На 11 юли, в края на третия ден на протестите в страната премиерът Бойко Борисов направи обръщение от Facebook, в което заяви, че „сложихме България там, където й е мястото – сред най-развитите, най-богатите, най-белите държави в Европейския съюз“. Определението „бели“ беше използвано като разграничителен критерий няколко пъти и предишния ден на брифинга на Министерски съвет по повод влизането на България в „чакалнята“ на Еврозоната.

До колко това са преднамерени демагогски трикове, проява на невежество или безвкусна демонстрация на раболепие пред бюрократичния елит на „белите“ държави на Европа няма да бъде непосредствена грижа на този анализ. Но това, което ще разгледаме, е цялостният политически фон, на който се разиграват събитията от последните 2 месеца в сърцевината на Еврозоната.

Докато пандемията от коронавирус затваряше една икономика след друга, еврозоната трябваше да реагира бързо, за да не загине. По какъв начин отговори Европейската централна банка и какво се промени във функционирането на паричния съюз, ще разгледаме в редовете по-надолу.

Край на остеритета – край или утвърждаване на германската хегемония

Когато пандемията COVID-19 предизвика мащабен трус в икономиката на Европа, Европейската комисия (ЕК) веднага прикани Съвета на ЕС да одобри заключението да се активира общата клауза за дерогация на Пакта за стабилност и растеж (ПСР).

Събитието е от изключителна важност и даде ход на процеса на траснформиране на рамката, в която ще функционира еврозоната оттук нататък. ПСР като инструмент е фундаментът, върху който досега стоеше икономическата политика на Еврозоната и който съществува от финансовата криза от 1997 г. ПСР привежда в действие критериите за конвергенция от Маастрихт – граници на бюджетни дефицити и държавни дългове на страните членки в респективно 3% и 60% от БВП и 2% нива на инфлация.

Фискалните рестрикции, конвергирането на инфлационните нива и забраната на Европейската централна банка (ЕЦБ) директно да финансира бюджетни дефицити на правителствата на държавите в Еврозоната на практика създадоха регулаторните основи, върху които за две десетилетия германската експортна индустрия се превръща в хегемон във вътрешния пазар на Еврото за сметка на периферията. Наред с това доминацията на немския капитал на европейския пазар е преди всичко доминация на капитала върху труда във вътрешната класова динамика на Германия от падането на Берлинската стена до днес. От въвеждането на единната европейска валута насам конкурентното надмощие на Германия е не толкова заради увеличаване на производителността на труда, колкото потискане на растежа на номиналните разходи за единица труд през първото десетилетие на XXI век – забележителни промени в баланса капитал-труд, реализирани от социалдемократическото правителство на Герхард Шрьодер чрез Агенда 2010 и реформите на Харц.

Тази идилия на солидарност и евроинтеграция всъщност се оказва исторически провал за периферните държави на Европа. В условия на валутен съюз, ограничения на ПРС и липса на фискален федерализъм,  ефектите на дивергенция в конкурентоспособността между ядро и периферия се възпроизвеждат в разширен мащаб. Икономическият модел на еврото за две десетилетия даде възможност на ядрото да натрупа излишъци по платежния си баланс в обратна зависимост на текущите дефицити по периферията. Тези излишъци в ядрото се “рециклират” под формата на външни капиталови потоци към периферията (предимно като кредити от немски и френски търговски банки и незначителна част като преки чуждестранни инвестиции). Неустойчивият модел на валутния съюз бе разобличен в цялата си същност по време на “дълговата” криза от 2011. В политикономически смисъл еврозоната не е нищо повече от неолиберален рай от регулации, които улесняват акумулирането на печалби от ядрото за сметка на периферията.

Какви са обаче последствията от отмяната на ПРС?

Суспендирането на пакта даде възможност на държавите-членки да се отклонят от бюджетните задължения, които досега се спазваха. Тази изключително рестриктивна рамка, чиято цел трябваше да „стимулира силен устойчив растеж, който води до създаване на работни места“ и който не даваше възможност на правителствата да участват по никакъв начин в стимулиране на икономиките си, с лека ръка бе дерогиран от Съвета на ЕС.

Това освободи пътя на националните правителства към борба с последствията от локдауна, предизвикан от пандемията от ковид, чрез държавни помощи по смисъла на чл. 107 от ДФЕС на принципа „всеки за себе си“. За целта ЕК прие Временна рамка, съгласно която се одобряват огромни средства за подкрепа под формата на преки безвъзмездни средства, държавни гаранции за заеми, публични заеми за дружествата и др. Към момента на писане ЕК е одобрила чрез Временната рамка държавни помощи от близо 1.9 трлн евро. От тях 1.0 трлн са държавните помощи, с които Германия подкрепя своята икономиката под формата на различни схеми за гарантирани от държавата заеми за  реалния сектор, рекапитализация на дружества, схеми за подкрепа на предприятия. 320 млрд. е размерът на държавните помощи във Франция и 300 млрд. за Италия, остатъчните трохи за дъното на опашката. В условията на увеличаващо се неравенство в конкурентоспособността между ядро и периферия за две десетилетия еврозона сега с отмяната на ПРС и държавните помощи ще се нанесе последният удар върху южната периферия – с други думи белите ще станат още по-бели, периферните още по-периферни.

ЕЦБ – солидарното даване на заеми

В същото време в средата на март ЕЦБ инициира Pandemic emergency purchase programme (PEPP), програма за изкупуване на държавни и частни дългове в размер 750 млрд, за да удовлетвори необходимостта от ликвидност и предотврати дефолти в цялата банкова система.

PEPP програмата на ЕЦБ не е нищо повече от краткосрочно разрешение, „печатане“ на пари и инжектиране на още кредит в паричната маса. Условията, при които ЕЦБ може да изкупува държавни и частни дългове по тази програма е логическо продължение на процес, започнал по време на мандата на предишния председател на банката Марио Драги – отхлабване на регулаторните рестрикции, при които ЕЦБ може опосредено да финансира дефицитите на периферните държави. Преди одобряването на следващия седемгодишен бюджет и  фонда за възстановяване от пандемията на 21 юли, свободата на маневриране на банката при така отхлабените рестрикции беше и си остава основната политика, която спасява периферните държави и разпада на еврото на този етап.

Изкупуването на държавни облигации по тази програмата не е пропорционално на участието на централните банки на държавите-членки в капитала на ЕЦБ – това е значително отдалечаване от първоначалната компетентност на банката, така както е уредена в Договорите за ЕС, което и провокира ордолиебралната опозиция.

Федералният конституционен съд и ордолибералната опозиция

Въпреки ширещата се пандемия, опозицията срещу каквата и да е форма на солидарно разрешение на кризата се прояви в най-заплашителния си вид на 5 май, когато Федералният конституционен съд на Германия се произнесе срещу програмата на ЕЦБ. Правният спор засягаше непряко PEPP програмата на ЕЦБ и пряко Public Sector Purchase Programme (PSPP) от 2015. PSPP наред с PEPP имат жизнено важна роля за поддържане на еврото и предотвратяване (отлагане) на имплозия на периферията и оттам на цялата еврозона. По PSPP от 2015 до днес ЕЦБ е изкупила дългове за около 2.2 трилиона евро – това е най-голямата досега програма за количествено разхлабване* на ЕЦБ.

Ордолибералните догматици, свързани с консервативните бизнес кръгове, чиито политически представители в Германия са крайнодясната AfD (Alternativ fur Deutschland), системно оспорват PSPP програмата на ЕЦБ както пред Конституционния съд, така и пред Съда на Европейския съюз, от самото й начало. Основното им възражение е, че програмата за количествено разхлабване на ЕЦБ представлява монетарно финансиране на дефицитите по периферията. Чрез действията си ЕЦБ надхвърля компетентността си такава, каквата е уредена в договорите на ЕС.

Какво провокира тази вътрешна опозиция срещу ЕЦБ от самото ядро на ЕС?

Ордолиберализмът е специфична форма на неолиберализъм, който е идеологическата обвивка на интереса на едрия германски индустриален капитал. Той почива върху две основи – централна банка, чиято единствена задача е да поддържа ниска инфлация и ценовата стабилност и заедно с това забрана да финансира бюджетни дефицити на правителството. Институционалната основа на ЕЦБ следва модела на Бундесбанк – изцяло деполитизирана и независима институция от недосегаеми технократи, чиято ексклузивна роля е да поддържат стабилна валута/ниски нива на инфлация. Това стриктното разграничение между парична и фискална политика на практика създава материални условия за изменение на баланса капитал-труд изцяло в полза на капитала в рамките на националните държави и в съюза като цяло.

Оттам и възмущението на одролибералната дясна реакция. Решението от 5-ти май на Федералният конституционен съд на Германия допълнително заплаши разклатените основи на еврозоната, с което усили опасенията от дезинтеграция на съюза. С решението си съдът постанови, че ЕЦБ нарушава принципа за пропорционалност – т.е. с програмата си за количествено разхлабване централната банка на съюза надхвърля компетентността си да поддържа еврото само чрез парична политика. Измежду редовете на решението прозира основният наратив, че периферните държави сами са си виновни за дефицитите и не е работа на ЕЦБ да финансира опосредено тези дефицити посредством програмите за количествено разхлабване – тези мерки действат непоощряващо за фискалната дисциплина сред периферните държави за сметка на немския данъкоплатец.*

Конституционният съд постанови, че Бундестагът и Бундесбанк в рамките на 3 месеца трябва да предприемат действия, които да осигурят спазването на принципа на пропорционалността oт страна на ЕЦБ или в противен случай Бундесбанк трябва да излезе от програмата за изкупуване на държавни облигации. В решението ясно се чува ехото от строгия тон на ордолибералните кръговете в Германия.

Погрешно се изтълкува от част от медиите в България, че това предвещава откъсване на Германия от еврозоната. Както беше разгледано по-горе, еврозоната  е институционален механизъм, който улеснява натрупването на печалби от индустриалния експортно ориентиран капитал на Германия и условие за немска хегемония във вътрешния пазар на валутния съюз. Зад маската на арбитър между пестеливата четворка и PIGS периферията, Ангела Меркел и политическият естаблишмънт зад нея са готови на компромиси, за да спасят единния пазар на еврото, дори и с цената на трохи от фискална солидарност – както и стана ясно на 21 юли с приключването на преговорите по седемгодишния бюджет и фонда за възстановяване.

Тази теза намира потвърждение на 2-ри юли, когато Бундестагът гласува в подкрепа на доводите на ЕЦБ за нуждата от програмата за изкупуване на държавни облигации. Решението на парламента беше подкрепено от широка коалиция, начело с християндемократите. Bloomberg правилно отбелязва, че политическият естаблишмънт на Германия (четете едрата експортно ориентирана индустрия и немските банки – бел. моя) има намерение да поддържа еврозоната.

Съвсем в съзвучие с тази логика на развитие на събитията ЕЦБ няколко дни по-късно разшири – не,  удвои! програмата за противодействие срещу падемията (PEPP) за изкупуване на държавни облигации до 1,35 трлн евро – безпрецедентно увеличаване на паричната маса в рамките на едва няколко месеца.

Разбира се това съвсем не означава, че решението на Конституционният съд на Германия не отваря пътя за нови опити на крайнодясната вътрешна опозиция да оспорва всякакви мерки на солидаризация на паричната и фискална политика на институционално ниво. Рискът от дезинтеграция не може да се подценява и събитията ще се развият според баланса на силите. Не бихме си позволили разбира се и твърде конкретни прогнози, защото продължителността на пандемията на този етап е твърде непредсказуема. Но блокът от финансовата и индустриална олигархия на Германия и Франция към този момент успява да надделее. Именно в негов интерес протече процесът на отслабването на регулаторните механизми на икономическата политика на евросъюза, въпреки консервативния отпор на вътрешната опозиция и опозицията на пестеливата четворка.

Точно в условията на този баланс на силите в Европа се разгърнаха и събитията около предложението на Комисията и преговорите за Фонда за възстановяване и бюджета на ЕС, които приключиха на 21 юли. Размерът на бюджета и  нетните фискални трансфери, които се изискват от държавите-членки, е чисто и просто най-изгодният компромисен вариант за блока на финансовата и индустриална олигархия на ядрото на ЕС за поддържане на валутния съюз – поне засега. Това не са тенденции, които ще са в полза на периферните държави – напротив.

Транформираната Еврозона и неразрешените противоречия

От началото на пандемията до днес рамката, в която функционира еврозоната се промени значително.

1.     отпадането на фискалните рестрикции на ПРС
2.     огъвкавяване на ограниченията, при които се оказват държавните помощи по чл. 107 ДФЕС
3.     разхлабването на ограниченията, при които ЕЦБ може да финансира индиректно дефицитите по периферията
4.     липса на регулаторна рамка за справедливо фискално разпределение и солидарно поемане на задължения по заемите

Проследените в статията събития дадоха насока на условията, в които ще функционира еврозоната оттук нататък – вместо рестрикциите и правилата на традиционния ордолиберализъм, ще наблюдаваме един освободен от регулации механизъм, основан на преговори между национални държави и взимане на ad hoc решения, изцяло зависещи от (дис)баланса на силите между тях. Играта на компромиси и изнудване ще се осъществява в директен face off без ясна регулаторна рамка, институциите и правилата ще губят все повече значение и ще лъсне истинската същност на евроинтеграцията, каквата е било от самото й начало – модел за утвърждаване на йерархия между държави и партикуларизиране на европейската работническа класа в полза на евро капитала. С други думи – същото като преди, но вече без маските на институциите и регулациите.

Антагонистичната форма на усвояване на печалби на ядрото за сметка на периферията създава неразрешимо противоречие – мотивът за печалби на ядрото ускорява центростремителните тенденции на интеграция на периферията като същевременно сам подкопава основите на самия пазар, създавайки условията за дезинтеграция. Класически пример за противоречие на капитализма.

Автор: Шукри Шукри

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments