Социализъм и национализъм
В темата „Социализъм и национализъм“ участват Искра Баева, колективът „23 септември“, Станимир Панайотов, Камелия Базова и Къдринка Къдринова.
Социализъм и национализъм – между марксистката теория и политическата практика
От Искра Баева
Темата за отношението между социалистическите/комунистическите идеи и национализма изглежда ясна – това са две противоположности, изправени една срещу друга през ХХ в., особено в най-мащабния и унищожителен конфликт в историята – Втората световна война. Когато обаче го погледнем през призмата на социалната идея в настоящето и бъдещето на двете идеи: интернационализъм и национализъм, нещата изглеждат по-сложни. За да поясня какво имам предвид, ще се опра на историческата си професия и ще проследя еволюцията им от средата на 19. век (когато се появява марксизмът/комунизмът) до днешния ден.
Изходната ми точка е средата на 19. век, когато през 1848 г. избухва европейската революция, наречена „Пролет на народите”. Нейните движещи сили по странен начин съчетават либералната, демократичната и националната идея, а тогава се появява и „Комунистическият манифест” на Маркс и Енгелс. Тогавашният национализъм е обединителна сила срещу империите в „Млада Европа” („Млада Италия”, „Млада Германия”, „Млада Полша” и т.н.). По подобен начин на Балканите се развива сътрудничество между националноосвободителните движения в борбата срещу Османската империя (намираме го и при Георги Раковски). Сътрудничеството между младите балкански национализми продължава, докато новите национални държави не извеждат на преден план борбата за границите, довела до по-късните войни между тях. Но и тогава сътрудничеството не изчезва без следа – намираме го в социалдемократическата идея за Балканска федерация, чрез която да се реши националният въпрос.
С кратката историческа разходка исках да припомня, че национализмът невинаги е бил основният противник на социализма с неговият интернационализъм. Това става едва след като в Европа се утвърждават националните държави, поставили си за цел да обединят всички земи, принадлежали им някога или населени с тяхно население. На дълбокото разделение, довело до поредица от войни, се противопоставя обединителната идея на социалистическия интернационализъм. И 20. век минава под знака на борбата между национализми/империализми и интернационализъм, олицетворен след Октомврийската революция от Съветска Русия и Комунистическия интернационал. Но само до 1930-те години, когато Сталин постепенно превръща СССР в национална/имперска държава. Подобна еволюция от интернационализъм към национализъм изживяват всички социалистически държави, възникнали по съветски модел след Втората световна война. Затова неслучайно десталинизацията в Източна Европа извежда на преден план т.нар. национални комунисти.
Това е трудното наследство, пред което сме изправени днес. От теоретична гледна точка социализмът е последователно обединяващ и интернационален, а сред основните му противници е национализмът, разделящ народите, раждащ ксенофобия, дискриминиращ различните малцинства (не само етно-националните), отричащ солидарността и справедливостта за всички. От гледна точка на политическата практика обаче нещата изглеждат по-различно. Защото несъобразеният с реалностите тук и сега интернационализъм може да се окаже пречка на реализирането на социалистическите идеи и социалната справедливост.
Какво имам предвид?
Историческата реалност на постъпателна глобализация в свят, изграден от национални държави, показа, че всяка политическа, финансова, икономическа и дори културна криза води до засилване на защитния национализъм. Но не и на социализма, въпреки идеите му за социална справедливост. Защо става така? Моят отговор е, че силата на национализма е в това, че въздейства върху чувствата, докато интернационализмът е мисловна идея, сиреч вторична. Не без значение е и една друга реалност: при сблъсък между два национализма, особено в съседни държави (например случаят със Северна Македония), интернационализмът се оказва първият губещ, като неговото влияние се свива до малка група интелектуалци.
Подобни статии:
Така че стигаме до различни отговори на въпроса за отношението на социализма към национализма според това дали подходът ни е идеен или практически. Идейният отговор е ясен: социалистите трябва да се борят с национализма, като му противопоставят идеята за равенство на всички общности, борбата за преодоляване на националните държави (както е и според Маркс). Това е либералният подход (става дума за политическия, а не за икономическия либерализъм), прилаган от социалистите в миналото. Практиката обаче показва, че този подход води до откъсване от масите и намаляващо влияние на социализма в обществото.
