Социализъм и феминизъм
В темата „Социализъм и феминизъм“ се включиха колективът „ЛевФем“, Къдринка Къдринова, Стела Кехайова, колективът „23 септември“, Валентин Кардамски, Алекс М. и Станимир Панайотов.
Връзката между капитализма и патриархата е ключов за социалистическата традиция
От ЛевФем
Социалистическата традиция припознава проблема за положението на жените като централен, защото осъзнава връзката между патриархата и капитализма. От самото си начало социалистическото движение е свързано с темата за правата на жените и разглежда равенствата между половете, особено в трудовите отношения, като неразделна част от борбата за справедливост. Погледната критично, историята на българския социализъм ни дава възможност да се учим от успешните практики и да извлечем важни уроци от провалите, особено тези, които позволяват завръщането на патриархалните норми след 1989 г. Това са темите, на които ще се спрем в този текст.
Капитализъм и патриархат
Капитализмът разчита на системи на потисничество като патриархат и расизъм, за да се поддържа и възпроизвежда – той не може да оцелее без тях. Чрез потисничеството на жените, капитализмът си осигурява безплатното възпроизводство на труда. Докато с индустриализацията мъжете са тласнати към все по-интензивни режими на труд във фабричното производство, патриархалните полови роли предопределят мястото на жената като домакиня и грижовница. От нея се очаква да поддържа дома, да готви, да чисти, да бъде емоционална опора на мъжа след дългия му работен ден – така той може да възстанови силите си за работа в полза на своя работодател на следващия ден. Освен това обществото очаква от жената да се грижи за членовете на семейството – да отгледа и възпита децата, да помага с домашните, да се грижи за болните и възрастните – тоест да подсигури и физическото възпроизводство на работната сила. За да се запази този обществен ред, стереотипните полови роли са превърнати в норма и от църквата, и от гражданското право, а отклонението от тях е сурово наказвано от обществото и в дома. Дори когато става легален, на развода продължава да се гледа с лошо око – до ден-днешен роднини, приятели и обществото като цяло притискат жените (а и мъжете) да останат във връзки, които не работят в името на „запазването на семейството“. Неизпълнението на очакваните от жената дейности и държание в дома е посрещнато с домашно насилие, често възприемано от обществото за допустимо. За да се запази този социален ред, доходен за работодателите, хората с нетипично за пола си държание и обличане, които не възпроизвеждат „традиционните ценности“, особено ЛГБТИ хората, продължават да са изключвани и тормозени.
Женски труд и трудови неравенства
С модернизацията жените навлизат и в обществения живот, дълго смятан за поле, запазено за мъжете. Жените започват да работят наравно с мъжете – първоначално в „ниско квалифицирания“ фабричен труд, а по-късно и в някои професии, изискващи квалификации – и в двата случая, обаче, те получават много по-ниски заплати за една и съща работа. Появяват се детските градини и яслите, които да се грижат за децата, докато двамата родители се трудят. Но това не освобождава жените от домашния и грижовния труд, а напротив – заговаря се за „двойната смяна“ на жената, за която работата продължава и след като се прибере вкъщи.
Нещо повече, обществените институции за социална грижа, хигиена и възпроизводство също се феминизират – с други думи, жените започват да извършват на работа същия труд, който вършат вкъщи – грижат се за деца като учителки, за болни – като медицински сестри, заемат роли на чистачки, хигиенистки, магазинерки, сервитьорки и гледачки на болни, възрастни и деца.
Професионализацията под формата на такава социална инфраструктура осигурява изключително ниско заплащане и лоши условия на труд за извършващите го. Това се случва по три основни причини. От една страна, в дома този труд остава неоценен и невидим, така че институционализацията му не е в разрез с ниския му социален статус. От друга страна, от жените традиционно се очаква да имат допълваща роля в семейния бюджет, а мъжът е натоварен с очакването да осигури необходимия доход за издръжка на семейството. По този начин са изключително ощетени жените, които нямат партньор (особено самотните майки) – но не само. В ситуация на криза като тази, в която живеем днес, и при стагнация на доходите, заплатите дори на двама родители не са достатъчни и мнозина са принудени да търсят втора и трета работа. От трета страна се наблюдава и прехвърляне на очакванията към жените и върху професионалната им роля. От жените на работните места се очаква да полагат същата грижа за своите колеги и за пациентите и клиентите си. Въпреки често по-ниското заплащане и лошите условия на труд, от тях се очаква да полагат неимоверни усилия и грижи в и извън работно време за децата, болните или възрастните, за които се грижат.
Подобни статии:
Тези теми остават отвъд интереса на либералния феминизъм, концентриращ усилията си върху равенство за жените-„лидерки“ и осигуряване на възможности за професионална реализация на жените от средната класа за сметка на труда на жените от работническата класа, грижещи се за техните деца. Социалистическият феминизъм от XX век обаче превръща зачитането на този грижовен труд във фокус и се бори за равни права на всички жени.
Феминизъм и държавен социализъм в България
Критичното отношение към периода на държавния социализъм в България ни дава възможност да се поучим от грешките и добрите примери по отношение на въпросите, очертани по-горе. Ранните политики на социалистическата държава изравняват правното положение на жените и мъжете – за пръв път всички жени получават право на глас. Абортът (с някои периоди на ограничения и санкция от партийния апарат по места) е позволен от 1956 г., а страната се радва на безплатно здравеопазване и масово епидемиологично движение. Жените навлизат във всички области на професионалния живот, получават равен достъп до образование и реализация. Социалистическата държава отговаря с разгръщането на мащабна социална политика, която превръща България в световен пример за държавна подкрепа за жените и майките. Жените получават право на дълъг платен отпуск по майчинство, в цялата страна се откриват ясли, детски градини, обществени кухни и столови. Приети са и редица други социални политики, които да подпомогнат жените. Комитетът на българските жени под ръководството на Елена Лагадинова разгръща законодателни инициативи в страната и представя България като пионер на женските права в чужбина, включително по време на Десетилетието на жените в ООН, когато тя е призната за пионер и пример за целия свят в своята борба за женски права и застъпничество за мир и дружба между народите. Тези инициативи са и силно оръжие срещу стереотипите, че жените трябва да се занимават само с „женски“ въпроси.
С напредването на времето обаче става ясно, че „двойната смяна“ на жените при държавния социализъм се отразява пагубно на техния семеен живот и щастие. Социалистическата държава твърде често третира жените единствено като майки и натурализира половите роли. Държавата възхвалява плодовитостта и я насърчава. Традиционните полови роли се разчупват и обогатяват, но в голяма степен се запазват. Различните роли, които са отредени за жените и мъжете не са считани за обществен проблем, а са представяни като естествена хармония, в която социалистическата държава гарантира равенство на всички. Жените са третирани като монолитна група, а специфичните нужди на ЛБТ жените, жените от етническите и верските малцинства и жените с увреждания не са взети под внимание. През целия социалистически период жените имат много малко представителки в обществените власти и още по-малко застъпници. Дори политиките, които имат положителен ефект върху качеството на живот на жените, често пъти се приемат за формалност и дори срещат съпротивата на жените като наложени отгоре без необходимата чувствителност.
Феминизъм и социализъм след 1989?
Разпадането на социалистическия строй в държавите от бившия социалистически блок и преходът към неолиберален капитализъм отприщват ад, който помита достиженията на социализма по отношение на правата и положението на жените. Политиките на строги икономии затварят или приватизират много от социалните институции, които са облекчавали труда на жените. Те са принудени да се затворят обратно в дома, за да поемат безплатно грижата за децата, болните и възрастните вместо отдръпващата се държава. Разгръща се т.нар. „репатриархализиране“ или „неотрадиционализиране” на обществото, чрез усилено пропагандиране на традиционните полови роли, които да върнат подчиненото положение на жената.
Българската социалистическа партия, наследник на бившата комунистическа партия, се проваля в разпознаването на икономическата логика на потисничеството на жените и застава на общоприетите в публичния дебат след 1989 г. икономически либерални и социално консервативни позиции. Такива позиции, заети от партията през последните години и използвани, парадоксално, особено от първата жена-лидер в най-новата ѝ история, Корнелия Нинова, служат единствено на капитала, който експлоатира възпроизводителния труд на жените и ги държи в подчинено положение. В това време, през последните десетилетия, в отсъствието на ляво женско движение, борбата на жените е оглавена от либерални организации, които се борят, по традиция, за високоплатени и властови позиции за малцина жени, както и се застъпват за борба с физическото насилие над жените чрез наказателни и образователни мерки: позиции, които пренебрегват пресечеността на женския и класовия въпрос.
На този негативен фон, ЛевФем беше създаден през 2018 г. като социалистическа феминистка група, контрапункт на либералните и доминиращите наративи. Ние виждаме потисничеството на жените като централен проблем за настоящото общество и за борбата срещу капитализма и неравенствата. Борим се не само срещу физическото и сексуалното, но също и срещу структурното насилие над жените – бедността, мизерните условия на феминизирания труд, икономическата зависимост и липсата на социализирани грижовни институции. Нашият колектив стъпва върху силните традиции на социалистическото женско движение в България и по света и се изправя срещу системните проблеми, които обуславят възпроизвеждането на неравенството между половете. Ние осъзнаваме, че феминистката борба трябва да отразява и включва специфичните проблеми на всички жени, тъй като нито расизмът, нито трансфобията, нито бедността, нито сексизмът работят отделно – те се пресичат с други системи на потисничество, за да създават специфични форми на потисничество – проблеми, за чието решение е необходимо изграждането на силно ляво феминистко движение. Растящият брой леви феминистки колективи и организации показва, че неговото време е дошло.
Необходима е реабилитация на Истанбулската конвенция
От Къдринка Къдринова
Още от първите си стъпки на политическата сцена, социалистите по цял свят – включително и в България – исторически се идентифицират и с всеотдайните борби за равноправие на жените. В годините на социалистическото управление у нас, а и в другите страни от общността, към която принадлежахме тогава, това равноправие беше изградено реално и подплатено не само законово, но и социално-икономически – чрез равно заплащане на равен труд, чрез широка система от детски заведения, здравни грижи, всеобщ достъп до образование и т.н. Това бяха световно признати постижения. Много от тях обаче днес са останали само „на хартия”. Затова е належащо изграждането на обновена система от законово-правни норми за гарантиране на равноправието между половете във всичките му аспекти. Една от трудните задачи в тази посока е и реабилитирането на Истанбулската конвенция сред общественото мнение у нас. Тази задача нямаше да е толкова трудна, ако в разгара на дебатите по темата в тях достатъчно активно и мъдро се бяха включили уважавани личности и авторитети, вместо да се опитват да избягват споровете и да се изолират в неразбрано мълчание, оставяйки да говорят само рупорите на подмяната…
Феминизмът като политическа стратегия и модел за социална държава
От Стела Кехайова
Социализмът и феминизмът като концепции имат своите прилики, но и доста различия.
Подобно на марксизма, и социализмът, и феминизмът признават потискащата структура на капиталистическото общество. Подобно на радикалния феминизъм, социализмът и феминизмът признават фундаменталното потисничество на жените. Социализмът обаче не признава пола като основа на всяко потисничество.
Да припомним, че още със зараждането на социалистическите идеи по света се появяват и първите форми на феминизъм. Имено жените-социалистки са започнали активни действия за отстояване избирателното право на жените и защита на техните икономически интереси.
През 1970-те години често се използва терминът „социалистически феминизъм“ като теоретичен подход за постигане на равенство между жените. Самата теория анализира връзката между потисничеството на жените и другите потисничества в обществото като икономическа несправедливост и расизъм.
Какви са обаче тенденциите в България през последните пет години?
За социализъм в България се говори твърде малко, често се свързва единствено с „тоталитаризма“. Българската социалистическа партия и нейното национално ръководство забрави що е то социализъм, независимо, че в чл.2 на Устава на партията е записано, че социалистическите идеи като демокрация, социална справедливост и солидарност следва да се отстояват от БСП. Пак в Устава се посочва, че във всички органи на партията се осигурява равнопоставеност при представителството на двата пола, но не по–малко от 40% за всеки един от тях.
Призванието на Българската социалистическа партия е да е лява, народна партия, да защитава интересите на хората на труда, в т.ч. и на жените. Впрочем, това са отдавна забравени ценности. Особено в последните пет години липсва единство между ценности, идеи и политика.
В едно общество, където социалистическата партия липсва, се създава възможност за развитие на други сходни идеологии, като феминизма.
Феминизмът се концентрира върху идеята, че полът не трябва да бъде определящ фактор за конструиране на социалната идентичност на личността или да бъде основание за различни социално-политически или икономически права.
Днес феминистките организации се фокусират върху правото на жените за постигане на равнопоставеност във всички сфери на обществения живот и премахване на всяка форма на дискриминация и насилие над жените.
По отношение на правата на жените в България е разпространено възприятието, че случаите на неравенство между мъжете и жените са редки, но в действителност все още съществува неравнопоставеност и дискриминация, насилие – домашно и основано на пола. Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените установява, че често българските жени не са запознати със своите права.
Феминизмът може да бъде обхванат като политическа стратегия, като ангажимент и действия за човешка свобода, като модел за социална държава. Това би могло да се каже и за социализма, но не сега, не и днес. Докато феминизмът така да се каже набира скорост, социализмът загубва своята същност.
Аз обаче вярвам, че и социализмът и феминизмът имат бъдеще, може би не в същата форма, може би с нова стратегия, с нова позиция, която да е осъзната, която да дава решения, да отстоява принципи и ценности.
Със сигурност ще бъде смела крачка. Ще бъде справедливо начало за едно по–добро бъдеще.
Капитализмът създава просистемен, удобен феминизъм
От „23 септември“
Ние сме за равни политически, социални и икономически права за всички хора, без оглед на тяхната националност или пол. Борбата на трудещите се жени за равноправие е част от борбата против капитализма. В миналото са направени огромни крачки в тази посока, благодарение на организираните усилия на работничките. Със златни букви в историята ще останат комунистките Роза Люксембург, Клара Цеткин, Анджела Дейвис, Александра Колонтай и много други. Международният ден на жените, 8 март, който и днес се отбелязва в много страни (макар в твърде различна от оригиналния замисъл форма), води началото си от инициатива именно на Клара Цеткин и жените във Втория интернационал. Най-рязък скок в равноправието на жените се случва след Октомврийската революция от 1917 г. в Русия.
Генеалогията на половото неравенство трябва да се търси в икономическите зависимости. Исторически погледнато, подчинената роля на жената произтича от необходимостта от разделение на труда в семейната единица – по-силният физически член на семейната единица (мъж) извършва тежкия труд, с който се обезпечава съществуването на семейството, докато по-слабият (жена) се грижи предимно за отглеждането на потомство и извършва допълнителен, по-лек труд. С развитието на технологиите, а впоследствие и на социално-икономическата система, става възможно жената да бъде включена в производствения процес при капитализма. Именно с този период на включване на жените (а твърде често и на децата) в производството започват и женските борби за равни права. Днес развитието на производството ограничава необходимостта от тежък физически труд, което изравнява възможностите на жените и мъжете за развитие. Единственият фактор, който неминуемо води до неравенство и зависимост, е необходимостта при създаването и отглеждането на потомство жените да отпаднат от пазара на труда. При това положение, без адекватна обществена подкрепа, свързана с обезпечаване на майчинството, функциониращи ясли и детски градини, реален допълнителен отпуск и т.н., жените неминуемо изпадат в икономическа зависимост от „главата на семейството“. Именно там се корени и масовия проблем с физическото насилие над жени, които няма къде да отидат и как да се издържат, ако напуснат мъжете си.
Що се отнася до феминистките движения в съвремието, те са доста разнообразни и не би следвало отношението към тях да е еднакво. Борбата против насилието, за равни трудови права, за подобряване на „социалните инфраструктури“ и т.н. безспорно би следвало да се подкрепя. Наблюдаваме обаче как капитализмът създава просистемен, удобен феминизъм (на т.нар. „трета вълна“), изключвайки неговата социална основа или дори внасящ разделение в редовете на работническата класа. Наблюдаваме феномена на относително еманципираните днешни представителки на средната класа в западните страни, които през 1960-те и 1970-те извоюваха права за себе си, но тяхната относителна еманципация и икономическа независимост често се крепят на експлоатацията на нискоквалифицирани домашни работнички от Третия свят. Като правило буржоазно-феминистките организации съществуват чрез финансиране от частни фондации или (най-често чужди) държавни структури. Левите хора не би трябвало да се солидаризират с такива тенденции. Както казва в една от песните си каталунският рапър Пабло Хасел, осъден и вкаран в затвора заради посланията си против монархията и фашизма: „Феминизмът на „експлоататорите в пола“ не изразява интересите на жената от работническата класа“.
Как в „борбата с джендъризма“, патриотсоциалистите вложиха пионерски плам и забравиха за жените и техните права
Валентин Кардамски
Защо ли ѝ трябваше на Урсула фон дер Лайен да се изправя на осми март и да призовава за равно заплащане на жените в Европа? Защо? Тя дори не подозираше каква лавина от емоции ще предизвика в душите на много български мъже. Много от тях, благодарение на почти цветното внушение, произведено за последните три години от БСП и ВМРО, имат твърди географски убеждения, че на запад от Сърбия живеят само „джендъри“. Та, силният ни пол посрещна призива на председателя на ЕК за равно заплащане на труда на жените „на нож“ и по патриотсоциалистически.
Осъзнавам, че изразените мнения във форумите на сайтовете не може да са показателни или меродавни, но когато преобладава определена гледна точка, добре е да се замислим. Под новината, произведена от Урсула фон дер Лайен и публикувана във Fakti.bg, доскоро застрашеният от изчезване, според ВМРО и БСП, български мъж „справедливо“ се изказа – против! Едно от писанията е толкова събирателно на повечето мнения в тази дискусия, че реших да го споделя с вас: „Кoгaтo жeнaтa oтидe нa cтрoeжa дa мъкнe цимeнт и бeтoн цял дeн, НAРAВНO c мъжeтe, или кoгaтo cмeни cъeдинитeл нa кaмиoн, или рecьoр, НAРAВНO c мъжeтe, тoгaвa дa и й нaпрaвят зaплaщaнeтo РAВНO c тoвa нa мъжeтe“. „Равно“ и „наравно“ са изписани с главни букви, вероятно, за да се подчертае изключителната логика на съждението. По стандартите на новото ръководство на БСП вероятно коментаторът е завършен социалист-патриот. Единственият проблем е, че той леко бърка равното заплащане за една и съща трудова дейност, упражнявана от мъжете и жените, с физическите им възможности за различните професии. Ще го обясня по-просто: вероятно Урсула фон дер Лайен има предвид, че ако мъж и жена работят като счетоводители в едно и също предприятие, трябва да получават равни заплати. Допускам и да не съм прав, според идеолозите на новия патриотичен социализъм. Същият коментатор добавя: „Имa cи мъжкa и жeнcкa рaбoтa, имa мъжки пoл и жeнcки пoл, eдиния e пocилeн физичecки, a другия пo-cлaб и тoвa вcичкo e блaгoдaрeниe нa МAЙКAТA ПРИРOДA, a кoйтo върви cрeщу нeя, нищo дoбрo нe гo oчaквa“. Вероятно и нас нищо добро не ни очаква, ако поставим под съмнение становището, че всичко това е дело, с големи букви, на Майката природа.
Друг български мъж споделя: „Ще стане когато осигурите равно заплащане на всички трудещи се в ЕС“ – тоест, дотогава жените у нас ще стискат зъби и ще получават някакво възнаграждение, защото справедливостта така и така е нарушена*.
За съжаление, дискриминацията спрямо жените и потъпкването на правата им стана традиция в България. А всеки който се опита да повдигне въпроса, бива сочен за радетел на Истанбулската конвенция. Няма смисъл да се коментира, че социалистическата партия и ВМРО ловко изместиха фокуса на проблема от защита правата на жените, в защита на мъжете от „джендърството“.
Унизителното за редовите социалисти е, че след като си подели политическия дивидент с ВМРО по темата „Истанбулска конвенция“, ръководството на БСП спря да говори за равноправие на половете, в това число и за равното им заплащане. За съжаление, новият „ляв патриотизъм“, проповядван от амвоните и на лявата, и на патриотичната партия, води до все по-необузданото погазване на правата на жените.
И тук възниква големият въпрос: след като Конституционният съд още в средата на 2018 г. се произнесе, че Истанбулската конвенция не съответства на Конституцията на Република България и тя отпадна окончателно от законодателния ред, ще дойде ли ден, в който новореформираната патриотсоциалистическа партия в лицето на БСП да отвори реално темата за правата на жените? Или темата с „джендърството“ ѝ е прекалено вкусна, калорична откъм политически дивиденти, за да я предъвква, докато свят светува?
Социалистическият проект е обречен на провал без феминизъм
Алекс М.
Без феминизъм всеки социалистически проект ще се провали. Женомразството е най-лесният начин да се отчуждят хора от дадена партия – да не говорим за жените, които членуват в тях. Така че, от прагматична гледна точка, това е изключително важен проблем, с който трябва да се справим. В миналото социалистическите партии са били убежище за жените, които са търсели начини да се овластят в патриархални общества, каквото е и българското. Всеки социалистически проект по нашите земи трябва да внимава за всякакви форми на шовинизъм от страна на мъжете. Най-големият проблем за преодоляване на този патриархален ред е фактът, че нямаме абсолютно никакъв контрол над държавата и нейните структури, а само от там можем да започнем промяната. Тук, между другото, трябва да се включат и транс хората, тъй като повечето от тях живеят в изключително тежки условия, и които един социалистически феминизъм не бива и не трябва да игнорира, защото самото им съществуване е едно отрицание на патриархалните структури. Ако ги игнорираме и маргинализираме с какво наистина ставаме по-добри от останалите партии?
Феминизмът е винаги нещо пределно конкретно, коренящо се в идеята за прагматични политики
От Станимир Панайотов
Каква е ползата от феминизма за лявото и политически представено пространство днес в България? Според мен трябва да мислим феминизма реалистично и прагматично, просто защото феминизмът е една пределно проста идеология. Да се опитаме да излезем от логиката на извънпарламентарната и офанзивна левица, ще ни помогне да видим как да внедрим истински, осъществими леви и феминистки позиции вляво. Освен това, едно предварително условие ще е да се направи директен анализ на възрастовата структура на левите избиратели, за да видим дали и как феминистките идеи се възприемат от тях. В момента се работи с данни и допускания за левия електорат асоциирани с негативни стереотипи за „възрастния избирател“, което поне за мен е голям проблем. На базата пък на тези данни има автоматичен отказ от мобилизирането на подкрепа чрез заемането на феминистки позиции и предлагането на феминистки политики.
Въпросът трябва да бъде поставен на първо време на БСП, точно защото става дума за прагматична идеология. Вижда ли БСП полза от феминизма? В никакъв случай не трябва да даваме съвети ние, които се явяваме нещо като извънпарламентарно ляво феминистко движение, а да се опитаме да извлечем ясен и конкретен отговор. Ако лявото в България поне в средносрочен план ще продължава да бъде доминирано от БСП, то трябва поне да сме наясно каква е неофициалната позиция. Защото официалната я знаем, и знаем, че тя е на ръба с фашизоидното. Но това е само линията на Нинова, която е реално линия на меншевишко управление, така че нека и тук не правим допускания. Говоря пределно конкретно по въпроса, а не за лявото въобще, просто защото феминизмът е винаги нещо пределно конкретно, коренящо се в идеята за прагматични политики, които ще подобрят живота на жените, а с това и добруването на цялото общество.
Ако БСП не може да даде или откаже да даде такъв ясен и конкретен отговор (не ми е известно да е търсен публичен диалог с тази партия по въпроса, чисто манифестно, но и отвъд вътрешнопартийните женски структури), тогава ще можем и да критикуваме лявото по принцип. Имам предвид, че не можем да си позволим едновременно да бъдем непредставени и неотговорни, без да сме потърсили формална позиция. Презумпцията, че една лява партия защитава онеправданите (а жените са най-голямото малцинство в света, по израза на Бурдийо) у нас вече е отхвърлена ясно и категорично. Нямаме какво да губим, ако получим негативна реакция. Разбира се, можем да предположим, че позицията на БСП ще бъде макиавелистки феминизъм, който е предизборно хомофобски и трансфобски. При всички случаи заявката, която виждаме отвъд БСП, но и в БСП, е свързана с някакъв патриархален доморасъл феминизъм, който впрочем е и исторически представен в България още след Освобождението. Подчиняващ феминизъм за нас може да е оксиморон, но явно за обществото ни не е.
Съществуването на групи и организации като ЛевФем и Билитис създава впечатлението за някакъв социален прогрес и смислено (и смислово) разслояване вляво не само на феминизма, а и на прогресивната политика въобще. Само че това създава и някои илюзии, освен че подхранва и самото разделение между „новото ляво“ и „традиционната левица“. Едно от притесненията ми е, че задълбаването в пресечен феминизъм (бел. ред. – феминизъм, отчитащ обвързаността с други форми на дискриминация и потисничество като такава по етнически или социален признак) без опит за борба вляво против доминиращото мнение (а тази борба няма как да е свързана с хегемония, ако не е и партийна работа, с каквато не разполагаме) автоматично ще ни дисквалифицира като разпознаваеми партньори на каквито и да било леви партии, пък били те и маргинални. Борбата в чисто партиен смисъл, на теория, трябва да е за предлагането на икономически политики, които ще обезсмислят пресечния феминизъм в дългосрочен план по същата логика, по която понятието за комунистическа държава е безсмислица. В прогресивното ново ляво по целия свят сякаш има желание за задълбочаване на позициите в подкрепа на пресечния феминизъм, което само по себе си е безсмислица, ако той извира от леви позиции. Това е така, защото само чрез елиминирането на класови противоречия самата пресечност може да стане политически незначителна, а ако това не е целта, то тогава фетишизирането на разликите не е нито феминистко, нито ляво. Това е теоретичният дебат; той все пак трябва да стои като фоново знание за нас като някакви нови леви субекти, но не да превзема прагматичните ни цели. Прагматично погледнато нашата радост от това, че сме достигнали до момент, в който можем да говорим за „розово изпиране на образи“ или за „пресечен феминизъм“, е безсмислена за реалната политика, докато тя не започне да адресира сексуалността и пола като класов компонент на икономически анализ и политики.
