Фредрик Джеймисън: „Хората казват „Това е нов фашизъм“. Mоят отговор e „Все още не е.““
Интервю на Филип Балунович за LeftEast
Един от най-важните гласове на лявото, Фредрик Джеймисън, споделя с нас в това интервю някои размисли за съвременната политическа теория, нейните посоки и заблуди, възможни решения, за лявата политика и нейните съвременни ограничения, важността на движението Окупирай, Бърни Сандърс, възможните концептуални и идеологически решения в едно време, в което новият фашизъм, според него, все още не е тук.
Какъв трябва да бъде фокусът на политическата философия днес?
Традицията от 1968 г. насам е да се слага акцент върху властта. Като става дума за власт, се случи едно изместване от това, което наричаме „класова политика“, към това, което наричаме „политика на идентичност“. Това доведе до отслабването на синдикатите, макар и синдикалната политика да не е непременно класова политика. Така че мисля, че днес трябва да върнем акцента върху икономиката, без непременно да имаме предварителна представа за това какви трябва да бъдат икономическите решения. Мисля, че най-сериозният проблем е този на безработицата и заради това смятам, че трябва да има политики на пълна заетост. Например самоуправлението може да бъде решение за пресъздаване на индустриалната инфраструктура на базата на по-малки индустриални единици. Дебатите за минимална надница на глобално ниво са нелош начин да бъдат стимулирани хората да мислят за това какви са начините да се справим с капитал, който се пренася другаде поради разлики в надниците. В случая на САЩ има голямо недоволство срещу тези компании, които се пренесоха навън и вече не плащат данъци. Настояването върху властта – благодарение на престижа на Фуко, редом с други, – не е посоката, накъдето новата политика трябва да се развива.
Какво е тогава най-голямото препятствие пред подобна теоретична и политическа „контрапромяна“?
Големият проблем е глобализацията, в смисъла на нова финансова логика, управляваща всичко. Това дори не е американска хегемония, а е по-скоро хегемония на една нова глобална класа. Европа е добър пример за политическа форма, уредена така, че да не отговаря пред която и да е от националните общности. Те правят нещата така, че никоя национална институция да няма контрол върху тях, и това е символ за целия проблем на световната политика днес. Съществува класа, която е успяла да открие формулата за избягване на всеки вид демократичен глас, макар и много от тези страни все още да поддържат външния вид на представителни демокрации.
За какъв вид институционална уредба и/или интернационализъм можем да говорим, за да предизвикаме тази глобална финансиализация?
При старата национална политика беше по-лесно. Можеше да има ляво правителство, прокарващо мерки като минимална надница или синдикални защити. Днес това е невъзможно. Когато проблемът беше само Европа или само Франция, или САЩ, все някой щеше да измисли нещо. Сега целият свят е наличен и замесен. Мисля, че налице е цял един нов набор от политически концепции, от които има нужда при ситуацията на глобализацията – дори и от социалистическите концепции. Така и не съумяхме да мислим за нова политическа реалност извън термините на Обединените нации и подобни. Може би някакъв тип нов федерализъм би бил решение. Старите модели се сринаха. Вземете Югославия за пример, който показва как една федерация може да бъде засегната от решението на Международния валутен фонд да се справя директно с републиките, а не с централното правителство, което подсили разпада на Югославската федерация. Това е проблемът на федерациите – богатите федерални единици не искат бъдат облагани в полза на бедните – и точно това се случва с Европа днес.
Подобни статии:
Какви са пречките пред такъв „нов интернационализъм“ – и теоретичните, и практичните?
Сред различните Лявота днес изглежда има малко интерес към практични политически съюзи през националните граници. Един от страхотните опити да се постигне такова сътрудничество беше Световният социален форум. Все пак проблемът беше, че крайнолявото, към което изпитвам голяма симпатия, беше все още заключено в националните граници. Налице бе отклик от цял свят, от Бразилия до Франция и Източна Европа, но много политическа енергия беше изсмукана от борбите с националните реакционни движения, които са много силни – вижте например Франция или дори Германия. Идването на бежанци прави ситуацията още по-трудна. Засега лявото се е оттеглило, за да води тези локални битки, а истинските интернационалисти са банкерите и хората с пари, и те са тези, които си помагат едни на други. Подобни неща се случват с интелектуалците. Те имат твърде малко усещане какво се случва в други страни. Френските интелектуалци например са толкова заети с Франция, че не отделят особено внимание на това, което се случва в Германия или Ирландия. Американците не знаят нищо за външния свят. Все още по света има много провинциализъм, и лявото е дори по-провинциално от дясното.
Кой трябва да отвори пространството за „депровинциализацията“ на лявото?
Мисля, че човек трябва да се фокусира върху медиите, въпроса кой ги контролира и каква е тяхната структура. Медиите определено не са благосклонни към нови размисли от интелектуалците. През 1960-те имаше какви ли не утопични идеи за медиите, никоя от които не проработи. Някои очакваха нова демокрация. Случи се, но нищо от това не значеше нещо. Това, в което трябва да се внимава, е как бизнесът контролира медиите. Тръмп например беше създаден от медиите, които представяха всяка негова реч. В тази перспектива се нуждаем от демагог, който говори на демоса и обяснява нещата. Това не бива да е диктатура, разбира се.
А т.нар. „нови медии“? Имат ли те потенциала да бъдат контрабаланс на мейнстрийм медиите?
Масовите протести от Арабската пролет, Турция, САЩ бяха нещо, прокарано от новите медии, които пък се превърнаха в нова политическа форма. Моите колеги и приятели Тони Негри и Майкъл Хард опитаха да я теоретизират, използвайки концепцията за множественост. Но това определено не е най-стабилният източник на политическа власт. Въпросът е, че определени движения могат да унищожат цели политически структури, но след това възниква бездна. Протестите на пл. Тахрир унищожиха диктатурата, но изведнъж там се оказа, че няма нищо друго, освен Мюсюлманските братя, които поеха контрола. В Ирак САЩ и британците унищожиха комунистическата партия и единственият заместител на лявото беше религията. Слоганът на демокрацията не е нещо, с което се чувствам особено комфортно, предимно заради външната политика на САЩ, и заради това не смятам, че това е най-добрият слоган на лявото.
Каква е алтернативата?
Стюарт Хол имаше една превъзходна концепция за политическата борба и я наричаше дискурсивна борба. Имаше предвид нещо близко до идеята на Лакло – ако дискредитираш слоганите на противника, постигаш нещо – правиш невъзможно за тях да използват собствените си слогани. Това е, което госпожа Тачър правеше толкова брилянтно. Единият случай на главен удар от Лявото в тази дискурсивна борба беше движението Окупирай. Ако Окупирай не направи нищо друго, освен това, то пак е било решителен удар върху американската политика, тъй като реорганизира целия език, предишните дискусии и самите политики на идентичност.
Говорейки за Окупирай, следният въпрос идва на ум: щеше ли Сандърс да успее да прокара прогресивния си дискурс, ако не беше възникването на тази дискурсивна промяна от движението Окупирай?
Определено не! Странно е, тъй като той е от Ню Йорк; но Вермонт е нещо като „страна от третия свят“ и само във Вермонт някой като него може да бъде избран за сенатор. Това са назадничавите части на Съединените щати. В Германия вероятно Източна Германия би била тази, която би могла да произведе този тип идеи. Чрез политическа педагогия Сандърс успешно прокарва дискурса към икономика и прогресивни политики. Окупирай Уолстрийт, което никога не е имало една програма, беше много важно, защото се върна към проблема за класата. Затова и Сандърс беше толкова важен, защото възроди целия език на икономиката, който липсваше от дискурса на политиките на идентичност.
В същото време все пак се случи и Тръмп.
За да се върнем към това, което обсъждахме. Има момент, в който институциите биват унищожени. От страната на републикаците не съществуват политики: те не искат нови данъци, те не искат да изразходват пари и просто искат да ги задържат. От страната на демократите, те успяха да възпрат Обама от това да направи каквото и да е било. Хилъри нямаше идеи така или иначе. Така че се получи един вид вакуум, и от него дойде фигурата на Тръмп. Подобен феномен възникна в Италия с Берлускони. Републиканците нямаха абсолютно никакви кандидати за тези избори. Хората сега казват – това е нов фашизъм, и моят отговор би бил – все още не е. Ако Тръмп дойде на власт, това би било друго нещо.
Споменахте Лакло. Работата на Шантал Муф и самия Лакло е влиятелна в някои леви кръгове. Трябва ли лявото да търси решения на съвременните предизвикателстав в този тип дистанциране от „традиционното ляво“?
Тяхната работа е наистина брилятна демонстрация на практиката на политиката и практиката на създаването на слогани. И все пак, те поставиха нещата като атака срещу класата и марксизма и смятам, че това беше голяма грешка. Подобно на много европейски политически философи – Тони Негри например – те имат този опит на старата комунистическа партия, стояща на пътя им, и много от аргументите им вървят срещу структурата на една стара комунистическа партия. Но за хора, които изобщо не са преминали през това, да се спори с марксизма и срещу класата означава да се пререже самата същност на политическата реалност. Самият Ернесто погрешно разбира политическата стойност на собствените си идеи. Той ги мисли като постмарксистки и смятам, че това е голяма грешка. Идеята на Лакло е, че празното означаващо невинаги е икономическо и разбира се, че всичко може внезапно да се превърне в причина. Но в дългосрочен план икономиката е всичко. Лакло със сигурност изигра важна роля като интелектуалец в преструктурирането на практиката на политиката, но би било грешка да не се споменава връзката между икономика, индустрия, банки и безработица, например.
Смятате ли, че лявото трябва (също) да се фокусира върху преструктурирането на концепцията за държава?
Да, да я преструктурира, но не по начина на дискредитираната социалдемокрация. Преструктурирането на държавата трябва да бъде нещо повече от социалдемократическо управление на капитализма. Ние все още се нуждаем от държава, защото в момента, в който започнем да усещаме истинските последици от екологичната криза, една силна държава трябва да бъде налице. По-добре е да се мисли как трябва да изглежда социалистическата държава, отколкото държавата да бъде оставена на фашистите.
За бъдещо размишление: как можем да избегнем грешката на 20-ия век, що се касае до силната социалистическа държава?
Няма гаранции за това. И все пак, специфичният предкапиталистически момент на индустриализацията, в който сталинизмът възникна, вече го няма. От друга страна, не мисля, че съществуващото състояние на нещата може да продължава така, освен чрез военна сила. Именно за това говори Тръмп. „Америка на първо място“ – това е слоганът на десничарите от 1930-те, фашистите на тази страна. Това е истинска тенденция както тук, така и в Европа. Сега въпросът е идеологически избор.
Не мислите ли, че лявото вече изпусна шанса си с кризата от 2008 г.? Хайек и Фрийдман работеха от 1950-те върху нов проект, който накрая запълни вакуума, създаден от кризата през 1970-те. Нямаше подобен набор от идеи и политически решения, налични отляво през 2008 г.
Прав си, нищо не беше подготвено. Лявото беше изтощено от предишните си експерименти – сталинизма, загуби като тази на Алиенде, изчезването на самия Съветски съюз и дефектирането на различни социалдемократически партии, причинено от („дискурсивния“) триумф на реториката на свободния пазар… Само допреди няколко години щях да говоря за Венецуела и Бразилия – предполагам, че вече не мога да го направя. Имаше някои движения отляво.
Но смятате ли, че движенията са достатъчни? Вярвате ли все още в партийната политика отляво?
Мисля, че трябва да има определен вид партийна политика. Но проблемът е, че левите партии трябва да вземат пари отнякъде, за да финансират здравеопазването, образованието, пълна заетост, екологичните политики. Десните партии са тези, които занижават данъците, и след като някой занижи данъците, е много трудно да ги вдигнеш отново. Това е слабостта на лявото днес.
Накрая, смятате ли, че времето на „големите идеи“ е свършило?
Не! Това може да се проследи до 1960-те и убеждението, че „големите идеи“ имат склонност да бъдат опресивни и недемократични. Вярно е, че точно в момента не разполагаме с „големи идеи“, но това не означава, че не бива да се оглеждаме за тях. Адорно имаше превъзходен анализ за разпространението на емпиристката мисъл, особено американския и британския емпиризъм, и той го сравни с номинализъм, в който не можеш да виждаш нещата диалектически. Смятам, че това е особеност на постмодерността, но съм забелязал, че хора, които не искат да говорят в термините на постмодерността или марксизма, просто казват – това е разказване на исторически истории. Аз бих заключил обратното. Начинът да се върнеш към „големите идеи“ е да огледаш света исторически. В това отношение, историята е голяма идея. Да призоваваш към нови идеи е да призоваваш към „големи идеи“. Да практикуваш „инструментални мисли“, както Франкфуртската школа ги нарече, е да поправяш малките неща, но не и да изобретяваш. Така или иначе, номиналистите и емпиристите не биха били способни да поправят дори и малките проблеми, които твърдят, че са интересни за поправяне.
