Смъртоносни мобилности
от Цветелина Христова
Текстът излиза първоначално на английски език и е писан за списание Identities и може да бъде намерен тук.
Епидемиите се разпространяват, паразитирайки върху вече установени потоци на мобилност, а новите кризи паразитират върху стари, утвърдили се като норма кризи. В седмиците след като COVID-19 достигна до ЕС, епидемията ускори динамиката на съществуващите режими на експлоатация, добив и изключване. В своя неотдавнашна статия Ким Муди посочва, че връзката между разпространението на COVID-19 и транснационалните снабдителни вериги може да се окаже далеч по-съществена, отколкото изглежда на пръв поглед от епидемиологичните модели.[1] Невидимата зависимост между разпространението на вируса и мобилността на капитала и труда е само един от начините, по които бързо развиващата се криза ни се разкрива не просто като извънредна здравна ситуация, а като проблем на труда. Трудът, и по-специално мигрантският такъв, се превърна в централен предмет на кризата – контролиран, ограничаван и тласкан към „ключови“ мобилности.
Вектори на заразяване
Доколкото първите случаи в България са на общностно предаване, пътят на първоначалното заразяване остава неясен. Налице са обаче съмнения, че вирусът е внесен в Габрово и Плевен – бивши индустриални градове – от завърнали се за празниците от Италия гастарбайтери. Както в много други градове в страната, в които след 1989 г. ключови индустрии са затворени, приватизирани и ликвидирани, в тези два региона се наблюдава значителен демографски спад и отлив на население към столицата или към други страни от ЕС. През последните 30 години външната миграция се превърна в основен източник на парични потоци към страната. Трудовите мигранти допринасят значително повече за икономиката, отколкото преките чуждестранни инвестиции. Не е преувеличено да се каже, че прехраната на цели семейства, а в някои случаи и на цели селища, се осигурява от идващите от мигрантите парични потоци.
В същото време, ЕС традиционно провежда политики за контрол върху трудовата миграция, чрез които ограничава и поставя условия за достъпа на работниците от източната си периферия до социално осигуряване, придобивки и здравна защита. Това води до разрив в географията на производството и социалното възпроизводство в Съюза. Източноевропейските мигранти са принудени да отделят пространството на труда от това на социалното възпроизводство. Ангажиментите по поддържане на здравето, социалните мрежи и социалното осигуряване са прехвърлени към страната на произход и по-специално към домакинството, което – в условията на рушаща се социална защита от страна на държавата – се превръща в централна институция за социално възпроизводство.[2] Хората се завръщат у дома, за да видят семейството си, да получат стоматологична и медицинска помощ или да купят лекарства (често и за други мигранти, които не могат да се приберат). Това означава, че миграционните модели на източноевропейските гастербайтери са част от инфраструктурите, които се явяват жизненоважни за поддържането на неустойчивото препитание на работническите класи в региона. Сега те са се превърнали във вектори на зараза, което допълнително подчертава зависимостта на Източна Европа от емигрантския труд и лекотата, с която Западът се отървава от работниците-мигранти.
Откакто вирусът пристигна ЕС и карантинните мерки доведоха до стагнация на трудовия пазар, стотици хиляди български работници са се завърнали у дома. Опити за ограничаване на сезонния мигрантски труд на Запад отказаха безработните мигранти и тези с несигурна работа да търсят социална подкрепа.[3] Изтласкани обратно в здравна система, която вероятно не е способна да се справи с пандемията, завръщащите се попадат във фокуса на наказателните и надзорни мерки в България и Източноевропейския регион.
Епидемиология на миграцията
През март полската компания за дигитален маркетинг Selectivv, която има офис в София, публикува свое проучване за движението на български и полски мигранти в ЕС по време на пандемията. Тя използва данните, за да създаде карти, проследяващи движението в периода от 11 до 17 март 2020 – ранните дни на заразяване в Източна Европа. Къде из Западна Европа са били и къде са се завърнали – нещо като неофициална карта за епидемиологично наблюдение, проследяваща потенциалното разпространение на вируса. Картата съчетава технологии за проследяване на геолокация и профилиране, насочени специално към мигрантските диаспори въз основа мобилността и потребителските модели. На сайта си Selectivv обясняват технологията, като за целите на профилирането дават собствено определение за мигрант:
Подобни статии:
В това проучване приемаме, че „човек от Украйна, който живее в Полша“ е лице, което има SIM карта на полски оператор, но е настроил телефона си на руски или украински език и поне веднъж е бил в Украйна през 2018 година и/или през това време е подменил картата си с такава на украински оператор.[4]
Визуализация на местоположението на българите в ЕС (отгоре) и откъде са се завърнали в България (отдолу) от сайта на Selectivv. Налични на адрес: https://selectivv.com/en/overall-picture-of-covid-19-situation-based-on-data-from-mobile.
Събраните от компанията данни са предоставени доброволно от офиса им в София на МВР с цел проследяване на завръщащите се мигранти и налагане на карантина. Лекотата, с която мигрантите се превръщат от потребителски субекти на маркетингово профилиране в опасни субекти за надзор и контрол, е едновременно поразяваща и очаквана. Настоящите икономики, извличащи стойност от информацията и водещи до все по-масово събиране на данни от корпорации като Google, Facebook, Amazon и много други, са част от дълга и разнообразна история на архиви, регистри и измервания, използвани за контрол и експлоатация. Както Марк Андреевич показва, типът извличани данни и начинът, по който се анализират в научния мениджмънт през XIX век и в маркетинга през XXI век, си приличат повече, отколкото предполагаме.[5]
Въпреки това в България и други източноевропейски страни е налице поредица от привидно несъгласувани мерки за надзор и ограничаване, които сочат към две тенденции. Първо, че проблемът за нарушаването на неприкосновеността на личните данни и за засиленото следене не е задължително и само свързан с развитието на дигиталните технологии и употребата на големи обеми данни. И второ, че има отчетлива и расово мотивирана разлика в мерките, прилагани спрямо различни групи населения. Първата тенденция – употребата на един вид гражданска полиция, в смисъла на мобилизиране на гражданите да се контролират едни други – води до появата на списъци, доклади и взаимна полицейщина. Черногорското правителство например публикува на портала си списък с имената и адресите на хора, които трябва да се самоизолират. Подобна публично достъпна база данни или по-скоро списък на лицата в самоизолация, беше публикувана и от властите в Босна и Херцеговина. Там списъкът бе премахнат след намеса на Агенцията за защита на личните данни, но черногорският остана. Това решение показва един различен аспект в употребите на надзора и епидемиологичното управление, който стъпва върху спектакъла на прозрачността, а не върху технологията на паноптикума, свързана със масовото събиране на данни.
Част от списъка с изолирани лица в портала на правителството на Черна Гора (снимка на автора).
Подобна практика на взаимен граждански надзор бе възприета и в България – хората започнаха да подават сигнали до властите за съседи или роднини, които са се завърнали от чужбина и не са се самоизолирали. Към кризисните щабове, управляващи националното реагиране, се изпращат писма, в които хора от малки градове и села съобщават за завръщащи се от чужбина и неизолирани съседи.[6] Тази гражданска полицейщина спрямо емигрантите е мотивирана от нарастващото безпокойство на българите относно неспособността на здравната система да се справи с мащабна епидемия и от убеждението, че мерките за карантина и социално дистанциране ще доведат до катастрофална икономическа криза. Има някакъв морален остеритет в начина, по който хората прегръщат идеята за самодисциплина и контрол над другите с надеждата, че ще стиснат зъби и ще изтърпят и че така кризата ще отмине по-бързо.
Дронови лагери
Въпреки че в България, както и в Словакия и Румъния, има обща подозрителност и полицейщина по отношение на завръщащите се мигранти, ромските квартали са обект на различни мерки. Някои градове в България избраха да изолират ромските квартали, поставяйки полицейски или военни служители, които да наблюдават и контролират кой влиза и излиза от тях. Тези мерки бяха оправдани от властите по два начина. От една страна, сред ромите е налице голям брой завръщащи се мигранти. От друга – че те не спазват подходяща хигиена и дисциплина. Вторият аргумент е част от класическия антиромски и расистки репертоар. Вече изолираните жители на ромския квартал в Бургас бяха подложени на допълнителна контролна мярка – употребата на дрон с инфрачервена камера за измерване телесната температура на обитаващите го хора. Дронът е разработен от частна компания и е предоставен на МВР, така че тук очевидно не става дума за здравно мотивирана мярка, а за контролна такава. След идентифицирането на четири случая на висока телесна температура в деня след пускането на дрона, бе съобщено, че данните от него се използват не за засичане на нови случаи, а за проследяване движението на карантираните.[7] Макар дроновете изглежда да нямат съществена роля за предотвратяване разпространението и облекчаване достъпа до здравни услуги на ромите, те ефективно разгръщат военизирана естетика на другостта и нейните деперсонализирани, дехуманизирани цели за интервенция.
Дроните се използват в ромските квартали и за възпроизвеждане на записани сигнали и инструкции. Този контрол от разстояние се прилага само и единствено върху ромите и не е признак за икономика на управляемостта, нито пък за опит за ненатрапчива намеса. Напротив – той е ясен знак за сегрегация и затваряне на малцинствата в лагери, изолирани и отделени от останалата част от населението, подобно на колониите на прокажените. Фейн Грийнууд нарича това „крещящият дрон“ – отчуждаваща „технология на разстоянието“, която е особено проблематична, когато се разгръща срещу маргинализирани и уязвими групи от населението.[8] След спектакъла по поставяне под карантина на ромските квартали без ясен здравен план, тестовете в тях бяха проведени едва през втората половина на април с 50% положителни резултати. Вместо да се преосмисли адекватността на превантивните и ограничителни мерки, отговорът бе по-нататъшно разширяване на обхвата на запечатване в етническите квартали.
Критични работници и животи за жертване
По думите на премиера, броят на завърнали се от чужбина в началото на март българи е около 200 000 души (за сравнение, общото население на България е около седем милиона). Проблемът е, че за тези хора, както и за голяма част от населението, което работи в страната, няма социална или икономическа сигурност в условията на нарастваща безработица и икономически застой. Правителството гласува ограничен брой мерки, насърчаващи работодателите да запазят настоящите си работници, които иначе биха освободили, като предлагат да осигурят 60% от заплатите им. Но това е приложимо единствено спрямо една тясна дефиниция за заетост, която обхваща работници на редовни и безсрочни договори. Завръщащите се работници-мигранти също нямат право на този вид подкрепа или на обезщетение за безработица.
Понастоящем се наблюдава нарастващ разрив в политиките за социално възпроизводство и най-вече относно тези за труда и живота. Този разрив изостря дългогодишната криза на социалното възпроизводство в ЕС, в която миграцията от Източна Европа играе двойнствена роля. От една страна, въпросът за достъпа до социални помощи и защита е предмет на спор между държавите-членки. Западна Европа отдавна се опитва да лиши източноевропейските мигранти от тях, подхранвайки дискурса за „туризма за социални помощи“ – идеята, че мигрантите на Запад се възползват от „щедрите“ системи за социално осигуряване. От друга страна, източноевропейските мигранти играят важна роля в поддържането на остоковеното социално възпроизводство на Запад, предоставяйки услуги в сферата на грижите, домашната работа и земеделието.
Тъй като сега границите между страните от ЕС се затварят, а мигрантите се връщат у дома, тези възпроизводствени услуги на Запад търпят недостиг на работници-мигранти. В края на март Австрия и Великобритания изпратиха чартърни полети, с които да си „внесат“ временни работници от България, Румъния и Полша за нуждите на селското стопанство и грижовния сектор и да запълнят този недостиг. В резултат от натиска на държави, изпитващи недостиг от мигрантски труд, ЕС издаде препоръки за свободна мобилност, които включват временни селскостопански работници и такива, заети в грижовния сектор, в категорията на професиите от „критични работници“, на които се позволява да се придвижват през границите по време на пандемията от COVID-19…[9] Самото понятие „критични работници“, което изкристализира по време на пандемията, е достатъчно проблематично. Ако единствената гарантирана защита в контекста на предприетите здравни мерки е социалната дистанция, то критичните работници са тези, чийто труд не само поддържа жизнеспособността на икономиката, но и застрашава собствения им живот. Като имаме предвид, че решението за това кои отрасли са „критични“ се взима от капитала и че голяма част от работата в тях е нископлатена, е трудно да си затворим очите пред факта, че „критичният труд“ всъщност означава „живот за жертване“.
Как това се отразява на вече съществуващото трансгранично неравенство в ЕС? То създава безизходица за работниците от Изток, които не получават социална и икономическа защита от правителствата си. Те са принудени да избират между несигурна мобилност без ясни гаранции за адекватна здравна защита в чужбина и принудително „обездвижване” или икономически застой у дома. В случая на ромите това принудително обездвижване е доведено до крайност в расово-мотивираните лагери. Тези порочни кръгове на смърт и експлоатация включват различни субекти на труда в целия ЕС, както и набор от наднационални юрисдикции, национален капитал и мултинационални вериги за наемане на работна ръка. КТ „Подкрепа“ наскоро реагира с отворено писмо, в което се иска правителството или да забрани пътуванията в чужбина на работниците и да им се осигури социална защита у нас, или да поиска от Германия, Австрия и Великобритания да задържат работниците-мигранти до края на пандемията, предоставяйки им медицински грижи.[10] Обосновката зад тази позиция е, че продължаващата временна миграция по време на пандемия застрашава останалата част от населението у дома.
В настоящата пандемия трудът на източноевропейските мигранти остава впримчен между ролята си на вектор на зараза и живот, който може да бъде пожертван; между наказателните мерки и експлоатацията. И дори в този случай са налице различни степени на експлоатация и безразличие към човешкия живот, при които ромите остават неизменно невидими и отсъстващи от изявленията на синдикатите. Можем ли да си представим организация, която пресича всички тези линии – работници в различни страни, трудови мигранти и онези най-маргинализирани поради етноса си групи – без да подвеждаме всички тези различни опити и преживявания под общ знаменател, който изтрива разликите между тях? Това е най-належащият въпрос в настоящата пандемия, която – противно на твърденията на мнозина – не ни засяга еднакво. И въпреки това тя ни показва, че зад всички тези различни преживявания стои един основен конфликт – този между капиталическата икономика от една страна и животът, от друга.
Превод от английски: колектив
[1] Kim Moody, “How ‘Just-In-Time’ Capitalism Spread COVID-19: Trade Routes, Transmission, and International Solidarity,” Spectre Journal (April 8, 2020), https://spectrejournal.com/how-just-in-time-capitalism-spread-covid-19.
[2] Виж Raia Apostolova и Tsvetelina Hristova, “The Postsocialist Posted Worker: Social Reproduction and the Geography of Class Struggles,” в Migration and the Contested Politics of Justice: Europe and the Global Dimension, съст. Sandro Mezzadra and Giorgio Grappi (London and New York: Routledge; предстоящо издание). Също и Miladina Monova, “‘We Don’t Have Work. We Just Grow a Little Tobacco’: Household Economy and Ritual Effervescence in a Macedonian Town,” в Economy and Ritual: Studies of Postsocialist Transformations, съст. Stephen Gudeman and Chris Hann (New York: Berghahn, 2015), 166-191, за анализ на повишеното икономическо значение на домакинството в Северна Македония след 1989 г.
[3] Емилия Милчева, “Стотици хиляди българи се върнаха заради коронавируса. Какво ще им предложи България?”; https://www.dw.com/bg/стотици-хиляди-българи-се-върнаха-заради-коронавируса-какво-ще-им-предложи-българия/a-52921930.
[4] От екипът на Selectivv, “Do Ukrainians Build Their Future with Poland? The Latest Selectivv Study,” Selectivv.com (7 Март, 2019), https://selectivv.com/en/czy-ukraincy-wiaza-swoja-przyszlosc-z-naszym-krajem-najnowsze-badanie-selectivv-2.
[5] Mark Andrejevic, iSpy: Surveillance and Power in the Interactive Era (Lawrence, Kansas: University Press of Kansas, 2007).
[6] Ивана Иванова, “Ген. Мутафчийски: получаваме сигнали за неспазване на карантината от нашите сънародници”, Eurocom.bg (7 Март 2020 г.), https://eurocom.bg/new/gen-mutafchiyski-poluchavame-signali-za-nespazvane-na-karantinata-ot-nashi-snarodnitsi.
[7] Петя Михова, “Дрон с термокамера засече четирима души с висока температура в Бургас”, Българското национално радио (21 Март 2020 г.), https://bnr.bg/post/101244534/dronat-s-termokamera-zaseche-chetiri-dushi-s-visoka-temperatura-да.
[8] Faine Greenwood, “The Dawn of the Shout Drone,” Slate (16 Април, 2020), https://slate.com/technology/2020/04/coronavirus-shout-drone-police-surveillance.html.
[9] Официалните препоръки могат да бъдат намерени на адрес: Official Journal of the European Union, Vol. 63, C 102I (30 Март 2020 г.), https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=OJ:C:2020:102I:TOC.
[10] “Отворено писмото относно продължаващите пътувания на български работници към и от Западна Европа”, КТ “Подкрепа” (1 Април 2020 г.), http://podkrepa.org/news/отворено-писмо-относно-продължаващи.
___________
Заглавен образ: Инфрачервено изображение от ромския квартал в Бургас. Източник: Dariknews.
