На фона на почти 3 години пълномащабен геноцид над палестинския народ, в условия на продължаващо политическо бездействие и опустошително медийно мълчание, една група хора смело застана на правилната страна на историята. С малкото способи за съпротива, които са ни останали в свръхмилитаризирания глобален капиталистически строй, активистите от глобалната флотилия Сумуд рискуват животите си, за да се застъпят за Палестина. В последното пътуване на флотилията към Газа, провело се през пролетта на 2026 г., взе участие и една българска гражданка – Румяна Петрова-Бенедикт. В медийната ни среда нейната история беше или незачетена, или строго цензурирана. С този материал искаме освен да продължим разговора за Палестина, както е наш дълг, така и да дадем пространство гласовете на съпротивата да бъдат чути, както заслужават.

Антония Георгиева (АГ): Здравейте, Румяна, от Диверсия искаме да Ви благодарим, че се съгласихте да проведем този разговор и ни отделихте от времето си. Свързахме се с Вас, когато разбрахме за участието Ви в пролетната мисия на Глобалната флотилия Сумуд, за което имате нашите адмирации. За нашите читатели, които не ви познават, разкажете малко за себе си – коя сте, откъде сте, с какво се занимавате?

Румяна Петрова-Бенедикт (РПБ): Искам да благодаря за вниманието и най-вече за вниманието към каузата. Казвам се Румяна Петрова, родом съм от София. Завършила съм гимназия във Франция и после Софийския университет. След като приключих образованието си в България, се омъжих за съпруга си и заминахме за Канада, където продължих образованието си. В общи линии цял живот работих в хуманитарната сфера, като последните десет години работех за регионалния офис на ООН в Брюксел. Там отговарях за сфери като права на човека, права на малцинства и мигранти в областта на здравеопазването. В момента съм пенсионирана, а вече имам и внуци.

АГ: Вие бяхте част от пролетната мисия на глобалната флотилия Сумуд през 2026 г. Отпътувахте към Газа на борда на кораба Айн Ал-Зейтун (Снап). Флотилията е хуманитарна, неправителствена, ненасилствена мисия, чиято цел е да пробие нелегалната блокада на окупираните палестински територии. Сумуд цели да достави животоспасяваща хуманитарна помощ в Газа, включваща храна, адаптирано мляко, училищни пособия и лекарства. Освен да отвори морски коридор до ивицата Газа, флотилията, разбира се, цели също така да насочи внимание към страданието на палестинския народ и да се противопостави на политическото мълчание по въпроса. Самата Вие как разбрахте за флотилията?

РПБ: Първо ще си позволя да добавя няколко неща за целите на флотилията. Специално тазгодишната флотилия освен директна хуманитарна помощ, целеше също да допринесе за реконструкцията на Газа с човешкия си ресурс. Идеята беше, когато стигнем до Газа, екип от лекари, учители и строители да слязат, да останат известно време и да подпомогнат с реконструкцията на място. Освен това флотилията има две други важни мисии. Едната е медийна, защото, както споменахте, откакто се подписа така нареченото примирие, много малко се чува вече за Палестина, за Газа. Това примирие е ежедневно нарушавано от Израел. Изтреблението продължава, както и експанзията и убийствата в Ливан. Също много важна мисия е политическата. От една страна да се изобличи сътрудничеството на много от нашите страни и на Европейската общност, а от друга страна да мобилизира и катализира едно международно движение и акции в солидарност. А как научих за флотилията – както казвам, обикновено по традиционните медии много рядко се говори, ако въобще се спомене. Миналата година през пролетта флотилията ми попадна в Инстаграм. Когато научих за нея бях много вдъхновена не единствено заради идеята, но и заради символа и каузата, които представлява. Когато разбрах, че есента се подготвя нова флотилия, веднага си подадох заявлението. Процесът е доста дълъг – минава се през поне три интервюта, а след тях и през обучения и подготовка.

АГ: Как обаче реално се решихте да тръгнете към Палестина? Какви бяха страховете, които изпитвахте?

РПБ: Относно самата ми мотивация, както казах, професионално винаги съм работила в хуманитарната област и съм се занимавала с права на човека. След като се пенсионирах няколко години си гледах живота, внуците, пътувах и т.н.

Геноцидът продължава вече повече от 78 години, но когато нещата страшно се изостриха през последните две години, това, което ми направи голямо впечатление, беше лицемерието. За Русия наблюдавахме веднага културен, спортен и всякакъв друг вид бойкот. Докато за Израел нямаше нищо. 

АГ: Плашещо е това мълчание, което наблюдаваме спрямо Израел.

РПБ: Да, плашещо е и продължава. Аз не съм била активистка, не съм принадлежала към активистка организация. Един ден обаче реших, че включването ми във флотилията е един много добър начин за мен да допринеса. Все пак трябва да се каже, че нашето поколение след войната (Втора световна война, бел.ред.) беше действително възпитано с идеята, че ще има напредък.

АГ: На 29 април 2026 г. израелските военни сили нахлуват в лодката „Снап“ и ви задържат абсолютно нелегално. В рамките на това, което Ви е комфортно да споделите, може ли да ни разкажете накратко какво се случи онази вечер? 

РПБ: Специално нашата партида от кораби тръгна от Сицилия на 26 април. Пътувахме спокойно и, разбира се, се подготвяхме психически и физически за навлизането в така наречената оранжева зона, което очаквахме да стане след десетина дни [*„Оранжева зона“ е обозначение, което се използва от организаторите на флотилията за район в Средиземно море, където рискът от прихващане на лодки, нападение или спиране е особено висок.]. По това време кръжаха дронове, макар и отстрани на лодката. На 29 април тези дронове започнаха да обикалят много отблизо и станаха много на брой. 

Първото нещо, което се случи и което насочи вниманието ни, че предстои намеса, беше заглушаването на всички връзки с телефони от другите кораби и камерите на лодката. Хубавото беше, че имахме все още интернет, което позволи всичко да се документира и все пак да има някаква връзка с другите кораби. Някъде около половин или един час по-късно загубихме връзка с двадесетина кораба, нямаше интернет. В този момент всеки се чудеше дали просто не искат да ни сплашат. Ние дори не знаехме кой заглушава връзките, не бяхме сигурни дали не са гръцките власти, тъй като бяхме в близост до Крит и на почти 1000 км. от Израел. Съвсем, съвсем надалеч. Нямахме никаква комуникация. По едно време към нас се приближи един огромен военен кораб с фарове и червено-жълти лазери, насочени срещу нас. Безмълвно, без комуникация. Бяхме подготвени какво да правим, заради обученията. Този кораб отмина. Това продължи около два часа и половина. Решихме, че действително просто се опитват да ни сплашат и си продължихме курса. Двайсетина минути по-късно към нас бързо се приближи едно командо и си дадохме сметка накъде отиват нещата.

Визуално се виждаше, че пасажерите на това командо са въоръжени до зъби, маскирани и с насочени оръжия към нас. Превзеха кораба веднага. Започнаха да викат да отидем на палубата на кораба, сложиха ни на колене и ни казаха да не вдигаме глави. Опитаха се да ни тероризират. Слязоха после да тършуват лодката и в този момент се чу доста силен шум. Впоследствие се разбра, че са счупили моторите на всички кораби и лодки, които бяха част от флотилията. След това доста грубо ни изведоха от лодката и ни прехвърлиха на големия военен кораб, който си е кораб-затвор. Беше като на кино. Този кораб приличаше на миниатюрен концентрационен лагер. Всичко беше от метал, а горе циркулираха дронове. В момента, в който се качихме на военния кораб, всички трябваше да застанем на колене, с ръце зад тила, не даваха да шаваме. Всичко беше тотално мокро. Това се случи около 22.30-23.00 часа и ни държаха в тази позиция доста време. После решиха да продължим по палубата, все още на колене, а горните дрехи трябваше да оставим на пода, за да се намокрят. Всичко това продължи може би около половин, един час, докато съберат пасажерите на всички кораби на флотилията. На много от нашите хора не им дадоха да си приберат горните дрехи, особено ако бяха цветнокожи. И след това ни набутаха в този миниатюрен концентрационен лагер-парадокс, който представлява едно отворено пространство с три метални контейнера. Всичко беше адски мокро и настана страхотен студ, тъй като беше нощ. Както вече споменах много хора бяха без горни дрехи, а на някои даже им бяха събули панталоните. На следващия ден се озовахме в обратната ситуация. Настана адски пек, никъде нямаше и една сенчица, а в контейнерите се усещаше още по-зле. 

На сутринта привикаха Саиф Абу Кешек и го отнесоха. Ние протестирахме, призовавахме с викове да го върнат. С помощта на Тиаго Авила, един от другите организатори, организирахме съвет, за да се разпределим, до колкото беше възможно, кой къде ще спи вечерта. Защото в тези три контейнера се събираха максимално сто и няколко човека, наредени като сардини. А доста хора останаха да спят навън, което е абсурд. Вследствие на тези протести отвлякоха и Тиаго. В отговор на тези действия на израелските военни сили една група от хора решиха да преминат към гладна стачка. Тях организирахме в отделен контейнер. Пак започнаха проверки, а то беше адска жега, никой вече не можеше да диша. 

В крайна сметка в късния следобед ни набутаха в контейнерите един по един. Въпросните контейнери събираха най-много по 35-40 човека, легнали нагъсто. Тук говорим за общо 170 човека – вътре бяхме около 120, а останалите 50 останаха навън. Пак трябваше да сме на колене дълго време. Това го направиха, за да проведат още идентификации. Нарочно махнаха някои от постелките, които бяхме успяли да изкараме навън. Махнаха ги, за да стоим на колена директно на метала. Мен лично поне час и половина ме държаха в такава позиция, защото уж не можели да намерят паспорта ми.

На другата сутрин пак се организирахме и протестирахме, защото питейната вода беше на привършване, а и имаше хора, които имаха нужда от медикаменти, дамски превръзки и изобщо всякакви необходими неща. Но протестирахме най-вече, защото искахме да върнат двамата отвлечени. След като започнахме протеста, военните веднага слязоха при нас, с всичките си оръжия и с викове. Започнаха да стрелят във въздуха.

На следващия ден казаха, че ще ни изведат на друг кораб. Ние изобщо не знаехме нито къде сме, нито къде ще ни водят. Не ни даваха такава информация. Наново протестирахме, заявявайки, че никъде няма да ходим докато не пуснат другите двама. Тогава ни излъгаха, че Саиф и Тиаго са на кораба. Както и да е, ние отказахме да тръгнем, но ни дадоха да разберем, че това не са преговори. Започнаха да влачат хората, които бяха най-отпред, и се оказа, че ни прехвърлят на гръцките власти. Пак трябваше да лазим по дължината на целия кораб на колене и само леко да мръднеш встрани, ни подритваха. Оставиха ни на гръцките власти, някъде на два часа и половина от Хеликон. Това е едно заливче, което няма даже пристанища. Около 35 човека бяха сериозно ранени. Имаше мозъчни сътресения, повръщане, насинени, на един човек му бяха извадили рамото. Хората бяха отведени до болница в Хеликон, обаче лекарите отказаха да извадят медицински удостоверения. Явно бяха инструктирани, което не е тяхна вина в някакъв смисъл. Очевидно беше някак, че Гърция е съучастник в цялата история, от началото до края. 

АГ: Много Ви благодаря за този разказ, защото в това море от дезинформация, в което живеем, е много важно да чуем хората, които от първо лице са преживели арестите. Кои са някои от митовете, които чувате за флотилията и които Ви се иска да оборите?

РПБ: Ами митовете са от всякакъв порядък. Например, че корабите са били празни, че на тях е нямало никакви лекарства или друг тип медицински съоръжения. Това е единият мит. Имаше един човек, даже няма да го нарека журналист, защото не заслужава тази титла, но той изказа мнение, че ако сме били отишли в Иран, е нямало да ни посрещнат със сандвичи. И такива идиотски безумия трябва да слушаме. Но няма смисъл да говорим за това. Друг мит е, че връщането ни е било на държавни разноски, което е абсолютно невярно, защото в нашия случай не ни депортираха, а просто ни оставиха на гръцките власти, които ни заведоха близо до летището. Оттам нататък единствената помощ, която получихме, беше от консулските отдели, които ни свързаха с нашите семейства или съответно с делегацията, която да организира връщането. Това е. Тоест, помогнаха ни с два телефонни разговора.

АГ: Получихте ли съдействие от България или Канада – държавите, на които сте гражданка?

РПБ: Съдействието беше да се координира българското консулство с канадското. То беше почивен ден. На 1 май на никого не му се разкарваше до Крит, но във флотилията имаше повече канадски граждани, така че канадското консулство беше изпратило тяхна служителка, гъркиня, която беше много симпатична. Тя е тази, която ми даде телефон, за да се обадя на семейството ми. Семейството ми купи самолетен билет.

АГ: Изцяло на Ваши разноски?

РПБ: Изцяло на мои разноски, да. Тъй като нямаше полет същата вечер, семейството ми организира и хотел. А българското консулство се обади в хотела да пита дали съм настанена. Канадската консулка стоя до мен, докато се организират всичките тези неща. Реално властите ни оставиха сутринта на този залив и някъде чак към 19 ч. бях вече в хотела. На залива стояхме някъде до към 13 ч., докато извозят всички членове на флотилията. 

АГ: Интересно ми е, защото аз съм част от сега много нашумялото поколение Джен Зи и за много хора като мен Палестина и експанзията на геноцида след 7 октомври беше една от темите, която обърна погледа ни към света и случващото се в международен мащаб. Любопитно ми е дали за вас темата за Палестина е присъствала в активностите Ви преди 7 октомври? Помните ли кога разбрахте за борбата на палестинския народ?

РПБ: Когато израствахме като тинейджъри, през 50-те и 60-те години на 20. век, все пак бяхме много по-политизирани. Въпреки че пропаганда винаги е имало, тогава масовите медии бяха различни от сегашните. Като следвоенно поколение израснахме с лозунга „никога повече“. Спомням си, че още като деца гледахме филми. Десетина години след края на войната започнаха да се появяват документални филми, в които се говореше за това какво е станало, за концлагерите и т.н. Да не забравяме, че тогава течеше и войната във Виетнам – събитие, което сме осмисляли съзнателно, а не пасивно. Протестирали сме против войната във Виетнам, след това срещу апартейда в Южна Африка. Когато работех в Канада, също съм се занимавала с акции против апартейда в Южна Африка. Така че някак си може би винаги сме били политизирани. Борбата в Палестина не е от скоро, разбира се. Действително, както казах, лицемерието, с което беше посрещнат геноцида след 2023 г., не че ме шокира, но със сигурност ме активизира.

АГ: Вие подехте една много интересна тема, която е за политизираното израстване в социалистическа България. Историята на антиимпериалистическите и антиколониалните борби е много дълга. Моралният компас на българската социалистическа държава я задължава да застане на страната на тези антиимпериалистически борби. Само че в сегашния исторически момент виждаме тотално преобръщане на тези позиции и ставаме свидетели на това, че държавата ни предоставя инфраструктурата за имперските амбиции на една шепа самозабравили се господари. Какво означава това за способите на водене на антиимпериалистическите борби в 21. век и какво ни остава като начини и методи на действие?

РПБ: Когато ме питат хората за мотивация, до известна степен чувствам, че нямам голяма заслуга. Просто съм израснала с някакъв вид социално съзнание и нужда за съпротива и борба срещу корупция, империализъм, колониализъм и т.н. Моето семейство е така от няколко поколения, така че не чувствам, че имам някаква пряка заслуга. Действително е шокиращо, че всъщност България възстановява дипломатическите отношения с Израел през 1990 г., след като десетилетия са били прекъснати. От тогава насам постоянно се подписват нови споразумения в икономиката, в научноизследователски и индустриални изследвания, във военно дело и отбрана, както и за сътрудничество в областта на водите и туризма. Нещата са много преплетени, което е много затрудняващо, но смятам, че точно вашето поколение може би е по-различно от поколението на хиатуса от 90-те, което беше заварено в промените. Чувството е, че те бяха по-аполитични. 

АГ: По време на прехода със сигурност се забелязва някаква липса на политизация. 

РПБ: В интерес на истината, както започнах да казвам, поне ние имахме чувството, че има някакъв напредък. Въпреки че войната във Виетнам продължи 20 години, накрая американските сили се оттеглиха, не можаха да победят. Успяхме да видим края на апартейда в Южна Африка, но все пак този край се случи при наличие на бойкоти, санкции и други международни мерки. Това е един дълъг период на антиколониални борби за освобождение на много народи. Тогава някак нещата изглеждаха далеч по-положително, контрастно на атмосферата през последните 10–15 години. Действително наблюдаваме един обратен завой от антиколониалния период, въпреки че войните отново са империалистически. САЩ атакуват навсякъде, те не са спрели. Израел също, освен това планират и експанзия в други територии. 

АГ: Говорейки за България ми се иска да преминем и към една много важна тема, а именно съучастието. Вие го засегнахте накратко в интервюто с Мария Черешева, а сега ми се иска да разширим тази перспектива. В доклада си „От икономика на окупацията към икономика на геноцида“ Франческа Албанезе говори за някои от способите на съучастие – оръжейни и технологични компании, дори предприятия от аграрното стопанство – все производства, в които държавите имат пряка роля. Преди броени дни в „Ал Джазира“ имаше един доклад за парите за експлозиви и оръжия, продавани от отделни държави. В България сумата възлиза на над 5 милиона и половина долара в експлозиви, дадени за Израел. В българското политическо пространство не говорим за нашето съучастие и като държава се изолираме от тази тема – „не е близо до нас, не ни засяга, айде първо нас да си оправим“ и така нататък. Как коментирате тези действия? Вярно ли е, според вас, че съучастваме – и ако да, в какво точно се изразява нашето съучастие?

РПБ: Първо, повечето медии са контролирани от групировки, които имат преки икономически интереси и връзки с тази държава по-специално. Струва ми се, че и хората не са толкова критични към информацията, която получават, както и към истинските причини за проблемите ни. Вие споменахте оръжията, които се изнасят за Израел – всъщност нашата мъничка-мъничка България е на осмо място в света по износ на оръжие към Израел. Кой печели от това нещо? Не сме ние. Това винаги се опитвам да кажа на хората около мен. „Помислете сега! Кой печели? Вие получавате ли нещо от това, дори да не ви интересува? Напротив, животът поскъпва.“ Пример с цените на бензина. Говори се как и по какъв начин да се подпомагат хората покрай увеличението на цените на бензина. Ами, спрете войната!

Хората виждат симптомите и не се задълбочават върху истинските причини за това например защо обедняват или защо няма достатъчно средства за образование. А всичко е свързано, защото тези интереси, които предизвикват и продължават тези войни, не допринасят с нищо положително за нас като отделни хора и като общество.

АГ: Ние не можем да разглеждаме себе си в една клинична изолация от другите.

РПБ: Да, ние винаги сме свързани и нещата са винаги свързани. Както я има икономическата част, да ти бръкнат в джоба, така покрай това права и свободи биват отнемани навсякъде.

АГ: Вие имате дългогодишен опит като служител в ООН. През последните години, особено в контекста на геноцида в Палестина, тече интензивен разговор за ролята на този тип институции – въпреки влиянието си, финансовите си ресурси и способите си, те не успяха нито да предотвратят, нито да спрат изтреблението на цял народ. И ми е интересно като бивш техен служител как възприемате критиката, че тези институции са загубили своя смисъл? Виждате ли тях като съучастници?

РПБ: ООН и различните организации в него са отслабени през последните години. Но тяхното отслабване не е случайно. САЩ например десетилетия не си плащаха вноските за членство, на повечето от организациите им плащаха с 10–20 години закъснение. Смятам, че целенасочено им се подронва авторитета и финансовите възможности. Тези организации, разбира се, си имат кусури за дялкане и може да се подобрят. Това важи и за Съвета за сигурност с правото на вето на постоянните членове. Има много неща за подобряване, но се забравя, че това са институциите, които създадоха основата на международното право, на правата на човека като законодателство, на хуманитарната помощ. Според мен това е едно целенасочено подкопаване. Имаме явния пример с този така наречен Борд на мира, който се опитва да замести нещо, което съществува. Но определено смятам, че вместо да се върви в посока на подобряване, по-скоро се върви в обратната. И то не само самите институции са застрашени, но и техните служители. Ако вземем Агенцията за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA), виждаме, че над 350 техни служители са убити в Палестина. 

АГ: Има още една форма на съучастие, така наречената мека сила. Това може да включва събития, които „изпират“ имиджа на Израел, например чрез активно мълчание за случващото се в Палестина, присъствие на израелски участници в конкурси и цялостно създаване на една атмосфера, че всичко си е в реда на нещата. Както знаете, за нас в България, една от горещите теми в момента е Евровизия. Това е музикален конкурс, който бива критикуван от множество хора, не само от активисти, но и държави като Испания, Словения, Ирландия, Нидерландия и Исландия, които го бойкотираха. Ние уж не говорим за тези бойкоти, но сега, след победата, някои наши депутати описват Евровизия като поле на „културна дипломация“. Това показва, че не сме загубили тотална представа за политическата роля и на този конкурс, и на меката сила като цяло. Как гледате на нашето участие? Смятате ли, че с предстоящото ни домакинство догодина имаме възможност най накрая да заемем позиция?

РПБ: Да, действително ще сме домакини на следващата Евровизия. Не знам дали като сме приели това домакинство, ще има следваща стъпка. Единият вариант е да изискаме условие Израел да не участва. Или пък напротив. Да се позволи на Израел да участва, но да участват и палестинци. Все повече страни бойкотират конкурса и се надяваме, че това ще продължи, освен ако нещата не се променят. В Белгия например имаше много протести, в които участваха всички профсъюзи. Включително се направи алтернативен концерт и то не само в Белгия, но в Австрия също. Белгийската министърка на медиите твърдеше, че Евровизия не е политически конкурс. Добре де, ако не е политически, защо Русия не участва? Не взимам отношение, но е логично същите правила да се отнасят за всички. Смешно е и много се набива на очи.

АГ: Всичко е политическо и взаимосвързано, както вие сама казахте по-рано.

РПБ: Аз разбирам гордостта на много българи за това, че сме спечелили и ще бъдем домакини. Обаче аз щях да съм по-горда, ако бях испанка или ирландка. Защото в случая не е просто въпрос да покажем, че имаме талантливи хора. Естествено, че има талантливи хора, има много талантливи хора.

Но е добре да се напомня, че българските герои винаги са били герои на съпротивата. Нашите писатели са били тези, които са писали за съпротива, за борба, за освобождение. Затова ми е малко трудно да разбера липсата на свързаност между тези наши традиции и палестинската кауза.

