Политическа икономия на Еврозоната. Общ преглед
Шукри Шукри
Когато на извънредно правителствено заседание на 12 юни 2020 г. кабинетът прие решение Българската банка за развитие (ББР) да изкупи акциите на Първа инвестиционна банка (ПИБ), емитирани за увеличаването на капитала на банката, за да влезем в „чакалнята за еврозоната“, на дневен ред започна да се поставя все по-настойчиво въпросът за перспективите на България в рамките на валутния съюз на Европа. Отвъд дебата за лева срещу еврото, националният суверенитет срещу глобалните финансови елити, следва да се даде политикономически и институционален контекст на това членство и каква съдба то предначертава пред капитала и труда у нас.
Медийно-политическото шоу на партийния и информационен псевдо плурализъм в България окарикатурява сложните производствено-разменни отношения и тяхната национална и наднационална юридическа рамка, характеризиращи Европейския съюз (ЕС) като квази федеративен съюз. Журналистическите дилетантски клишета от типа на „получаваме пари от Европа“, „Европа дава пари за…“, „Европа не ни иска“, „Европа ни одобри“ създават в родното обществено мнение впечатлението, че ЕС е вездесъща патриархална глава, която дидактически наставлява, снизходително поощрява, студено наказва и щедро награждава. Темата произвежда богато разнообразие от невежество – националистическа параноя, изострени балкански комплекси на столичната дребнособственическа псевдоинтелигенция и скептичен нихилизъм измежду обикновения работник.
Този текст ще разгледа в първата си част динамиката на производствено-разменните отношения между отделните държави „в чист вид“ – т.е. без да се взимат предвид надстроечните политически, юридически, институционални суперструктури на ЕС. Последните не влияят на основния характер на тези производствено-разменни отношения по определящ начин, а по-скоро възпроизвеждат и узаконяват условията на фундаментална неравнопоставеност, характеризиращи тези отношения и улесняват и ускоряват тенденциите, породени от структуроопределящите противоречия на тези производствено-разменни отношения. Тези подтеми ще са предмет на втората част на статията.
Производствено-разменни отношения в Еврозоната
Ще разгледаме отделните предприятия в рамките на една държава членка на еврозоната като един съвкупен производителен капитал, който се намира в стоково-разменни отношения с друг производителен капитал на друга държава членка (така или иначе отделните държавни членки на еврозоната са в тесни разменни отношения). Отделните капитали в рамките на ЕС притежават различна степен на производителност и съответно различна норма на печалба (това е политикономическият факт, който стои в основата на разграничението между „ядро“ и „периферия“ в ЕС, цинично наричана PIGS – абревиатура, съставена от имената на Португалия, Италия, Гърция, Испания). На тази дивергенция в конкурентоспособността на отделните национални икономики се дължат в общи линии отделните норми на печалби между отделните съвкупни капитали – „тъй като в различните сфери на производството капиталите, разгледани процентно – или еднакво големи капитали, – се разделят нееднакво на постоянни и променливи елементи, привеждат в движение нееднакво количество жив труд и следователно произвеждат нееднакво количество принадена стойност, а оттам и печалба“*. Различната производителност на труда, различията в скоростта на оборота на капитала и на нормата на принадена стойност дават различна норма на печалба между различните капитали. Първенците във водещите отрасли и тези с по-развитото си техническо ниво реализират индивидуална печалба по-висока от средната норма на печалба и по този начин печелят в конкурентната война*. Под идеологическите политически надслови за сътрудничество и наднационална правна рамка за евроинтеграция производствено-разменните отношения между отделните държави се осъществяват изцяло като отворени пазарни отношения на конкуренция между частни капитали, където колкото е по-висок органичният състав, по-голяма скоростта на оборота и по-интензивна експлоатацията на труда (извличането на принадена стойност) на един капитал, толкова повече той засилва неравното си положение спрямо друг капитал, който е с по-нисък органичен състав, по-малка норма на принадена стойност и по-бавен оборот. По този начин отношението на присвоената маса принадена стойност към вложения капитал е различно, нееднакво със същото отношение на всички други капитали. Капиталът с по-висок органичен състав акумулира относително повече от съвкупно произведената маса принадена стойност в сравнение с капитала с по-нисък органичен състав.*
Надстроечна структура на производствено-разменните отношения в Еврозоната
Гореописаният процес на натрупване на съвкупна принадена стойност от капитала с по-висок органичен състав е по същество това, което в политикономията се разпознава като тенденция към централизиране на капитал. В ЕС този процес протича като натрупване на принадена стойност към „ядрото“ за сметка на „периферията“. Един бърз поглед върху платежния баланс на Германия от една страна и състоянието на Гърция, Италия, Испания от друга ни дава нагледен пример:
Подобни статии:
Съвсем не е случайно, че от 1999 (когато започва първоначалното постепенно въвеждане на Еврото сред първите членове на валутния съюз) до 2009 (“дълговата” криза в Еврозоната) се наблюдава обратна зависимост между натрупването на стойностен излишък по платежния баланс на Германия и задълбочаване на дефицита по платежния баланс на периферните държави. С настъпването на финансовата криза и отслабването на икономиката в Еврозоната от 2009 излишъкът по платежния баланс на Германия продължава да нараства, но този път в разменните й отношения отвъд съюза най-вече благодарение на обезценяването на Еврото от 2009 до 2015 г. С други думи единната валута е средство за доминиране на Германия във вътрешно-разменните й отношения с останалите държави-членки до 2009, но същевременно с това евтиното евро благоприятства износа на Германия след 2009 в обмена извън ЕС, когато отслабва вътрешното потребление в ЕС в резултат на кризата.
Ефектите от дивергенцията в конкурентоспособността на отделните национални икономики на държавите членки се усилват в условия на единен валутен съюз, чиято институционална структура осигурява безпрепятствено и ускорено тенденцията на централизиране на собствеността в рамките на ЕС. В самата основа на съюза стоят четирите ключови принципа, характеризиращи го като неолиберален проект – свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора (работна сила). Тази свобода позволява на описания модел на натрупване на принадена стойност от „периферия“ към „ядро“ да се осъществява в „чиста форма“, т.е. без да бъде възпрепятствана от форми на капиталов контрол, мита, визи, валутен суверенитет и т.н.
Централна роля във валутния съюз на Европа заема Европейската централна банка (ЕЦБ), чиято институционална задача е да запазва стойността на еврото и да поддържа ценовата стабилност. Тъй като ЕЦБ не функционира като типична централна банка на национален суверен, който да притежава фискална независимост, тя няма мандат за търсене на пълна заетост за разлика от други централни банки като Федералния резерв в САЩ. Липсата на централизирана власт за разпределяне на фискални ресурси в ЕС значително ограничава способността на ЕЦБ да реагира на кризи. Банката е едноличен суверен в провеждането на парична политика и предприемане на мерки за регулиране на цената на еврото – в тази връзка държавите членки губят един от основните инструменти, чрез които една държава може да отстоява суверенитета си в търговски отношения с други държави, а именно обезценяване на националната валута за подобряване на конкурентоспособността на износните стоки. По този начин капиталът с по-висок органичен състав засилва неравностойното си положение при обмена с капитала с по-ниска производителност и усилва ефектите на конкурентоспособността в полза на „ядрото“.
Във връзка с фискалната политика основна функция по поддържането на стабилността на европейската валута изпълнява Пактът за стабилност и растеж, въведен през 2012 г. в отговор на дълговата криза в Европа. Пактът привежда в действие критериите за конвергенция от Маастрихт и се спазва и от държавите, които не са членове на валутния съюз (вкл. България). Критериите ограничават местните правителства в поддържане на 3% бюджетен дефицит и 60% дълг. Целта на тези изисквания е отново поддържане на стабилността на еврото. Ограничаване на фискалния суверенитет по същество не позволява на местните правителства да се впускат в бюджетни разходи за инфраструктурни и социални нужди от всякакъв тип. Пактът е насочен към “постигането на стабилна фискална позиция” – правно-политически евфемизъм на това, което на експертен жаргон се познава още като “постна пица”, както заяви бившият министър на финансите Симеон Дянков през 2010 г.
Цялостният процес на капиталистическо възпроизводство в рамките на Евросъюза протича като процес на усвояване на принадена стойност в условия на конкурентни производствени и разменни отношения между капитали с различни органични състави и производителност. Добавяйки към това една институционална рамка, която ограничава паричните и фискални инструменти за противодействие на това натрупване, не е изненада, че в рамките на Еврозоната може без особена експертна проникновеност да се наблюдава тенденцията на централизиране на капитала към индустриално силното „ядро“. Резултатите са постепенна деиндустриализация на „периферията“ и преориентирането ѝ към непромишлени сектори като туризма (Гърция, Италия, Испания, Португалия – PIGS). Ниските или отрицателни норми на печалба на капиталите на периферията, изразяващи конкурентоспособността на националните им икономики, водят до задълбочаване на дефицитите по текущите им сметки. Финансирането на тези дефицити чрез външни капиталови потоци под формата на кредити (идващи предимно от ядрото) естествено увеличава и публичните им дефицити. В условията на такава структурна слабост местните правителства на периферните държави успяват да поддържат фискална стабилност най-вече чрез дисциплиниране на работническата класа под формата на стриктни остеритетни мерки. Именно такъв беше ходът на събитията след 2010 г., когато се прояви дълговата криза в ЕС в Гърция.
Ситуацията днес
В контекста на така описаните производствено-разменни отношения и тяхната правна и институционална надстройка не е особено учудващо общото състояние на България днес. Протичащото от 30 години насам деиндустриализиране се ускори неимоверно с влизането на България в ЕС. Ефектите от дивергенция в конкурентоспособността между периферията и ядрото на Европа възпроизвеждат ускорено тенденцията на централизиране на собствеността в рамките на валутния съюз и поддържащите го рестриктивни фискални изисквания, постигани за сметка на социално-икономическите права на нискодоходните обществени слоеве и уязвими групи чрез репресивен остеритет. В Гърция интензитетът на ограниченията на тези социално-икономически права се засили с условията по bail-out програмите, наложени от Тройката (Европейската комисия, ЕЦБ и Международния валутен фонд). В момента, в който дълговата криза се прояви отново в периферията на Еврозоната, същото може да се очаква и в Италия, Португалия, Испания и/или др. Не е пресилено да се заключи, че периферията на Европа се очертава като форма на съвременна неоколония на ядрото. Това е Европейският съюз, в който местните български политически елити и пригласящата им прозападна буржоазна интелигенция усилено интегрират България повече от десетилетие.
Антагонистичната форма на производствено-разменните отношения на Евросъюза в следващите няколко години ще изострят евроскептицизма сред работническите класи и пролетаризираните дребнособственически съсловия в периферията на ЕС. На дневен ред на класовата борба в периферията ще е въпросът кой ще яхне тази вълна – националистическата реакция или прогресивното ляво.
