Противоречията на късния капитализъм. Интервю с Алфредо Саад Фильо
От Божин Трайков
Превод Георги Христов
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
На тазгодишната конференция, посветена на 200 години от рождението на Карл Маркс, която се организира от Фондация Роза Люксембург в Берлин, имах възможността да чуя два доклада от професор Алфредо Саад Фильо – политикономист, родом от Бразилия, но дълги години живеещ и работещ в Лондон. Бях впечатлен от неговия анализ на неолиберализма като стадий на капитализма и тезата му за криза в неолиберализма, не на неолиберализма. Криза породена от самите неолиберални политики, но незастрашаваща неолибералния модел, поради липса на силна политическа алтернатива от ляво. Затова го помолих за интервю, в което да поговорим за сегашното кризисно състояние на капиталистическата система, нейните вътрешни противоречия и възможността за политически, икономически и социални алтернативи.
Алфредо Саад Фильо
Божин Трайков (БТ): Бихте ли се представили накратко?
Алфредо Саад Фильо (АСФ): Алфредо Саад Фильо, професор по политикономия в университета SOAS в Лондон.
БТ: Вие сте също и активист, част от марксистки кръг от учени, бихте ли разказали малко повече за това?
Подобни статии:
АСФ: Да, участвам в политическия живот, бях и старши служител по икономическите въпроси към Конференцията по търговия и развитие на ООН, работя най-вече в областта на трудовата теория за стойността, неолиберализма, алтернативни икономически политики и Латинска Америка, латиноамериканските икономики, страните със средни доходи.
БТ: В своята работа анализирате неолиберализма като стадий на капитализма. Може ли да обясните неговите характеристики и как да го разбираме? По-специално би било интересно да засегнете значимостта на финансиализацията, както и какви са фазите в самия неолиберализъм, които чертаете?
АСФ: Винаги съм имал интерес към разбирането на различните аспекти на капитализма като система, като форма на възпроизвеждане на обществото – как функционира, какви са вътрешните му структури. И ми се струва, че има различни начини, по които основните характеристики на капитализма съществуват в действителността, основни характеристики като производството на стоки, универсализирането на наемния труд и производството на стоки с цел печалба. Ако вземем тези за основните характеристики на капитализма, те съществуват във времето по много различни начини и на различни места. Вглеждайки се внимателно, можем да идентифицираме различни фази на капитализма и аз наричам всяка такава фаза „система на акумулиране“. Една от тях е класическият капитализъм на конкуренцията, който съществува преди Първата световна война. Имаме и дълъг период на нестабилност между двете световни войни и кризата от 1929 г., която е кризата на тази разновидност на капитализма. * А в периода след Втората световна война в развитите икономики на Запада имаме консолидация на кейнсианизъм и социална демокрация като компактна политикономическа структура, в която имаме особена разновидност на капитализма, регулиран на държавно ниво със значителна намеса на държавни организации, с много големи профсъюзи, които оказват натиск върху държавата и капитала отляво. Тези профсъюзи са свързани със социалдемократически/ умерено леви масови партии. И това води до относително стабилен и бърз растеж на капитализма, който се задържа до края на 60-те и началото на 70-те години, когато настъпва криза. В тази криза се ражда неолиберализма като нова форма на капитализма, която има определена вътрешна стабилност, има вътрешна кохерентност. Как да разбираме неолиберализма като повече или по-малко, почти, но не съвсем универсална форма на капитализма? Има изключения, но неолиберализмът е превзел по различен начин повечето капиталистически страни. Развити страни като САЩ и Великобритания са различни от повечето страни в Субсахарна Африка, но той се характеризира с финансиализация на глобално ниво, финансиализация като разширяване на сферата на лихвоносния капитал – капиталът, който търси печалба чрез овладяване на разликите в лихвите – и навлизане на финансовия капитал, който се стреми да спечели пари от пари. Навлизане в различните области на социалния живот и социалното възпроизвеждане. Това навлизане се вижда много ясно в областите, които при кейнсианизма бяха областите на социално осигуряване, поддържани от държавата – социално жилищно строителство, обществено здравеопазване, транспорт, водоснабдяване, чистота, медицински услуги. Все повече тези услуги се приватизират. Но не просто се приватизират – гражданите трябва да плащат за услуги, които преди това са се предлагали от държавата безплатно. Самите тези услуги се финансиализират, формите на собственост се финансиализират. Те се търгуват на финансовите пазари, те са превзети от хедж фондове и финансови компании, които оперират на глобално ниво и са регулирани на глобално ниво, от предимно следващи гледната точка на САЩ национални и наднационални институции. Тези форми на капитал са интегрирани международно. Те също така налагат специфични неолиберални форми на дисциплина върху работниците, върху държавата. Начинът, по който капиталът изтича извън тази конкретна държава, налага дисциплина на индустриалния капитал, който трябва да търси форми на печалба, които ще възнаградят финансовия капитал. Обикновено това са високи цени на акциите, но също стойността на облигациите и т.н. Има и форми на капитал, които налагат дисциплина на самите финанси. Като финансист вие не можете да се отклонявате от специфични модели на поведение, които са с краткосрочна перспектива, които се стремят към валоризация * на финансовия капитал, които са в унисон с неолибералните политики, неолибералните институции, независимите централни банки, максималните фискални дефицити. Всички тези политически правила са създадени и въведени в полза на финансите и допринасят за допълнителната финансиализация на обществото и за финансиализацията на социалното възпроизвеждане. Така че това са специфики, които отличават неолиберализма от системите за акумулация, съществували в миналото и които го правят кохерентно цяло. Това не значи, че той е перфектен. Той е нестабилен по различни начини и доведе до много сериозни и все по-чести икономически кризи. Сега той води и до политическа криза на демокрацията. Но е сравнително стабилен, тъй като надживя най-сериозната криза от Голямата депресия насам *. Той се възроди, продължава напред, променя се. Но засега това е лицето на капитализма, в който живеем.
Карикатура на икономическите монополи от края на 19 в.
БТ: В контекста на кризата на демокрацията, моят следващ въпрос е за процеса на финансиализация на държавата във връзка с възхода на национализма. Сега наблюдаваме разцвет на националистическите партии в Европа – България не е изключение, – как можем да си обясним този брак между неолиберализъм и национализъм? Това нова форма на национализъм ли е, която работи извън понятието за националната държава?
АСФ: Това е много интересен и изключително важен въпрос. Вярно е, че в последно време се появиха нови форми на национализъм, особено в Европа, но също така много ясно и в САЩ, а и в други части на света. И това се свързва с възхода на дясното, политиката на дясното по специфичен начин, – чрез десни движения, чрез агресивни и харизматични индивиди, които твърдят, че могат да разрешат проблемите на неолиберализма по специфичен начин. Начинът, по който проблемите на неолиберализма се концептуализират, е чрез изместване и еквилибристика. Неолиберализмът е създал проблеми на социалното осигуряване в различни области на живота, но за тях сега се обвинява Другия, аутсайдера, имигранта, бедния. Имаме криза на здравеопазването, защото имигрантите са бедни, те източват здравната система. Имаме жилищна криза, защото имигрантите и бедните заемат всички жилища. Имаме кризи във всички области на социалното осигуряване и това е по вина на някой друг. Но обикновено това е по вина на някой, който е дори по-беден от нас. Вината е на бедните в нашето собствено общество, на бедните, които идват извън нашето общество, и на страни, които са по-бедни от нас. Но това изместване на вината асоциира неолиберализма с националистическия дискурс, така че “нашата нация е добра, нашата нация е чиста, но сме били измамени и губим от тези външни хора, защото сме глупави. Затова трябва да възстановим духа на нацията” и това много бързо отива към расизъм и „За да се спасим от тези несправедливости, имаме нужда от точно този лидер, който да оправи нещата“. В някои случаи имаме индивидуални лидери без масово движение зад тях, в други имаме масови движения, които генерират свои лидери и форми на власт. Това зависи от държавата. В това има много противоречия, но едно от тях, което намирам за особено интересно, е, че тези лидери идват на власт с националистическа платформа и твърдят, че могат да разрешат проблемите на неолиберализма. Но това, което правят, когато дойдат на власт – те всички са неолиберали, – е да внедрят по-крайни форми на неолиберализма от тези досега. Доналд Тръмп е типичен пример, но това се случва и в няколко страни от Централна и Източна Европа. Така че имаме засилване на неолиберализма, което води до още загуби за социалната база, която с гласа си доведе тези лидери на власт и която ги поддържа. Така че според мен настоящата форма на политика, която имаме, базирана на привличащи вниманието лидери вдясно и социални движения вдясно, е нестабилна. Тя не може да разреши проблемите на неолиберализма и всъщност ще ги подсилва. Но тя ще изостря тези проблеми и недостатъци на неолиберализма в контекст, в който лявото е много слабо, профсъюзите са много слаби, левите политически партии са много слаби. Така че тенденцията, според мен, ще е да се появяват все по-екстремни форми на дясна политика и движения и да окупират това пространство, заемано сега от политическите лидери, които наричаме популистките лидери на дясното. Това е тенденцията. Но има и противоположни тенденции и контрадвижения. Кампанията на Бърни Сандърс беше много успешен пример в САЩ, както и движението на Корбин във Великобритания, така че има пролуки за лявото. Но това е защитна борба и там, където лявото може да се реартикулира, то ще може да контраатакува, това няма да е офанзива като такава. И ще бъде много трудно за лявото да достигне и запази властта в днешния свят. Наскоро видяхме, че два от най-значимите примери на лява електорална сила в Гърция чрез Сириза и в Бразилия чрез Работническата партия бяха смазани и победени. Така че това е много трудна борба. Оптимист съм на няколко нива, но съм и реалист и осъзнавам, че не е съвсем ясно дали лявото може да спечели в крайна сметка.
Млада жена в подкрепа на Бърни Сандърс държи плакат с надпис: “Изтекли документи показват, че Централата на Демократическата партия е искала Клинтън от самото начало, само след няколко седмици се доказа – изборите са опорочени. Никога Хилъри Клинтън.”
БТ: Това е въпрос, свързан с Бърни Сандърс и Джереми Корбин, както и с Вашите думи за кризите в неолиберализма, вместо на неолиберализма. С други думи, че няма силна лява алтернатива, особено в страни като България, където лявото е демонизирано от почти 30 години след падането на Берлинската стена. Какви са аргументите за класова политика, да обявим някакъв проект, базиран на класова политика като алтернатива също на либералната политика на идентичността, която сега доминира, дори в България. Какви според вас трябва да са стратегиите и тактиките за организиране на базата на класов политически проект?
АСФ: Това е много важно и изключително трудно за отговор и действие. От една страна, политиката на идентичността отразява легитимни недоволства, различни степени на дискриминация, неравенство и загуба, от които страдат конкретни групи хора. Но това може да се превърне в проблем, особено в случая на САЩ, където това се е превърнало в основната форма на организация, на недоволство, тъй като политиката на идентичността по дефиниция е базирана на разделение, на изключване. Тя се базира на формирането на много малки общности, които са обединени от външни характеристики – цвят на кожата, полова идентичност и т.н. Скептичен съм, че тези форми на политическа активност могат да обединят в достатъчна степен, за да могат да водят, поддържат и гарантират прогресивна програма, трансформация на обществото като цяло. Затова бих искал да видя политически чадър, под който различните кампании се събират и различните групи могат да изразят своята идентичност и искания, след което да бъдат подкрепени от други групи, но под надслова на трансформативен политически дневен ред за страната като цяло. Това ще отиде отвъд неолиберализма и ще обърне внимание на фундаменталните причини за тези недоволства, което ще отнеме време. Но според мен не може да се надяваме да се справим с неравенствата, от които страдат чернокожите в САЩ например, без да обърнем внимание на социалните жилища, без осигуряване на заетост, без да погледнем към стагнацията на заплащането на работническата класа за последните 40-45 години. Не можете да се справите с тези проблеми като просто кажете, че искате да бъдете признати като отделна култура или културна идентичност и това е валидно и за много други групи. Но това изисква, според мен, скок в разбирането, нагласа за по-близко взаимодействие между групите, така че да се взима предвид приоритета на цялото, социалната трансформация като цяло, вместо да се задълбава тясно в собствените искания. Това е политическият скок, който според мен трябва да се постигне.
Съвременният корпоративен капитализъм
БТ: Искам сега да засегнем и положението на работническата класа и на работниците в деиндустриализираните региони. Например напоследък има увеличаване на кол центровете в това, което наричаме „световния Юг“. В Източна Европа се наблюдават същите явления – високообразовани хора, които работят в кол центрове за обслужване на клиенти на аутсорсинг компании. Как можем да концептуализираме това по отношение на тази фаза на неолибералния етап на капитализма? Са ли това нови форми на деквалификация и има ли начини тези работници да бъдат организирани около класов проект? Могат ли те да постигнат определено ниво на класово съзнание?
АСФ: Смятам, че това е възможно и работниците в т.нар. гиг икономика * – Uber, Deliveroo и т.н. – са постигнали значителни победи в съдилищата например във Великобритания, но мисля, че и в други страни. Но наистина е много трудно. Тъй като това е модалност на работата, която е неразривно свързана с неолиберализма. Интернационализацията първо на производството на стоки, а сега и – кол центровете са отличен пример – интернационализацията на предоставянето на услуги. Но глобализирайки тези дейности, имаме фрагментация на работните процеси и е много трудно работниците да постигнат конкретно разбиране какви са вертикалните вериги на създадена стойност и след това продажба и реализация на тази стойност, как работят тези вериги и как да се намесят в техните възли, така че да увеличат своята преговорна сила. Това беше възможно при кейнсианизма. Имаше гигантски вериги, създаващи автомобили или предоставящи услуги, но те обикновено се помещаваха в една фабрика или една държава. Сега самите вериги са интернационализирани. Аз вярвам, че е възможно хората да постигнат това по-високо съзнание, тъй като същевременно днес имаме безпрецедентно ниво на достъп до информация и много високи нива на образование. Но това изисква интернационалистки дух от страна на работниците и разширяване на тяхната дейност и техните организации на международно ниво, за да може да се установи разговор с други работници, които извършват задачи, свързани със същите продукти и услуги на други места по света. Това също така изисква искания за политическа намеса от страна на националната държава, искания за възстановяването на икономическа кохезия и кохерентност във всяка страна. Това е постигнато в различни части на света. Но това е опит да се интернализират стойностните вериги в рамките на самите страни, има аргументи за това, тъй като ще създаде заетост във всяка страна и ще създаде кохерентност в самата работническа класа. Но това е исторически процес на рекомпозиция на работническата класа – първо нейната декомпозиция от формата, под която съществува при кейнсианизма, а сега рекомпозиция във формата ѝ при неолиберализма. И смятам, че когато това стане, политическите победи ще бъдат възможни. Досега те бяха много трудни, защото реорганизацията на капитала изпреварва с много реорганизацията на работната сила и това е част от рамката на историческите загуби, които претърпя работническата класа в последните около 40 години. Но смятам, че това ще се промени, мисля, че вече е започнало да се променя и съм предпазливо оптимист за бъдещите перспективи.
Временна статуя на Маркс и Енгелс по случай 200 години от рождението му в двора, където се помещава Фондация Роза Люксембург в Берлин
БТ: Последният ми въпрос е за това как виждате нашата позиция като работещи в образованието в неолибералните учебни институции и среда. Имаме ли пространство, в което да маневрираме, да насърчаваме критичното мислене, да се борим с национализма в училищата и университетите, тъй като функционираме в много враждебна неолиберална среда?
АСФ: Мисля, че това е голям проблем. Дискурсът на национализма е много повърхностен и лесен, има непосредствена привлекателност, тъй като е генерализиращ над всички и обикновено е много опростен – може да бъде сведен до набор от лозунги. Докато анализът и изводите на лявото не могат да бъдат сведени до лозунги. По естествен път те са по-сложни, навлизат в дълбочина и понякога е много трудно да бъдат опростени. Все пак смятам, че трябва да се занимаваме с това, че трябва да има дебати и дискусии и трябва да поставяме темите, трябва да накараме хората, които се интересуват от тези дискусии, да разберат, че светът наистина преминава през труден период, че има социални, икономически и екологични проблеми, с които трябва да се справим и че дясното няма отговор на тях. Те може да имат интересни лозунги, които са непосредствено привлекателни, но няма да разрешат проблемите и всъщност, когато тези лозунги бъдат задействани в реалността чрез десния популизъм в правителствата, това утежнява на проблемите. Това не е образователен процес, но е единственият път, по който може да промениш съзнанието на хората. А без това политически не може да се постигне нищо. Това е много трудно предизвикателство, тежка борба, но трябва да вървим от врата на врата, на всяко работно място или аудитория и да се опитаме да въвлечем хората в разговор и да ги спечелим. Това е смисълът на политиката – да печелиш хората с по-добри аргументи от другата страна.
БТ: Въпросът обаче е как можем да постигнем това, когато сега дори е налице контрол от страна на администрацията и става все по-трудно и дори опасно да представяш алтернатива на доминиращата идеология.
АСФ: Това е абсолютно вярно. Нивото на наблюдение и поне потенциален контрол над дейността на недоволните, на всеки, който се отклонява от доминиращия консенсус, е без прецедент. Днес е много трудно за хората да направят нещо и да не бъдат моментално идентифицирани от службите за сигурност например. И това е огромен проблем за всяка лява организация, която иска да има дискусии, които не са налични по принцип, особено през информационните услуги. Трябва да развием механизмите, които ще ни позволят да правим това. Те ще трябва да бъдат също така технологично напреднали структури и процеси. Ние не можем да живеем без мобилни телефони или компютри, невъзможно е да се прави политика без тях и повечето политика, която правим, изобщо не е проблемна. Ние просто сме много открити по отношение на това, което се опитваме да постигнем, как смятаме да убедим хората да се присъединят и да си задават въпроси или да се борят с неолиберализма. Това е, пред което трябва да се изправим, това е предизвикателство, което е типично за нашето неолиберално време. И не мисля, че има чудодейно решение за това. Също така трябва да можем да си гарантираме неприкосновеност на личния живот, че той няма да бъде превзет от големите корпорации и държавата. Трябва да запазим сфери на живота, които са имунизирани от тази форма на произвол. Това е свят, който много прилича на книгата 1984, но това е борба, в която едва сега започваме да навлизаме.
Протест срещу капитализма, протестиращите държат лозунг “Капитализмът не работи. Друг свят е възможен.”