Живеем в епоха на ускорена неолиберална глобализация, губещи от която са широки маси от средната класа надолу. Но вместо да се обърнат към социалистите, борещи се срещу експлоатацията, бедните предпочитат да потърсят защита от несистемните партии, заложили на национализма, консерватизма и националната държава. Тази видима през последните десетилетия тенденция би трябвало да накара левицата да потърси отговор как може да се спре, независимо колко труден е той. Защото липсата на отговор застрашава бъдещето на социализма – вече виждаме как в някои страни водещата политическа битка не е между левите и десните, а между две десници (консервативна и либерална). И това създава опасност не само за социализма, а и за демокрацията, защото пред очите ни се възраждат авторитарните държави.
Новите предизвикателства изискват нови решения. Според мен, социалистическата левица трябва да промени отношението си към национализма, но не да еволюира към т.нар. консервативен социализъм (?!?), а да приеме реалностите от началото на 19. век. и да се опита да им въздейства в социална посока. Да осъзнае отрицателните последици от глобализацията и да посочи начин те да се преодеят пак чрез националната държава, но не в консервативна посока. С връщането си на национален терен социалистите могат да убедят хората в предимствата на солидарността, която означава подпомагане на всички, а не само на нашите, хора в беда, каквито са повечето бежанци и мигранти. Накратко, за да успеят да защитят идеите си за интернационална солидарност, съвременните социалисти трябва да намерят общ език с масите, защото възможността да се разпространяват идеи вътре сред масите е много по-голяма, отколкото да се внасят там отвън. Социалистите трябва да се съобразяват с преобладаващите нагласи, да са готови и на компромиси, но без да изоставят идейните си принципи.
За по-голяма яснота на тезата си ще дам исторически пример. През 1917 г. Ленин се отказва от чистия интернационализъм и издига принципа за право на нациите на самоопределение, за да спечели народите от Руската империя на страната на революцията. Но не се отказва от интернационализма. Накратко, понякога трябва да се правят компромиси, за да се постигне по-далечната цел, без да се губят основните идеологически хоризонти. Но в случая с национализма трябва внимателно да се разграничава екстремният от умерения (често наричан патриотизъм), с който може да се търси сътрудничество. И да не се забравя ролята на идейно-политическата просвета.
Интернационализмът не противоречи на патриотизма
От „23 септември“
Национализмът и шовинизмът са донесли редица бедствия на нашата страна – две национални катастрофи, практическо състояние на гражданска война в продължение на повече от 20 години, участие в две световни империалистически войни, съюз с Хитлер, стотици хиляди убити по фронтовете, бедност и разруха и т.н. В съвремието съществува опасност от фашизъм, на която трябва да се даде отпор. През 2010 г., докато отиваха на протест, членове на нашата организация бяха нападнати и пребити от група фашисти заради своите политически убеждения. Примерът от преврата в Украйна през 2013 г. с участието на неонацисти е още пресен.
Международната солидарност и пролетарския интернационализъм не само не си противоречат с любовта към отечеството и патриотизма, но са и взаимосвързани. Не може да бъде интернационалист човек, който не обича своя народ и своята родина. Интернационализмът (да не се бърка с мултикултурализма) е за свободното развитие на всички национални култури, да вземе всичко прогресивно от тях и да го сподели с цялото човечество. Например, ние сме дали на света революционните поети Ботев, Вапцаров и Смирненски и приемаме и за свои творбите на Назъм Хикмет, Виктор Хара и Владимир Маяковски. Грешно би било да се поставя знак за равенство между любовта към родината и национализма. По този начин само се налива вода в мелницата на националистите.
От друга страна, в момента България не е свободна страна. Ние се намираме в империалистическите структури на ЕС и НАТО, основен политически фактор в нашата страна е посолството на САЩ. Българските ресурси ежедневно се изнасят за други държави в полза на различни корпорации (пример – телекомуникационните компании, веригите супермаркети, златото и т.н.). Господстващата идеология се насажда в обществото чрез средствата за масова информация, чрез компании с чуждестранна собственост или силно зависими от чужбина и чрез НПО-та със съмнително финансиране (отново от чужбина). Поради това предстоящата борба за социализъм в България (и във всички неоколонии на империализма) неизбежно ще има и националноосвободителен елемент (както това се случва в Латинска Америка, Азия и на други места). Тази борба ще издига искания за изгонване на американските военни бази от България; излизане от НАТО и ЕС; ревизия и отмяна на приватизационните сделки и концесиите, сключени в полза на чужди компании и връщане на тези ресурси в ръцете на народа; изгонване на чуждите корпорации, богатеещи на гърба на нашия народ; търсене на отговорност от компрадорския елит (изпълняващ ролята на колониална администрация), управляващ страната от 1989 г.
По този начин ние разбираме любовта към отечеството – съдбата на българския народ да бъде в негови ръце, да се развива той вън от колониална зависимост.
Патриотизмът е включващ, национализмът не е
От Станимир Панайотов
Когато говорим за национализъм, аз мисля предимно за „национален интерес“. Националният интерес е една от най-тежките и предизвикателни теми пред българския социализъм. Има сложни и заплетени причини това да е така, но нека само напомня, че на практика целият период на държавен социализъм е поне негласно и без прекъсване белязан от етнонационални изкушения, свързани с интеграцията или асимилацията на българските турци и помаци. При все това големият въпрос пред лявото днес не е национализма сам по себе си, а какво стои зад това понятие и дали не се залъгваме, че разбираме неговото действително обществено съдържание.
Според мен темата за националния интерес фоново предопределя социалистическото позициониране в по-общата тема за национализма. Паралелният прочит на късносоциалистическото икономическо развитие на България и СИВ и на етнонационалния завой след 1971 г. със сигурност показва взаимозависимости и предизвикателства пред общия абстрактен идеал за интернационализъм. В никакъв случай не трябва да се преструваме, че националният интерес е нещо маловажно. Това е поради две причини: от една страна, както споменах горе, можем да изведем устойчивата обвързаност на социалистическата ни традиция с националните претенции и представи за национална идентичност. От друга страна, преходът от интернационализъм към транснационализъм, от съветски към брюкселски сателит, никога не е означавал отказ от национална идентичност. Всъщност левицата у нас като че ли по-скоро разбира това; въпросът е как тя го е използвала и ще го използва за в бъдеще.
Тук обаче лесно можем да навлезем в сферата на деонтологията, или на моралните предписания, и да започнем да препоръчваме морализми под формата на неосъществими реални (социални) политики. Затова нека се огранича до това, какво според мен се разбира под нация у нас, за да мога да заема и позиция по въпроса за национализма. В българската политическа история, но и в текущата политическа лексика, думата нация действително по-скоро носи смисъла на народ. Най-малкото разполагаме с аграрно разбиране за „нация“. Това означава, че ако се търси формула за просветен национализъм вляво, той не само трябва да се защитава от типично интернационалистка и лява гледна точка, а и да говори нещо на хората, когато им се отправят политически или електорални обещания – нещо, което днес имаме в изобилие. Пределно ясно е, че в момента не разполагаме с патриотичен спектър; разполагаме само с националистически такъв. И този спектър трябва да бъде изкушаван от аграрно-народнически перспективи. Патриотизмът е включващ, национализмът не е. От тази гледна точка разликите между patrius и natio са съвсем различими, но политически са сякаш неупотребими поради простата причина, че има постоянно объркване между двете при употребата на патриотизъм и национализъм, на нация и народ. Когато политическите лидери се позиционират вляво и националистически, според мен те мислят за народ, но по-важното е, че това се случва и вдясно. Така че освен че има неразличимост между patrius и natio, има такава между нация и народ, както и между ляво и дясно в употребата на тези термини.
Ако съм прав, това означава, че когато се мисли за националистическа политика и позициониране, се мисли за народна политика, а следователно за някаква форма на популизъм. А това е така, защото в българския национализъм вляво, особено на БСП, основният белег на политическа амбиция днес е патриархалното, домашно-битовото като политическо средище на консенсус, което свързваме с народ. С нация свързваме изграждането на силни институции, създадени в изолация от политики, идващи отгоре-надолу. Текущият национализъм всъщност е народнически популизъм, налаган отгоре-надолу, който се представя като хоризонтален национализъм. Национализмът поначало не е битов феномен. У нас обаче той функционира именно като такъв, затова смятам, че става дума за прикрито, пък макар и нефункционално, народничество.
В народното/популисткото не се опитвам да открия проблем, а да подскажа че според мен изходът от национализма се крие в мисленето ни за „народ“ чисто политически. Всъщност има нещо позитивно в това, че зад национализъм стои народ. Това е позитивно, защото общата политическа и всякаква неграмотност, от която страдаме днес като народ, не позволява на самия народ да разбере себе си като нация и в някакъв смисъл това е добре за прогреса на народа като такъв, ако въобще има адекватни народни политики вляво. А е добре, защото липсата на аристокрация е един от малкото политически овластяващи дефицити за тази държава.
Ето защо става дума за хипотетична облага в условна ситуация. От тази гледна точка лявата употреба на национализма е по-добре да си остане дисфункционална и определена от понятие за народ; дефектът да се превърне в ефект. По този начин леви визии могат да говорят смислено на самите „националисти“ и псевдопатриотари без това да означава, че левите политически агенти подкрепят откровен национализъм, а като кодират в него ляв популизъм. Той от своя страна трябва да бъде допълнен от земеделска реторика. В това сбъркано понятие и употреба на национализма вляво има достатъчно потенциал за истинска лява политика. Защото левият популизъм е реално и социално възможен, но неупотребен вляво, а той е толкова по-реален, колкото по-реално се говори на народа като такъв. В момента лявото не говори на народа като на народ.
Консерватизъм трябва да се включи в теорията на социализма в 21. век
От Камелия Базова
С оглед на неолибералния глобален капитализъм и проблемите, които той създава в икономически, политически, социален и национален план, при съставяне на бъдещата теория за социализма в 21. век трябва да се има предвид следното: неолибералният глобален капитализъм на практика е модел за установяване на Световно правителство, чиито методи за реализация включват ерозия на националната държава, също и „перспективен контролиран хаос“, част от американската външнополитическа доктрина. Чрез метода на „цветни революции“ се постига реализация на външнополитическите интереси на САЩ, а чрез тях и на наднационалните корпоративно-икономически и финансови интереси. Тази теория на управлявания хаос, формулирана от Джин Шарп и Стивън Ман от института „Санта Фе“, замества „края на историята“ на Фукуяма.
Този неолиберален капитализъм води до редица негативни въздействия в екологичен, национално-политически и социален план. Този глобален капитализъм има негативно въздействие върху националните институции, води до отслабването на семейството като институция, до криза на идентичността, до миграционни процеси, до нарастване на неравенствата, до дезориентация и раздробяване на политическите партии, до глобално гражданство и разрушаване на национални ценности и идентичности. Ето защо е необходимо социализмът на 21. век да включва в себе си ляв национализъм или ляв консерватизъм, защото днес, в условията на неолиберални атаки срещу националните ценности и идентичности, брак, семейство и религия, идеята на Маркс, че „пролетариатът няма родина“, вече не е актуална.
Ако термините „ляв национализъм“ или „ляв консерватизъм“ притесняват някого, то нека направим едно важно уточнение. Левият национализъм възниква още от времето на якобинството и Френската революция. През 20. век той е въплътен в движенията за деколонизация в Африка, Индия и Близкия изток. В Европа на практика Сталин развива теорията за „социализъм в една отделно взета страна“, където комунистическата идеология на Съветския съюз се превърна в геополитически фактор за влияние в другите държави, в които той бе осъществен. Ляв национализъм имаме и при Чаушеску в Румъния, при Тито в Югославия, а и при Тодор Живков у нас (инициативата „1300 години България“ и т.н.). Този ляв национализъм или консерватизъм трябва да се включи в теорията на социализма в 21. век и би трябвало да означава защита на националните интереси, на националната памет и история, на традиционните ценности и идентичности като брак, семейство, религия. На Световния икономически форум през 2008 г. Бил Гейтс формулира понятието „креативен капитализъм“, който хем ще намалява неравенствата в света, хем ще работи за генерирането на печалби. Лидерът на Световния икономически форум Клаус Шваб пък прогнозира, че в бъдеще капитализмът ще премахне различията между бедни и богати, но също така ще унищожи и държавните граници. Във всичко това обаче печалбите и разрушаването на националния суверенитет продължават да са движещ мотив и интерес. Затова в бъдеще левият национализъм (без това да означава шовинизъм и краен национализъм) е така необходим с оглед на атаката на неолибералния глобален капитализъм. Левият национализъм не пречи на интернационализма, в смисъл на единството на интересите на онеправданите класи, които стават все по-онеправдани в условията на нарастващо глобално неравенство.
Къдринка Къдринова
Социализъм плюс национализъм правят националсоциализъм. Не е добра комбинация – доказано от историята.
