Стойо Тетевенски и Рая Апостолова

Докато голяма част от Европа продължава да издига стени, Испания избра да събори една от тях. Решението на правителството на Педро Санчес да декриминализира мигранти с над една година престой е удар срещу логиката на „крепостта Европа“ и срещу лицемерието на съюз, който назидава други народи за неспазването на човешките права, но по-често ги суспендира по границите си.

Тази мярка признава една проста истина: хората, които работят, живеят и допринасят за обществото, не са „нелегални“ — нелегална е системата, която ги държи в сянка, експлоатирани и без права. Вместо да криминализира бедността и отчаянието, Испания избра да легитимира солидарността.

Реакцията на Европейския съюз към решението на испанското социалистическо правителство обаче отново разкри дълбоко вградения му консерватизъм. Вместо солидарност — заплахи. Вместо подкрепа — бюрократични резерви. ЕС изглежда по-загрижен за „сигналите към пазара“ и политическия натиск отдясно, отколкото за съдбата на реални хора, за съдбата на самите нас.

Решението на Санчес трябва да даде смелост на левите движения в Европа и отвъд да изискват още повече от своите правителства и уж представляващи ги партии, когато става дума за начините, по които работят и изграждат животите си милиони бегълци от войни, геноцид и икономически сривове. За жалост обаче все повече среди в рамките на Левицата започват да пригласят на крайната десница с разрушителна антимигрантска реторика, възпроизвеждат десни дискурсивни тактики на мобилизация и заличават прогресивното знание, изградено върху връзката между антикапиталистическите, антиколониалните борби и международното придвижване на хора.

Европа между универсализма и империализма

Европейският съюз претендира да се стреми към „ефективни, хуманитарни и сигурни“ миграционни политики, гарантиращи правото на живот и свобода на всяко човешко същество. Практическото функциониране на граничния и миграционния контрол обаче вкопава дълбоки разделения и йерархии между това кой има и кой няма право на международно движение. Нашето общество е особено потърпевшо от тези политики, защото те са отражение (и възпроизвеждат) динамиките на едно специфично натрупване на капитал посредством империалистически и колониални механизми.

ЕС използва различни насилствени инструменти, за да ограничи правото на мигранти от трети страни да поискат закрила в ЕС. По границите на България, Хърватия, Полша и Испания те са насилствено отблъсквани, което принуждава мнозина да поемат по опасните морски пътища – през Средиземно море и все по-често, през Атлантическия океан. Над 5000 души са загубили живота си само за 2025 г. Мракобесните политики срещу мигрантите са подкрепяни от крайнодесни и консервативни движения и партии, които мобилизират концепции за християнска и европейска идентичност, за да настояват за все по-тежки антимиграционни мерки. Те още повече засилват ксенофобската и расистка атмосфера, в която мигрантите са разглеждани като заплаха срещу изконния ред.

Българското правителство е съучастник в този дехуманизиращ режим. Из политическия спектър има пълно съгласие срещу миграцията от трети страни, а проблемите на липсата на работна сила са облечени в националистически наративи за „завръщането“ на бесарабски и други членове на български общности из света. На практика обаче дефицитът на работна сила се бори с ограничаване на правата на работещите – през въвеждане на все по-антиработническо законодателство в сфери като земеделието например. А липсата на работническа солидарност и синдикати, които да градят коалиции между чуждестранните и местните работници означава, че трудовата миграция от трети страни се затвърждава като източник на евтина работна ръка. Чуждестранните работници са по-често експлоатирани без никаква трудова защита. От това печелят най-вече сектори като строителство, туризъм и логистика, чиито занижени стандарти и практики на неформална заетост произвеждат непосилни условия за труд както за българските, така и за чуждестранните работници.

Парадоксално, антимигрантските настроения и политики отдавна са обърнати срещу България. Политици и държавници, които разграничават едни бежанци, които „не са като другите“, защото са „като нас“, очевидно не разбират простата истина, че ние сме мигрантите на Европа. Цивилизационната принадлежност се подразбира като бяла и християнска, но кои са припознати като част от нея зависи от политически и икономически съображения. Небезизвестни са случаите на множество хора от България, работещи на Запад, които попадат в клопката на свръхексплоатация, без достъп до социална защита и стават жертви на расистки нападения. Основният експорт на българската икономика е работната сила, която захранва западните общества – ние плащаме сметката за съюзническата политика по миграцията.

Как левите мислят миграцията?

Днес лявото е разделено по отношение на миграцията. В едната си част, социалдемократи и консервативни течения виждат в миграцията единствено канал за социален дъмпинг. Страхът на тези леви е свързан както с кражбата на работни места, така и с тази на социални предимства. Подобни формулировки вървят ръка за ръка със силното убеждение, че като се противопоставяме на вноса на чуждестранна работна сила и като защитаваме работниците в националните рамки, ние – като леви – участваме в някаква „реална“ класова политика, защитавайки работническите маси от либералните фантазии за отворени граници, защитавайки пролетариата от последиците на глобализацията, и т.н.

Вече виждаме резултатите от този подход. От една страна, антимигрантските политики бяха яхнати от крайнодесни и консервативни политици, които влошиха още повече положението на работническата класа. От Унгария до САЩ затварянето на границите върви ръка за ръка със затягането на антиработническото законодателство, увеличаването на натиска върху трудещите се и вливането на още повече кръв в капилярите на капиталистическата принуда. Освен това, засилването на репресивните апарати се обръща срещу самите граждани, когато те решат да се противопоставят на все по-авторитарните подходи на лидерите на техните страни.

Знаем също така обаче, че съществува и друг начин, по който левицата подхожда към последиците от глобализирания капитализъм в отношението му с миграцията. От опита на работническите движения през 19. и 20. век (включително и в България), а също и от съжденията на Маркс и Ленин – които ясно са виждали как един от инструментите за поддържане на господството на капиталистическата класа е създаването на конфликт между чуждестранните и местните работници – сме научили важен урок. Международната миграция носи потенциала за единство, основано на класа, а не на националност – нещо, което още през 1919 г. Ленин подчертава, отбелязвайки, че „само реакционерите могат да си затварят очите за прогресивното значение на тази съвременна миграция на народите“

Припомняме тези стратегически разломи в социалистическата мисъл, за да стане ясно, че пред левицата стоят не просто различни нюанси, а два противоположни избора, две несъвместими визии за политическо организиране. Първата традиция – тази на вътрешния класов протекционизъм – затваря конфликта в рамките на държавата и нацията и чертае фронтове по национални линии. Втората изхожда от глобалното условие на капитализма и настоява за интернационализъм като единствена адекватна ос на борба. В първата мигрантът е представен като заплаха, като конкурент, като враг. Във втората той е съюзник в общата класова борба. Днес изглежда сякаш първата традиция е надделяла в България. От партийни централи, министерства и синдикални дейци, които поне номинално се разпознават и биват разпознати като леви, постоянно ни убеждават, че пътят пред лявото в България априори трябва да се придържа към икономически патриотизъм и пазарен протекционизъм срещу навлизането на чуждестранна работна сила. Но така ли е било винаги – и на каква цена се случва това отстъпление от интернационализма?

Миграция по социалистически

През 1970 г. демографът Минко Минков публикува своето изследване „Проблеми на миграцията на работна сила в страните членки на СИВ“. В нея той се противопоставя на капиталистическите форми на миграция чрез концепцията му за „взаимноизгодни отношения“ на миграция. Няма да навлизаме в подробности, но ще очертаем едни от най-важните посоки, в която книгата носи потенциала да възбуди наново политическото въображение вляво, което да мисли за нея през прогресивното ѝ значение. 

Докато в други социологически разработки в периода на социализма „взаимната изгода“ се мисли най-вече през изравняване на икономическата база – равни заплати и пълна заетост, Минков обръща перспективата към социалното възпроизводство. Той го превръща в сфера, чийто внимателен анализ трябва да гарантира справедливи миграционни отношения. Именно връзката между социалното възпроизводство и миграцията се превръща при него в инструмент за постигане на материална справедливост.

За Минков по-слабата страна в отношенията е страната-износителка. Тя е инвестирала материални ресурси във възпроизводството на работната сила, която впоследствие ще създава социални блага за друга икономика. Още повече, че тъй като възпроизводството на „непроизводителното“ население (ученици, възрастни, хора с увреждания) зависи от активния труд, износът на работна сила може да лиши тези групи от материална подкрепа. Отлично наблюдаваме тези механизми днес от подчинената ни позиция като износител на работна ръка. Свиването на обема на активния труд има огромно въздействие върху солидарните преразпределителни системи. От една страна, то води до изключителни нива на бедност и лишения сред неактивното население, сред децата, учениците, възрастните хора, хората с увреждания, младите родители и др. И това е така не само защото държавата отделя по-малко средства за тези групи от населението, но и защото липсва работна сила, която да покрие нуждите от грижи, физическо оцеляване и смислено възпроизводство на тези социални групи. От друга страна, свиващият се обем на активния труд удря тежко публичните сектори – като здравеопазване, асистирано подпомагане на грижите, транспорт, образование, детски градини. И това е така, защото работната сила в тези сектори е принудена да работи на по-дълги смени, често на повече от една работа, без достъп до заслужен отдих.

Още през 1970-те Минков описва тези механизми. Приемащата страна печели двойно: тя не е участвала в предходното възпроизводство на труда, но получава активна работна сила, която подкрепя и нейната неактивна част от населението. Затова демографът предлага механизъм за компенсиране: приемащата държава трябва да „предаде част от принадената стойност“, създадена от чуждестранната работна сила, под формата на финансов трансфер към страната-износител.

Макар разсъжденията на Минков да са в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), някои договори между България и постколониални държави – например с Виетнам през 1970-те години – стъпват именно върху логиката на „взаимната изгода“, включваща не единствено равни трудови и социални права, но и реални финансови компенсации. Българската страна е била длъжна да превежда определени финансови суми годишно за всеки виетнамски работник като компенсация както за направените от Виетнам разходи по социално възпроизводство преди пристигането в България, така и като възможност работниците да получават здравни, социални и пенсионни след завръщането си в родината. 

„Завръщане към корените“: за нова политика към миграцията

Какво означава всичко това в настоящия европейски контекст, където декриминализацията на мигранти се представя като „заплаха“, „подарък“ или „натоварване“ за социалните системи? Парадоксално е, че именно онези, които днес говорят за „защита на националния труд“ и се противопоставят на легализирането на хора, които живеят и работят в ЕС, игнорират въпроса за социалното възпроизводство, който Минков поставя като централен. Европейските икономики се възползват от труда на мигранти, често без да са поели пълната цена на тяхното образование, здраве и квалификация. В този смисъл проблемът не е в „прекомерната щедрост“ към мигрантите, а в липсата на справедливи транснационални механизми за разпределение на произведената стойност.

Декриминализацията не е морален жест, а първа крачка към изваждане на труда от сивата зона и към признаване на реалния принос на мигрантите. Истинският въпрос, който левицата днес може да постави не е как да ограничи движението на хора, а как да изгради европейска рамка на материална справедливост в миграцията.

България търпи щети както от ролята си на полицай на шенгенските граници, така и от масовата миграция на запад. Това създава неимоверно големи проблеми в краткосрочен и дългосрочен план. Като социалисти, ние трябва да се обърнем към нови (и стари) решения, които се основават на работническа солидарност и критическо осмисляне на ефектите на капитализма, колониализма и империализма.

През 2025 г. феминисткият социалистически колектив „ЛевФем“ издигна искания, които засягат проблема с дефицита на грижовни работнички – болногледачки, медицински сестри и други – които напускат страната в търсене на по-добър живот. Те писаха:

Необходими са широка обществена дискусия и дейност, които да адресират грижовния дефицит в България. Нормализацията на грижата като „полагаща се“ на българските жени в глобалната грижовна мрежа трябва да се постави под въпрос и сериозна критика. Необходима е международна кампания, в която България, заедно с други държави, чиито граждани предоставят масово грижа на застаряващите семейства в западните капиталистически държави; нужен е солидарен грижовен данък, заплатен от по-богатите страни, привличащи грижовни работнички, на по-бедните, изпращащи такива, който да запуши пробойната на грижовния труд. Такава кампания трябва да бъде осъществена особено в рамките на Европейския съюз, където български синдикати, НПО и политици имат възможност да отворят темата като централна за мобилизационните си и лобистки усилия.

Имаме нужда от смела лява и прогресивна политика за миграцията, която отваря възможности за критически дебат и се основава на:

• Равни и подобрени трудови и социални права за всички;
• Справедлива пътека за пребиваване и труд на чужденци, включително недокументирани мигранти;
• Финансови трансфери към страните на произход за мигранти, които допринасят към икономиките на високоразвитите държави;
• Общоевропейски механизми за финансиране на едно разширено социалното възпроизводство (а не просто на физическо оцеляване).

Тези прочити на миграцията преместват дебата от страх и наказание към въпроса за разпределението на произведената стойност и достъпа до общите ни блага. Вместо да приемаме мигранта като конкурент, можем да го мислим като част от една транснационална работническа класа, чийто труд така или иначе вече поддържа европейските икономики.

В този смисъл декриминализацията не е крайна цел, а начална точка за по-радикално искане: демократизиране на самата политическа икономика на миграцията в Европейския съюз.

Но нещо повече, в контекста на продължаващи колониални набези, геноцид и войни, миграцията може да се мисли през антиколониалния ѝ заряд. Днес множество изследователи в полето на критическата миграция я изследват във връзка с наследствата на колониализма и империалистическото насилие, добива на ресурси и експлоатацията, които европейските държави налагат над местни общности. Въпросът, който трябва да ни занимава е дали можем да си представим миграцията като антиколониална практика? Като практика на солидарност, която обединява региони, наранени и в беда от масовия отлив на семейства, другари, непознати и приятели? Със сигурност източноевропейските страни – някога осмелили се да мислят в рамките на антиколониална солидарност със завладени народи – са много по-свързани именно с тези, които бягат от ефектите на вековни робства и източване на ресурси, отколкото с имагинерния „цивилизован“ център, който ни държи бедни и уморени. 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments