Компас за социалисти: фаза II
Новите текстове във втората фаза на Компас за социалисти – съвместният проект на списанията Ново време и Диверсия – допълват позициите си по значима тема. А именно, как и защо партийното и извънпартийно ляво могат или дори трябва да взаимодействат? От уроците на историята до съвременната ситуация у нас, Искра Баева, Андрей Бунджулов и Страхил Делийски предлагат аргументи за това как капитализмът да бъде едновременно опитомяван и подриван, и защо това съчетание от „улицата“ и от парламента е толкова необходимо.
Реплика на репликата на Михаил Гюрев
от Искра Баева
Ще започна репликата си с гореща подкрепа както на идеализма на Михаил Гюрев, така и на призива му за преки действия. Напълно съм съгласна, че трябва да се реабилитират левите идеи в обществото, при което думите „социалист“, „комунист“ и „марксист“ ще престанат да бъдат мръсни думи и кръвни обиди”. Да, социалдемократическото/социалистическото/комунистическото движение е започнало като масова борба в защита на експлоатираните и за революция, която да замени капиталистическа система с нова, изградена на основите на социалната справедливост. Превръщането на левите партии в парламентарни идва по-късно, но в никакъв случай не бива да се подценява. Първо, защото влизането в парламента показва до каква част от обществото са достигнали социалистическите/марксистките идеи, и второ, защото законодателството, предложено от левите партии, демонстрира на обществото към какво се стремят, и по този начин съдейства за общественото им влияние. Така че наред с масовите действия не бива да се подценява борбата на левите партии и за парламентарно представителство.
Накратко казано, от самото си начало левите партии съчетават гражданския активизъм, борбата със и за експлоатираните със стремежа да влязат във властта, за да реализират идеите си за трансформация. Революцията, която е в основата на идеите на марксизма, може да има различни форми и да използва различни средства – както насилствени, с оръжие в ръка, така и с бюлетина, и със законодателство.
Общественият натиск върху управляващите, натискът на организираната от левите „улица”, винаги са били част от борбите на левите. Но този натиск може да доведе единствено и само до отстъпки от страна на управляващите, които облекчават положението на експлоатираните, но не премахнат експлоатацията. Така става и при Новия курс на Рузвелт, който спасява капиталистическата система в САЩ и то благодарение на идеите на британеца Джон Мейнард Кейнс. Вероятно и работническите протести са изиграли роля, но основната причина е сривът на борсите, масовите фалити, закриването на хиляди предприятия, огромният брой безработни, което ражда необходимостта да се направи нещо, за да се спаси системата, защото алтернативата е социална революция.
Същността на репликата беше по другия проблем, който съпровожда историята на социалистическите движения: дали водят борбата си за реализиране на идеалите си сами или заедно със съюзници, което означава компромис с идеалите в името на прагматични цели. Има примери и за едното, и за другото, но големите успехи са постигнати при търсенето на съюзници: Октомврийската революция от 1917 г., извършена и запазена благодарение на съюза със селяните; борбата срещу националсоциализма, успяла, благодарение на тактиката на народни антифашистки фронтове, европейската антифашистка съпротива, победата във Втората световна война с Антихитлеристката коалиция на Съветския съюз с Великобритания и Съединените щати.
Подобни статии:
Безкомпромисното отстояване на лявата си същност е важно, но само в моменти, когато левите партии имат проблем именно с идентичността си. През останалото време търсенето на компромиси е наложително, иначе левите се обричат на изолация. Защото и в момента както в България, така и в други източноевропейски страни има такива партии и групи, които безкомпромисно отстояват лявата си идентичност, но остават сами и с незначителен брой последователи.
Повтарям, за мен левите партии трябва да съчетават масовата си дейност с парламентарна, но мисля също така, че в момента за българските леви по-важна задача е идейната и организационна дейност сред гражданите, защото тя почти липсва.
Защо новата левица у нас не се състоя?
от Андрей Бунджулов
Имало едно време един проект, наречен „Нова левица“…
Припомням тази отдавна забравена приказка не от носталгия, а защото след кризата от края на 1990-те тъкмо тя легитимира промяната в БСП и помогна за успехите ѝ на президентските и на парламентарните избори. Всъщност, макар и да изглеждаше създаден, за да се впише в тогавашния мейнстрийм, замисълът бе наистина добър: да се загърби стогодишната война между комунисти и социалдемократи (в първоначалния ѝ вариант у нас – между „тесни“ и „широки социалисти“) и да се представи пред обществеността програма за управление, да се създаде предизборен коалиционен съюз.
Но новата левица у нас, макар и да бе използвана като „бранд“, така и не се състоя. Най-вече защото Ръководството я разглеждаше по-скоро като „тактически ход“, демонстриращ „единение“ по известната формула „БСП+“, отколкото като истински шанс за обновление. Има и нещо по-важно – левицата остана в апаратно-партийната си кройка. Проблемът, разбира се, никога не е бил и не е в идейните дискусии и различия, а обратното – в идейното безсилие, безпринципните компромиси, прикрити от манипулирането с „червени линии“, заклеймяването и изключването на „врага с партиен билет“, размяната на удари под кръста, използването на партийните позиции за обслужването на частни бизнес интереси. В пропастта между елита и партийната маса.
Става дума следователно за промяна на типа ляво – дори не като край на доктринално мъртвото ляво, като непоклатимо идеологическо ядро, очертано преди повече от век чрез схизмата между комунисти и социалдемократи, а в двойствения смисъл на „оставено“, „погребано“ в руините на Берлинската стена ляво, и по-късно – „изоставено“, „напуснато“ в т.нар. „трети път“, „отвъд лявото и дясното“ ляво.
Ако плоскостта на идеологически разграничения след 1989 г. коренно се е променила, дали днес лявото и дясното продължават да изпълняват своята роля на ориентир в политическите реалности? Може би е време да се откажем да търсим зад тях някакви „непреходни същности“ и да ги възприемем просто като символни конструкти, картини, модели, чрез които се представят и опаковат, повече или по-малко сполучливо, политически отношения; произвеждат се огледални полюси, структуриращи идейни противоборства и идентичности. Смесването, преходите между тях сякаш вече не е забранено, още по-малко – под благовидната форма на постигането на „леви резултати с десни средства“.
Но лявото и дясното са нещо повече от цветове, видимости и послания, те са политики и практики, трансформиращи обществата и системите. В този план ще можем тепърва да видим и оценим реалните последици от изборния триптих`21 у нас. Доколкото това са три акта от един и същ „спектакъл“, написан не в американското посолство, а в хаотичните действия на разнотипни актьори. Без да пренебрегваме (не)участието на най-важния от тях, непредвидим актьор, или по-скоро зрител – българският избирател. Опортюнистичното поведение на новоизгряващите политически звезди и на самите избиратели (на техните „периферии“) подринаха окончателно политическите различия. Вече все по-трудно ще може да се говори от името на „левицата“ и на „десницата“, но не и от името на „народа“.
И все пак, дали лявото и дясното не са придобили чисто „техническа“ функция в политическата игра? Може би трябва да ги „десубстанциализираме“ (и дискредитираме) окончателно – като етикети, маски, брандове – някъде „отвъд лявото и дясното“? Но кризата от 2008 г. не показа ли, че смъртта им е твърде преувеличена? И защо на политическата сцена победител излезе не „възродената левица“, а „популистката десница“? Най-сетне, как пандемията се отразява днес на опозицията „ляво – дясно“? Трансформацията на капитализма в един „пандемичен“, „сингуларен“ капитализъм породи момент на идейно объркване и безпътица. Сякаш разломите вече не преминават в политическата реалност, а във виртуални видения, породени в социална изолация, в разкъсването на връзките във и между общностите, в размиването на границите между илюзия и реалност.
Случващото се би могло да има катастрофални последици за политическия живот, доколкото размива идейните различия, прикривайки, под булото на самоизолацията, неимоверното нарастване на уязвимостта и страданието на големи части от човечеството и човешките общности. Голямото предизвикателството пред левицата днес вече не е утопизмът, а дистанцирането и смесването на реално и виртуално като ефект на разрушаването на социалните общности и на солидарността. Наслагването на кризи и свръхпечалби на заинтересовани актьори под прикритието на неизбежността на мерките в сянката на заплахата за живота.
Ако навремето класическата левица пречупваше дневния си ред през призмата на „класовите интереси“, ако по-късно социалдемократическата левица си постави за цел „реформирането на капитализма“, ако най-сетне „мултикултуралистката левица“ постави в своя дневен ред признаването на културните идентичности и малцинствата, то днес на преден план излиза въпросът за разпадането на общностите и на демокрацията като „критерий на истината“.
Специфичното у нас е в наслагването на въздействията на един невидим актьор върху „вирусното“ наследство на прехода. Днешната ситуация напомня на тази от началото на 1990-те. Разликата е, че при изборна активност от 90% на „първите демократични избори“ през 1990 г. БСП спечели подкрепата на близо 3 милиона избиратели, докато сега, при изборна активност от 40%, тя получи по-малко от 300 хиляди гласа. Защо? Дали няма по-съществени причини от пандемията и машинното гласуване, от „враговете с партиен билет“, или от прословутия „генерационен проблем“? Търсенето на отговорите на тези въпроси налага да се създадат предпоставки и форми за обсъждането им. Не едно-единствено привилегировано място, някакъв Хайд Парк, а множество места. Без предварителни условия. Самоорганизирана, а не организирана от апарата дискусия. Множество клубове, форуми – места на обсъждане на бъдещето на лявото. От това дали и как ще потръгне този процес, ще зависи и следващата стъпка – възникването на механизъм и структура на представителство на така очерталите се идейни групи, общности и проекти. От него зависи и шансът за създаване на коалиция за участие в избори.
