Между провоенния консенсус и нуждата от антивоенно движение
Даже и изминалите няколко дни от инвазията на Русия в Украйна бяха много, за да се види, че в България, въпреки абсолютната наложителност на задачата, ново антивоенно движение едва ли ще се зароди в обозримо бъдеще. Десните, които не зоват за намеса на НАТО, не достигат, а левите, които релативират агресията (или дори открито я подкрепят), са твърде много. В публичното пространство липсва отчетлив глас в полза на антивоенни позиции и колкото и може би да не им се иска, твърде много хора от целия политически спектър, заемащи всевъзможни роли, всъщност работят за един вече почти окончателно втвърден провоенен консенсус.
„Как така?“, ще се озадачи някой, на фона на привидната всенародна (всемедийна) анатема на войната. Проблемът е, че важното е какво се казва след призива „Не на войната!“. В това отношение Динко Вълев, „Ловецът на бежанци“, се оказва отличен изразител на националното единство, успяващ да помири привидно непомиримите лагери: „Аз срещу Русия няма да застана! Те са ни освободили едно време, няма как да тръгна срещу тях. Ако усетя, че съм застрашен обаче, вадя бойните машини. Ще помагам с каквото мога.“
Независимо като колко запознати се представят с икономическите, военни и всякакви подробности от последните години тук и там, мнозинството коментиращи се държат, сякаш годината не е 2022, ами СССР се е разпаднал завчера, Вашингтонският консенсус е постигнат вчера, Вилнюската група е сформирана днес, не сме преживели нито една криза, не сме научили нито един горчив урок и не можем да се отървем от реториката на Студената война.
Многократни и пределно ясни са заявките на Путин, че стремежите му са за нова Руска империя, а не за нов СССР. През годините той категорично и нееднократно заема антиболшевишка позиция, включително в речта отпреди броени дни, в която обяснява, че ще декомунизира Украйна, като преобърне стореното от Ленин (т.е. „изкуственото обособяване“ на Украйна като нещо нееднозначно руско). Въпреки това и десни, и леви сякаш са автентично неспособни да разберат, че отсреща не стои СССР на Брежнев или на Горбачов, нито какъвто и да е социалистически съюз, а по-скоро нов Александър Трети. Но докато за десните това е обяснимо, макар и жалко, за левите е само жалко. И срамно.
В така разразилия се нов-стар конфликт, разбира се, по-силният глас за фактическо влошаване на войната чрез подсилване частите на НАТО идва отдясно. Десни анализатори и политици открито заявяват, че да има по-отчетливо присъствие на съюзните сили на българска територия е въпрос на престиж и на бъдещи ползи.
По-интересно е, че десните се заловиха и с някои озадачаващи исторически изтъпления. В деня, в който Путин започна откровен ядрен шантаж, те излязоха да демонтират съветски паметници със спрейове и с подписки. За градската десница и всички издънки на някогашното СДС това е възможност за кулминация и завършек на десетилетните им усилия да се позиционират като изпълнителни унищожители на социалистическото минало и дивидентите за хора като Трайчо Трайков, Мартин Заимов и други са очевидни. Мнозина подобни искрено си мислят, че такива упражнения трогват агресора – сиреч „СССР“, – че на него му пука за символните жестове на активните граждани в някоя треторазрядна държава, въпреки че самият агресор открито отрича това наследство и го ползва наопаки. Същевременно е жалко да се види колко бедно е въображението и колко неграмотни са позициите им, щом като в знак на солидарност с Украйна искат премахване на паметник на преобладаващо украински части (Трети украински фронт на Червената армия) и щом като си представят някаква трансисторическа политическа, културна, да не кажем и генетична приемственост някъде там в далечния североизток – класическа расистка фантазия. Всъщност на тази фантазия дължим и втора песен на нов глас (освен за Паметника на Съветската армия) – възобновени кампании за отричане на трети март като национален празник. (Впрочем, ако тази расистка фантазия не беше толкова силна, нямаше да се налагат дежурните уточнения тип „Уважавам руската култура, но…“). Независимо от жалката им основа обаче тези действия подсилват ревизионизма, милитаризма, а с това и увереността на десните, че историята е на тяхна страна, и с всеки изминал ден се чувстват – с основание – все по-силни. Всъщност, дотолкова по-силни, че могат напълно незабелязано да повтарят псевдоисторическите опорки на Путин и пак да печелят от това.
Подобни статии:
Но при левите, изпълняващи сложни морални и политически еквилибристики в защита на инвазията, е още по-жалко. Редом със самия Путин те дават всичко от себе си да демонстрират, че най-мокрите сънища на евроатлантическия империализъм са вече реалност – злото от Изток се събуди истински и окончателно за пръв път след края на Студената война (а в доста смисли и от Втората световна), разкри истинската си същност, а с това активира и всичките си предани тролове от близо и далеч.
Най-близкото до антивоенна позиция, което тези леви имат да предложат, намери израз в думите на военния министър Янев от Фейсбук публикация в деня преди оставката му да бъде поискана. Той обяснява, че не трябва да заемаме страна, защото единственото важно е мирът и сигурността на България, както и българската идентичност, а не защото принципна позиция на неутралитет е необходима в полза на мира изобщо. Сякаш за нас е важно да няма война само доколкото не е на наша територия (също както за открито десните приоритет до онзи ден бяха украинците с българско самосъзнание). Сякаш мирът, както основанията за война, са национален въпрос и нищо друго.
С поддръжката за такива позиции твърде много леви пренебрегват абсолютно всякакъв класов и антиимпериалистически анализ. Пренебрегват го, когато повтарят как войната е от осем години, с което дословно цитират политиката на Путин (макар той, докато армията му обикаляше по границата седмици наред, да не казваше нищо за Донбас); пренебрегват го, когато защитават нуждата от гаранции за сигурността на Русия, сякаш единственият начин да се проблематизира сринатия международен ред след Студената война е… нова и гореща война; когато се позовават на правото на етническо и национално самоопределение, защитавайки (и спирайки с) аргумента за прекратяване на украинските издевателства в Донбас, сякаш единственото решение на това действително е войната. Във всички тези случаи само разкриват, че нямат никаква същностна, камо ли лява антивоенна позиция и фактически застават зад агресията.
За тези леви също така е непосилно трудно едновременно да признават истинския проблем с проникването на фашизма в украинските институции и поддръжката за него от Запада, от една страна, и антивоенните позиции, от друга, което чудесно устройва Путинова Русия. Путин успя да убеди само тези леви и никой друг, че няма противоречие да тръгне на война хем за декомунизация (тоест преначертаване на държавните граници), хем за денацификация на Украйна, и че дори само второто е факт и достатъчно основание. В крайна сметка наново избуялите с пълна сила прастари расистки разкази на десните за „цивилизацията“, атакувана от злото на диваците (най-вече на комунизма), днес намира своето отражение и доказателство в имперското поведение на Русия, бореща се за всички предполагаеми руснаци, своите „исторически“ територии и прочие – твърде печално известен иредентистки дискурс.
Елементарно е, но явно трябва да си го кажем: за потиснатите няма добра война и няма добра империя. Принципът „Врагът на моя враг е мой приятел“ може и да върши работа на национализма и милитаризма, но няма логика в историческата война на класите. От Енгелс, през Цеткин, Либкнехт и Люксембург до Ленин, народните и революционни антивоенни движения по цял свят и през цялата история, всичкото ни наследство говори против всякакви провоенни позиции. Само сантимент към Русия и ресентимент към Запада, както и националистическият, на моменти авторитарен уклон могат да обяснят обратното.
Сякаш войните в последните десетилетия и продължаващите конфликти на много места по света не са достатъчни, за да запомним, че не можем да отхвърляме един империализъм, докато защитаваме друг; това звучи парадоксално или нелогично само за застиналите в 20 век. Въпрос на елементарно признание е, че силите, които поддържат капиталистическата експлоатация с всичките ѝ форми и проявления, с всичките кризи, в които ни набърква, се вълнуват от националните държави по-малко от всякога и се възползват от техните институции по-необезпокоявано и успешно от всякога. Антивоенната и антиимпериалистическа теория и практика (далеч след Ленин) може и трябва, в този контекст, да бъде едно от силните оръжия за единно действие за нов свят, а не невидимо мастило по документите на стария.
Нужно ни е антивоенно движение, а не анклави в защита на тези и онези лица, държави или съюзи, защото само едно движение отдолу може да не се уповава на институциите на националните ни и капиталистически държави, а на интересите, волята и енергията на работещите и потисканите. Най-малкото – което трябва да е достатъчно – утре вероятно ще трябва да се опълчим на поредната война на НАТО и ще сме останали без всякаква легитимност да го направим.
Последният експресен сондаж на Галъп показа, че почти две трети от българите се опасяват, че войната ще се отрази на живота им. Нима ще допуснем, вместо в посока на солидарност и мир, това съвсем обосновано притеснение да бъде впрегнато от национализма и инструментализирано в подкрепа на световните имперски зверства? Защото вече се случва тъкмо това.
