От Рая Апостолова
Спомням си, че първата ми мисъл когато разбрах, че коронавирусът представлява конкретна и неопровержима опасност беше: „Тук, в България, ни е спукана работата.“ Също като Амбър Джамила, и аз се облях в пот. В много пот. И как не? България е най-бедната страна-членка на ЕС и очакваната средна продължителност на живота е най-ниската сред държавите от съюза. Здравната система в страната е претърпяла продължаващи и до днес радикални неолиберални реформи, които са довели до влошена материална база в медицинските институции и затварянето на множество държавни и общински болници. Броят налични болнични легла и достъпът до тях са крайно несъразмерни между различни области в страната. През 2018 г. абсолютният брой болнични легла е 53172, като цели 10274 от тях са концентрирани в столицата. През последните тридесет години мнозинството от медицинските работници са заминали за Германия, Обединеното Кралство, Италия и САЩ. Всички тези развития от последните три десетилетия можеха да значат само едно: „спукана ни е работата“*.
Към 17-ти май, когато пиша това, мога да кажа, че България се справя по-добре от повечето Европейски държави*. Коментаторите са единодушни, че поразителната разлика между нивата на инфекция и смъртност, причинени от коронавирус между страните от Западна и Източна Европа се дължи на по-късното навлизане на вируса при нас. Джеймс Шотър и Сам Джоунс наричат това късно навлизане „късмет“, който позволява на Източна Европа да наложи мерки за социално дистанциране, да ограничи масовите събирания и да постанови носенето на маски на обществени места на ранен етап. Ани Коджаиванова следва сходна линия на анализ и отдава тази разлика на по-ниската международна мобилност на населенията на тези държави; липсата на привлекателни зимни курорти за чуждестранни туристи; и по-ниската гъстота на населението в градовете. По мое мнение, някои от гореизброените обяснения са непълни и често не им достига социологическото и историческо познание за формите на мобилност, градоустройството, както и за насоката, в която се развиват моделите на социално възпроизводство в последните години и връзката на всичко това с потенциалното разпространение на вируса.
В настоящата политическа конюнктура на структурен расизъм светът, за пореден път, отправя поглед към запада и това как той се справя с нарастващата здравна криза, като твърде рядко се обръща внимание на успехите на нации, които не са бели. Не дай боже да се обърне внимание на кметицата-комунистка в Керала, която надви коронавируса. Разбира се, въпросът за това как и в каква степен се разпространява един вирус не е просто технически, а, преди всичко, политически. В този смисъл, епидемиологията, като наука, която се занимава с контрола върху заболяванията, изисква анализ, който хвърля светлина върху историята на политическите борби, свързания с нея. С други думи, за да разберем политиката на епидемиологията като наука и практика, трябва да разберем историята ѝ. Моята цел тук не е да предложа цялостен исторически разказ за тази наука. Вместо това, аз се фокусирам върху два момента от развитието ѝ в социалистическа България. Първият епизод касае установяването на епидемиологията като масово политическо движение. Вторият момент се фокусира върху хегемонните борби, които се разразяват между две фракции в комунистическата партия в късните 1960-те години, в които се дискутира връзката между епидемиология, демократични принципи и общи блага. Единствено историческият поглед ще ни избави от образа на „изостаналата“ Източна Европа, който ни преследва и който сега се възпроизвежда през наратива, че късното навлизане на вируса в страната е щастливото обстоятелство, благодарение на което имаме малък брой заразени. Наратив, който никога не се впуска в анализ на историческото производство на епидемиологично знание и на мрежите за борба с инфекции.
Докато поддръжниците на конспиративни теории, неолибералните идеолози и бизнес лобистите неуморно се опитват да върнат нещата „обратно към нормалността“, ние, подготвяйки се за следващата вълна от коронавирус, – или за която и да било епидемия – трябва да настояваме никога да не се завръщаме към тази нормалност, която превръща условията ни на работа и живот в резервоар за болести. Тази статия, надявам се, показва нееднозначно, че историята е на наша страна.
Следвоенното десетилетие: епидемиологията като масово движение*
Според Никола Константинов (2006), материалната база в здравеопазването в България непосредствено след втората световна война е оскъдна*. На 9-ти септември 1944, когато Отечественият Фронт завзема властта, се основава Министерство на Народното Здраве. По това време има 74 държавни болници (с 7905 легла) и 87 частни (с 1764 легла) или 1.78 легла на 1000 души (в което число се включват и леглата в болнични институции ръководени от Българския червен кръст, Българската Народна Банка, Българската Земеделска и Кооперативна Банка, Министерството на Транспорта и други). Здравните заведения в малките градове и селата са малобройни, а частните болници специализират единствено в хирургически операции, гинекология и вътрешни болести. Бомбардировките над София от 1940-1941 г. оставят много от болниците практически нефункционални. Но дори и без бомбардировките, болничната база е била вече остаряла. Според Миладин Апостолов (цитиран в Панайотов 1999), първите пет години след края на войната се характеризират с интензивни действия по възстановяване на здравеопазването, които имат за цел да изкоренят наследството на зле устроеното здравеопазване от предишните години*. Реформите в здравеопазването са многобройни и мащабни. През 1945 г. със специална наредба се предоставя безплатна доболнична и болнична грижа за работници, пенсионери и техните семейства; през 1946 г. се гласува Закон за Кооперативното Строителство на Болници; същата година се установява масова система за превенция и лечение; през 1947 г. се създава Държавното санитарно и фармацевтично дружество, което успешно се справя с надигащата се по това време лекарствена криза; в Софийски университет се откриват нови 12 медицински катедри; Пловдивският университет основава медицински факултет и 15 медицински гимназии (Панайотов 1999).
Ситуацията с инфекциозните болести е също обезпокоителна. Константинов твърди, че, макар и през 1949 г. да има по-малък брой заразени от инфекциозни болести в сравнение с предвоенния период, през 1952 г. техният брой нараства. Болестите, пренасяни по капково-въздушен път водят статистиките за инфекции (83.22% от всички инфекции през 1949 г. и 95.23% през 1951 г.). Въпреки това, в периода 1944-1952 г. се наблюдава стабилна тенденция за намаляване на нивата на смъртност от инфекциозни болести, въпреки по-високите нива на заразяване. Макар и Константинов (2006: 267) да е критичен към социалистическия режим, той признава, че тези тенденции се дължат на „съпричастност[та] към борбата срещу заразните болести [на централното управление]“.
Подобни статии:
Тази съпричастност довежда до преустройството на държавните санитарни дейности през 1950-те години. През 1950 г. се създават различни епидемиологични институции (Дирекция за санитарни и противоепидемични дейности и Държавната санитарна инспекция, шест изследователски института), но това, което отличава периода като особено важен е създаването на санитарно-епидемиологични станции (санепидстанции). Задачата на санепидстанциите е да организират, провеждат и развиват всички необходими санитарни и противоепидемични мерки в даден териториален район (Георгиев 2000)*. Докато през 1950 г. България открива 23 санепидстанции, през 1954 г. държавата увеличава броят им до 115. Те се намират във всички окръжни, околийски и градски центрове, както и в градове с големи индустриални и миньорски предприятия (Георгиев 2000). Само в София има шест такива станции. Санепидстанциите имат сложна административна структура. По отношение на методическата си работа, те са подчинени вертикално на Министерството, докато, на хоризонтално ниво администрирането им е под контрола на здравните отдели на местните Народни съвети във всеки окръг, околия и градски район (пак там). Всяка от станциите има на разположение от 15 до 30 хигиенисти в случай на нужда (Константинов 2006: 267). Административната структура на санепидстанциите търпи множество преструктурирания, но до Реформата на Калайджиев (1965 г.), те остават под контрола на Народните съвети.
Според Панайотов (1999), благодарение на тази мрежа България успешно елиминира маларията през 1965 г., полиото през 1968 г., и дифтерита през 1971 г. Огромна заслуга за този успех има фактът, че още през 1951 г. България въвежда безплатно здравеопазване за цялото население.
Следва да се отбележи, че усилията от страна на властта не се изчерпват с гласуване на нови закони и създаване на различни институции. За да могат тези мерки да проработят, Партията и многобройните социалистически медици обговарят създаването на епидемиологично знание, структури и институции като неразделна част от построяването на социализма. „Борбата за санитарна култура“ – движение, което води началото си от СССР – се въвежда като практика в битовото и работно всекидневие и жилищните и индустриални пространства (Христов 2013). По думите на професор Славков (1953: 6)* от Института по хигиена: „основният [социалистически закон] – законът на максималното задоволяване на материалните и културните нужди на населението… [е] основна предпоставка и за развитието на хигиената и хигиенната култура на населението“, което превръща усилията на Партията в областта на здравеопазването във всенароден отпор.
Множество текстове, писани по това време, обвързват строежа на социализма с нуждата от въвеждането на по-добри хигиенни навици сред населението. В тази епоха подобрената хигиена е основният способ за борба срещу епидемиите. Изследването на Момчил Христов (2013)* показва, че понятието „навик“ има специфична социална и политическа роля в медицинската топография. Чрез него се изразява взаимосвързаността на всекидневния живот на колективното тяло с неговото материално обкръжение. Тук се разграничват два основни пункта, „които изискват комплексна политическа намеса – материалната среда с нейните външни фактори на въздействие върху здравето, от една страна, и от друга, поведението на самото население“ (Христов 2013: 127). В своя анализ на биополитическото конструиране на всекидневната среда и връзката му със санитарните стратегии и тактики на държавата в социалистическия контекст на 1950-те години, Христов прави три важни наблюдения: биополитическата регулация на здравето е вплетена в „сложна система от връзки и предавки между институционални инициативи ‘отгоре’, мрежови инициативи ‘отдолу’ и практики, трансверсални и на двете нива“ (2013: 384); социалистическата грижа за индивидуалното и колективното здраве е всенародно движение; и че социалистическите биополитики разчитат на „екстензивна санитарна солидарност между членовете на колектива“ (2013: 384).
Социалистическите медици успяват да конструират „хигиенните навици“, „всекидневните противоепидемични усилия“ и „научната база“, върху която се основава тяхното реализиране, хем като практика на социализма, хем като социалистически дълг. Противоепидемичните усилия и високата хигиенна култура са превърнати в политически проект. Да имаш социалистическия дълг да подкрепиш противоепидемичните усилия на държавата отваря пространство за учените да отправят критика към здравната политика не само на буржоазната държава преди 1944 г. с нейната „небрежност“, но и към това, което мнозина виждат като недостатъчни усилия на самата БКП. Нещо повече, като се облягат върху теоретизирането на „законите на социализма“, учените отварят възможност да преосмислят целите и задачите на своите собствени професии и да настояват за повече социализъм от това, което Партията е в състояние да предложи по това време.
В своя статия от 1953 г. д-р Янев (завеждащ санитарния отдел към Министерството на народното здраве и социалната грижа) подхваща теорията на Иван Павлов за взаимовръзката между външната среда и организма, за да постулира тази взаимовръзка като основен проблем на санитарната противоепидемична работа. Д-р Янев твърди, че някои от най-големите епидемии през 1952 г. (лек коремен тиф, дизентерия и тиф) са могли да бъдат предотвратени, ако Партията и Министерството бяха вложили повече усилия в изграждането на канализация и водоизточници, както и в почистването на градовете и селата. Критиката на Янев е насочена в няколко посоки: според него, въпреки приемането на Резолюция 537 през 1952 г., отнасяща се до управлението на санитарните дейности – като премахване факторите на замърсяване, правилното изхвърляне на животински трупове, подобряване на водоснабдяването в цялата страна – практическото ѝ прилагане е слабо. Той подчертава, че за да могат тези мерки да сработят, трябва да има по-добра връзка между санитарните усилия в жилищната среда и в тази на работните места. Освен това Янев се бори за създаването на цялостна санитарна мрежа, която предвижда въвеждането на хигиенни практики в училищата, жилищната среда, местата за хранене и за отдих. За Янев, както и за много от практикуващите по онова време, България трябва да следва съветското „движение на трудещите се за санитарна култура“ (1953: 11). Авторът определя това движение по следния начин: „огромните задачи могат да се разрешат само с активното въвличане на всички масови и политически организации, на целия санитарен актив, на всички трудещи се“ (пак там). Добавя и, че устойчивостта на административните усилия би била невъзможна без самоинициативата на всички трудещи се.
Янев е оптимист – въпреки критиките си към Министерството, не се поколебава да хвали народните усилия в противоепидемичната борба. Дава пример със Станке Димитров, град в югозападната част на България. Тук си заслужава да го цитираме по-обширно:
Работниците от здравния отдел и санипедстанцията в Станке Димитровска околия първи подеха указанията… за създаване движение за санитарна култура. Те анализираха санитарно-епидемиологичното състояние в своя район и имайки предвид, че в околията съществуват редица огнища на инфекциозни заболявания, се заеха сериозно за организиране провеждането на редица общосанитарни и противоепидемични мерки, преодолявайки схващанията, че за подобряване хигиената на населените места са необходими твърде много държавни материални средства. Здравните работници… пристъпиха планомерно и упорито към хигиенизиране на селата в околията, като се насочиха на първо време към най-застрашените обекти. За късо време в Станке Димитровска околия са изградени с подръчни материали над 7 900 отходни места, повече от 2 700 санитарно устроени торища, над 3 100 помийни ями и т.н. Оздравени са също така 200 водни източници и са изградени санитарно-охранителни зони за всички централизирани водоснабдявания в околията. Заедно с това са извършени други оздравителни работи – почистване на канали, настилане на улици, озеленяване и др. (Янев 1953: 12-13)
Според Янев, Станке Димитров е успешен пример, тъй като регионът е подходил към задачата на първо място окуражавайки сътрудничеството между здравните работници, окръжния комитет на Българската комунистическа партия, управителния комитет на Народния съвет и всички народни и политически групи. На второ място това се случва поради добре развитата здравно-просветителна агитация, а на трето, защото „здравните бригади… вземаха предвид предложенията на трудещите се и ги използуваха за по-широко внедряване.“ (1953: 13). Усилията на Станке Димитров се разпространяват и до други райони.
Българският червен кръст е един от основните двигатели на санитарно-просветителните усилия. В доклад от 1959 г., Министерството на народното здраве и социална грижа хвали организацията за прилагането ѝ на превантивни и санитарно-здравни мерки (Господинов и Големанов, 1959). От 1949 до 1959 г., БЧК успява да организира различни занятия върху теми като хигиената и санитарната дейност. Например, ГСО-класовете (от “готов за санитарна отбрана”), в които на работници и гимназиални ученици биват преподавани основни познания по отношение на хигиената, инфекциозните болести и противоепидемичната отбрана, са посетени от 2 600 000 души или 33% от някогашното население на страна. БГСО-класовете (от “бъди готов за санитарна отбрана”) предоставят основни санитарни и хигиенни знания на деца в основното училище, при което 400 000 от тях минават през тях. Класовете за санитарни дружиннички пък са посетени от 30 000 момичета и жени, като знанията им са опреснявани всяка година. Организират и класове в помашките и турските райони на България, където санитарни активисти биват обучавани в основно медицинско знание и противоепидемична отбрана. В допълнение към тези класове, БЧК организира театрални постановки, читателски групи, изложби и други културни събития. Тези мерки не са еднократно усилие: през годините БЧК успява да изгради широка мрежа от санитарни постове и да обучи активисти, на които се гледа като на “очи[те], уши[те] и пипала[та] на здравните органи” (Господинов и Големанов 1959: 21).
С времето противоепидемичните усилия и санитарното движение се превръщат в един вид народен фронт, при което множество градове и села организират безброй кампании, публични лекции, санитарни състезания и образователни сесии в рамките на общото усилие на работници, работническа интелигенция, селяни, народни съвети, здравни бригади и изпълнителни комитети. Така се и появява институцията на образцовите села, домове и входове. Те не са някаква смехотворна и безмислена социалистическа хрумка, както днес се шегуват антикомунистите, ами символ на народните усилия в противоепидемичната борба и за висока санитарна култура.
В ранните години на социализма в България, на епидемиологията се гледа като на борба. Не борба срещу някакъв невидим враг, както често чуваме днес, ами срещу особено явните структурни проблеми, които се проявяват в градовете, на работните места, жилищата, почивните домове и местата за хранене. Народният фронт на санитарното движение успява да направи видимо онова, което днешните капиталистически форми на социална организация опитват да скрият от погледа ни – лошите условия на труд, бедните и недобре финансирани обществени здравни институции, гъстонаселените градове и пренаселените жилища, пълното пренебрегване на санитарни модели, които биха могли да спасят човешки животи, апатичност спрямо науката и, най-важното: че здравето е всенародно движение.
Реформата на Калайджиев: централизация или демокрация, печалба или общо благо?
Дългогодишен член на Младежкият работнически съюз, през 1940 г. Владимир Калайджиев решава да прекрати обучението си в Медицинския факултет на Софийски университет, за да се присъедини към партизанското движение, а по-късно и към Източния фронт (Калайджиев, Георгиев и Цонов 2015)*. След войната специализира микробиология в СУ и във Военната медицинска академия в Ленинград, а по-късно специализира Имунология и Алергология във Франция и Великобритания (пак там). Ролята му в развитието на епидемиологията в България е огромна. Не само поради множеството реформи, които успява да прокара – и то за много кратък период от време – ами и защото дейността му ни поставя пред един любопитен парадокс. През 1962 г. заема поста на Главен санитарен инспектор на Народната република. По същото време реформисткото крило в България настоява за въвеждането на икономическа интезификация (увеличаване на трудовата производителност, самостоятелност на предприятията, финансиране на грантов принцип, прилагане на доктрината Либерман). Калайджиев е защитник на тези развития и се стреми към прокарването на подобни реформи в здравния сектор. Макар че Тодор Живков подкрепя тези процеси в икономическата сфера, реформата на Калайджиев среща силна съпротива както от Министерството, така и от самия Живков.
През 1965 г. Калайджиев задейства най-всеобхватната реформа в сферата на епидемиологията не само в България, но може би дори и в международен мащаб. В статия от 1965-а във в. „Здравен фронт“, той сурово критикува съществуващия модел на превантивна медицина. Думите му са остри: „разпокъсаност, местно подчинение, липса на координация, примитивна дейност, ниска квалификация“ (Калайджиев, Георгиев и Цонов 2015). Само с един замах Калайджиев поставя здравната върхушка на колене. Основната му критика е свързана с необходимостта от реформиране на организацията и обществената функция на санитарно-епидемиологичните станции (гореспоменатите санепидстанции). Статията на Калайджиев (1965) е систематичен опит да се преосмислят новите реалности на социализма в България и отношението им към ролята на епидемиологията като наука, която да е насочена към подобряването на живота и здравето на работещото население*.
Калайджиев започва, проправяйки си път през променящите се условия на външната среда и отношението им към здравето на хората. Развитието на металургичната и химичната индустрия, механното инженерство и други сектори на тежката индустрия, в допълнение на увеличаващата се роля на хранителните технологии, го карат да заключи, че съществуващите по това време епидемиологичните мерки не са достатъчни, за да отговорят на „разнообразието и сложността на факторите на външната среда“. За него санепидстанциите разкриват седем основни проблема: 1) невъзможност да се осигури здравна сигурност в променящата се среда на социалистическото производство; 2) твърде голям фокус върху технически епидемиологични, за сметка на медицинските аспекти на науката; 3) борбата на санепидстанциите е е изцяло насочена към инфекциозни и паразитни болести, пренебрегвайки увеличаващото се значение на заболявания като ревматизъм, кардиоваскуларни и дихателни състояния, причинени и/или усложнени от социални фактори; 4) необходимост от интердисциплинарен подход, при който епидемиолозите да работят отблизо с химици, физици, инженери, микробиолози и други специалисти; 5) недостатъчно лаборатории и изследователски центрове на ниво поликлиники и недостатъчно взаимодействие между санепидстанциите и лекарите на пост в производствени предприятия и училищата; 6) висок относителен дял на организационната работа за сметка на по-квалифициран контрол; 7) желанието за създаване на голям брой еквивалентни една на друга медицински институции е довел до липса на специализирани такива – резултат от свръхголямото териториално разгръщане на санепидстанциите. Вместо това, Калайджиев предлага модел, според който функцията на санепидстанциите би била в изучаването на условията на работа и живот и тяхното отношение към здравето на хората. Предлага и разглеждане на социалните болести от хигиенна гледна точка, провеждането на предварителен и продължителен санитарен контрол, както и методичното управление на хигиенната работа на цялата здравна мрежа.
По онова време санепидстанциите са подчинени на Народните съвети, което, според Калайджиев (1965), означава, че „контролиращите служби са административно подчинени на контролираните органи“. За сметка на това Калайджиевата реформа предвижда уеднаквена йерархична структура, която да е независима от Народните съвети и оглавена от Централния институт за обществено здраве. Новата структура трябвало да включва десет регионални Хигиенни и епидемиологични институти (ХЕИ-та), разположени в централните икономически райони на страната. Останалите регионални градове трябвало да имат структурни клонове (Хинков, 2015)*.
Реформата е започната през 1965 г. и се радва на подкрепа не само у дома, но и от чужбина. Световната здравна организация (СЗО) разпознава значението на Калайджиевата реформа и определя новия централизиран Институт като „международен модел“, който да бъде следван и на други места (Калайджиева, Георгиев и Цонов, 2015). СЗО иска да превърне Централния институт в център за обучение на кадри от Африка, Близкия изток и Югоизточна Европа в епидемиологични модели от превантивната медицина. Програмата за развитие на ООН финансира реформата с $1 262 400 (днес равняващи се на $8 650 000), като тези пари се влагат в обучението на кадри, закупуването на оборудване и международни консултации. Според Калайджиева, Георгиев и Цонов (2015) резултатите са видими в 12 сфери: 1) установяването на силен предварителен санитарен контрол в индустриите и общите жилищни площи; 2) развитието на програма, осигуряваща запазването на чистотата на водата, почвите и въздуха (прилагана 1971–1975 г.); 3) 130 индустриални града постигат основни санитарни индекси; 4) развитие на силен санитарен контрол в мините, леярните, акумулаторните, стъклените и циментовите промишлени предприятия; 5) подобряване на санитарните условия в месо- и млекопреработвателните индустрии, както и тези в хранителните и търговските предприятия; 6) между 1966 и 1968 г. се затварят временно или постоянно с 4,5 пъти повече промишлени предприятия в сравнение с периода между 1963 и 1965 г.; 7) създаване на високохигиенни туристически обекти; 8) ефективно и бързо снабдяване с биопродукти и ефикасна регулация на планираните дейности; 9) утвърждаване на модел, при който научните изследвания започват да разчитат на грантово финансиране; 10) създаване на уеднаквена система на управление на превантивната медицина; 11) развитие на авангардната Национална автоматизирана система за управление на профилактични имунизации (НАСУПИ) и пълен информационен регистър за предходни инфекциозни болести и имунизации, включващ план за предстоящите имунизации; 12) независимост от местните Народни съвети.
Несъмнено реформата на Калайджиев има значително влияние върху развитието на епидемиологията в България. Някои нейни аспекти обаче не са посрещнати радушно от цялото медицинско съсловие. Кадри на партията, включително Министърът на народното здраве и социалните грижи, Кирил Игнатов, и Заместник-министрите Георги Настев и Сибила Радева* се обявяват против две основни точки на реформата. Те искат да оставят властта в ръцете на Народните съвети и да премахнат предложението на Калайджиев за въвеждането на стопанската сметка* като финансов механизъм, както и самостоятелността като основа на административната организация на здравните отделения.
Калайджиев всъщност предлага реформата да благоприятства навлизането в здравната система на някои от набиращите сила по онова време икономически механизми на интензификация. Както обясних по-горе, 1960-те години са период, когато държавата търси начини да интензифицира икономиката чрез въвеждането на пазарни механизми: увеличаване на производителността на труда, децентрализация при взимането на решения, обвързване на надниците с реализираните продажби и въвеждането на печалбата като мотивираща техника (Марчева 2012)*. В документ, публикуван през 1969 г. и написан от Калайджиев – „Принципни различия във възгледите по организацията и съдържанието на хигиенно-епидемиологичната служба”, – може да се види, че основната опозиция е свързана с притесненията, повдигнати от Игнатов, Настев и Радева, че концентрацията на власт единствено в ХЕИ ще доведе до разрив в демократичните принципи. Те смятат още, че прилагането на механизми на интензификация би било в ущърб на социалистическата организация на здравеопазването*.
Нека разгледаме част от тяхната статия, публикувана през 1960 г. и цитирана от Калайджиева, Георгиев и Цонов (2015:5):
„не може да се отстъпва от постулата на единството между лечебно-профилактичната и санитарно-противоепидемична мрежа и това може да се гарантира само чрез събирането по места в ръцете на Народните съвети, които да извършват назначаването и финансирането; хигиенно-епидемиологичната служба се затваря в себе си и се нарушава „демократичния принцип”; поражда се незаинтерисованост на народните съвети, дори съпротива по въпросите на хигиената… прилагането на стопанска сметка е аморална и не съответства на принципите на социалистическо здравеопазване; изказва се несъгласие и със създаването на Централен институт по обществeно здравеопазване.”
Протестът на тези медицински кадри скоро достига до Народните съвети и централната администрация. По време на сесия на Централния комитет на Българската комунистическа партия, Тодор Живков критикува Калайджиев и заявява, че „Договорните отношения и стопанската сметка са непростимо погазване на принципите на социалистическото здравеопазване.“ На същата сесия Кирил Игнатов изразява тревога, че въвеждането на практиката за самостоятелност на санепидстанциите би предизвикало прехвърлянето ѝ и в други сфери на здравеопазването:„Логично, ако продължава тази практика би следвало и редица други дейности да се заплащат, например: вземане на кръв, рентгенови изследвания и др. Такъв модел имаме в Югославия. Нашата главна грижа е грижата за човека. Ние не можем да позволим да се пренасят условията на самоиздръжка от икономиката в областта на здравното дело.”
В „Концепция за подобряване на здравеопазването на населението“, Кирил Игнатов и Ангел Тодоров (цитирани в Калайджиева, Георгиев и Цонов, 2015) атакуват реформата, твърдейки, че частните доставчици на здравни грижи и стопанската сметка не трябва да бъдат допускани в новия Закон за народното здраве (който е трябвало да бъде реформиран през 1973 г.), тъй като тези практики са в остро противоречие с принципа за безплатно здравеопазване. Вместо това те предлагат разширяване на мрежата от болници и поликлиники, както и двойно покачване на броя на болничните легла, увеличаване на броя на медицинските кадри и въвеждане на научни медицински кадри чрез създаването на Медицинска академия. Най-вече, авторите на Концепцията предлагат връщането на ХЕИ под контрола на окръжните Народни съвети.
Калайджиев отвръща и пише „Антиконцепция”, чийто фундамент лежи върху модел, фокусиран върху индивида и семейната единица вместо върху обществената организация; въвеждането на здравна осигуровка; на правото на всички граждани да избират личните си лекари; частни медицински практики; развитието на превантивни дейности (Калайджиева, Георгиев и Цонов, 2015). С времето предложенията на Калайджиев са отхвърлени и той е освободен от поста си в Министерството през 1971 г. След малко повече от десетилетие обаче неговите идеи все пак са осъществени. През октомври 1989 г. държавата създава Националната здравна каса, а през ноември 1989 г. частните практики, забранени през 1973 г., са възстановени в здравния сектор.
Впечатляващото в този етап на социализма в България е, че партийните кадри, включително Тодор Живков, се опитват да спасят здравеопазването от това, което вече се е случвало в икономическата сфера. Интензификацията на икономиката е изпълнен с конфликти въпрос, и дори някои негови идеолози като Евгени Матеев са против някои от аспектите му (например Матеев е против адаптирането на категорията печалба като стимул за предприятието). В края на 1960-те години интензификацията на социалистическия растеж е един от най-обсъжданите теоретически въпроси сред социалистически икономисти и социолози. Вилчински (1971) описва опозицията между екстензивна и интензивна икономика по следния начин:
„Екстензивният растеж в най-чистата си форма е основан на количествено увеличение на труда, капитала и земята, докато интензивният растеж произтича от увеличаване на цялостната производителност, т.е. увеличаване ефективността на труда и по-добро използване на капитала и други средства за производство.“
Интензификацията на българската икономика е засилена от т.нар. пазарници, както ги описва Марчева: това е реформисткото крило, стремящо се към пазарна либерализация и следващо доктрината на Либерман. Позицията на Тодор Живков е двусмислена, когато става въпрос за процесите на интензификация. В протокол от 1968 г., председателят на партията е ясен: „колкото по-бързо и по-пълно се мобилизираме и използваме в икономическия ни живот интензивните фактори, толкова по-бързо ще развием икономиката и обществото като цяло.” (Централен архив София 1/35/429, стр.6). Според Марчева (2012) обаче Живков е бил принуден да отстъпи от първоначалните си планове заради събитията в Прага. Въпреки това, през 1970-те години, интензификацията търпи мощно възраждане в политическите дебати и проправя пътя си чрез различни реформи.
Въпреки че е силен привърженик на интензификацията, Тодор Живков далеч не е смятан за дисидент в България. Това не е така с Калайджиев, обаче. Според Калайджиева, Георгиев и Цонев (2015) Калайджиев не е бил воден от идеологически догми, а от здрав разум. Петдесет години по-късно виждаме, че здравните застраховки, частните медицински практики, зависимостта от стопанските сметки и развитието на система, основаваща се на лични лекари, съвсем не е идеологически неутрална. Реформата на Калайджиев придобива дисидентски привкус след 1989 г., а името му е високо почитано днес сред членовете на медицинското съсловие. Текстовете, върху които се опрях за тази статия, са писани в точно един такъв контекст. Професор Мирослав Попов казва за Калайджиев: „към 70-те години на миналия век се намери един български лекар, който реално и публично да отстоява реформа на българското здравеопазване по модел, коренно различен от съществуващия и от съветския образец. Това ми дава основание да смятам, че исторически погледнато д-р Владимир Калайджиев е първият (или от първите) лекар дисидент в страната ни“. Професор Симеон Бачев потвърждава: „д-р Калайджиев беше дисидент сред своите”.
Дисидентът е образцова личност в антикомунистическия контекст. В изследването си върху „Анатомия на съпротивата” на Вацлав Хавел от 1985 г., Мария Иванчева (2007)* показва как Хавел конструира самата същност на фигурата на дисидента чрез концепцията си за „живот в истина”. Както показва Иванчева, „животът в истина” има няколко политически функции за Хавел, но твърдението за „истина“, което прави, е придобило почти онтологична значимост за всички дисиденти. В допълнение, Иванчева допълва: „Само като дисидент може Хавел да твърди, че има истинската възможност да вижда нещата такива, каквито са… отвъд индоктринации и идеологии“. Дисидентът трябва да е също така и визионер. „За няколко поколения специалисти … той е символ и пример на висок професионализъм и морал, на широкомащабно изпреварващо времето си мислене”, казва академик Богдан Петрунов на публиката, присъстваща на събитие по повод 85-та годишнина на Калайджиев. И така Калайджиев се превръща не просто в „носител на истината“, но и надарен с една невероятна способност: преди съвременниците си да вижда какво предстои, и то едно освободено от идеология бъдеще.
Нашият Калайджиев не е Хавел, но политическите механизми на фигурата на дисидента са запазени в начина, по който животът и работата му биват разказвани днес. Колегите и близките му го обрисуват в спомените си именно чрез това, което се предполага, че стои в рязка противоположност на идеологията: „истина“ и „здрав разум“. Като всяка друга социална фигура, дисидентът не е статична същност: тя ни снабдява с оръдия, за да оценим и разберем конкретна историческа обществена ситуация. В нашия случай функцията на Калайджиевата фигура е да конструира медицинско поле, освободено от конфликти върху демократичните принципи и обществения му статут. Борбите за безплатно здравеопазване са на свой ред конструирани като каприз на социалистическата идеология, която не разполага с трезвия ум на истинския визионер. Една от основните последици на тези конструкции е създаването на медицинско поле, което е политически неутрално и водено единствено от обикновени технически подробности и натрупването на професионални умения. Някои от споменатите по-горе постижения на Калайджиев са неоспорими. Но трябва да освободим медицината от такива предполагаеми дисидентски форми, водени от стремежа към „истина”, и вместо това да потърсим в нея същностното ѝ значение: че здравеопазването е борба.
***
Изпълненият с конфликт контекст, обрисуван в тази статия, е урок, който не трябва да забравяме: подобряването на нашите условия на труд, живот и свободно време е възможно само чрез масово движение, което да възвърне и да задържи здравеопазването като нещо общо. Движението за хигиенна култура и противоепидемичните усилия от 1950-те години, което направи видими структурните проблеми на условията на труд и живот на хората, заедно с управлението на здравеопазването съсредоточено в ръцете на Народните съвети, е ярък пример за възможна политическа мобилизация. Въпреки че поддръжниците на Калайджиев днес го описват като мъченик, който се е опълчил на статуквото, те отхвърлят възможността неговите идеи за централизация, йерархизация и навлизането на пазарни икономически принципи в най-важния сектор за социално възпроизводство да са в рязка опозиция не със статуквото като такова, а с това, за което движението на работниците и лекарите от 1950-те се е борило: повече социализъм.
Само едно масово движение може да постигне това, което е постигнато през 1950-те и което деликатно бива скрито от погледа ни днес: че самите условия, в които работим, живеем, почиваме, учим, определят състоянието на нашето здраве, включително и възможността да се борим срещу разпространението на болести. Днес сме изправени пред един избор: социализъм или епидемия.
Превод: Цветелина Христова, Неда Генова и Росица Кратункова.
Рая Апостолова е асистент в Инстутута по философия и социология към БАН, Секция „Общество на знанието: наука, образование и иновации“.
Заглавна снимка: Sergey Vasin
