Трябваше ли да го предвидим? – Илья Будрайтскис за инвазията в Украйна
Източник: Verso Blog*
След руската военна инвазия в Украйна Verso разговаря с Илья Будрайтскис за политическия контекст на нападението, военните и политическите цели на Путин в краткосрочен и дългосрочен план, както и за реакцията на руските граждани до момента. Защо толкова много леви хора бяха изненадани от мащаба на военните действия и, накрая, как можем да изразим солидарност точно сега?
Каква е ситуацията в този момент? Колко големи са щетите?
Много е трудно да се прецени, тъй като съобщенията и от двете страни са крайно противоречиви. Но вече можем да кажем със сигурност, че става дума за десетки загинали украински граждани, както и за украински и руски военни.* Руските войски настъпват в няколко посоки (включително от територията на Беларус), а целта им е да превземат най-големите градове в страната – Киев и Харков. Съобщава се и за взривове в руския граничен град Белгород. Следващите дни ще бъдат решаващи, тъй като Русия очевидно очаква бързо да постигне военните си цели и да принуди украинското ръководство да капитулира напълно. В същото време, въпреки отказа на Запада да подкрепи Украйна във военно отношение, нейната армия показва бойна ефективност и обявената от Путин „специална операция“ може да прерасне в пълноценна, дългосрочна война. Вече има сведения за участие във войната на наборници от руската армия, т.е. войници на възраст 18-20 години. Въпреки че досега военното ръководство се опитва да скрие това (включително от семействата на тези войници), ако това развитие продължи, това вече няма да е възможно.*
Много от западните централни медии постоянно наблягаха на вероятността от предстоящо нахлуване, докато мнозина вляво изразяваха много по-висока степен на скептицизъм. Бяхте ли изненадани от мащаба на нападението?
Аз, както и повечето коментатори в Русия, до последния момент не вярвах, че е възможно цялостно нападение срещу Украйна. Въпреки това агресивната ориентация на руската външна политика и хибридното участие на руската армия във войната в Донбас за мен бяха очевидни. Но онези западни левичари, които до последния момент представяха Русия като жертва и безспирно наричаха украинския режим „нацистки“, сега носят своя дял от отговорност за войната. И ако искат да бъдат честни пред себе си и пред своите поддръжници, трябва публично да признаят грешката си.
Какви са краткосрочните и средносрочните цели на Путин във военно и политическо отношение? Какви са намеренията на Путин в Украйна и какво се надява да постигне с инвазията от гледна точка на вътрешната политика на Русия?
Целите на Путин бяха ясно формулирани във вчерашното* му обръщение към нацията: унищожаване на украинската военна инфраструктура, принуждаване на Украйна да капитулира и замяна на нейното ръководство с режим, лоялен към Русия. Той също така обясни, че тази „специална операция“ е по принуда (т.е. Русия само се защитава чрез нападението) и има за цел да сложи край на „геноцида“ в Донбас. Самата Украйна, според него, е изкуствено държавно образувание и всъщност представлява исторически руски земи. Тази интерпретация ясно противоречи на предишната официална пропаганда, която осмиваше самата възможност за инвазия.
От гледна точка на историческия контекст в навечерието на инвазията, доколко значима беше стратегията на Путин от началото на 2021 г. за по-нататъшно консолидиране на властта и смазване на организираната опозиция?
Разбира се, политическите репресии от последната година позволиха елиминирането на организираната опозиция в страната, която сега щеше да бъде център на антивоенното движение. Освен това целта на репресиите беше да се създаде атмосфера на страх в обществото и да се потисне интересът към политиката. Въпреки това дори и сега можем да видим, че обществото е силно разделено в отношението си към започналата война и не наблюдаваме обединение около националистическата военна политика на Путин в момента.
Какво е значението на двете отцепнически „републики” Донецк и Луганск в по-широкия конфликт?
Признаването на независимостта на „републиките“ в Донецк и Луганск беше основният претекст за започване на военната операция. За тази цел сред местното население изкуствено беше създадена атмосфера на паника (включително чрез обявяване на евакуации). Важен момент беше, че границите на признатите територии не бяха ясно обозначени и откриха пряк път за настъпление дълбоко в Украйна.
Подобни статии:
Как конфликтът ще се отрази на политическата икономика в региона и извън него? Какви могат да бъдат резултатите от един продължителен конфликт?
Логиката на руските лидери при обосноваването на войната с Украйна лесно отваря възможността за по-нататъшно преразглеждане на всички постсъветски граници (тъй като и те, според Путин, са били изкуствено създадени). Това се разбира добре от лидерите на всички постсъветски републики, нито една от които не е изразила подкрепа за Русия. Дори Лукашенко, който предостави територията на Беларус на руските войски, публично се разграничи от войната и се опитва да се представи като неутрална страна в конфликта. Според изчисленията на Путин притежаването на ядрени оръжия му дава гаранция срещу военна намеса от страна на Запада в териториите, които той смята за „исторически“ руски. Затова е много трудно да се каже в кой момент ще бъде удовлетворен. Ако планът му за установяване на политически и военен контрол над Украйна бъде осъществен, това може да отвори пътя на Русия към по-нататъшно навлизане в постсъветското пространство.
В момента сме свидетели на големи протести в Русия, при които много хора са арестувани. Каква е вашата представа за настроенията на руския народ към инвазията?
За разлика от 2014 г., днес в Русия няма патриотичен ентусиазъм. Част от обществото очевидно открито се противопоставя на войната с Украйна, докато мнозинството просто вярва, че тя скоро ще приключи и Русия ще възстанови мира. Много малко са истинските реваншисти, които приветстват войната и са готови на всякакви жертви в името на геополитическия триумф на Русия. От друга страна, през дългите години на управление на Путин огромното мнозинство руснаци възприеха нагласата, че нямат възможност да повлияят на каквото и да било и че всичко така или иначе ще бъде решено без тяхно участие. Този фон на деполитизация и деморализация може да осигури пасивна подкрепа за войната за известен период от време. Ако обаче войната се проточи и икономическите и социалните ѝ последици се усетят от мнозинството руснаци, настроението им би могло драстично да се промени. Не бива да се забравя и че за Русия е много важно това, че украинците се възприемат като най-близкия народ от културна и историческа гледна точка. Също така много руснаци имат украински корени или роднини, живеещи в Украйна. Всичко това създава изключително несигурна почва за продължаващо одобрение на войната от страна на хората.
Какъв трябва да бъде отговорът на левицата извън Русия? Как трябва да оказваме натиск върху собствените си правителства и какви искания трябва да се поставят?
На първо място, трябва да поискаме прекратяване на войната в Украйна и преки преговори между Путин и Зеленски.* Необходимо е да се поиска изтегляне на оръжията в Донбас и контрол от страна на ООН. Необходимо е ясно да се каже кой започна тази война и да не се търсят никакви оправдания за нея. Всичко това не означава да се подкрепят въпросните правителства, а още по-малко блокът на НАТО. Очевидно е, че Путин е направил много, за да оправдае съществуването на НАТО и неговото укрепване в Европа. В същото време трябва да се разбере, че санкциите, насочени срещу цялото руско население, задълбочаването на международната изолация на страната – не само на правителството, но и на руското общество – могат да имат обратен ефект и да доведат до укрепване на режима.
Превод от английски: Неда Генова
Илья Будрайтскис е автор на Dissidents among Dissidents: Ideology, Politics and the Left in Post-Soviet Russia. Редовно пише за политика, изкуство, кино и философия за списанието e-flux, openDemocracy, LeftEast, Colta.ru и други издания, както и преподава в Московското училище за социални и икономически науки и Института за съвременно изкуство в Москва. Руското издание на сборника му с есета „Дисиденти сред дисиденти“ е отличено с престижната награда „Андрей Бели“ през 2017 г.
