ОТНОСНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО ВЛЯВО
от Иван В. Бакалов
Настоящият коментар взема отношение по представените във Фаза 1 на „Компас за социалисти“ позиции относно взаимодействието на социалистически партии и движения. Очертаните на първия етап аргументи се допълват в плътен и многостранен анализ по проблемите на взаимодействието вляво, с което задават ясни ориентири в дискусията. Същевременно, поне три ключови момента остават непроблематизирани.
Първо, представените позиции като цяло се обединяват около схващането, че проблемът на БСП е управленски. Следвайки това допускане, ако БСП имаше лидер, който ясно да вплита автентични социалистически политики в дейността на организацията, както и ръководство, което да възпроизвежда тези практики по места, в българското общество вероятно щеше да се развива силно, масово и консолидирано социалистическо движение, което да печели избори и да управлява държавния апарат. Подобно допускане е подвеждащо, защото до голяма степен персонализира структурни проблеми.
Следствието е, че решения се търсят чрез промени в надстройката, като например: смяна на лидерката на БСП, пренаписване на програмата на партията и включване на повече „млади“. В същото време се неглижира структурното обстоятелство, че българското общество е организирано в примитивна форма на капитализъм, която въпреки своята дисфункционалност (от гледна точка на възможностите за развитие на съзидателните сили на хората), е учудващо стабилна благодарение не само на външни фактори, но и на поддържащата функция на ключови дискурси, дълбоко вплетени в общностното съзнание и натурализиращи социалните неравенства*. Едрият капитал е консолидиран в обществена група с неоспорвана доминация, което се възприема като естествен ред от останалите подчинени и фрагментирани групи. Демократичните институции, очертаващи полето на допустимите въпроси за обсъждане, възпроизвеждат същността на тези властови взаимоотношения в многообразни форми. Това си личи ясно от про-бизнес консенсуса в програмите на всички парламентарно представени партии (и не само). Този консенсус стои зад фасадата на дискурси за традиции и стабилност, които облекчават противопоставянето между „горе“ и „долу“ (в икономически смисъл), подменяйки го с конфронтация между „вътре“ и „вън“ (в идеологически смисъл) в контекста на прости и познати стереотипи.
Като централизирана бюрократична структура, целяща да възпроизведе съществуването си, БСП действа в съответствие с наличните структурни стимули, опитвайки се да преследва представителство на едрия капитал (като доминираща обществена група) и резонанс с широко- разпространени схващания в общностното съзнание (като доминиращи дискурси). Доколкото БСП е институция с ясен обществен профил, подмяната разбираемо е по-натрапчива, но едновременно с това трябва да сме наясно, че наред с партията е трансформирана и социалната ѝ база. Въпросът дали БСП е наистина социалистическа партия (а тя не е), остава непълен, ако се разглежда отделно от въпроса дали избирателите ѝ стоят на социалистически позиции. Това се отнася както до това дали фрагментираното работничество у нас гласува за БСП, или би гласувало за „истинска“ социалистическа партия, така и до това дали онези, които продължават да гласуват за БСП, се ръководят от социалистически схващания за обществото, или от техни реакционистки производни. Отговорите на тези въпроси по никакъв начин не дават основание да се очаква, че при настоящите структурни условия промяна в облика на БСП сама по себе си би довела до качествени промени в обществото. Нещо повече, има опасност изборните резултати на БСП да се сринат допълнително, тъй като рязък поврат към автентични леви политики ще отблъсне твърдото ядро от електората на партията заради противоречията с ключови постановки в утвърденото общностно съзнание. Затова трябва добре да се прецени дали енергията на социалистическото движение на този етап да се концентрира в обратната трансформация на една масивна бюрократична структура (за обществени промени отгоре-надолу) или да се разпредели в многопосочни децентрализирани дейности по трансформация на хегемоничните взаимоотношения (за обществени промени отдолу-нагоре).
Второ, в много от позициите, представени в първата фаза на Компаса, плурализмът в лявото пространство се разглежда по-скоро като проблем. Независимо дали е определен като необходимост от „силно и радикално ляво движение“ (Калина Дренска), „оперативен синтез“ (Михаил Гюрев), „ако не йерархия, то поне някаква структура“ (Алекс М.) или „масово и силно самоорганизирано движение“ (Стойо Тетевенски), като цяло се наблюдава стремеж към консолидация на различните течения в социалистическото движение. В същото време опасностите, които крие подобна хомогенизация или централизация на лявото пространство, не се проблематизират достатъчно. Позицията на „Фабрика Автономия“ и Феминистка библиотека дава ясен сигнал в това отношение, тъй като очертава развитието на такива йерархии в неформалното социалистическо движение, които биха могли да ограничат представителността на процеса и да възпроизведат нежелани властови форми. Поуките на историческия опит трябва да ни държат бдителни към авторитарните тенденции в социалистическото движение.
Интересно и донякъде парадоксално е, че дори антиавторитарните течения в настоящата дискусия изявяват стремеж да универсализират специфични позиции (например по отношение на веганството). При допускането, че всички преследват обща фундаментална цел (да речем, изграждането на солидарно общество), универсализацията на пръв поглед може и да не изглежда като проблем. Трудността обаче произтича от обстоятелството, че постигането на целта е многопластов и многовекторен процес с различни етапи, които представят разнородни проблеми. Предложението на Калина Дренска за ситуативни съюзи по отделни въпроси изглежда като по-устойчиво решение за справяне с проблемите по реда на постъпването им и за ограничаване на авторитарните тенденции. Същевременно тя разглежда ситуативните съюзи като тактика за създаване на „масово и силно движение“, а не като обща стратегия за взаимодействие, подходяща за настоящия етап.
Подобни статии:
Въпросът е доколко едно централизирано движение (каквито обикновено са масовите и силни движения) ще е способно да се справи с разнородните проблеми, които ограничават социалистическия процес у нас?
Така например, към настоящия етап на развитие на обществените взаимоотношения, в който едрият капитал е добре консолидиран и с утвърдени властови позиции, а работничеството е фрагментирано и неорганизирано, изглежда належащо да се работи по посока на изграждане на икономическо самосъзнание в тази група чрез развитие на дейността на профсъюзите. Също така, съществува необходимост да се подкопаят устоите на хегемоничния дискурс, който натурализира обществено-икономическия ред в общностното съзнание. Освен от производството и разпространението на критично-аналитични наративи, култивирането на прогресивно общностно съзнание има нужда и от качествени културни продукти, които да опосредстват критиката на обществените взаимоотношения в разпознаваеми и възпроизводими образи и форми*. Безспорно ще са необходими и канали към формалните институции на властта, чрез които да се защитават леви политики в официалния политически процес. Тези задачи са твърде разнородни, за да могат да бъдат ефективно преследвани от централизиращо масово движение. В този смисъл, плурализмът на лявото пространство трябва да се разглежда като предимство, защото създава хранителна среда за развитие на многостранни дейности и ситуативни съюзи, а децентрализацията позволява адаптация към разнородни проблеми, без да се застрашава съществуването на формализирани институции, които погрешно да се припознават като тленни въплъщения на социалистическото движение (подобно функцията на някои религиозни институции). Това не би трябвало да пречи на изграждането на стабилни връзки между различните групи и утвърждаване на общи платформи за включващи дискусии и координация.
Трети момент, който остава незасегнат в първата фаза на Компаса, се отнася до осмислянето на развитието на социалистическото движение у нас като съставна част на транснационален процес. Много от представените по-рано позиции поставят национални рамки на разглежданите проблеми и на предлаганите решения, като по този начин ограничават схващането за пространството, в което се развиват политическите противоречия (коментар на Искра Баева прави изключение). Възможността проблемите, които препятстват развитието на обществените отношения в България, да се осмислят като местно проявление на международни борби, твърде често се пропуска. Въпреки че много от участничките и участниците в дебата битуват постоянно или периодично извън пределите на България, представените в първата фаза позиции не насърчават развитието на транснационално самосъзнание и не откриват достатъчно поводи за международна солидарност. Потенциалът за тази солидарност се крие в сътрудничеството с прогресивни движения в чужбина, които оказват съпротива на властовите структури, насърчаващи развитието на потиснически политически модели в Източна Европа (и не само) и нормализиращи тяхното съществуване чрез налагане на дискурса за второкачествени държави. Това не означава да се отправят призиви към европейски институции и авторитети, които да санкционират правителството, защото е корумпирано (какъвто беше подходът по време на протестите през 2020 г.). Схващането, че е необходим външен авторитет, за да ни „оправи“, възпроизвежда колониалния оттенък на дискурса за българската позиция в европейския проект. Този подход е неуместен най-малкото, защото именно същите обществени сили, които трябва „да ни оправят“, направиха възможен политическия възход на ГЕРБ*. Вместо това трябва да се търсят международни солидарни съюзи с прогресивни обществени групи, за да се изгражда обща съпротива срещу доминацията на едрия капитал, който се е консолидирал в стабилна транснационална класа, чиито действия с широкомащабни последици не подлежат на демократичен контрол*. Проблемите с трудовите условия на сезонните работнички и работници, например, би трябвало да правят транснационалните аспекти на тези противоречия болезнено ясни и у нас. Понастоящем, производствените вериги на експлоатация преодоляват безпрепятствено държавните граници за разлика от социалистическите движения, затова е редно да се търсят пътища към нови форми на транснационална солидарност.
