Краят на антифашизма
През май 1945 г., докато пушека все още се носеше над руините на империята на Адолф Хитлер, френската социологическа агенция IFOP (Институт за социологически и маркетингови проучвания – Бел. ред.) попита гражданите коя нация според тях е допринесла най-много за победата над нацистка Германия. Огромните 57% посочиха Съветския съюз като решаващ, в сравнение с 20%, посочили САЩ и 12% – Великобритания. Но когато Институтът провежда същото изследване през 1994 г. и СССР вече се е разпаднал, той открива, че възприятията радикално са се променили. Пет десетилетия по-късно само 25% вярват, че СССР допринася най-много за съюзническата кауза, в сравнение с 49%, гласували за САЩ и 16% за Великобритания.
Историческата памет може да бъде доста непостоянна. Не става дума само за това, че историята се променя, след като нашия спомен за миналото избледнява. Историческата памет е по-скоро нещо, което се променя чрез активния процес на всяко поколение, реинтерпретиращо света преди себе си. В този случай е лесно да видим как промените в доминиращото западно отношение към СССР след 1945 г. – Студената война, отхвърлянето на Сталин от Никита Хрусчов, протестите в Източния блок и неговото разпадане – всички те подкопават престижа, на който Съюзът се е радвал в края на Втората световна война като водещ фактор в това достойно дело.
Историческата памет не само се променя, но е и обект на активна трансформация от попкултурни репрезентации и политически сили. Именно така трябва да разбираме приемането на резолюцията от Европейския парламент „за важността на европейската памет за бъдещето на Европа“ на 18 септември тази година. Тя бе подкрепена от групи депутати на социалдемократите (S&D), либералите (Renew), християндемократите (EPP) и консерваторите (ECR). Предложението е представено като заклеймяване на всички „тоталитаризми“ и пакта Рибентроп-Молотов като начало на петдесетгодишен терор, приключил с Европейския проект и НАТО.
Историята тук изглежда някак извъртяна. Пактът наистина е непосредственият повод за нападението на Вермахта над Полша, което провокира британско-френската декларация за война на нацистка Германия. Той включва също тайни клаузи, според които Берлин и Москва си поделят части на доминация в Източна Европа, останали такива до немската инвазия на СССР през юни 1941 г. От гледна точка на Сталин това е не само осигуряване на пространство, чрез което да изгради съветска защита, но и специфичен акт на краен цинизъм по отношение на източноевропейските народи. Той е също и шок за комунистите от цяла Европа, вдъхновени от последните години на военна опозиция срещу хитлеризма.
Можем все пак да поспорим дали пактът „провокира избухването на Втората световна война“ или тя не е нищо повече от нацистко-съветско разделение на Европа.
Какво да кажем за факта, че Хитлер е планирал войната още през 1920-те или за факта, засвидетелстван от неспоменати в резолюцията събития, че СССР е едновременно основната жертва на войната (27 милиона убити) и основният играч в борбата срещу нацизма? А какво да кажем за събитията през 1930-те, когато британските и френските консерватори „успокояват“ нацисткия лидер, като му позволяват да наруши забраната от Версайския договор за превъоражаването на Германия, преотстъпват му територии в Централна Европа и си затварят очите за въоръжените му намеси в Испания, докато отказват антинацисткия съюз, предложен от Сталин?
Подобни статии:
Антикомунизъм без комунизъм
Тези исторически аргументи са добре известни. Но по-важното тук е въпросът, който заглавието на резолюцията поражда. А именно, какво тази версия за миналото казва за „европейското бъдеще“. В крайна сметка, това е радикализация на популярния антикомунизъм. Както Примо Леви казва, дори Александър Солженицин не описва ГУЛаг като имащ нещо общо с Треблинка или Хелмно. И все пак този документ представя „комунизма“ като истински геноцид. Като надгражда унгарския и полския антикомунизъм, както и „антитоталитарната философия“, резолюцията на Европейския парламент заклеймява не само сталинските зверства, но и цялостния опит на държавния социализъм, дори на комунистите, противопоставили се на Сталин, като еквивалент на нацизма и неговите лагери на смъртта.
Най-малкото, това служи за поставяне на дори крайния полски и унгарски национализъм в контекста на жертвите и възмездието. Изглежда, сякаш нацистите са вече достатъчно заклеймени, но не и комунистите. Както полската партия Право и справедливост (ПиС) казва, „Евреите са компенсирани за събитията от Втората световна война, но поляците – никога“ (изречение, което съвсем ясно пропуска полската роля в убийството на евреите). Предложението обрисува комунизма като рак, който подкопава европейската демокрация, дори и в страни, където няма почти никакви комунистически сили. Както в Америка на президента Маккарти, „антикомунизмът“ атакува далеч отвъд самите комунисти.
Това е особено видно в Полша, където непрестанният призив за разчистване на „комунистите“ служи за спойка на злопаметния национализъм. Ако по време на антикомунистическата революция от 1989 г. нейният лидер Ярослав Качински се представяше като центрист християндемократ, то днес той е твърдо дясна фигура, която води „антикомунистическа“ битка дори срещу сили далеч от политическото ляво. Кампанията за т.нар. „лустрация“ (или „декомунизация“) твърди, че бившите комунисти никога не са били истински прочистени – когато полският трибунал осъди „лустрационните“ мерки на ПиС като неконституционни и антидемократични, съдиите бяха набедени за комунистически лица.
Можем да видим подобни движения в Унгария, където крайнодесният лидер Виктор Орбан (либерал през 1989 г.) донесе войната срещу „комунизма“ и в настоящото десетилетие. През 2011 г. той въведе нова конституция, фокусирана върху архаичния дух на „светата корона“, семейните ценности и християнството и премахна думата „република“ от името на страната. Той смени дори и конституцията от 1990 г. с аргумента, че запазва „комунистическата“ рамка с нейните републикански и секуларни бележки. В Унгария всички комунистически символи (включително червената звезда, сърпа и чука) са забранени – борбата срещу „комунизма“ е упорито използвана, за да делегитимира всяка опозиция.
Това напомня на т.нар. „антикомунизъм без комунизъм“, както Ричард Сиймор го нарича – практиката, при която лидери като бразилския Жаир Болсанаро или италианския Матео Салвини (а преди него Силвио Берлускони) обявяват културна война на „комунизма“, дори когато лявото е престанало да съществува или се е превърнало в центристка и неолиберална позиция. При отсъствието на истински комунисти крайнодясното или ги замества с някакви други демони (например расовите малцинства), или просто представя демократично-републиканските ценности като врагове на „националната култура“ и „здравия разум“ сами по себе си. Битката срещу „културния марксизъм“ играе подобна роля в американския алтернативно-десен дискурс.
Тази версия на антикомунизма е лансирана също от предложението на Европейския парламент и специфичния призив за „сталинистка“ заплаха. В отсъствието на каквито и да е масови комунистически формации, дори там, където някога са управлявали, тази история сега се въоръжава срещу друго голямо плашило – Русия, която е обвинена в „изкривяване на исторически факти и изпиране на престъпления, извършени от съветския тоталитарен режим“ като част от „информационната война срещу демократична Европа, с цел да раздели Европа“. За да се затвори кръгът, съветските военни мемориали, издигнати след 1945 г., са обрисувани като колелата на „тоталитарната идеология“, която очевидно Русия се опитва да ни наложи днес.
Затова предложението представя странна комбинация от интереси на либералните центристи от Запада и националистическите сили от Вишеградските държави, за които големият враг е Русия, в една нова Студена война. За тези, които виждат руска намеса в победата на Тръмп, Брекзит или атаките над принц Андрю, изглежда несъмнено много по-героично да мислят за себе си като кръстоносци срещу „тоталитаризма“. Но тази антируска мания води и до безпрецедентно изтриване на антифашизма, дори от страна на партии като Италианските демократи (партия, която в голямата си част наследява Италианската комунистическа партия) и Британската лейбъристка партия, които гласуваха за предложението на Европейския парламент.
