Реакция на редакцията: Разбулване на реакцията на работническата класа

Публикуваният наскоро превод на статията на Антон Йегер „Разбулване на реакцията сред работническата класа“ (благодарности за труда на Станислав Додов!) предизвика сериозен интерес в колектива на Диверсия, както и сред някои наши съмишленици и другари, и даде тласък на, надяваме се, продуктивна дискусия. Очевидно темата е от особено значение както в познавателен, така и в политически план. Да разберем и обясним характера на участието на работничеството в политическите борби на нашето съвремие е предизвикателство с отчетлив политически залог. Това познание е ключът към изграждането на низови връзки на солидарност и основа за изграждането на жизнени обществени движения, което става особено важно предвид актуалния политически контекст, встъпването на Доналд Тръмп във власт и доминацията на крайната десница в политическия пейзаж на все повече места по света. Осъзнавайки значимостта на засегната тема, но също така и невъзможността ни самостоятелно да очертаем многообразието от преплитащи се нишки в анализа, решихме да споделим с читател(к)ите си наченатата в комуникационните ни канали дискусия. По този начин се опитваме да дадем тласък за допълнителни размишления в няколко насоки, които се очертаха като основни в нашия разговор, и да създадем условия за верижна реакция от коментари по темата. Приканваме всички желаещи да изпращат коментарите си до info@dversia.net и се ангажираме да дадем пространство за разгръщането на пълноценна дискусия с последващи публикации.
Реакции: електорална динамика
Петър Банков:
Текстът предлага интересна теза, свързана с влиянието на негласуващите върху подкрепата за крайната десница. Важно е да се отбележи, че статията смесва два различни аспекта на електоралните динамики – политическо поведение и личен произход. По отношение на второто статията споменава, че подкрепата за крайната десница не идва единствено, дори и основно от работническата класа (както и да я дефинираме), но също така има и дълбоки корени и в средната класа. Това е важно да се повтори и подчертае, за да се разсее мита, който в определена степен пресъздава някаква мнима класова борба между работническа класа, гласуваща за крайната десница, и средната класа, гласуваща за либерални или центристки партии.
Преминавайки към въпроса за политическо поведение, което е и в основата на тезата на статията, трябва да се направят две важни уточнения. Първо, редица статии, поставящи под въпрос тезата за смяната, разкриват и процеса, по който въпросната смяна се случва. Този процес не е директен т.е. много рядко даден гласващ прави директния преход от гласуване вляво към гласуване вдясно. Изследванията показват, че има поне един период, когато въпросните „сменящи“ не гласуват. В този смисъл Процесът на смяна трае минимум три изборни периода, като протича, грубо казано, в следната поредност: в първия изборен период сменящият гласува за (радикално)лява партия; през следващия изборен период сменящия не гласува (този етап може да трае няколко изборни цикъла); в третия изборен период сменящия гласува за крайнодясна партия. Това уточнение, разбира се, не противоречи на аргумента на статията, но пък Йегер пропуска факта, че сериозна част от подкрепата за крайната десница идва от негласуващи в предни избори.
Какви са последиците от това уточнение? Тук идва и второто уточнение – при наличието на много „сменящи“, които в крайна сметка дават гласа си за крайната десница, то тя винаги има проблем с това да задържи тези гласове. Последните години сочат тенденция за това крайната десница да си стабилизира електората т.е. вече доста хора гласуват за тях не от протест срещу традиционните партии, а по убеждение. Класически пример за това е партията Алтернатива за Германия, за която мнозинството избиратели през 2013 и 2017 г. гласуват като протест срещу традиционните партии в Германия, но през 2021 г. вече подкрепата идва от хора, които идеологически споделят програмата на партията.
Как крайната десница стабилизира своята подкрепа? Ключова роля играе участието им във властта. В момента науката извежда четири основни тези за електоралните последици от участието на крайната десница във властта. Първата е тезата за дерадикализацията, която твърди, че на власт крайната десница се сблъсква с институционални и структурни ограничения, които я принуждават да притъпят по-крайните си позиции, за да може да задържат по-широка подкрепа. Разбира се, тази теза зависи много от това колко силни са въпросните институционални и структурни ограничения – ако една демокрация или политическа конюнктура е отслабена, то и тези ограничения не биха били сериозно предизвикателство и в този смисъл нямат да имат и дерадикализиращ ефект. Достатъчно е да погледнем Полша и Унгария като примери за това.
Тук идваме и до втората теза, която извежда очакването, че на власт крайната десница прибягва до авторитарни методи на управление именно, за да преодолее въпросните институционални и структурни ограничения. Тук отново идва въпросът за това доколко институциите могат да удържат едно правителство, което целенасочено поставя под въпрос основите на съществуващия режим. Трета теза гледа върху това доколко крайната десница успява да приложи програмата си на власт – свидетелствата за момента са, че тя изпитва трудности в това отношение не на последно място поради факта, че голяма част от опита на крайната десница на власт е като малкия партньор в една управляваща коалиция. Това обаче се изменя – в Нидерландия и Австрия крайната десница е първа политическа сила, което ги поставя в далеч по-благоприятно положение. Но по-важното е, че дори и без участието си във властта, крайнодесните партии имат сериозно политическо влияние – партии вдясно, а в някои случаи и вляво, все повече възприемат ключови политики на крайната десница по отношение на социални и икономически политики. В този смисъл традиционните партии имат сериозен принос за нормализацията на крайнодесните политики, вършейки реално работата вместо крайната десница.
Последните години науката изведе и четвърта теза за значението на властта над крайната десница и подкрепата за нея. Тя е за радикализацията на крайната десница на власт. Случаи като Лега в Италия или Партията на свободата в Австрия показват, че крайната десница може да засили радикалните си позиции на власт, често като реакция на действията на нейните коалиционни партньори, а и в търсене на стабилизиране на нейната подкрепа. Тази роля на „опозиция на власт“ невинаги носи разширява подкрепата на крайната десница, но със сигурност успява да задържи електоралното ѝ ядро и да го мобилизира с минимални усилия.
Какво следва от това? Две ключови неща – първото е, че тезата, призоваваща крайната десница да дойде на власт, за да се провали, е изключително рискована, а в момента и напълно несъстоятелна. Второто е, че отношението към крайната десница трябва да бъде към делегитимация. Както и самата статия извежда в някои моменти, левицата няма как да спечели от възприемането на политики на крайната десница. Именно обратното – единствено последователна и плътна съпротива срещу крайната десница може да даде някакъв шанс на левицата да възстанови своята подкрепя. В настоящето левицата се проваля в тези си усилия.
***
Калина Дренска:
Струва ми се, че Източна Европа има много какво да даде като поле за разбиране на посоката на развитие на електоралните динамики и тенденции. Така например ако в Германия и Франция (все още) го има този срам да гласуваш за техните десни партии, както пише Йегер, то в Източна Европа виждаме как това изобщо не е така – няма такъв срам от гласуването за Възраждане, ПИС, Орбан и тн. Все по-често пък анализаторите и на Запад говорят за това как крайнодесният вот не е просто „протестен“, а убежденията се втвърдят и не е необосновано да смятаме, че при сегашните развития на нещата, срамът би изчезнал и на Запад. Източна Европа сякаш чертае бъдещите хоризонти на това, към което се е насочила и Западна – фрагментация, алиенация на вота, лашкане на избирателите, от което крайната десница печели.
Реакции: Класов анализ
Мария Иванчева:
Изчетох с интерес текста на Йегер, и мога да разбера апела (и в смисъл на политическо послание, и в смисъл на привлекателност, appeal) но твърде много неща не ми се връзват и ми се струва малко wishful thinking на няколко нива.
Най-важното за мен: липсва класов анализ. Има няколко забележки за деиндустриализация и миграция, но не се обяснява каква е класовата композиция на „работническата класа“ дори само в Германия в 21. век, да не говорим за други държави по в периферията на Европа, където пак има крайнодясна реакция. Не се говори и за мигранти първо и второ поколение като част от тази реакция в централни ЕС държави и как се обяснява техният завой. Не се говори за това в какви сектори работи тази работническа класа, къде среща (и къде не среща/се сблъсква с) мигрантски труд, откъде идва отчуждение и експлоатация и как се обясняват/легитимират/борят те от работниците. И по незнайни причини (освен да се придържаме към остаряло някак понятие за работническа класа и да остане някаква вяра в неговата полезност), не се говори за това как работническа класа в централни за ЕС държави – има все пак някаква финансова и символна облага в неоколониални процеси на екстракция и на труд, и на капитал от перифериите и на Европа, и на света. За мен без поне скициран анализ на такива добре изследвани от социални учени и активисти теми, е трудно да вярвам на автора, че знае за какво/кого говори.
Реакции: преобразявания и преобразования на фашизма
Калина Дренска:
Четейки статията на Йегер, човек би могъл да направи връзки с едно много интересно наблюдение на Илья Будрайтскис (както и на други анализатори от/на Русия) относно това как режимът на Путин разчита на демобилизация, а не на мобилизация, за да се втвърди и задържи. В началото на войната срещу Украйна, имаше анализатори, които през това наблюдение относно отношението на режима на Путин и политическите (де)мобилизации, защитаваха тезата, че режимът не е фашистки, а авторитарен, защото не е мобилизационен по своята същност и характер, каквито са били фашизмите на 20. век. Тук Йегер на базата на сходно наблюдение за демобилизацията обръща идеята („не е фашизъм, защото е демобилизиращо“) и казва „не, фашизъм е ИМЕННО защото разчита на демобилизация“, като така гради аргумент за характеристиките на фашизма през 21 в., които не са идентични с тези от предходни епохи.
Тук се сещам и за едно наблюдение на Макс Хейвън, което той сподели преди около година по време на един семинар в България – че крайнодесните в САЩ около Доналд Тръмп са много разнородна, нехомогенна група от хора, които не са стройно организирани в милитантни бригади от 20. век, а обратното – представляват странна амалгама от най-различни субкултури, фенове на конспиративни теории и тн.
Това му наблюдение ме наведе на мисълта, че ако приемем, че фашизмът мимикрира тактиките на прогресивните сили от своето време, то през 20. век той е антикомунистически, строен и подреден, за да е в опозиция на един силен и мобилизиран пролетариат. В момента в прогресивните среди като че ли имаме по-скоро разнородни социални движения и многогласие, постмодерен облик на съпротивата/революцията, а фашизмът идентично изгражда „многообразния“ си облик в отговор.
***
Иван Бакалов:
По линия на историческите сравнения сякаш пропускаме, че и в началото на 20 в. е имало „демобилизиращи“ фашизми, напр. руските фашисти от бялото движение, които по-скоро се осланят на елитна аристократична реакция и религиозно суеверие в опит да възстановят подчинението на обществените маси и да преустановят революционната мобилизация. В същия ред можем да мислим и за режима на Пиночет, който на първо място (и далеч по-успешно от бялото движение в Русия) демобилизира обществената енергия около прогресивната левица на Алиенде, за да запази устоите на капиталистическия ред в Чили. От друга страна, в днешно време съществуват отчетливо мобилизиращи фашистки тенденции. Така например няма да е пресилено да кажем, че Тръмп е лидер на обществено движение, което мобилизира разнородни обществени групи в укрепването на капиталистическите обществени отношения, уязвени от спадащото доверие в демократичните институции.
В този смисъл вместо да говорим за мобилизиращ фашизъм тогава и за демобилизиращ фашизъм днес (както предлага Йегер), по-скоро можем да мислим за диалектиката в развитието на фашистката практика.
Фашизмът едновременно трябва да демобилизира потиснатите групи и да извлича подчинението им във възпроизводството на съществуващия ред. Едновременно да говори на нови „езици“ и да отрича еманципиращите наченки в тях. Това дали противоречието се разрешава чрез мобилизационен режим (напр. обществено движение) или чрез капсулация на подчинените групи във фрагментирани обществени единици (напр. семейството) зависи от конкретното развитие на производствените сили.
В Италия и Германия от началото на 20 в. с концентрацията на работничеството в масови производства (фордистки модел на растеж) се минава през мобилизация, а в Русия от началото на 20 в. при липсата на подобна концентрация (прединдустриален модел на растеж) се минава през мистика и суеверия, която управлява на индивидуално ниво. Въпреки че сам настоява за „повече политическа икономия“ в анализа, Йегер превръща условното разграничение между „мобилизиращ“ и „демобилизиращ“ фашизъм в категорично разделение и заключва, че мобилизиращият фашизъм е изчезнал вид. Това ограничава възможността за анализ на разнородни обществени тенденции и го оставя сляп за противоречията по оста мобилизация-демобилизация.
Така например днес руският капитализъм се сблъсква с противоречието, че 30 години е разчитал на демобилизация в осигуряването на подчинението на работническата класа, а сега има нужда от нейното активно участие в реализацията на държавната власт в международен план, за да не загуби управляващият блок своята военна авантюра. Проблемът по разрешаването на противоречието беше отложен чрез комодификацията на насилието (т.е. превръщането му в услуга и създаването на пазар за нейното търсене и предлагане) и привличането на евтин наемнически труд от изостанали региони, затвори, колонии и периферни пазари (от Централна Азия и Северна Корея). По същество това е неолиберално решение, което успешно маскира в краткосрочен план следствията от въвличането на подчинени групи в осъществяването на държавната власт. Но в средно- и дългосрочен план перспективата за демобилизация (във военен смисъл) на около 700 хил. души крие огромни рискове за управляващия блок, свързани с предизвикателството подчинените групи да бъдат демобилизирани не само във военен, но и в политически план. Прекратяването на войната ще освободи огромен трудов ресурс, привикнал към високи възнаграждения, поел кредитни задължения, създал междурегионални хоризонтални връзки, очакващ обществено признание за понесените жертви и умеещ да борави с оръжие. Военната мобилизация е неизбежно политическа. В този смисъл противоречието демобилизация-мобилизация остава да виси неразрешено в условията на съвременния руски империализъм. Задълбочаването на мобилизиращата фашистка тенденция ще търси нови вектори за капиталистически растеж през износ на насилие. Отстъпването към демобилизираща неолиберална тенденция ще търси утвърждаването на новите пазарни пространства като поле за извличане на печалба от едрия капитал. И в двата случая управляващият блок е изправен пред излишъка от политизирано работничество.
***
Мария Иванчева:
Относно демобилизацията и индивидуалната асоциация с десния вот без да има ремобилизация: това твърдение има своята тежест, но как Йегер би обяснил – примерно – масовата мобилизация във фейсбук групи. Да речем на Салвини това му беше базата (а в Румъния – TikTok, Бразилия – Whatsapp) по крайнодесни каузи, които преливат не само в крайнодесен вот, но и в общност, която лесно може да се мобилизира (и се), ако не зад партии, то поне зад каузи и да действа транзакционално (преливане на ядра и симпатизанти зад дадена кауза към друга кауза и обратното). Също така статията не обяснява колко масово проникват омразни (расистки, антимигрантски, хомофобски и трансфобски, в България напоследък и ейбълистки) реторики и светогледи в тези среди и мобилизират маси от хора, които престават да са агрегат и стават общност (MAGA примерно)… Освен това, разбирам аргумента за фашизъм през демобилизация, но много автори и дори самият Илья Будрайтскис от войната насетне говорят за това как държави като Русия на Путин, но и Унгария на Орбан и други „дяснопопулистки“ режими с фашистки компонент, в момента по-скоро са способни да мобилизират поне едни 5-10 % от населението си не само с дискурс и реторика на омраза, но и с финансова зависимост като клиенти на режима, които разчитат на държавна работа, държавни поръчки, достъп до определени ресурси и тн. И това не е само в държави, където десният популизъм е на власт, а е и процес, който се разраства на местно ниво, не непременно и винаги на национално. Но този клиентелизъм има ефект за мобилизацията на национално ниво на изборите и се преплита по особено опасен начин със символната мобилизация на фашизма.
Това, според мен, са важните въпроси, които ни помагат да изградим разбиране за базата на крайната десница сред работническата класа: първо, класова композиция; и второ, символна и финансова база на мобилизацията. Статията на Йегер не дава достатъчен анализ или отговор на нито един от тези въпроси. Тези две статии по-долу, писани от другари в Унгария, отиват доста по-близо до такъв анализ, но са отпреди доста години и за Унгария, не твърдя, че могат да обяснят всичко, но са рефлексия в по-надеждна посока, според мен.
https://lefteast.org/beyond-moral-interpretations-of-hu-eu-migration-crisis/
https://lefteast.org/the-political-economy-of-hungarys-new-slave-law/
Реакции: политическо действие
Калина Дренска:
Практически аргументът на Йегер би означавал малко или много отказ от ангажиране с хора, гласуващи вдясно. Или ако не друго, то поне ангажиране при липса на илюзии за това, че някакъв предполагаем ляв потенциал спи и само трябва да напипаме правилната формула и можем да обърнем динамиките в наша полза.
Такова едно честно самопризнание може да е в някаква степен еманципиращо. Многократно съм се хващала как в работата си на терен се опитвам да хвана някакви аргументи, да ги завъртя, сократически да водя диалог с хората, за да стигна до някаква прогресивна основа, на базата на която да градим доверие и връзки. Но много често това се изражда в някакъв страх да не настъпя някого някъде, за да не отблъсна веднага хората с идеите си, а да спечеля малко повече време за диалог. Не смятам, че тази тактика е изцяло грешна, но много често хората усещат, че има нещо недоизказано и това не помага за граденето на доверие.
Не мисля, че хората в България поне, които гласуват за крайнодесни партии като Възраждане, масово имат твърди политически виждания и устойчиви позиции. Лашкат се (все още поне, но най-вероятно с времето тези позиции ще се втвърдят, ако бъдат оставени безалтернативни) и опитват тук и там – както и статията на Йегер го отбелязва. И се чудя практически тук как се действа при опит за работа и градене на по-устойчиви връзки с по-големи и разнородни групи от хора – конфронтативно, диалогично и тн.