Тече специална операция по разгром на лявото
от Стойо Тетевенски
Отново има война. Докато руската инвазия в Украйна е в разгара си, отдясно заваляха мнения, коментари, анализи, пърформанси, мемета и всякакви други публични изражения, през които като бяла нишка минава поредната възможност за окончателна разправа с лявото.
Пред очите ни се изковава нов обществен консенсус, който стъпва на култивираните отдясно и възродени милитаристични, националистически и ориенталистки опорки, представящи Русия и лявото като изразители на някаква източна варварщина, заплашваща европейската цивилизация. Целта е те да бетонират хегемонията на дясното и да се разправят с последните останали елементи на алтернативи за бъдещето, с всички последици от това. Липсата на адекватен и колективен отговор отляво, който стъпва на основата на мира, а не извинява руската агресия, обрича България, Европа, а и света на поствоенна реалност, в която десните ще се конкурират с крайнодесните, а разделенията между партиите по въпросите на войната и мира ще се определят от това дали подкрепят империализма на Путин, или империализма на НАТО.
Причината войната да е възможна – ако и не пряката вина за нея, лежаща на Путиновия режим – е последователното обезсмисляне на механизмите за международна сигурност от страна на САЩ след края на Студената война. Още от първия ден на войната защитниците на Алианса обявиха Русия в безпрецедентен удар по международната архитектура на сигурност. Самата Русия оправда агресията си като по натовски учебник – представи операцията за превантивна война, целяща да запази сигурността на страната и легитимните ѝ интереси, като удари по режим, който е дошъл „с преврат“ и е нелегитимен. Нещо повече, настояванията на Путин за едновременна „денацификация“ и „декомунизация“ на Украйна напомнят на дългосрочно прокарваните хегемонни тактики от страна на някои либерални анализатори, които поставят знак за равенство между нацизъм и комунизъм. Отляво с право дойдоха различни гласове, които направиха паралели с войните, които САЩ и други държави от НАТО поведоха в Ирак и другаде.
Пространството за такива мнения обаче е силно ограничавано чрез прилагането на различни техники на заглушаване и насилствено изработване на съгласие за това, което се случва. Първи ключ за представянето на Русия като агресор в противовес на НАТО е словосъчетанието „война в Европа“. Повечето български и международни заглавия се фокусират върху това как Путин е започнал война на Стария континент, където не сме виждали война от 70 години (по презумпция пропускайки войните в бивша Югославия). Този наратив се допълва от идеологема за „братоубийствената“ война, нападението върху „нашите“ съседи, руското посегателство върху европейската цивилизация и пр. Скритото послание зад такова рамкиране е, че за разлика от НАТО, Русия пуска бомби върху бели хора. Подобно на терористичните атаки в западните държави, руската агресия е атака върху западния ред. Неизказано остава, че просто войните, които западният свят екстернализира, изведнъж се връщат в държавите, които дълги години са осъществявали военно насилие по целия свят, захранвали са военно-промишления комплекс и грижливо са го пазели отвъд погледите на своите народи.
Това удобно предпоставя и представянето на войната като някакъв цивилизационен сблъсък. Тази теза присъства сред българските евроатлантици от много години – България е направила своя „цивилизационен“ избор между деспотизма на Изтока и демокрацията на Запада. Руската история е обрисувана в ориенталистката представа за източното общество, в което различни и често противостоящи си политически режими са просто континуум на деспотизма. СССР е представен като продължение на руската империя, а Путинова Русия – продължител на СССР. Отгласи от този наратив достигат гротескни пропорции – например често възходът на крайнодясното в България и в Източна Европа се оправдава с „авторитарното“ наследство, определило параметрите на манталитета на народи, които дълбоко в себе си искат да се демократизират по западен образец, но нямат силата и умението да отхвърлят тежестта на народопсихологията на ориентализма и изостаналостта.
Тези дискурси подсилват отношението и към бежанците. Европейските държави, които от години поддържат расистка и ислямофобска антимигрантска политика и колективно отблъскват всякакви опити на бежанци от африкански и азиатски държави да достигнат бреговете на Европа, сега изведнъж се загрижиха за бежанците от Украйна. Унгария и Полша, две от държавите с най-истерична антимигрантска политика, изведнъж отвориха вратите си за бежанците от Украйна. Този прием е двойно обусловен хем през протичащата ориентализация на Русия, която по стечение на обстоятелствата се конструира дори от неотдавнашните верни съюзници на Путин в ЕС – Унгария и Полша, хем през привиждането в украинците като възможност за вливане на евтина работна ръка в зажаднялите им икономики, при това без цената на „трудната интеграция“. Подобно придаване на специална и по-висока стойност на бялата бежанска работна ръка от Украйна се случва навсякъде в Европа. В България политици от целия спектър описаха бежанците от Украйна като глътка въздух за българската икономика, „страдаща от недостиг на кадри“ (по Корнелия Нинова). Кирил Петков също забленува за украинските програмисти, а накрая и директно заяви расистката основа на решението за приемане на бежанци от Украйна – те не били бежанците, „с които сме свикнали“, които са с „тъмно минало“ и „терористи“, а са „европейци“ и „образовани хора“. Това, което Петков не каза, но стана ясно на всички, бе, че украинските бежанци, за разлика от другите, са бели. В последните дни стана ясно, че бежанците от Африка и Предна Азия, които се намират в Украйна, са спирани от това да потърсят убежище в други европейски страни на границата на Украйна. Расизмът и ислямофобията на бежанската политика на Крепостта Европа се възпроизвеждат по отношение и на този конфликт.
Подобни статии:
Но политическите проекции на ислямофобията като определяща за този „цивилизационен“ избор не спират дотам. Тя се мобилизира в ориенталисткия дискурс през участието на чеченци във войната. Ангел Джамбазки обяви, че „чеченски башибозук“ настъпва в Украйна под руски знамена. По подобен начин Радан Кънев скочи срещу „наемниците-джихадисти“. Съвпаденията в позициите на десните и крайнодесните не са случайност. Военната агресия на Русия успешно се управлява от десни и крайнодесни пронатовисти, за да се формира консенсус около предприеманите от държавата и Алианса провоенни мерки като жизненоважни и необходими за защита на физическото ни оцеляване.
Тази милитаристична и расистка основа на отношението към войната, съвкупно представяна като „национален интерес“, е потентно оръжие за разправа с несъгласните. То може да се наблюдава на два основни пласта – срещу антивоенната идея и срещу лявото като цяло.
На първо място става въпрос за дисциплинирането на народа във военен дух. Всички, които се обявяват за мир, се превръщат в национални предатели. Противниците на засилената милитаризация на НАТО са обявени за апологети на Русия и путинисти (което се усложнява и от факта, че защитниците на Путин също използват антивоенния дискурс). Част от радетелите на военна съпротива срещу Русия като Каракачанов мобилизираха и хомофобски аргументи, обяснявайки, че докато руснаците са отглеждали войници, европейците сме отглеждали „джендъри“ и сега нямаме мъжество да се опълчим на Русия.
На второ място войната се използва за окончателния разгром на лявото в България. За тази цел е необходимо лявото систематично да се обвързва с Русия. Отново, основа за това е историческият ревизионизъм, но благоприятна почва е и подкрепата за Путин сред „консервативната левица“, която разпознава в него противовес на империалистичната агресия на САЩ (и иронично не разпознава или предпочита същата на Путин). За десните обаче войната е добра възможност за разправа с лявото, тъй като опозицията на НАТО отляво в контекста на военна заплаха позволява категоризирането на всички леви хора и традиции като антибългарски и проруски, замитайки интернационалистическите корени на социалистическите, леви и марксистки движения в глобален мащаб под килима. Проектът за обединяване на русофилията и лявото като два фактора, възпиращи България от цивилизационен скок към Запада, днес цели да достигне своята завършеност.
Блестящ пример за това е кампанията за премахване на Паметника на съветската армия (ПСА) в София. Под мимикрията на солидарност с Украйна, бутането на паметника е всъщност предприятие по изтриване на антифашистката борба от колективната ни памет. Борба, която исторически е обвързана със Съветския съюз и която продължава да е на терена на лявото, върху което днес са пренесени и всичките негативни представи за периода на държавния социализъм.
Каузата за премахване на ПСА бе представена под дисциплиниращия разказ на „за“ и „против“ агресията над Украйна като еманация на цивилизационния избор „за“ или „против“ деспотизма на Изтока. Агресията на Русия бе приравнена с навлизането на войските на Трети украински фронт в България през 1944 г., представяйки двете събития като функция на едно и също нещо. Така не само паметника, но и самата лява идея, по традиция приравнявана със съветското наследство, биват подчинявани на ориенталистките и пресечени с расизъм и ислямофобия представи за деспотичния Изток като антитеза на демократичния, цивилизован Запад.
Ако позволим налагането на подобни представи за левицата и за антивоенната идея, ние ще осъмнем в провоенна и силно милитаризирана България. Съществува опасността драматичния скок на военните разходи от последните години да бъде мултиплициран, а национализмът и пронатовският консенсус да бъдат редовно употребявани, за да заглушават лявото. Не на последно място, вярата в армията и тежестта на висшия офицерски състав в обществото би се усилила, което е предпоставка за настъпване на още по-авторитарни сили.
Борбата срещу натурализирането на подобни дискурси гарантира възможности за издигане на левите каузи въобще. Непосредствената такава задача е безусловен мир в Украйна. Спешно е необходимо организиране на всички антивоенни сили вляво, които да се противопоставят на руската агресия, но и на всички войни по света, разкривайки настоящата и историческата отговорност на НАТО и империализма на великите сили. Между Русия и НАТО ние трябва да изберем мира и съпричастността между народите!
