РЕПЛИКА КЪМ ПРОФ. ИСКРА БАЕВА
от Михаил Гюрев
Според мен, позицията на професор Баева относно бъдещото на лявото движение в България се базира на една необоснована (поне от марксистка гледна точка) презумпция. А именно, че електоралният успех на левите партии е от ключово значение за трансформацията на едно общество. Изхождайки от тази презумпция тя взема лошите електорални резултати на европейските леви, тяхната неспособност да вземат властта в отделни страни и поднася това като преломен момент. Според нея „стремежът към трансформация на капитализма/неолиберализма в социално-справедливо общество ще си остане без влиятелно политическо представителство“, а „опитът на Бърни Сандърс, на гръцката „Сириза“, на „Подемос“ и на лейбъриста Корбин по-скоро потвърждава този извод, тъй като, оставени сами, без подкрепата на други леви формации, те предизвикват ентусиазъм сред левите, но не могат да променят системата. Те трудно достигат до властта, а дори и когато го правят, бързо я губят.“ Неминуемо този начин на мислене води до извода, че „автентичните леви формации нямат голям шанс да променят обществото, освен ако не потърсят по-широк фронт с други леви и центристки сили“.
От позициите на ортодоксалния марксизъм ключов фактор за трансформацията на едно общество не е електоралният успех на социалистическите партии, а измененията в начина на производство т.е. технологическият прогрес. Според Маркс именно той изостря вътрешните противоречия в капиталистическото общество. За да се осъществи една социалистическа трансформация, или за да може тя поне да започне, левите партии и движения трябва да използват тези противоречия, за да променят начина, по който хората мислят и се отнасят един към друг на личностно и на икономическо ниво. Този процес може да е съпроводен от електорален успех, но това е по-скоро вторичен резултат от успешната борба на левите движения и никога не трябва да се превръща в цел на тяхната борба. За какво може да ни послужи на нас, марксистите, буржоазната държава? Нейните механизми са чужди на социалистическите принципи, а нейното устройство е създадено, за да се самовъзпроизвежда по най-безсрамния начин. Самата Баева признава, че „управляващите компартии в хода на управлението на държавата са загубили идейно-политическите си характеристики и са се превърнали в административни организации, които контролират държавния апарат“. Много по-важно е левите организации да се стремят да реабилитират левите идеи в обществото, което би било трудно в коалиция с някоя популистка или центристка формация. Една коалиция извън лявото семейство би размила идентичността на левите партии или организации, които участват в нея. Именно тук се крие скритият триумф в поражението на Корбин, „Подемос“ и Бърни Сандърс. Те малко по малко ни приближават до един момент, в който „социалист“, „комунист“ и „марксист“ ще престанат да бъдат мръсни думи и кръвни обиди.
Нека да вземем за пример американското общество в периода на Голямата депресия. Това е може би единственият период в историята на тази страна, когато е било приемливо един човек публично да се заяви като „комунист“ или „социалист“. Това е било възможно, от една страна, заради последствията от Голямата депресия, но и заради целенасочената лява пропаганда от друга. В крайна сметка това води до Новия курс на президента Рузвелт и до Бретънуудската конференция, която създава един нов свят. Свят, където социалната държава се превръща в норма, а не в изключение. Всичко това става без кой знае какъв електорален успех. Самия Рузвелт печели изборите в САЩ с програма, която никак не може да се характеризира като лява или социалистическа. Всички прогресивни политики, с които той е известен в американската история, са плод, от една страна, на неспособността да бъде победена депресията с дискредитираните постулати на икономическия либерализъм и от друга, на постоянния натиск от страна на различни леви и работнически организации. Показателен е анекдотът, който се разказва за среща на Рузвелт с чернокожият активист Аса Филип Рандолф. Историята гласи, че когато активистът изложил всички свои планове и предложения, Рузвелт се изказал одобрително за тях и сложил край на срещата с думите: „А сега излез и ме накарай да го направя!“ И макар че достоверността на тази история е под въпрос, тя ни дава една цялостна картина на това как едно общество еволюира. Властта винаги е мудна. Тя винаги произлиза от господстващата класа – в случая едрия американски капитал (в родословното дърво на семейство Рузвелт се редуват банкери и политици). Важен фактор за промяна е самата личност на Рандолф или по-скоро цялото поколение преминало през Първата световна война. Младият Рандолф е станал социалист някъде около 1912 г., когато това е било не само допустимо, но и модерно. През същата тази 1912г. Юджийн Дебс получава един милион гласа на президентските избори. И понеже Рандолф е бил социалист, той е бил наясно какво иска да постигне и как да го постигне. Как България ще се сдобие с хора като Рандолф, когато в обществото, особено сред младите хора, битува едно недоверие към всичко „червено“, което на места се превръща в абсолютно отхвърляне? Как поредната широка коалиция, която (ако въобще дойде на власт) неминуемо ще обере негативите от всички недъзи на буржоазната държава, ще спомогне за превъзмогването на тези настроения?
Експериментът, който представляват широките коалиции, не може да доведе до нищо хубаво за левите движения. Именно в широка коалиция БСП въведе неолибералния плосък данък. По-скоро левите движения трябва да се научат безкомпромисно да отстояват своята лява идентичност и същевременно да оказват натиск върху властта за реализиране на ключови леви реформи. Пълноценно политическо взаимодействие може да има само в идеологически чисти коалиции. Широките коалиции с центристки партии и организации представляват един политически допинг, който впоследствие винаги дава своето негативно отражение. Много по-достойно и по-правилно е да се извърви дългият и тежък път. Да се изпие до дъно горчивата чаша и да се продължи напред. А защо пък чашата да е горчива? Тъкмо напротив. Dolce et decorum est…
