Лявото на XXI век ще бъде антикапиталистическо. Интервю с Енцо Траверсо
Как виждате ситуацията на лявото във Франция днес?
И във Франция, и навсякъде, ситуацията на лявото е зле, но не отчайващо зле. Има известни сигнали, че нещо започва да се раздвижва, един молекулярен процес, който все още не е достигнал до коагулация. Франция преминава през същата динамика, която засяга лявото в Европа и в Съединените щати.
Отхвърляте ли идеята, че лявото е мъртво?
Лявото не е мъртво, но все още не е успяло да преодолее пораженията от XX век, довели до изоставяне на моделите му, които вече не действат. Ще спомена четири от тях. На първо място, лявото като революционна сила, въплътена от комунизма, която разрязва властта в квази-военни термини. След това, комунизмът като властова система – „реално съществуващ социализъм“ – която се срина в края на 1980-те години. Все още плащаме цената на това наследство, което е много тежко за носене, тъй като самата идея за едно съвсем различно общество беше дискредитирана. Има и трето ляво, лявото на третия свят, което днес се нарича деколониално. Това ляво е трансформирало колонизираните народи в исторически субекти, но и то е преживяло парливо разочарование. Този модел вече не функционира, както стана ясно от Арабската пролет на 2011 г., която го и изостави. И накрая, четвъртото, социалдемократическото ляво, което можеше да се разглежда като ефективна алтернатива на комунизма чрез постигането на социални завоевания в демократична рамка. Но ако направим една ретроспективна равносметка, неговото „паразитно“ измерение изглежда много ясно. То можеше да играе тази роля, тъй като капитализмът беше принуден да се хуманизира пред лицето на комунистическата заплаха. След като веднъж тази заплаха изчезна, капитализмът прие едно неолиберално, необуздано лице, и неравенствата експлодираха, докато социалната демокрация изчерпа траекторията си и стана социал-либерална.
Трябва ли лявото да скъса с миналото си?
Трябва да го преодолее, което означава по-скоро да развие критична история, отколкото да се откаже от него. Всички движения, които се надигнаха в последните десет години – Окупирай Уолстрийт, Индигнадос, Сириза, Нюи Дебо – имат общо във възстановяването на един анархистки или либертариански усет, който беше маргинализиран през XX век. Той се изразява в хоризонтални практики на пряка демокрация, отхвърлянето на стари организационни апарати, удоволствието от колективното действие, търсенето на нови „форми на живот“, но и в невероятно недоверие към каквато и да било форма на репрезентация. Всичко това е генерирало богати експерименти, креативни и интересни, които в най-скоро време ще произведат нещо ново, но които към момента все още са ефимерни – изолирани лаборатории.
Изглежда, че днес доминират консервативни и дори реакционни идеи. Възможно ли е все още да си вляво в западните общества?
Да, макар и да е трудно. Неолиберализмът е много повече от просто една икономическа система: той е антропологичен модел, основан на печалба, индивидуализъм, съревнователност, преосмисляне на социалните отношения в материалистични термини, приватизиране на желанията. Той е погълнал социалната демокрация, която напълно го е интернализирала, и е засенчил комунизма, който се явява рудимент на времената на отминали дрязги. В този контекст, дълбокото физическо неразположение на обществото се канализира често от крайнодясното; то винаги реформулира своите стари рецепти: търсенето на изкупителни жертви, авторитаризъм, завръщане към суверенността и затварянето на граници… Резултатът е реакционна, ксенофобска и расистка вълна от континентален мащаб. В Италия сега имаме една хибридна коалиция, която е доста чудовищна, като комбинира ксенофобска политика спрямо бежанците със социални политики, които лявото би трябвало да е приложило преди много време. Изведнъж лявото се усеща парализирано и непопулярно.
Споделяте ли гледната точка, че лявото е загубило усета си към общото добро поради битки около идентичността от името на малцинствата?
Дори и да не бих ги нарекъл „основани на идентичността“, битките на лявото в полза на малцинствата бяха справедливи, те направиха възможен значителен напредък, който не бива да бъде отричан. Но е вярно, че те често бяха придружавани с политики на социален регрес. Реториката на човешките права се е превърнала в единствения език на едно „постидеологическо“ ляво и често е трансформирана в алиби за неговите антисоциални политики. Европейският съюз превърна това лицемерие в изтънчено изкуство – довеждането до глад на Гърция с едната ръка, докато организира възпоменания на Холокоста с другата ръка; от една страна, като настоява за човешки права, а от друга, като затваря границите си за бежанци. Резултатът е изпразването от съдържание на социални права и надигането на ксенофобия. В този контекст идеята за блокиране на популизма и крайнодясното чрез възхвала на Европейския съюз е като да поканиш пиромани да гасят пожар. В нито една европейска страна лявото на власт не бе способно да изгради дискурс на истината спрямо имиграцията.
Някои хора призовават за завръщане на републиканизма. Виждате ли това като решение?
Не мисля. Или ще трябва да се върнем към източниците на Френския републиканизъм. Но ако „републиканизъм“ означава републиката от 1792 г., от юни 1848 г. или на Парижката комуна, тогава да! Това е републиканска традиция, която трябва да бъде преоткрита. През XIX век идеята за еманципация приема републиканска форма. След това републиката става колониална и националистка. Днес, когато Марин Льо Пен и Лорен Вакез наричат себе си „републиканци“, ми е трудно да видя как френското ляво може да се обнови в такава рамка. Фундаментално, две са формите на републиканизма: една либерална, въплътена от Макрон и онези течения в Социалистическата партия, които го следват; и друга – „национална“ – простираща се от дясно до суверенитетното ляво на PCF и Меланшон. Тук е налице огромно противоречие. Както аз го виждам, националрепубликанската традиция е главно препятствие пред обновяването на лявото.
Подобни статии:
Какво трябва да направи лявото, за да се изгради отново?
Първа предпоставка за тази реконструкция е да се научат уроците от натрупалите се поражения. Не може да се мине без тази задача. Трябва да намерим форми за комуникиране и споделяне на фрагментираните експерименти от последните няколко години, както и на критичните идеи, които ги съпътстват. Не вярвам в повторното изграждане на старите организационни апарати. Това може и да работи от време на време за изборни цели, но не и отвъд. Повторното изграждане трябва да започне отдолу, от гражданите.
А какви нови идеи могат да съпътстват това движение? Екологична революция ли е перспективата му?
Вярвам, че това, което понякога се нарича интерсекционалност (или „пресечност“ на борбите, както понякога се превежда на български. – Бел. ред) е постижение на културата на лявото през XXI век. Въпросът за социалните неравенства е интимно обвързан с този за дискриминацията и ксенофобията, а и е невъзможно да си представим какъвто и да е модел на алтернативно общество, който не взема предвид въпроса за екологията. Всички тези проблеми трябват да бъдат свързани в едно, но не в йерархия, тъй като те са взаимозависими. Не можем да промотираме икономически растеж за сметка на бедността и да отлагаме за по-късно решението на екологичните проблеми.
Каква роля могат да играят младите хора в този настъпващ ренесанс?
По тази точка виждам доста значима разлика между Съединените щати и Франция. Във Франция участниците в Нюи Дебо, или ZAD-овете – течения, които мобилизираха новите поколения – показват абсолютно нулев интерес към традиционната политика. Докато в Съединените щати, Окупирай Уолстрийт доведе до Берни Сандърс. Движението на младите хора, които се определят като демократични социалисти и понякога печелят избори срещу утвърдени поддръжници на партии е доказателство за неговата политическа зрялост. То също се подхранва от живо и креативно критично мислене, което започва да гледа отвъд студентския кампус. Връзката му с традиционните политически организации е инструментална, тъй като никой няма илюзии относно природата на Демократическата партия. Във Франция, от друга страна, виждаме вляво две противоположни тенденции. От една страна е „антиполитичната“, и от друга – една политика, подчинена на Петата република, с партии, въплъщавани от харзиматичен лидер и организирани с оглед на президентски избори.
В процес ли е лявото днес на изобретяване на нови форми на политическо участие?
Нека да вземем случая на кмета на Барселона, Ада Колау. Тя беше избрана благодарение на един вид учредително събрание, посветено на конституцията, на каталанското ляво, съставено от ред движения и организации, които се събраха заедно, но запазиха своята независимост. Нейната кандидатура не беше резултат от съгласие между апарати, по-скоро те бяха предизвикани да откликнат на мобилизация отдолу. Това подсказва, че е възможно да се преодолее хиатуса между експерименти, които са интересни, но политически стерилни, и политика в традиционния смисъл на вземане на власт.
Каква би била интелектуалната, политическа и културна форма на едно ляво, възродено от пепелта си?
Аз вярвам в едно ляво, което е способно да приеме своите два века история, докато същевременно критично скъсва с миналото си. Ние трябва да спасим еманципаторното ядро на тези експерименти. За да се прероди, лявото има нужда от нови утопии, но те могат да израснат само от глъбините на обществото.
Виждате ли причини за надежда от страна на онези, които чувстват, че принадлежат на лявото?
Разбира се! Аз съм далеч от примирението! Живеем във времена на преход, които оставят впечатление, че са перманентни. Светът на XX век имаше фиксирани геополитически и идеологически граници, докато нашите времена се характеризират с мъгляви и объркани такива във всички сфери. В този контекст аз съм сигурен в едно нещо: лявото на XXI век ще бъде антикапиталистическо. То радикално ще постави под въпрос доминиращата социо-икономическа система, която е на път да изконсумира планетата. Дали това бъдещо ляво ще нарича себе си комунистическо, социалистическо или анархистко? Все още ли ще се разпознава като „ляво“? Невъзможно е да се каже. То ще трябва да синтезира опита от последните години и да изгради нови надежди. Много разпръснати елементи все още не са кристализирали. Засега трябва да се оставим на течението.
Le Un Hebdo, 10 октомври 2018 г., превод на английски език:
Дейвид Фернбах.
За dВЕРСИЯ, превод от английски:
Милена Статева
Заглавно изображение:
Day 36 Occupy Wall Street October 21 2011 Shankbone 4.
David Shankbone @ flickr.com
