Антон Йегер

През последните четири десетилетия възходът на крайната десница се превърна във водещ факт в европейския политически живот. От 1989 г. насам крайнодесните партии са увеличили медианния си дял от гласовете с почти 20%, а през предходното десетилетие те се превърнаха в реални претенденти за управлението от Полша до Франция. Последната тенденция вероятно започна в Централна и Източна Европа в началото на предното десетилетие с избирането на Виктор Орбан в Унгария и Анджей Дуда в Полша, като бързо се разпространи в западната половина на континента с изненадващите резултати на крайнодесните партии в Италия, Франция, Нидерландия и Германия, наред с други. Въпреки че възходът ѝ в никакъв случай не е равномерен, инерцията, поне засега, изглежда твърдо на нейна страна.

Понастоящем тези нови крайнодесни сили са обединени в три различни лагера на европейско ниво, но може би най-забележителното в тях е привидната им способност да привличат подкрепата на работническата класа по начин, по който историческите фашистки и реакционерски партии не можеха. Този факт повдига трудни, но жизненоважни въпроси за всеки ляв проект в Европа както сега, така и за в бъдеще. Как може да бъде разбран новият пролетарски завой надясно и по-важно, може ли той да бъде обърнат.

Марксизмът едва ли е аналитичен новобранец по този въпрос. Попаднал в изгнание в САЩ през 1941 г., марксисткият теоретик Карл Корш проучва успехите на хитлеристкия блицкриг на остров Крит и героично се опитва да предложи класово осъзнато тълкуване. Германската офанзива, пише той в писмо до Бертолт Брехт, е израз на „разочарованата лява енергия“ и обезсиленото желание за работнически контрол. Десетилетия по-късно Александер Клуге и Оскар Негт обобщават позицията на Корш с позоваване на историческия произход на германските батальони:

…в цивилния си живот мнозинството от танковите звена на германските дивизии са се състояли от автомеханици или инженери (т.е. промишлени работници с практически опит). Много от тях произхождаха от германските провинции, които бяха преживели кървави кланета от страна на властите по време на Селските войни (1524-1526 г.). Според Корш те са имали основателна причина да избягват преките контакти с началниците си. Почти всички от тях си спомняли ясно и окопната война от 1916 г., отново резултат от действията на началниците им, в които след това са нямали особено доверие… Според Корш по този начин е станало възможно войниците да измислят спонтанно и самостоятелно блицкрига, от наличните исторически мотиви.

Макар и аналитично пресилено, изкушаващо – и утешително – е да се погледне на възхода на европейската крайна десница през подобна перспектива. Както новите, така и старите завладени провинции – Тюрингия, Биланкур, Източна Фландрия или предградията на Виена – бяха крепости на работническото движение през 20. век. Там старото искане за работнически контрол изглежда се е пренасочило към ксенофобска страст, копнежът за сваляне на буржоазния режим е заменен с опит за разбиване на най-слабите му поданици. На човек му се ще да вярва, както Корш преди това, че зад маската на реакцията все още има някакъв потенциално еманципаторен профил, че върху руините може да се изгради отново лява сграда.

Смяна на позициите?

Голяма част от литературата в социалните науки бе създадена от началото на 1990-те години, когато европейската крайна десница постига първите си пробиви на континента, също изглежда да споделя подобен Коршов прочит. Заедно с нарастващата литература за популизма, „тезата за смяната“ предполагаше, че с настъпването на новото, постиндустриално общество, европейските работнически класи постепенно изоставят принадлежността си към комунистическите и социалдемократическите партии и мигрират към противоположния край на политическия спектър. Както би се изразил Корш, те складираха своята „лява енергия“ на друго място, в едно благоприятно сближаване на крайностите, което либералните автори вече бяха открили в тоталитаризмите на 20. век.

Тази теза продължи да преследва политическия дискурс през дългото последно десетилетие на миналия век и тъй като крайната десница все повече придобиваше социален и дори антиевропейски уклон, достигна правдоподобност, далеч надхвърляща границите на академията. Тя дори накара някои фигури да нарекат новите крайнодесни формации от Националния фронт до Партията на свободата (FPÖ) на Йорг Хайдер работнически партии или да им дадат названието „популистки“ – все още сравнително ново допълнение към речника на социалните науки в началото на 1990-те.

Ограниченията му бяха ясно видими. Дори и да улавяше някои от реторичните особености на новата крайна десница, която беше заменила акцента върху расовата идентичност с културна специфика, понятието твърде често им позволяваше да потулят опорочените асоциации с постфашистката традиция и често ги превръщаше в новоназначени настойници на работническата класа, изоставена от левите си представители. В същото време терминът „популистки“ несъмнено дължеше своята привлекателност на новостта на някои от тези партии. Без ясно изразени военни крила и без да са изпълнени с разочаровани ветерани, те трудно можеха да се сравнят с фашистките си предшественици. Тяхната популярност се дължеше на структурния упадък на партийната власт в цяла Европа, при който избирателите изоставяха традиционните си партийни наряди и се присъединяваха към един нов виртуален и неопределен „народ“, лесно съблазняван от сили, разположени в дясната страна на спектъра.

Тезата за смяната обаче винаги е била нещо повече от аналитично средство. Постепенно тя се превърна в пълноценна политическа програма, в която от левите партии се изискваше или да се приспособят към крайнодесните партии и да се учат от тях, или да търсят нова електорална база, разположена в новата средна класа или във все по-разнообразния пролетариат в сектора на услугите. Тъй като старият им електорат беше напуснал, трябваше да се намери нов. С определения като „ляво-льопенизъм“ (gaucho-lepenisme) или „червено-кафява“ политика тази литература не само подкрепя популистката интерпретация на новата крайна десница, но и приканва левицата да се насочи надясно, следвайки примера на собствения си бивш електорат и апостолите на загрижеността сред коментариата.

Днес последиците от тази политика на смяната стават още по-ясни, тъй като консерваторите използват понятието като алиби, за да се придвижат още по-надясно, докато части от левицата или се опитват да си върнат изгубения електорат на работническата класа, като копират тактики по-надясно, или изобщо се отказват от периферния си електорат.

И все пак в началото на 1990-те не липсваха критики на тази теза за смяна на позициите. Те отбелязваха, че в много от регионите, които сега се смятат за нови десни крепости, процентът на въздържалите се е по-висок от останалите. Те настояваха, че избирателите, които са изоставили работническите партии, са го направили поради разочарование от пазарния преход през 1990-те и 2000-те години – слабо застъпен в понятието „глобализация“ – а не от неизкоренима омраза към чужденците. Критиците също така настояваха, че връзките, които тези нови избиратели поддържат с крайната десница, са трудно сравними с цялостните социални светове, които преди това са им предлагали левите партии. Онлайн чат групата не е casa del popolo и, най-важното, в социалната програма на крайната десница липсва каквато и да е амбиция за справяне с нарастващата мощ на капитала.

Резултатът е версия на „екологичната грешка“ в науката за фашизма на 21. век: идеята, че работническите региони са гласували за фашисти, всъщност прикрива реалността, че средните класи в тези региони са гласували за фашисти, а не самите работнически класи, които винаги са отсъствали от списъците на фашистките партии. Вместо работническата класа да се преориентира надясно, по-скоро много работници от извънградските райони просто отпаднаха от политиката изобщо. Въпреки че части от тяхната класа и новата дребна буржоазия направиха крачка към крайната десница – отчасти от страх от конкуренцията на пазара на труда, отчасти от ксенофобия – те едва ли го направиха като колективна, осъзната класова единица.

Фашизация без мобилизация

Последните години само увеличиха привлекателността на тезата за смяната. В бившата Източна Германия, Франция, Белгия, Обединеното кралство и Нидерландия съществуването на нарастващ вот на работническата класа, който вече не се свежда до въздържане от гласуване, изглежда неоспоримо. Интерпретативната война около този вот е също толкова остра. Мнозина настояват, че възходът на крайната десница не бива да се разбира като погрешно сублимирано ляво либидо, както смята Корш, а като израз на къснокапиталистическото разложение – не като въстание, което трябва да бъде пренасочено, а като импулс, който трябва да бъде потушен.

Същественото в тази диагноза често е неоспоримо: че класовият състав на новите крайнодесни избиратели не е хомогенно пролетарски; че те често не реагират на събития, представляващи конкретна „имигрантска заплаха“; че действията им са подбудени както от политическата класа, така и от нарастващата армия от крайнодесни предприемачи в социалните медии; че десният устрем на Европа се дължи повече на трескави медийни спекулации, отколкото на автентичните тежнения на обезправените.

Както твърди тази критика, вместо от „загрижени граждани“, базата на новата крайна десница се състои от реваншистки настроени лумпени и средни класи, които не могат да се справят с реалностите на социалната промяна през 21. век. Литературата, посветена на „неофашизма“ или „късния фашизъм“, представена от автори като Алберто Тоскано и Енцо Траверсо, се опитва да постави фантазиите за отмъщение на съвременната крайна десница в тази рамка, показвайки как новите условия предизвикват стари призраци.

И все пак, докато думата „популист“ се оказва крайно ограничена за разбирането на новата десница, терминът „фашист“ несъмнено ще се окаже също толкова ограничен. По отношение на предпочитаните идеологеми – от „Великото заместване“ до други етнонационалистически фантазии – приемствеността с 20. век е трудно да се отрече. В политиката, както и в биологията, средата често се оказва толкова важна, колкото и наследствеността, както отбеляза историкът Кристофър Хил, а съвременните фашисти трябва да се борят с параметри, несравними с тези на техните предци. Сред тях са демилитаризацията и отсъствието на предреволюционна заплаха от страна на левицата. Както отбелязва Дилън Райли, особеността и спецификата на съвременната крайна десница стават ясни, когато се съпоставят с факта, че по традиция фашистите никога не са успявали да запазят солидна подкрепа от работническата класа – точка на непрестанно разочарование за много крайнодесни кадри.

Европейските фашисти например идват на власт в период на силна социална конфронтация: и Хитлер, и Мусолини надделяват след опити на работническите движения да предизвикат революции и са възприемани от елитите като най-добрия шанс да стабилизират социалния ред и да възстановят трудовата дисциплина. Днес мускулестият пролетариат видимо отсъства от европейската сцена, фатално отслабен от деиндустриализацията и разхлабените пазари на труда. За разлика от 1930-те години, когато фашисткото улично насилие процъфтява, съвременната крайна десница процъфтява благодарение на демобилизацията както в електорален, така и в неелекторален план.

Например: партията на Мелони спечели мнозинство от гласовете на избори, на които почти четирима от десет италианци си останаха вкъщи, а избирателната активност спадна с почти 10%. Във Франция партията „Национален сбор“ на Льо Пен отдавна получава най-добрите си резултати в частите на страната с най-висок процент на въздържали се избиратели. В Полша фамилията Качински, стояща зад партията „Право и справедливост“, управляваше страната, в която по-малко от 1% от гражданите членуват в политическа партия.

Това не са масови прояви, а по-скоро упражнения по оркестрирана пасивност, които трудно търпят сравнение с масовите партии от ХХ век. Както отбелязва Дейвид Броудър за италианския случай, макар че „най-новият напредък на крайнодясна партия в страната, където се е родил фашизмът, със сигурност дава възможност за внушителни аналогии“, това „не означава, че наследниците на Мусолини просто повтарят миналото в настоящето или дори че фашистките елементи на тяхната култура винаги са извлечени от междувоенна Италия“.

Данните показват дълбоко съвременния характер на надигането на крайната десница в Европа – израстъци на нов мрежов радикализъм, а не завръщане към войнствеността на Фрайкорпс или буланжисткия милитаризъм, който се стреми да навакса откъм колонии на изток. Хитлер и Мусолини обещаваха да изградят колониални империи от типа на тези, които техните френски и британски конкуренти бяха придобили отдавна. Амбицията им беше да разрушат границите, а не да ги укрепят. Днешната крайна десница, напротив, се стреми да предпази Стария свят от останалата част на земното кълбо, признавайки, че континентът вече няма да бъде главен герой през 21. век и че най-доброто, на което може да се надява, е защита от постколониалните орди.

