Историята ни е нашият мандат
От Хана Моргенстерн
превод от английски: Неда Генова
Този текст представлява преработена версия на лекция, изнесена на 7-и ноември 2023 в London School of Economics. Източник
Прекарала съм доста време в това да изследвам и преподавам относно палестинците и евреите от Израел, противопоставящи се на израелския колониализъм, отричайки сепаратизма и расовите му йерархии. Винаги съм смятала, че една от основополагащите структури за израелския колониализъм е физическото и епистемологично отделяне на араби от евреи. Това положение на нещата е резултат от насилствените трансфери на населения при основаването на Израел през 1948 г. И все пак много хора считат, че това отделяне произлиза от извечен междуплеменен конфликт или пък от цивилизационен такъв, при което арабите са описвани като представители на Ориента, а евреите – като такива на Запада. Нищо, че почти половината от евреите в Израел идват от арабския свят и Северна Африка. Откакто са мигрирали, им е било казвано да изкоренят остатъците от арабското си минало от езика и действията си, така че да могат да се асимилират в светската западна демокрация и да се отграничат от фигурата на „арабския враг“. Като деца ни се казваше, че арабите отиват на война, защото мразят евреите; със сигурност не и поради противопоставяне срещу отношението на Израел към палестинците. И тъй като сме заобиколени от арабския свят, никога няма да сме в безопасност. В действителност, израснахме с идеята, че след Холокоста, по време на който бяхме загубили почти цялото си семейство, нито един евреин няма да е в безопасност, живеейки сред не-евреи. Затова и евреите имат нужда от собствена ексклузивна държава и армия, за да ни защитават. Колективната травма от Холокоста се нуждаеше от внимателно отработване и лекуване, но вместо това се е превърнала в инструмент за политическа пропаганда и употреба от страна на държавата.
Несигурността на евреите е едно от основните оправдания за неравенството на палестинците, както и за по-широкия режим на апартейда и заселническото насилие. Сега липсата на безопасност на евреите се използва като оръдие на глобално ниво, за да оправдае клането на хиляди хора в Газа, бомбардирането на болници, линейки и бежански лагери. Министър-председателят на Великобритания Риши Сунак, както и вътрешният министър* Суела Брейвърман се надпреварват да защитават евреите от палестинците и от британското общество, заклеймявайки мирни протести в подкрепа на Газа като „маршове на омразата“. Дори известен антисемит като Марин Льо Пен обещава да защити евреите във Франция от исляма. Реториката на държавата Израел, която настоява, че евреите навсякъде по света са в по-голяма безопасност поради военното ѝ насилие, е в ярък контраст с реалността на надигащите се едновременно с атаките на Хамас и Израел ислямофобия и антисемитизъм. Не мисля, че може да бъде повторено достатъчно често: крайната десница никога няма да осигури безопасност на евреите; нито пък апартейдът или заселниците на Западния бряг. А избиването на възрастни и деца в Газа със сигурност няма да направи по-безопасни еврейските общности. В САЩ живеят около 7 милиона евреи – колкото са и в Израел – а единствената разлика между тях е, че евреите в Израел разполагат с права и привилегии, които не са отредени на съседите им. Това не им дава по-голяма безопасност. В действителност днес Израел е най-опасното място за един евреин. Апартейдът и колониализмът са насилие и имат негативни ефекти и за двете страни.
Това, от което днес се притеснявам особено много, е от политическия дискурс, който се шири из Великобритания и западните медии и който приравнява съдбата на Израел с тази на евреите по света. В това приравняване юдаизмът – една хилядолетна религия – е поставен в континуитет с ционизма – една модерна политическа идеология – а критиката на ционизма или на Израел се е превърнала в синоним с антисемитизъм. Такава една реторика години наред се подсилва от дефиниции за антисемитизма, подкрепяни от държавата, като например онази, предложена от Международния алианс за възпоменание на Холокоста (МАВХ). Една монолитна еврейска общност бива натрапвана като символ на Запада, а Палестина и подкрепящите я (включително и прогресивните евреи) са рамкирани като агресивни и антисемити, дори терористи, които искат да разрушат Израел и да навредят на евреите. Това изключително изкривяване, което изправя общности една срещу друга по целия свят и поставя в опасност телата, животите и работата на хората, е безсрамно публикувано както в десните, така и в мейнстрийм вестниците.
Това, което рядко се предава по медиите, е, че по света съществуват хиляди евреи, сред които съм и аз самата, които отхвърлят този разказ. Противно на всеобщото схващане, ционизмът не е единствената еврейска политическа традиция: ние имаме и социализъм, и прогресивна левица, и пропалестинско движение. Макар и редовно да са атакувани, хиляди евреи от Израел и палестинци работят неуморно заедно за едно демократично бъдеще. Докато говорим*, стотици евреи на остров Елис в Ню Йорк са превзели Статуята на Свободата с искане за прекратяване на огъня. На 28-и октомври окупираха терминала Гранд Сентрал в Ню Йорк* и Сейнт Панкрас тук в Лондон, а предходната седмица – и северноамериканския конгрес. На всеки протест за Палестина в Лондон* има еврейски блок, в допълнение с множеството протести, организирани специално от еврейски организации като Na’amod и Еврейски глас за мир. На крайбрежната улица на Кейп Таун в Южна Африка, прогресивни евреи провеждат всеки петък Шабат срещу геноцида в солидарност с палестинците. В моя собствен университет, Кеймбридж, коалиция от еврейски, палестински, турски и други учени са прекарали последните пет години в работа за Справедливост в Палестина/Израел.
Като много други хора, които познавам, гледката на бомбите, прорязващи небето над Газа, гледката на хора, които панически извличат тела от руините, и тази на плачещи деца на прашния болничен под ме връща към масовите гробове на евреи и партизани в Литва, където е ликвидиран целият град на баба ми. Няколко години след като тя бяга в Палестина през 1930-те години, нейната еврейска общност е отведена до гората Видзгирис в покрайнините на техния град. Било им казано да съблекат дрехите си и да легнат един до друг в окопите, където всички те са разстреляни. Казват, че Холокостът започва в Литва, тъй като там германската армия е получила огромна помощ от цивилното местно население. Съседи предават и разстрелват съседите си, цялото общество е било съучастно. По-късно разбрах, че това е светът, създаден от фашизма: светът на терора, от който баба ми е избягала, в който на хората се гледа като на животни в човешки облик, които трябва да бъдат заличени. За да създадеш един нов свят се иска нещо много повече от това да се превърнеш в още една национална държава върху открадната земя. Означава да живееш другояче. Означава никога повече да не гледаш на човешки същества по този начин.
Миналия уикенд бях домакиня на Шабат срещу геноцида с около двадесет други евреи-активисти, които са прекарали последните седмици протестирайки и агитирайки за прекратяване на огъня в Газа. Заедно рецитирахме кадиш – еврейската молитва на опечалените – и плакахме: не само заради ужаса на насилието или пък защото бомбардировките се извършват в наше име, или защото сме загубили приятел или роднина в клането, или защото семействата или приятелите ни са ни бесни затова, че защитаваме Газа, или защото сме били избутани от синагогите си или станали обект на нападки в работата си, тъй като сме критични спрямо Израел. Плакахме, защото като децата и внуците в Газа много от нас са пропити от паметта на геноцида и изгнанието до мозъка на костите си. За някои това означава, че мислят че могат да са в безопасност единствено в една етнически разделена държава, но за други като мен, нашата история ни повелява етически мандат да направим всичко по силите си да спрем погромите, кланетата и геноцидите – завинаги. Защото ще сме в безопасност на този свят само ако намерим начин да живеем в него, да го споделяме и да просперираме в него, заедно.