Казаното не загърбва познатите форми на партийна и синдикална работа и борба – стачките, протестите, гражданското неподчинение. Без да пренебрегваме класическите субекти и форми, като анклави във „всемогъщото“ статукво, все повече ще възникват нови субекти (проекти, движения, общности) – „сполучливо разиграни утопии“, поставящи под въпрос „всесилието“ на статуквото в името на един „нов етос“ и на един „друг живот“. Плуралистична гражданска левица, търсеща своя облик и политическо представителство.
А БСП? Бъдещето ще покаже дали тя ще се превърне в застаряваща актриса, живееща със снимките и декора от миналото, без да усеща, че времето ѝ е отминало…
Как да бъдеш антикапиталист през 21 век в България
от Страхил Делийски
В книгата „Как да бъдеш антикапиталист през 21 век“ Ерик Олин Райт прави един много интересен преглед на антикапиталистическите политически мобилизации през годините. Той ги типологизира чрез два критерия. Първият е какви са целите на стратегиите – преодоляване на структурите на капитализма или просто неутрализиране на най-лошите вреди на капитализма. Вторият касае основните мишени на стратегията – дали целта е държавата и други институции на макронивото на системата или икономическите и социалните дейности на индивиди, организации и общности на микронивото. По този начин Олин Райт определя четири стратегически логики на антикапитализма – 1) смазване на капитализма, 2) опитомяване на капитализма, 3) бягство от капитализма и 4) ерозиране на капитализма.
Първата цели преодоляване на капиталистическите структури чрез интервенция на макрониво (революционния социализъм и комунистическите партии на 20 век). Втората също се фокусира върху макронивото на държавата, но главната цел е да се неутрализират неговите най-лоши страни (социалдемокраческите партии). Трета е свързана с индивидуални стратегии за бягство от системата, така че да се ограничи нейната непоносимост (хипи движението, различни деполитизирани лайфстайл движения). Четвърта стратегия предполага преодоляване на капитализма отдолу нагоре чрез ерозирането му посредством алтернативни икономически и социални практики и общности (съвременния анархизъм). Олин Райт вижда ефективния антикапитализъм на 21 век като комбинация от стратегическите логики на опитомяването на капитализма и ерозирането на капитализма. С други думи, връзка между стратегическата визия на анархизма, която е обществено ориентирана (отдолу нагоре) със стратегическата логика на социалната демокрация, която е държавно ориентирана (отгоре надолу). Укротяване на капитализма по начини, които го правят по-лесен за ерозия и подкопаване, и подкопаване на капитализма по начини, които го правят по-лесен за укротяване. Това минава както през участие в политически партии за опитомяване на капитализма чрез публични политики, така и през социално-икономически проекти за ерозия на капитализма чрез разширяване на еманципаторните форми на икономическа и социална дейност.
Казвам всичко това, защото подобна програма изглежда възможна за реализация на българска почва и защото има потенциал да реши различни напрежения по оста партии – движения (колективи). И двете форми на политическа мобилизация имат своето място и смисъл в рамките на един трансформативен политически проект.
Една енергична прогресивна социалдемократична програма има потенциал за силен електорален резултат. Например: увеличаване на правителствените разходи (преразпределение) до някакви нормални европейски стандарти, промяна на данъчната система с оглед по-справедливо разпределение, отхвърляне на ултра пазарните модели в т.нар. „обществени услуги“ от образование и здравеопазване до инфраструктура и транспорт. Това са все публични политики, които са в интерес на огромното мнозинство граждани и вероятно могат да се превърнат в добра основа за силен изборен резултат. Това е едно възможно решение на проблемите с програмата и социалната база. Социалдемокрацията в България може да спечели изборите. Ако преди 20 години в контекста на триумфалисткия ултрапазарен дискурс изброените по-горе политики щяха да звучат абсурдно, то в днешните условия те са признак на здрав разум. Естествено за това е необходима силна и смислена социалдемократическа партия, каквато БСП в момента не е. Но това не означава, че не може да стане. В този смисъл усилията по трансформиране на БСП изглеждат смислени.
Реализирането през официалната власт на подобни публични политики би отворило много по-големи пространства за развитие на ерозиращи капитализма алтернативни икономически и социални практики (работнически кооперативи, независими синдикати, различни колективи и общности). Тяхното съществуване е изключително важно за „научаването“ на алтернативни модели на поведение, за налагането на алтернативен дискурс и в крайна сметка за доказателство, че един друг свят е възможен.
Останалите текстове от фаза II може да видите тук:
Ако желаете да се включите в Компас за социалисти, моля пишете ни на: socialistcompas @ gmail.com
