В пика на моралната паника около убийството на Георги Кузев в Пловдив е здравословно да се отправя поглед по-надалеч, за да не ни хване следващият, вероятно скорошен подобен случай, способни само на още морална паника.
Между дейността на бригадите, ангажирани с облагородяването на Младежкия хълм и дали името му, и бруталното насилие, извършено от младежи под върха му преди малко повече от седмица, ни делят 78 години: половината в социализъм, половината – в либерална демокрация.
10 дни след като социализмът в България рухва, Общото събрание на Организацията на обединените нации приема Конвенцията за правата на детето (КООНПД), а само пет месеца по-късно страната ни я ратифицира. Документът е особено достижение на доктрината за правата на човека, а България от своя страна в този период трескаво се присъединява към нея, та го приема като част от националното законодателство гладко и без съществен дебат.
През изминалите десетина години тази доктрина се срива пред очите ни. Призивите 15-17-годишни младежи да не бъдат третирани като деца, споделяни както от официалната власт, така и от протестиращи за справедливост за Кузев, са естествено продължение на тази тенденция. Прогресивното разбиране за децата като за развиващи се човешки същества, чието развитие трябва да бъде следвано от нарастваща автономия и отговорност, отстъпи на консервативното, в което те са просто едни малки възрастни от рождението до пълнолетието си, подчинени на родители и на държава. В този смисъл схващането, че деца не са способни на брутално насилие и дехуманизиране на друго човешко същество, е не само наивно и фактологически грешно, но и обяснимо. Ако децата са само умалена версия на родителите и са тъждествени на това, което родителите правят или не правят за тях (сякаш обществото и държавните политики отсъстват от картината), то значи да се признае, че децата са способни на брутално насилие, е да се признае, че родителите са способни да го допускат или дори насърчават пряко или косвено.
Такова признание е дълбоко нежелателно за същата тази държава, която усилено аутсорсва труд (но не и ресурси) към семейството, за да оправдава ликвидирането на социалните си функции. През същите тези десетина изминали години това ликвидиране преминава както по идеологическа линия, така и по чисто фискални (да се разбира, неолиберални) подбуди, като двете, разбира се, работят заедно. От бунтовете срещу т.нар. Истанбулска конвенция насам досега държавата премина през съществената трансформация от това първоначално да отказва да възприема либерално-универсалистки норми (в контраст със скоростното приемане на КООНПД) до това да въвежда собствени традиционалистки и предполагаемо суверенистки такива (като с промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) за забрана на „нетрадиционната“ сексуална ориентация“). Същевременно сме съвременници на все по-слаба преразпределителна функция на държавата и социална политика, в която растяща част от ресурсите и политическото внимание се насочват към индивидуализирани парични трансфери и компенсации, докато публичните социални услуги остават недоразвити и с по-слаб капацитет да универсализират социалната сигурност. Т.е. можем да говорим за преминаване от социална държава, която преобразува социалните условия или поне обещава да го прави, към държава, която по-скоро обещава да компенсира последиците от тези условия на индивидуално ниво.
В тъкмо такава светлина следва да бъдат разбирани вече считаните за напълно подразбиращи се, „природни“ почти аргументи, че всичко зависи от семейството, че родителите трябва да си гледат децата и ако това беше наред, всичко останало щеше да бъде наред, и такива случаи като на Младежкия хълм нямаше да са възможни. Пълното фокусиране върху семейството е плътно следствие от това да се оставя държавната политика и икономика в сляпото петно – свободни от критика и от прогресивна промяна.
Подобни статии:
Частен, но особено важен случай на тази тенденция касае младежката политика. На скорошна публична дискусия на Национален младежки форум обсъждахме – ако социализацията на младите хора е предмет на държавната политика, то в какво именно се състои тази политика днес? Отговорът е безрадостен: липса на младежки пространства и последователно ангажиране, непоправим фокус върху единични сгради (младежки домове, последните години – младежки центрове) и непромокаема ексклузивност (къде поради абсурдни бюджети, къде поради вградена идеология) оформят нещо, което може да се нарича официална политика само на хартия. Реалната политика е, че едни и същи млади хора участват в едни и същи организирани дейности; един малък (частично друг) елит е твърде ангажиран с образованието и кариерното си развитие; а огромното мнозинство се оправя, както може, т.е. остава му семейството, приятелския кръг и каквото направи училището.
Нещо повече – младежката политика като ангажимент на държавата към развитието на младите хора очевадно в най-новата история на България никога не е била нещо, което сериозно да интересува властта. Например, откакто тя е част от Министерство на младежта и спорта (ММС), разполага с между 0.07 и 0.02% от общия държавен бюджет; в същия период (от 2013 г. насам) бюджетът на сектор „Младеж“ в ММС варира между 1.4 и 4.8% от общия му бюджет. На този фон тръшкането кой служител и коя служба дали и как са или не са си свършили работата, за да не се стига до убийството на Георги Кузев, е безпредметно и е възможно само доколкото – видимо и от реакциите на новото „прогресивно“ правителство и бюджетите, които формира – младите хора могат да са единствено обект на превенция и дисциплина, но не и на активна политика (както е модерно да се казва „в свободното време“). Което е последователно спрямо консервативно схващане за децата.
Особен акцент в случая с убийството на Георги Кузев е обстоятелството, че поне част от младежите извършители видимо изповядват неонацистка идеология. Това е вероятно най-фрапантното проявление на феномена „ден до пладне“, владеещ моралните паники на тази територия. Отново няма кой да събере 2 и 2 и да свърже безбройните случаи на брутално насилие над роми, бежанци, жени и ЛГБТИК+ хора (публично поне един годишно, иначе – неясно), от една страна; очевадната и вече много стара връзка на „ловците на педофили“ и борбата с „мигрантите“ с крайната десница, от друга; а какво остава за люпилни за фашисти като Луковмарш и организации като Български национален съюз, Кубратова младеж и подобни, които властта старателно не закача.
Либералното въображение се гнуси от заявената идеологическа работа на социалистическата образователна и младежка политика, защото приема, че индивидът самостоятелно ще формира своите възгледи и че обществото, като сбор от други индивиди, е отговорно да бъде такова, че формираните възгледи да са също либерални или поне хуманистични. Провалът на това схващане трудно може да бъде по-отчетлив. Защото идеологическа работа се върши – днес всеки може да работи с децата и младежите, стига родителите да не възразяват. Самите деца и младежи нямат думата и без това. Спектърът на работата обаче е значително ограничен – и програмно, и идейно, както запознатите със сектора можем да потвърдим (но не е тук мястото за тези детайли).
Да не говорим за въздигането на т.нар. „патриотично възпитание“. Следвайки трансформацията на реалната държавна доктрина, описана по-горе, докато още през 2016 г. в Наредба №13 към ЗПУО се предвижда патриотичното и гражданското (да се разбира демократично и по права на човека) образование да са на равни нога, през 2023 г. се въвежда изрична цел на предучилищното и училищното образование в самия закон за „съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност и българското национално самосъзнание“ (чл. 5 (1), т. 2), която се изисква от стратегиите на всяко училище и детска градина (чл. 17 (4)) и пр. Т.е. докато отначало патриотичното възпитание е предимно тематично съдържание в гражданското образование, след 2023 г. националната идентичност и патриотичното възпитание става общосистемна цел. После, през 2024 г. с промените срещу „нетрадиционната“ сексуална ориентация „традицията“ вече не е просто нещо, което училището трябва да познава и съхранява, а започва да функционира като нормативна граница между допустими и недопустими идеи. Все още новите настоявания на властта за отделен предмет по религиозно възпитание и „добродетели“ представляват следваща стъпка в тази тенденция, при която, както се изрази бившия министър Вълчев, целта на образователната система е да подготвя добри хора. Какво значи това, уви, трябва да бъде оставено на въображението на властта.
Допреди няколко години щях да кажа, че бруталността сред младите е функция на липсата на проект за общество, а не на такъв за брутално общество, и че това е по-бруталното. Конкретните политики и бюджети все още сочат в тази посока. Но същевременно, осмисляйки развитията от по-горе, си давам сметка, че реалността се е променила: властта всъщност оформя свой проект за обществото, ако и опипом, водена от краткосрочните си интереси. В крайна сметка, какво заяви Радев по повод на също скорошния случай в Банско, където български младежи викат Sieg Heil срещу италиански младежи от еврейски произход? „Всички, които посещават България, да спазват законите на страната ни, да уважават достойнството на българските граждани, да зачитат частната собственост, да не рушат, да спазват благоприличие и да не провокират напрежение със своето поведение.“ Няма ги тук обвиненията срещу политическия опонент, нито позоваванията на антифашисткото минало, използвани от същия само няколко дни по-късно от трибуната на парламента. Само ние можем да съдим нашите деца и само ние вътрешно си знаем кривиците – като в едно добро традиционно семейство. А и както някой родител би защитил детето си – кой знае какви ги е вършела жертвата. Италианските младежи били повредили частна собственост, представете си! Те и бежанците, и ЛГБТИК+ хората, и ромите, та и жените – какво си позволяват? Онези двама непалци, с побоя над които е свързан един от извършилите на Младежкия хълм – те пък какво правят в България?
Ловът на педофили е закономерност на възпитанието в защита на нацията и нейните ценности. Идеологическата работа се върши и място за възмута няма – най-малко от страна на властта. Затова е полезно, както започнах, да си даваме сметка колко дълъг път е изминат от Младежкия хълм до младежкото насилие и колко пронизан е този път от идейните и политически условия, които властта навигира. Невинни няма – младежите извършители са само последни във веригата, последното (до момента) червено флагче по този дълъг път. Видимо ще подминем и него без научени уроци.