Историята на Втората световна война не е игра на морал. Уинстън Чърчил е бил голям опонент на Хитлер, докато е защитавал Британската империя; толкова тачена фигура от немската опозиция като Клаус фон Щауфенберг е подкрепял използването на полския робски труд и запазването на отвоюваните от Хитлер територии.
Тези, които наистина искат, могат да намерят примери за несправедливи убийства, извършени от комунистически опозиционни борци; имало е и престъпления, неспоменати от предложението, като масовите изнасилвания от Червената армия (и в по-малка степен, от западните войски).
Тези факти заслужават сериозно историческо разследване, каквото те наистина направиха. Но това, което не направиха, беше да релативизират историята на идеологиите, които открито промотират расова война, завоевателство и подчинението или поробването на жените и малцинствата. В крайна сметка, сравнението на Европейския парламент на комунизма или „радикалните идеологии“ с нацизма може да направи само това. Никой не би се опитал да изкара Холокоста лош в сравнение с условията на следвоенния социалистически режим в Полша – полемичният заряд е очевидно насочен в обратната посока, към твърдението, че комунистите „не са по-добри“ от нацистите.
Демонизиране на лявото
Освен от своята историческа неграмотност, предложението на Европейският парламент е мотивирано и от съвсем различна цел: да определи кои са легитимните борци. Ако се съди по неговите поръчители, тази категория се разтяга от Емануел Макрон до Виктор Орбан, но не и до левите опоненти на неолиберализма и НАТО. Показателно в това отношение е посочването на НАТО като основната опора на „свободата“ и „европейското семейство“, заедно с „реформите и социоикономическото развитие“, осъществени в Централно и Източна Европа „с помощта на Европейския съюз“. Тук не само европейският проект като цяло, но НАТО и неолибералното преструктуриране са посочени като границите на тоталитаризма.
След 1945 г. много демократични държави забраниха възобновяването на фашистки или нацистки партии – в зависимост от държавата, имаше по-голяма или по-малка чистка на служители на предишния режим. След разпадането на Източния блок този процес беше повторен от много държави в Централна и Източна Европа, които на свой ред забраниха комунистическите партии. Въпреки че днес „сталинистката“ заплаха е тотално въображаема, подобните на Салвини, Орбан и Качински използват „антитоталитаризма“, за да заклеймят лявото, като отричат, че те самите са фашисти.
В убедителната статия „Наследството на тоталитаризма“ Оуен Хатърли описва мемориалния парк в Будапеща, „гробище“ за паметниците на унгарския сталинизъм. Има ги ботушите от статуята на Сталин, счупени след революцията от 1956 г., но и съветски военни паметници и дори този в чест на интернационалните бригади от социалдемократи и комунисти, които са се борили с фашизма в Испания – всички те сега са заклеймени като тоталитаристи.
През 1989 г. Орбан възхваляваше Имре Наги, комунистическият лидер, екзекутиран през 1958 г., защото се е опълчил на Съветския съюз, а през 2018 г. свали неговата статуя като поредния монумент на тоталитаризма. Ако комунизмът наистина беше еквивалент на нацизма, това би било като да изгориш копия на списъка на Шиндлер.
Ето защо противопоставянето на резолюцията на Европейския парламент няма нищо общо със защитаване на Сталин, отричане на престъпления като Катинското клане или твърдението, че пактът Рибентроп-Молотов е бил просто мирна сделка. То е противопоставяне срещу необмисленото преработване на историята за най-повърхностни политически цели, за които нацисткият Холокост е релативизиран само за да накара Русия да изглежда лоша. Либералите често обичат да казват, че се позовават само на „факти“, за разлика от Салвини и Орбан, които подкопават нашата демокрация. Ако те са наистина толкова отдадени на тази кауза, трябва да започнат да отричат крайнодясната визия за историята.
Дейвид Бродър за списание Jacobin
Заглавното изображение е избор на редакцията на dВЕРСИЯ.
Превод от английски: Катерина Клинк