Но явно последните 30 години се е развила страхотна пропаганда. Може би в по-малките градове не е така. Как може да не се свързва едната история на съпротива с другата история на съпротива? Защото цялата история на България е история на съпротива. Като се започне от Спартак-тракиецът, мине се през богомолите и т.н. Наскоро празнувахме 24 май. Ами това е културна съпротива. Азбуката е създадена специфично като част от културна съпротива. Да не говорим после за хайдути, партизани и т.н. Особено, когато един народ е пострадал – като евреите по време на Втората световна война, напр. – все пак българи се надигат и спасяват много от тях. Така че явно много се е работило за скъсването на тази връзка и на това съзнание през последните години.

АГ: Със сигурност можем да кажем, че има моменти от собствената ни история, които биха могли да вдъхновят такива практики на съпротива и солидарност.

РПБ: Да, имаме. Наскоро си припомняхме и Априлското въстание. Наскоро попаднах на статия – не си спомням в кой вестник – за солунските атентати. Всъщност тогава се използват гемии – точно кораби, флотилии – които взривяват военни кораби. Така че много неща ни свързват, на които можем да се опираме като съзнание, като народ за вдъхновение.

АГ: Говорейки за Западния бряг, в интервюто за Денивелация, споменахте, че дъщеря Ви скоро се е прибрала от там. Това за мен беше интересно, защото като че ли в българския политически дискурс тези междупоколенчески връзки на солидарност някак липсват. Какъв е Вашият опит? Какъв е може би най-важният урок, който искате да предадете на следващото поколение?

РПБ: Труден въпрос. Ние сме няколко дейни поколения вече, както от моя, така и от страна на съпруга ми. От негова страна са профсъюзни деятели. Така че някак си има един вид естествена приемственост от страна на децата. Мисля, че от една страна е важно да продължим да се гордеем като българи с нашата история, нашите герои. И да не забравяме, че най-важното нещо е човечността, която трябва да пазим, защото всички сме свързани, както и да го гледаме. Да не говорим, че трябва да си пазим и планетата, защото както без нея, така и един без друг не можем. 

Но между другите неща, които се случват в Израел, се случват също така и медицид – т.е., големият брой убити медици, и екоцид – заради нарочното хвърляне на най-различни химикали. А всичкият този петрол, който се излива, ще трябва да се плати от вашето поколение. Така че бъдете осторожни, не вдигайте ръце и не се отчайвате.

АГ: За финал ми се иска да кажем няколко думи за това как да не губим надежда в сегашните геополитически обстоятелства, защото те се усещат все така тежки и отчайващи на моменти. Какво Ви дава сили да продължите борбата за справедливост?

РПБ: Ами всъщност хората. Защото дори само през тези последни изживявания през изминалия месец срещнах невероятни хора. Както казах, когато бяхме затворени, Тиаго и много други хора много добре разбираха последиците от действията си. Те през цялото време правиха събрания, говореха ни да не се страхуваме, защото военните са тези, които се страхуват от нас. Постоянно вдъхваха кураж у хората и водеха протестите съответно. Като цяло срещаш невероятни хора и то от всякаква възраст, с различни професии и с различни житейски пътища. Като хора имаме много какво да дадем и сме с много потенциал. Но хората често се задълбават прекалено много в собствените си проблеми, без да си дадат сметка, че всичко е свързано. 

АГ: Имаме нужда от общност и едни от други. Имаме нужда да не забравяме солидарността.

РПБ: Точно. А и традиционно ние в България го имаме този урок. Иначе нямаше да преживеем и да останем като народ. Цялата ни история е история на съпротива, но и също на това, че сме били окупирани. Така че тази симпатия би трябвало да я има и да си направим извода, че когато хората са заедно и разбират кой е истинският враг, няма да бъдем оставени да ни заблуждават.

АГ: Това, мисля, е един чудесен финал. Благодаря Ви много за този разговор!

Заглавна снимка: Антония Георгиева

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments