, и на площада с отказа си да се изправят пред и редом до протестиращите. БСП след премахването на Нинова се показаха като напълно обновени и „отново“ леви само в очите на най-верните си функционери. Те не просто подкрепиха единодушно в зала промените и призоваха президента „да не се поддава на натиск“, но и не се видя и чу нито един бесепар, стар или нов, звезда или не, който да възрази на случващото се поне малко.
Не знаем в каква степен и по какви начини бруталният консервативен консенсус се е просмукал в обществото, но би трябвало вече да виждаме без всякакви илюзии, че той е непоклатим в редиците на традиционните политически организации – партии и синдикати („традиционни“ както в смисъла на „от 20. век“, така и заради непрестанното позоваване на някакви традиции), както и в голяма степен сред чиновническата класа. В тези организации либералите и социалистите, и да ги има, нямат значение, защото са единици и страхливци. „Имам човек“ е единствено инструмент за крепене на илюзиите ни, защото след толкова години едно и също и при развитията от последните поне шест години вече никой няма никакво индивидуално извинение за колективните действия и бездействия на организацията му. Конкретните организации, които познаваме, са непоправимо просмукани както от кариеризъм и безпринципност, така и от автентично вярване в консервативния консенсус. Необходимо е или да създадем съвършено нови традиционни организации (парадоксално, да – партии и синдикати), или изцяло да ги забравим. За разлика от официалния политически театър, играта в този не носи никаква полза за социалната промяна.
Споделена реалност
Прощаването с изброените илюзии не е предмет на призив за съгласие с нечия авторова теза. Прощаваме се с тях така или иначе, и въпросът е дали го признаваме, кога и какво правим после.
Въпреки че тази реалност е непозната, тя не е непознаваема и за нея има поне две неща, които може да се каже, че не от днес вече знаем– или поне, че е добре да признаем в най-спешен порядък. Първото е, че сме по-малко сами, отколкото сме свикнали и ни е комфортно да мислим – просто съюзниците ни не са там, където сме свикнали, нито са толкова малко и отбрани, сиреч елитни, колкото е престижно. Пределно време е да се отървем от месианските си комплекси (които дори най-скромният неформален активист често има – без да изключвам себе си) и признавайки, че нямаме съюзници нито в установените политически организации, нито в официалните институции на държавно и наддържавно ниво, да се обърнем там, където ни е мястото по определение: сред тези, които нямат друго, освен телата си – каквито, да признаем, сме все повече и все по-често и самите ние не от вчера. Ще бъде дълго, трудно и много болезнено да позабравим офиса и слактивизма, но или ще направим това, или някой закон за някакви агенти с право ще ни ликвидира.
Второто, което знаем за тази реалност, е, че тя е споделена. Ние, претендиращите активно и съзнателно да работим за социална промяна, може и да имаме капитала да анализираме тази реалност (и до момента – неуспешено да я разберем), а огромните множества може и да го нямат, но безсилието ни е споделено, а думите, с които и ние, и те разполагаме, изглежда не работят. Съмнявам се, че стотици хиляди празнуват решенията на този парламент, дори и да споделят някакви негови твърдения, но съм сигурен, че подозрителността им към него е безгранична. Да търсим пресечностите на интересите и да откриваме нови думи за ценностите, около които ще организираме социалната промяна, означава да открием къде преживяванията ни за реалността – безсилието, отчуждението, нищетата, отчаянието – се пресичат не заради, а въпреки идентичностите. Това ще е също болезнено, но ще го започнем сега или не след дълго ще замълчим завинаги.
Фактът, че се вписахме в либералната демокрация в края на нейната история по никакъв начин не отменя задачата ни да я променим в прогресивна посока, макар и действително да я прави много по-трудна. Защото промяната протича пред очите ни така или иначе и посоката ѝ е безусловно ясна. Живеем в междуцарствие, военно при това, но то не е на две противостоящи си или паралелни власти, а на противоречие между формата (либерална) и същността (фашистка). Ако не схванем, хванем и променим радикално същността, унесени в навиците на формата, ще бъдем смазани. Всички.
Заглавно изображение: Вера Гоцева