Къде ни води това? Както вече споменахме, както подражателите, така и отрицателите – едните се опитват да подражават на успеха на крайната десница в работническите среди, а другите изоставят терена – са изправени пред един и същ проблем. Тезата за смяната на позициите има известна емпирична подкрепа, но пропорционално тя включва повече нормативна ангажираност, отколкото трезв научен анализ. Що се отнася до подкрепата за Алтернатива за Германия (Alternative für Deutschland, AfD) или дори за западния крайнодесен вот като цяло, далеч по-поразителна е зависимостта му от демобилизацията, а не от ремобилизацията: повечето избиратели от работническата класа отпадат от политиката, докато някои от тях мигрират към крайната десница, а след това тази малка група дезертьори се прави, че замества цялата демобилизирана класа.

По този начин демобилизацията се бърка с ремобилизацията – избирателите от работническата класа експериментират с нови партии, но основната реакция е смесица от апатия и отстъпление, а не бунтарско дезертиране.

Дори онези избиратели, които мигрират към десницата, подхранвайки по този начин оптическата илюзия за обща промяна, обикновено имат много по-слаби връзки с тези нови крайнодесни партии, отколкото са имали с предишните си леви формации (модел, ясно видим в Северна Франция, където Льо Пен превзе бившите комунистически крепости, и в Източна Германия). Там гласуването за крайната десница е тайно, частно, индивидуално дело, а не явен ангажимент – по-скоро пасивно-агресивен, отколкото активен, по-скоро неформален, отколкото официален.

Дидие Ерибон отбелязва в мемоарите си за своите родители бивши комунисти, че преминаването на баща му към крайната десница също е трябвало да бъде изразено в различен регистър от комунистическия начин на живот, към който се е придържал преди това. „За разлика от гласуването за комунисти – начин на гласуване, който може да се приеме открито и да се заяви публично“, новото гласуване на баща му „изглежда е било нещо, което е трябвало да се пази в тайна, дори да се отрече пред лицето на някаква „външна“ инстанция на оценка“. За разлика от Комунистическата партия, при „гласуването за Националния фронт индивидите си остават индивиди и мнението, което произвеждат, е просто сумата от техните спонтанни предразсъдъци“, акт, извършен в заградената урна.

Измерения на реакцията

Следователно двата полюса, присъщи на тезата за смяната на позициите, могат да се избегнат: представянето на новата крайна десница като предполагаем автентичен израз на недоволството на работническата класа, изоставена от една твърде прогресивна левица, и представянето ѝ като изключително средна класа и елит, който само симулира пролетарската си база. По подобен начин един среден път между икономизма и културологията не позволява крайнодясната вълна да се сведе до пролетарски бунт или да се твърди, че нейните избиратели по някакъв начин халюцинират факта на социално-икономическия упадък.

От друга страна, надигането на крайната десница в Европа не е изкривен израз на „материални интереси“, но това не бива да ни води към форма на суперструктурализъм, която потиска икономическите корени на настоящата криза. Докато един коршовски поглед може да изпадне в ленив апологетизъм, съществува и един вид антиикономизъм, който рискува да замъгли социалния терен и по този начин да се откаже от перспективата да го промени.

За да разберем лесно запалимата среда, в която се е прицелила пироманската европейска крайна десница, се нуждаем по-малко от масова психология и повече от политическа икономия.

В основата си новата десница е опит за реторично управление и овладяване на противоречието, което е в основата на европейската финансиализация: икономика, зависеща от евтината работна ръка за своите оскъдни темпове на растеж, неспособна да осигури значима производителност, с население, което все повече иска държавата да предприеме някакъв вид системна намеса.

Особено пренебрегван е въпросът за това как икономическите фактори са в основата на особения шизоиден статус на имиграцията в европейския обществен живот. След частичната деиндустриализация през 1990-те и 1980-те години евтината работна ръка остава от съществено значение, тъй като демографската експанзия е необходима, за да се поддържа нарастващият сектор на услугите и да се помогне на европейската промишленост да запази конкурентоспособността си на все по-враждебния световен пазар. Въпреки цялата си реторична бомбастичност консервативните партии не направиха почти нищо, за да променят тези крехки модели на растеж през последните десетилетия. Например: британската Консервативна партия не намали броя на имигрантите през последното десетилетие, нито формулира дори най-мекия еквивалент на Байдъновото „преселване“, докато нейната база все повече се олюлява от гняв.

Междувременно поне от края на първото десетилетие на 20. век насам нараства народното недоволство, а в долните слоеве на пазара на труда се прокрадва усещането, че дори имиграцията да не е причина за ниските заплати, тя остава незаменима част от режима на ниски заплати, на който се е посветил британският политически елит. Това, на което станахме свидетели през последните години, е експлозията на това недоволство във Великобритания и другаде в „хиперполитическа“ форма, която доминира през това десетилетие: агитация без трайна организация, краткотрайна спонтанност, без изграждане на институционални крепости. С новото ято влиятелни личности в крайната десница тези „пускови точки“, както ги наричат Щефен Мау и неговите изследователи, могат лесно да се заредят.

Настоящото нарастване на местната ксенофобия неизбежно има и международно измерение. Изненадващо ли е, че нациите, които се изявяват като ловните хрътки на един западащ имперски хегемон и безусловно подкрепят продължаващия геноцид в Близкия изток, ще видят как тази войнственост се отразява на вътрешния фронт? И Обединеното кралство, и Германия, които нормализираха и многократно защитаваха продължаващите военни престъпления в Палестина, дадоха силен тласък на желаещите да упражняват антимюсюлманско насилие тук, у дома.

За разлика от доминиращите разновидности на антисемитизма, антиислямските настроения обикновено не са свързани с проекции на глобално всемогъщество. Те представят мюсюлманина като опасно двусмислена фигура. В света на късния капитализъм, където един печели за сметка на друг, се смята, че способността им да запазят минимална общностна сплотеност ги е подготвила по-добре за конкуренцията на пазара на труда. Вместо страх от „другия“ антимюсюлманските настроения са страх от „същия“: някой, който е в позиция на равна зависимост от пазара, но за когото се смята, че е по-ефективен в предпазването си от неговото настъпление. В същото време мюсюлманинът се разглежда и като субалтернален агент на абстракцията, която финансите са нанесли на световете на следвоенната стабилност: някой, който не е на мястото си, който предизвиква „ерозия на границите и пределите“, както се изразява Ричард Сиймор.

Пробив

През 1913 г. Ленин противоречиво заявява, че зад Черносотниците, реакционната монархическа сила, която за първи път дава на света понятието „погромизъм“, може да се открие „невежа селска демокрация, демокрация от най-груб тип, но и изключително дълбоко вкоренена“. Според него руските земевладелци са се опитали да „апелират към най-дълбоко вкоренените предразсъдъци на най-изостаналия селянин“ и „да се възползват от неговото невежество“. И все пак „такава игра не може да се играе без риск“, уточнява той, и „от време на време гласът на истинския селски живот, на селската демокрация, пробива през цялата черносотническа усойност и клишета“.

В крайнодясната вълна в Европа няма потиснато еманципативно ядро, няма „енергия“, която може да бъде възстановена.

В този смисъл отчаяната надежда, която Корш прочете в блицкрига, трябва да бъде отречена. Но под възхода на континенталната десница все още се крие една вселена от мизерия, която историческата задача на левицата е да отрече – и да признае, че понякога, както отбелязва Ленин, гласът на постиндустриалния селянин пробива през цялата „усойност и клишета“.
Още по-опасно е, че успешните стратегии за това са недостатъчни и често са по-скоро палиативни, отколкото опозиционни. Походите от точка А до точка Б, каквито сега се провеждат всеки месец в много европейски градове, могат да бъдат полезен начин за утвърждаване на политическа линия и да останат минимално изискване за всяка политика, която би спряла крайната десница. Но те не са достатъчни, за да запълнят дълбоката социална празнота, която е завладяна от новата крайна десница в Европа.

Антон Йегер е белгийски историк на политическата мисъл,
който преподава политика в Оксфорд.
Източник на статията

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments