И пандемията ли няма да предизвика промяна в здравеопазването?
„Мисля, че е добра идея да приемем пандемията като голям будилник.“ „Управлението на тази здравна криза не е добро. Лошата организация на здравната система не позволява наличните ресурси да бъдат използвани ефективно.“
Такива мнения изразиха съответно д-р Радослав Петков, рентгенолог от София, и Красимира Механджийска, медицинска сестра от Спешния център в Разлог. Заедно с Михаил Миков, юрист и излекуван от COVID-19 след болничен престой в Габрово, те бяха събеседници в първия епизод от поредицата „Пандемията от първа линия“ на сп. dВЕРСИЯ и Фондация Фридрих Еберт, посветен на здравеопазването. Поканихме ги да споделят писмено своите мисли и послания на база на проведената на 7 март 2021 г. дискусия.
Макар пандемичната ситуация в България постоянно да присъства като тема на дневния ред от вече близо година, думата се дава най-често на експерти, технократи и политически представители. В медийното пространство липсват формати, в които работници от ключовите сектори и получателите на грижа и услуги в тях заедно да обсъждат ситуацията и да търсят решения. Ние смятаме, че това са истинските експерти по въпроса, затова търсим техните мнения и се интересуваме от техните позиции в рамките на предаването.
„По време на разговора ни със задоволство разбрах, че от началото на кризата, въпреки изминалия кратък срок, лекарите ни вече са успели да се научат как да се справят с болестта. Това за пореден път показа, че те са достатъчно компетентни специалисти и трябва да им вярваме и да уважаваме труда им,“ смята г-н Миков. „Колегите вече имат наблюдения и опит върху развитието на заболяването и неговото лечение,“ потвърждава г-жа Механджийска.
„За сметка на това лекарите и медицинските специалисти намаляват катастрофално. Тук в провинцията достъпът до медицински грижи е затруднен. Общопрактикуващите лекари не са достатъчни да обхванат населението 24/7. Долекарски практики липсват. Неотложна помощ не може да бъде предоставена. Спешна помощ е изправена пред задачата да поеме функциите на звената, които липсват в системата.“
Същевременно „недостигът на лекари и специалисти по медицински грижи не започна на 07.03.2020, когато беше регистриран първият случай на COVID-19 в България,“ допълва д-р Петков. „Това се отнася и за недофинансирането на здравните заведения в провинцията (основно на общинско подчинение), което доведе до масова миграция на медицински персонал към големите градове и „обезлюдяване“ на здравната система в много области. Пренебрегването на епидемиологията и инфекциозните болести за сметка на „по-печеливши“ специалности също не е от лани. Така се оказахме с инфекциозни отделения без инфекционисти и РЗИ без епидемиолози. И не само това – колко са пулмолозите в България? Колко са, ако щете, са патолозите?“
Подобни статии:
Проблемът със системния недостиг на кадри в здравеопазването многократно е поставян ребром от работещите в сферата. Страната ни има едни от най-ниските стойности на медицински специалисти на глава от населението. Още към 2018 г. в системата на болничната помощ има недостиг от близо 30 000 медицински специалисти. Средната възраст на медицинските специалисти у нас е 58 години или както го постави г-жа Механджийска по време на дискусията на 7 март: „Аз съм на 55 години и минавам за млада сестра“. Мнозинството от младите кадри избират да работят в Западна Европа заради по-високото заплащане. По колективен трудов договор една медицинска сестра трябва да взема стартова заплата от 950 лв., но договорът няма задължителен характер за всички болници. Съответно в общинските болници и особено в малките населени места заплатата на сестрите върви често с 20-30 лв. над минималната за страната.
Резултатите от ниското заплащане и липсата на кадри станаха печално видни в репортаж на БНТ от COVID-19 отделението в Пирогов през октомври 2020 г., където една сестра и един лекар (специализант) отговарят за 50 болни. В рамките на дискусията Красимира Механджийска наблегна, че това далеч не е единичен случай: масово медицинските специалисти обгрижват по 30 и повече пациенти сами на смяна, а повечето от тях работят на две или дори три места, за да се справят финансово. Или с други думи: здравната грижа в България е паднала до голяма степен на плещите на претоварени до изнемогване жени в предпенсионна възраст със заплащане близко до минималното.
Кадровото положение при лекарите е малко по-добро, но недостигът въпреки това е остър. По данни на Българския лекарски съюз 5000 лекари са напуснали България за последните 10 години, а всеки втори лекар у нас е на възраст над 51 години. Стартовите заплати за млади специализанти са малко над 1000 лв. При това положение никак не е чудно, че те избират масово да заминат за Западна Европа, особено Германия, където стартовата заплата за лекар може да бъде 3500 евро.
Г-н Миков осъзнава мащаба на проблема по начин, по който медиите досега не са давали да се разбере достатъчно ясно. „Чутото по този въпрос е обезкуражаващо,“ смята той. „Необходима е реална, работеща стратегия за обучение на медицински кадри, и след това те да бъдат мотивирани да останат да работят в страната – и не само в столицата.“
Като активна участничка в протеста на медицинските специалисти, протичащ вече повече от две години без никаква поета отговорност от страна на правителството, г-жа Механджийска коментира ролята на медицинската сестра у нас така: „тя е сведена до изпълнител на процедури, назначени от лекарите. Моят опит в чужбина показва, че там, където на сестрите е предоставена роля на организатори и комуникатори, лекарите могат да използват много по-пълноценно медицинските си познания и умения, без да губят време и усилия за организация на работата. Благодаря на д-р Петков за изказаното от него мнение за положението на медицинските специалисти у нас.“ Едно от ключовите решения, на които протестът набляга и г-жа Механджийска припомня, е „задължителен национален рамков договор и задължително минимално заплащане според специалностите в сектора,“ за да се спре текучеството на кадри поради унизителни възнаграждения.
Обратно на дисбалансите между различните болници според формата на тяхната собственост и управление, участниците в разговора са категорични. Според Красимира Механджийска „обществените болници поеха тежестта на кризата. Частните болници имат възможност да избират кого да лекуват и от какво. Имат възможност да филтрират пациентите чрез предлагане на услуги с високи цени. Общинските болници по мое наблюдение са ръководени от несменяеми директори, свързани с определени групи от властта, имащи хора по места. В провинцията нещата са поставени на кланова основа. Често персоналът на такива болници е на близки до основните заплати, а няколко души от ръководството са повече от добре платени.“ „Да се обърне внимание и на материалната база,“ допълва Михаил Миков, „като няма диспропорции между различните структури – както каза г-жа Механджийска, сградата на болницата в Разлог да е в добро състояние, а съседната, ползвана от Спешна помощ, с падаща мазилка.“
Д-р Петков предлага още по-болезнен аргумент: „пандемията не създаде нови структурни проблеми – тя просто извади на показ дефекти, които „щастливо“ си съществуваха от край време. В моята сферата това е превръщането на здравето в стока, а на здравеопазването – в бизнес. Последствията – разпределение на ресурсите с оглед максимизиране на печалбата, а не на обществения интерес, и оттам ограничен достъп до здравеопазване за широки кръгове от населението и неглижиране на ред аспекти от общественото здраве. Всичко това се виждаше с просто око и преди пандемията.“
Така например можем да обърнем внимание на факта, че по отчети на здравната каса за 2018-2019 г. частните болници в страната получават 33% от бюджета на НЗОК, държавните – 28%, областните – 18%, а общинските – едва 15%. На практика най-голям дял от осигуровките ни отива за финансиране на частни болници, а общинските са най-губещи. В частни болници обаче традиционно могат да си позволят лечение по-малка и по-заможна част от населението. Получава се ситуация, в която всички плащаме най-много за издръжката на частните болници, но само едно малцинство може да се възползва от грижа в тези заведения. В същото време частните болници могат да подбират в кои области да се специализират, така че да вземат повече средства по доходоносни клинични пътеки – нещо, което държавните и общински болници не правят. Неравенствата са и регионали. Така например средният разход за болнична помощ на осигурено лице към 2018 г. е 283 лв., но в София той е над 400 лв., а в Перник – едва 100 лв. Това означава, че пропорционално по-голяма част от средствата за здраве са концентрирани в столицата и други големи градове, а по-малките населени места са отново на опашката.
Все пак са налице и някои по-специфични проблеми, които пандемията разкри и г-жа Механджийска вижда в практиката си: късно създаденият единен координационен център за епидемията; липсата на контрол и организация за нуждите на лечение на инфекциозни заболявания; липсата на помещения за изолация (предвидени при строежа на сградите, но отдавна загубили тези функции).
„Тази пандемия беше тест, който не беше издържан,“ смята тя.
Специално помолихме участниците в разговора за техните послания и решения за бъдещето, що се касае до системата на здравеопазването. На първо време, смята г-н Миков, „ние като общество можем да помогнем с поведението си поне да не я претоварваме. Ако всеки един от нас повярва и приеме, че има такава болест, не я неглижира, спазва противоепидемичните мерки – маски, дистанция, хигиена, колкото и да са ни омръзнали от безкрайното повтаряне, – ще можем да не претоварваме рязко системата.“ А за същинските политики говорят специалистите. Г-жа Механджийска продължава аргумента на д-р Петков и на първо място поставя премахването на комерсиалната ориентация на здравеопазването. Това е и искане номер едно на протеста на медицинските специалисти: да бъде премахнат статутът на болниците на търговски дружества. Наместо това финансирането им трябва да е бюджетно. От там насетне тя предлага ефективен финансов, етичен и хигиенен контрол; единна информационна система и единен координационен център за спешна помощ; връзка между различните звена в системата, включително сътрудничество между университетските и общинските болници за подобряване обучението на лекарите и медицинските специалисти и повече възможности за специализация в провинцията под ръководството на специалисти от университетски болници; онлайн системи за обучение и сътрудничество; финансови и други стимули за желаещите да специализират и възможност сестрите да придобият квалификация на фелдшер (лекарски асистент).
Не пропускаме да питаме коя е тази митична първа линия, какво означава тя, кои са хората на нея. Д-р Петков, препращайки към изказване на г-жа Механджийска, пише:
„Мисля, че Красимира беше най-точна – този израз не създава друго, освен разделение. Хората „на първа линия“ по време на пандемията са същите, които бяха на първа линия и преди нея – тези, които с труда си създават блага и осигуряват „въртенето на земята“, та дори с риск за здравето и живота си. Мигар нямаше епидемични взривове в училищата, в офисите на държавната администрация, в претъпканите шивашки цехове и преди 2020 г.? Нямаше ли „изгорял“ поради претоварване медицински персонал и преди? Може изразът да е някакво закъсняло признание на заслуги, обаче признание не е достатъчно. Нужни са промени.“
Запис от цялата дискусия можете да гледате тук.
