Неолиберална Европа и крайнодясното: двете страни на една монета
Антонис Брумас
Успехът на псевдо-комуналния проект на крайнодясното е диалектически взаимосвързан с канибалистичния неолиберален проект на европейския управляващ елит.
По върховете на властта в днешна Европа се проявяват силни крайнодесни тенденции. На последните президентски избори в Австрия крайнодясната Свободна партия бе първа, спечелвайки 36% от вота преди втория тур, когато нейният кандидат Норберт Хофер загуби с малка разлика от бившия лидер на Зелената партия Александър ван дер Белен.
Във Финландия, Полша и Унгария екстремно-дясното вече участва в правителството, докато в Холандия и Франция понастоящем то е водеща политическа сила. Други страни, изпитващи прииждащите вълни на крайнодясното са Дания, Швейцария, Великобритания и Италия. Също толкова тревожещи тенденции, макар и с привкус на холивудска трагикомедия, се проявяват от другата страна на океана.
Несъмнено отвъд царството на електоралната политика нещата са много по-комплексни. В основата на западните общества се провежда свирепа битка между крайнодесните динамични сили и жизнените части на обществото, начело с радикалните социални движения. В този контекст става ясно, че израстването на крайнодясното е диалектически взаимосвързано с неолибералния проект на европейския управляващ елит.
За неолибералите и канибалите
Историческите сравнения с фашистките и нацистките движения вършат работа само донякъде, защото съвременното крайнодясно разполага с модерни каузи, нови очертания и широка популярност. Най-общо казано, крайнодясното е страничен ефект от негативните икономически външни обстоятелства на капиталистическата глобализация. Многобройни групи от хора виждат крайнодясното като способ за политическо убежище срещу впрегнатото в надпревара към дъното общество, дължащо се на повишената конкуренция в глобализираната икономикa.
Възходът на екстремно-дясното съответства също на дестабилизирането на социалните структури от страна на финансовите пазари, като се започне от държавите и бизнеса, и се стигне чак до общностите и семействата. Крайнодесният проект предлага сплотяваща субстанция за разпадащите се общества през носталгичното обръщане към една въобразена общност или нация; нещо, което липсва в безличните институции на финансовите пазари и слабата общност на парите.
Подобни статии:
Крайнодесните партии в Европа. Източник: BBC
Карнавал в Дюселдорф, иронизиращ Доналд Тръмп.
Псевдо-комуналният проект на дясното се радва на значителна популярност сред различни социални групи, включително сред европейските средни класи, пострадали от всеобхватното отчуждение и индивидуализация, предизвикани от пазарните сили, и също така постепенно лишавани все повече от социалните връзки от миналото си. Там, където неолибералната война на всички срещу всички насилствено вкара обществата в едно канибалистично съществуване, крайнодясното обещава връщане към общността. Проблемът, разбира се, е, че във фашистката общност канибализмът не престава да съществува, напротив – бива интегриран вертикално.
Обръщането на масите към екстремно-дясното е благоприятно развитие за управляващите класи. Крайнодесните идеологии са основани върху опростенческия манихейски мироглед на приятел-враг, което прави умовете на вярващите извънредно лесни за манипулиране. По тази причина, ултрадесните идеологии са вече използвани от европейските елити, целящи да преориентират социалните фрустрации от негативните външни ефекти на неолибералната доминация срещу различни изкупителни жертви, преди всичко към най-уязвимите социални групи и „опасните класи“.
През Средновековието Църквата е била основният източник на доминация и изтезания, но вещиците в крайна сметка били изгаряни. При днешните дуализми на екстремно дясното, тези, които притежават социална власт, могат лесно да избягат от социалния гняв, предизвикан от неравенството, като подклаждат страх от социалното многообразие. Политическият проект на екстремно дясното е също една уникална възможност за подпомагане на елитите да възвърнат легитимацията на националните политически институции, като при това първопричините за тяхната настояща делигитимация остават незасегнати. В миналото римските управници усмирявали участниците в големи социални катаклизми като давали на хората спектакли. В наши дни политическите сили могат да напредват с налагането на неолибералния проект през железния юмрук на националните държави и едновременно с това временно да забавят бързото разлагане на представителните институции чрез агресивно инвестиране в националистически и ксенофобски идеологии.
Запознай се с технократите им
Прогресивното предложение за преодоляване на кризата на глобалния капитализъм си има цена за индивидите, понеже изисква лична мобилизация и участие в конструирането на алтернативни социални отношения отдолу-нагоре. Подобно предложение оспорва доминантните неолиберални отношения. Обратно, политическото намерение на екстремно дясното работи в режим на комплементарност с неолибералния проект. Това го прави приложим на микро и макро ниво в обществото, без нуждата от подкопаване на установените йерархии и без борба срещу доминантните обществени сили.
Докато в неолибералния мироглед отношенията между индивид и общество са ограничени до безличните институции на финансовите пазари, в крайнодясното отклонение подобна връзка е идеологически допълнена с чувството за една въобразена общност и една обща съдба. С други думи, предложението на екстремно дясното осигурява чувство на псевдо-принадлежност, без да нанася някакви лични загуби, както и идентичност, основана на опростенческата дихотомия приятел-враг, които улесняват “себе-навигацията” в една комплексна и противоречива социална реалност. В същото време, сляпата му вяра в неподвижните йерархии и изцяло опосредената връзка с политиката прави пълното делегиране на политиката на представители и технократи, като при неолибералните мета-демокрации, да изглежда като естествен феномен.
Накрая, но не на последно място, прикриването на социалните неравенства и противоречията под абстракцията на нацията освобождава човек от всякаква склонност да влезе в конфликт със сходните отношения на доминация и експлотация, и вместо това, ги маскира и легитимира като сродни на интересите на потиснатите. Да обобщя, в крайнодясната тоталитарна вариация на неолиберализма, индивидът все още трябва да се съобразява – без признак на съпротива – с пазарните санкции и социалните йерархии, но сега му се налага допълнената тежест да се преструва, че не е „евреин“.
Популярността на екстремно-дясното предложение за обществото не пада от небето. Нещо повече, то е култивирано от доминиращите модели на поведение и мирогледи, и е подклаждано от социалните руини, произведени от неолибералния проект. В европейските общества, управлявани от неолиберални елити, гражданите са ежедневно изложени на – и дресирани за – трансформацията им от човешки същества към средства за чужди цели. Това състояние е идеална основа за привикване с нацисткото превръщане на човешките същества в средство за националистическите цели за концентрационни лагери и войни.
Инструменталната логика на неолиберализма за разход-печалба, чрез която всички социални противоречия могат да бъдат редуцирани до псевдо-обективистки технократски въпроси, се превръща в могъщо легитимационно оръжие в ръцете на екстремно-дясното за отнасяне с „другия“ като с homo sacer (лат. прокълнат човек). Двуличното безразличие на неолиберализма към асиметричностите на социалната сила, причинени от капитала и финансовите пазари – и величаенето им като връх на човешката свобода – легитимират възхваляването на социалните йерархии и доминация, които представляват основата на тоталитаризма.
Да направиш демокрацията история
Преминаването към крайната десница запазва настоящето и в същото време въвежда нови елементи в доминиращата система на властта. На макросоциално ниво крайнодесният проект оставя неолибералния икономически модел в основата на националната държава непокътнат. Неговата най-важна новост и ключова тенденция в настоящата фаза на капитализма и Светия Граал на неолибералната социална консолидация обаче е отхвърлянето на основните демократични постижения.
Във външните отношения с глобализираните пазари крайнодясното инвестира в прагматичен протекционизъм и конкурентната борба със зъби и нокти в световен мащаб. Оттук идва крайнодясното възхваляване и засилване на някои аспекти от капиталистическата глобализация (конкуренция между националните икономики, засилване на експлоатацията на труда, унищожаване на природата и преход към недемократични режими), докато в същото време установява други ясни и непосредствени аспекти на капиталистическата глобализация, защото има присъща тенденция за самоунищожение на обществата, сред които тя преобладава.
На микросоциално ниво ултрадясната тенденция инвестира в най-тъмните елементи на човешката природа, като например страха, омразата и жаждата за война. Като се има предвид, че всеки тип човешко общество се основава главно на сътрудничество, насилственото налагане на тенденции отгоре-надолу унищожават това сътрудничество, което в крайна сметка е подменено с омраза и война, водещи до социална дезинтеграция.
И все пак, крайнодясната вариация на капиталистическата глобализация не води само до война в рамките на, но и сред обществата. Ортодоксията на неолибералната конкуренция между националните държави не се ограничава само до мирни средства. Вместо това, войната между нациите се превръща в продължаването на икономическия антагонизъм с други средства. Този факт неизбежно застрашава гладкото функциониране на пазарите. Следователно, крайнодясната вариация на неолиберализма винаги е избор за доминиращата властова система, макар и да е ultimum refugium (лат. последно убежище) за решаване на собствените си кризи и за запазването на доминираното от капитала обществено възпроизводство чрез цикли от креативна деструкция.
Неолибералният/фашисткият интерфейс
С изключение на партията Златна зора в Гърция, крайнодясното в Европа днес не строи същите структури като тези от периода между двете световни войни в стремежа си да превземе държавата; не съществуват масивни паравоенни щурмуваци, биещи се с противоположни групи, за да спечелят улиците. В действителност, тактиката на днешното крайнодясно се придържа главно към електоралната политика.
Марин льо Пен и Волен Сидеров, водачи съответно на крайнодесните Национален фронт и АТАКА.
Снимка: Wikimedia
Карта, показваща победителя в първия рунд на президентските избори в Австрия. В синьо са районите, където на първо място е претендентът от крайната десница, в зелено (Виена) кандидатът на Зелените.
Причината за това изглежда е същата, заради която съвременното ляво не е успяло досега да реконструира огромните работнически движения от миналото. Изглежда, че фрагментацията на връзката на индивида с който и да е вид социална колективност е здраво установена. Лявото не може да се справи с този феномен на фрагментация, който се възпроизвежда чрез изграждането на алтернативни връзки в социалната база.
Напротив, за крайната десница е достатъчно да се култивира и легитимира манталитета на делегирането, за да надхвърли собствените си организационни проблеми. В края на краищата, както Хитлер осъзнава след Нощта на дългите ножове, тоталитарното по своята същност ядро на държавата се рационализирао много по-добре след като властта е сграбчена, отколкото чрез SS-овски отряди. Ето защо – за разлика от прогресивни социални сили – предложението на крайнодясното е приложимо веднага и до голяма степен е съвместимо с настоящото статукво, тъй като то просто представлява инфлация на съществуващите неолиберални тенденции по отношение на социалния канибализъм и тоталитаризма.
Създатели на фашистката хегемония
Веднъж щом стане хегемонна, дори и още да не е завзела властта, всяка политическа сила има свое отражение в центровете на взимане на политически решения. Преди крайната десница да се издигне на власт в сърцевината на Европа, нейната хегемония вече отеква в траекторията, която ЕС е предприел чрез решения с чисто крайнодясна ориентация. Такива реакционни политики на върха на европейските институции са резултат от диалектиката между крайната десница и доминиращите сили на неолиберализма. Крайнодясното отклонение на неолиберализма е съвместимо с продължаването на текущия процес на глобализация, дори когато драматично ескалира същия процес. Към война.
Има обаче едно прогресивно контрапредложение, което се основава на солидарност, сътрудничество и демокрация между народите и изграждането на алтернативен вид на международната общност. Противно на ултрадясното отклонение, такова предложение не е съвместимо с настоящия процес на глобализация. Докато екстремно десни правителства се срещат днес навсякъде без значителни конфликти или сблъсъци с предшестващите ги сили или структури на властта, левите партии, за разлика от тях, ако се издигнат в управлението, се абсорбират бързо от структурната сила на глобалния финансов капитал.
Въпреки че крайнодясното е влезнало във властта в почти половин Европа, Волфганг Шойбле никога не е казвал на новоизбраните фашистки партии в сателитните държави в Централна и Източна Европа: „Ще ви одерем като зайци и ще ви развеем кожата пред Подемос”, както бе съобщено, че е предал на левичарската партия СИРИЗА след спечелването на изборите в Гърция.
Фашизмът и нацизмът не са чуждо на западната цивилизация тяло. Напротив, те са рожби на авторитарни и антидемократични тенденции в основата на европейското Просвещение. Настоящето състояние на международните отношения не предоставя никаква почва на силите за солидарност и сътрудничество. Въпреки това, то приветства враговете на човечеството и силите на разрушението и войната.
От гледната точка на радикалните социални движения, ние се притивопоставяме през последните двадесет години, ден след ден, в борба за изграждане на общества на свободата в рамките на и срещу властта на капитала. Днес обаче е повече от очевидно за всички нас, че трябва да преодолеем сегашното ниво на организация към транснационално ниво. Проектът за мрежа на европейските социални движения е вече изграден чрез платформи за конвергенция, които съчетават едновременно преки политически действия и дългосрочни политически цели.
Както бунтовниците от предишните поколения, от нас зависи да смажем капитализма и неговите съвременни крайнодесни отклонения чрез интернационалистка координация. Както Грамши веднъж е казал, сега е времето на чудовищата. Нашата задача е да наклоним везните в полза на човечеството и да променим хода на историята.
Антонис Брумас е адвокат, специализиращ в технологичното право, социален изследовател и борец в различни движения, съдействащи за социална автономия и общи блага. Неговите основни интереси са изследване и писане върху взаимодействието между право, технология и общество. Антонис в момента е докторант в Университета Уестминстър с теза относно взаимотношенията между интелектуалните общи блага и правото.
Превод: екип dВЕРСИЯ
източник: ROAR Magazine
