Уводни думи
Както при всички наши издания през вече почти десетгодишната история на колектива ни, работата и по този брой бе водена най-вече от импулса за политизация. Темата за психичното здраве в отношението ѝ към политиката е плодотворна по редица причини, въпреки – или може би именно поради – тенденциозното ѝ заглушаване в общественото поле в България (а и не само).
От една страна бихме могли да кажем, че настоящoто индивидуализиращо отношение към проблемите на психиката и психичното здраве е тясно свързано с либерални визии за човека и отношението му към социалната среда, при което утвърждаването на границата между публично и частно пространство е неизменна част от формирането на тази идея за човека. Докато публичната сфера е сцена на политическо действие от страна на рационални субекти, чиито актове са видими и обясними, отношенията в дома, например, често са отнасяни към частното пространство. Към това частно пространство спада обаче и всичко, отнасящо се до емоционалните преживявания на отделния човек, които по дефиниция са приемани за аполитични. И така, колкото и свидетелства да откриваме около нас за социално-икономическите предпоставки за състояния като тревожност, безсъние или депресия, те все пак в огромна част от случаите биват поначало отнасяни към сферата на личното и индивидуалното. Отговорността за справянето с тези преживявания се поставя отново и отново върху семейната единица или върху отделния човек, от когото се очаква като един барон Мюнхаузен сам себе си да изтегли от тинята на отчаянието, независимо от това какво се случва в заобикалящия го свят.
От друга страна и едновременно с този индивидуализиращ подход, както ни указват трудовете на философи като Мишел Фуко, отношението към „анормалните“ или към определяните като „луди“ винаги е основополагащо за формирането на онова, което се приема за „нормално“. Тези процеси на изграждане на нормалността са поначало социално-политически, а не някаква естествена даденост. Границите между нормално и анормално, между това, което принадлежи към „вътрешността“ на нормата и онова, което следва да бъде изхвърлено извън нея, непрекъснато се предоговорят и чертаят посредством конкретни социално-материални практики на включване и изключване, санкциониране и дисциплиниране, описване и категоризация, изправяне и реабилитация. Медицината, психиатрията, правото, образованието – всички тези места на производство на знание участват в изграждането на такива норми. Затова, колкото и стабилна да ни се струва собствената ни принадлежност към нормата и нормалността, тази ни принадлежност винаги зависи пряко от това, че други са отлъчени от нея.
Същевременно в съпоставката между „нормално“ и „анормално“ можем да открием отразена същността на обществените отношения, определящи условията, в които живеем. Необузданата форма на капитализъм, която беше утвърдена в България през последните десетилетия, отдавна създаде прекомерни неравенства в достъпа до възможности за развитие на съзидателните сили на личността. Оправдаването и утвърждаването на съществуващите неравенства имат нужда от разкази, които да ги представят като естествени, т.е. нормални. В този смисъл режимът за управление на психичното здраве – от (липсата на) диагностика през (липсата на) лечение до (липсата на) рехабилитационна грижа – представлява важна брънка в утвърждаването на капиталистическия ред, защото засяга пряко въпроса за нормалността. Така например в капитализма човешкото достойнство не е универсал, а е функция на ролята във възпроизводството на съществуващия ред. Затова нормалността на работник или работничка с нарушена трудоспособност се оспорва институционално и социално през психиатричния режим. Също така се счита за нормално отговорността за психиатричната грижа да е частна, т.е. способността за справяне с предизвикателствата да е неравномерно разпределена. По този начин неравенствата пораждат нови неравенства, затвърждавайки тази основополагаща за капиталистическото общество тенденция.
Една от целите на настоящия брой е да разгледа темата за психичното здраве като комплексен социален и политически феномен, който е винаги в отношение с други обществени процеси. Ужасяващите случаи от последните години, при които пациенти в психиатричните болници във Варна и Ловеч изгоряха живи, след като са били оставени завързани в изолатор в продължение на часове, са ярко свидетелство за това как дехуманизиращото отношение към психично болните хора в тези държавни заведения се преплита с хроничния недостиг, нищета и обезкървяване на структурите за здравно и социално подпомагане на всяко едно ниво в страната. Така например, въпросът за психичното здраве е тясно свързан с този за бездомността. Макар за България да липсва статистика за връзката между бездомност и психични заболявания, бихме могли да почерпим такива данни от други страни. Във Великобритания например, 80% от хората, живеещи на улицата през 2014 г., страдат от някакъв вид психичен проблем, като 45% от тях живеят с психиатрична диагноза, а разпространението на психични заболявания като шизофрения, голямо депресивно разстройство или биполярно разстройство е в пъти по-широко в тази група хора, отколкото в обществото като цяло – поне 25-30% (Mental Health Foundation, 2024). Според мащабно проучване, публикувано през 2024 г. от изследователи в университета Калгари и представящо обзор на вече съществуващи медицински изследвания от 1980-те години насам, между 66% и 75% от бездомните хора са с психично заболяване (Johnston, 2024).
Бихме могли да посочим и много други феномени, при които икономическото и социално потисничество произвеждат психични страдания или играят роля за усилването на уязвимости – от медикализацията и патологизацията на транс хората до зачестяването на състояния като burnout, тревожност и депресия, които са характерни за късния капитализъм. В този смисъл е възможно да приемем и обратния подход – не само да проучваме как психичната норма и отклонение се дефинират в обществото, но и да се питаме какво става с обществото през призмата на психичните преживявания и страдания. 2013 г. се помни като годината на масовите антиправителствени протести, но от публичното съзнание някак подозрително са сякаш изтрити съпътстващите вълни на самозапалвания. Тогава медии, анализитори и улични демонстрации открито говореха за отчаянието, но сякаш по-силен остана гласът на Психолога – индивидуализиращ, с разказ за случаите поотделно и без контекст. Така неминуемо забравата потуши всички страсти, без да обработим и осмислим политическото значение на подобни изрази на отчаяние и съпротива, смесени в едно.
Историята на мисленето и третирането на психичното страдание е дълга и сложна, но познаването ѝ е необходимо условие за успех в проекта за политизиране на психичното здраве. За това ни помагат Йоана Павлова, която прави кратък обзор на развитието на мисленето и грижата за психичното здраве в България, както и Таня Рейтан-Маринчешка, която очертава ролята на доминиращата днес социално-икономическа доктрина – неолиберализма – за състоянието на психичното здраве и начините, по които мислим за него. Предлагаме на българската публика също и превод на статия от Марк Фишър, в която той ребром се залавя с връзките между политическия и психичния живот, за да назове как например „медикаментираната индивидуална депресия“ не е нещо „естествено“, а продукт на доминиращия ред, справянето с който е залог на самото преодоляване на съществуващата система. По подобен начин и Лора Младенова се задълбочава в едни по-фини измерения на психичното здраве – зависимостите, които са необходима част от политикономията на късния капитализъм и които всъщност значително отслабват съпротивителните сили на психиката ни.
В броя се фокусираме още, от една страна, върху критични занимания с българската психиатрична институция като често единствено и същевременно репресивно, дисциплиниращо и дефицитно място на „подкрепа“ за хора с психиатрични диагнози в страната. Това е фокусът на интервюто ни със специалист в сферата на психиатричната грижа, пожелал анонимност, както и на текста на Феликс Диаз, който ни предоставя „някои наблюдения отвън“ върху психиатричната реформа и реформата в сферата на уврежданията в България. Използвайки изразните средства на стихотворната форма, Татяна Йотова обогатява критичния анализ на реалността, като ни прави съпричастни към ключови измерения от същността на проблема, включително страх, изолация, агресия и самота. От друга страна се стремим критичният поглед върху тези институции да бъде съпроводен и от градивен импулс в опит да допринесем за изграждането на пространство за диалог с хора, живеещи с психично страдание и психиатрични диагнози, както и с техните близки. Една съществена част от текстовете в броя са написани от хора, които вземат думата, за да опишат какво значи да живееш с дадено психично заболяване и какво им се иска другите да знаят за него. Такива са приносите на Глория Костадинова, Калина Зафирова и на жена, пожелала анонимност в качеството ѝ на майка на страдащ от параноидна шизофрения син. Описвайки мотивацията си да споделят така директно и публично свои често болезнени преживявания, те посочват не само необходимостта от борба със стигмата, но и желанието за овластяване и изграждане на мрежа от солидарност.
Макар в броя да не вземаме категорична страна в често поляризиращия дебат „за“ и „против“ институционализирането на психичната грижа като цяло, за нас е ясно, че настоящият модел на институционална подкрепа в България е не просто силно компрометиран, ами вреден, а понякога дори убийствен за хората, които разчитат на нея. Убедени сме в необходимостта колективно да измисляме и изграждаме алтернативни начини за социализиране на грижата. Тоест, грижата за всеки един от нас, независимо дали става дума за човек, който страда от психично разстройство или който е уязвим по друг начин, трябва да бъде превърната в нещо, за което носим отговорност като общество и което извършваме като общество. Това следва да стане, като се премахнат оковите на затворническия модел в психиатрията, но и като не се допуска затварянето на грижата в семейството. Настоятелните искания за коренна реформа в сферата трябва още да бъдат съпроводени от опити за изграждане на социално движение, което да бъде водено от хора с психични заболявания и от техните близки, които сами да определят какво значи да живееш пълноценен и достоен живот.
Съществена част от това дългосрочно начинание е, смятаме, изграждането на колективно знание за различните начини, по които страдаме от психични разстройства и заболявания, но и от институционалните дефицити и форми на потисничество, които ги усилват и съ-произвеждат. Като при всяка друга политическа мобилизация, и това движение ще има нужда от създаване на инвентар от ресурси и пространства, които биха могли да бъдат мобилизирани, както и от набирането на потенциални съюзници. В този смисъл приносът на Ина Димитрова, Габриела Танасан, Мирослав Мишич и Евгения Георгака, които разказват за различни модели на овластяване и самозастъпничество в сферата на психичното здраве в България, Сърбия, Гърция и Румъния, предоставя както убедителен разрез на слабоизвестната действителност на психиатричната грижа в четирите балкански страни, така и ресурс, към който ще се връщаме занапред в опитите за изграждане такива движения. Този брой вижда себе си като само един елемент от належащото начинание за формиране на такова движение. Надяваме се той да бъде приет като покана за продължаване на един възможно най-широк и еманципиращ разговор за това как си представяме равенството и политическата трансформация от гледна точка на искането за психично здраве и благополучие за всички.
Подобни статии:
