Еврото е социалната сплав
Интервю на Лени Бенбара с Мишел Алиета и Никола Льорон за Le vent se lève от 14 февруари 2019
Le Vent Se Lève („Вятър задухва“) е независима, алтернативна френска онлайн медия, създадена през 2016 г. Списва се от около 60 сътрудници на доброволни начала. Представя „определена идея за лявото“ и се бори срещу крайната десница чрез идеи и голяма активност в интернет пространството. – Бел. прев.
През 2017 г. Мишел Алиета и Никола Льорон публикуват книгата Двойна демокрация, в която обсъждат нерешените въпроси на европейския проект и неговите политически провали. Вместо да анализират залога с чисто технически понятия, те се връщат към една автентична европейска политикономия. Изхождайки от фин анализ на проблемите на еврозоната и на липсата на европейско политическо измерение, те формулират позитивни предложения за излизане от кризата чрез установяване на „двойна демокрация“, която не противоречи на суверенитета на държавите членки. Две години по-късно и в навечерието на европейските избори решихме да обсъдим с тях доколко е уместен този подход в условията на задълбочаваща се криза в Европейския съюз.
LVSL: Наскоро отбелязахме двайсетата годишнина на единната валута. Къде се намира сега еврозоната? Възможно ли е явлението евро-дивергенция да предизвика сгромолясването ѝ?
Мишел Алиета (МА): Трябва да разберем защо се получи евро-дивергенция и затова преди всичко да разберем кои динамики през 80-те години позволиха да се стигне до решението за създаване на еврото, но и до противоречието, което то предизвика, по-специално от позицията на Франция. Онова, което трябва да си припомним за 80-те години, е цунамито – истинска икономическа контрареволюция, предизвикано от идването на власт на Тачър и Рейгън, превърнало се в синоним на непознатия дотогава нито в САЩ, нито другаде, неолиберализъм. Американският политически либерализъм, наблюдаван от Алексис Токвил, няма нищо общо с неолиберализма, който се заражда тогава. Токвил поставя акцент върху контролната власт на правосъдието, на медиите и на разпределението на политическите отговорности между федералната държава и федералните щати. За неолиберализма, напротив, основна характеристика е твърдението, че държавата е пречка и че финансовият пазар трябва да управлява икономиката в нейната цялост. Ролята на държавата е сведена до суверенните ѝ функции.
Подобни статии:
Когато Митеран идва на власт , Франция е в пълно противоречие с неолиберализма. Докато в англоамериканските държави се провеждат рестриктивни икономически политики, Митеран идва с проект за индустриализация на страната по внушение на Жан-Пиер Шевенман и замислен въз основа на институционалните инструменти, с които разполага, защото той е национализирал всичко: както финансовия сектор, така и повечето от големите предприятия от промишления сектор. По това време на мен и Робер Боайе ни беше възложено да разработим понятието „център за конкурентоспособност“. Проблемът с несъответствието веднага излезе наяве – Франция беше поставена в затруднено положение на макроикономическо равнище поради значителния ѝ външнотърговски дефицит и огромния натиск върху валутата ѝ. Ние вече бяхме в Европейската валутна система (ЕВС). Обратът за Франция настъпи на 1 март 1983 г., когато Митеран свика икономистите по препоръка на Жак Атали (аз присъствах на това заседание). Какво да се прави? Да излезем ли от ЕВС или да останем? Митеран взе решението за оставане в ЕВС след значителна девалвация, последвана от смяна на курса в политиката и прикачване към германската марка. Франция влезе в конкурентна дефлация и никога не излезе от нея.
LVSL: Каква беше Вашата позиция по това време?
MA: Моята позиция беше за значителна девалвация без излизане от ЕВС, но със заемане на силна конкурентна позиция поради масивната девалвация. Трябваше най-вече да продължим с визията на Шевенман и да развием центровете за конкурентоспособност. След като беше взето решението да следваме германската марка, Франция постепенно се вля в неолибералния калъп. Това стана на два етапа: през 1986 г. с първите приватизации и после през 1995 г. с пълния отказ от собственост на капитала на големите предприятия, които Баладюр искаше да изгради като твърди ядра чрез институционални инвеститори, т.е. основно застрахователни компании. С навлизането на пенсионните фондове и фондовете за рискови инвестиции акционерният състав бързо стана международен. За десет години бяхме влезли в англоамериканската система.
На европейско равнище възстановяването на Европа тръгна в британска насока с Единния европейски акт от февруари 1987 г., с който продължихме интеграцията във финансовата област. Единният акт е изцяло неолиберален, тъй като по това време на валутата се гледа като възлагане на властта на финансовия сектор с цел намаляване цената на сделките. Точно тогава се създава групата на Делор, в която и аз участвам. Финансовият сектор трябваше да стане направляващият лост на бъдеща Европа.
Тогава дойде вторият шок – обединението на Германия. Митеран искаше на всяка цена да привърже Германия към Европа чрез това, което е от първостепенна важност за германците, а именно валутата. Хелмут Кол беше съгласен, но при условие че новата парична единица, еврото, притежава характеристиките на германската марка. Обаче немският ордолиберализъм е коренно различен от англоамериканския неолиберализъм. Ордолиберализмът, който е разработен от Франкфуртската школа, е доктрина, която няма никакво доверие на финансовия сектор, не признава понятието самоуравновесяващ се финансов процес, нито финансовата ефективност. Ордолиберализмът насърчава силна институционална рамка, съсредоточена около паричната единица, която рамка позволява да се избегне възможността която и да е безконтролна власт, например финансовата, да си осигури политическо надмощие.
LVSL: Все пак има общи точки с икономическия конституционализъм, който присъства при Хайек…
MA: С тази разлика, че Хайек не се стреми към силни институции. Той мисли, че социалният ред е органически породен от моралното съзнание на членовете на обществото за общността, която формират. Разбира се, тази позиция е австрийска по произхода си, най-вече предвид събитията от 20-те години на ХХ век. Става въпрос за това да се пресече възможността за нацизъм. Не е случайно, че основният закон в Германия е създаден доста по-рано от Федералната република. Основният закон съдържа принцип на вечност в концепцията си за демокрацията, институционализиран в социалната връзка, каквато е паричната единица. Паричната единица се счита за оста, около която се изграждат институциите, които правят невъзможно завземането на политическата власт от, да кажем, нелиберални, недемократични формации. Паричната единица се нуждае от политическа легитимност. Така вие виждате, че има два вида легитимност, които се настаняват в Европа и които са напълно противоречиви: неолиберализмът и ордолиберализмът. В резултат на това още от началото на еврото има дивергенция, тъй като повечето държави ще възприемат логиката на неолибералната динамика, която е доминираща по това време. Вследствие на това в южните страни, но също и в Ирландия, ще се получи спирала между развитието на частния дълг и спекулацията с недвижими имоти, която е напълно противоположна на германската позиция. И това развитие на частния дълг създава дивергенция, която съществува и до днес въпреки провежданите политики за намаляването ѝ.
Така кризата от 2010-2012 г. в Европа е само задълбочаване на кризата от 2008 г. Американците противодействат на кризата със силни политики, докато Европа няма възможност да направи това. Тогава какво прави тя? Какъв е наистина необходимият политически субстрат, за да може еврото да се превърне в пълноценна парична единица? Трябва ли да изберем ордолиберализма или да тръгнем по нов път?
LVSL: Това е въпросът: доколко евро-дивергенцията днес все още представлява риск и виждате ли други рискове, които биха могли да поставят под въпрос еврото?
MA: Евро-дивергенцията се наблюдава в Италия. и то особено силно. Условията, при които Испания и Португалия се справиха с нея, а именно чрез дефлация на заплатите, бяха изключително болезнени за социалните им системи.
Никола Льорон (НЛ): Успяхме да постигнем, поне засега и за близкото бъдеще, някаква форма на стабилност на еврозоната в макроикономически план. Тази стабилност обаче имаше своята политическа цена. Виждаме добре как в момента се надигат антиеврейските, дори и антидемократичните сили. Те печелят терен в Западна Европа.
Не всичко се обяснява с икономическата криза, но тя е важна причина за напредването на популистките сили в широк смисъл и за пропадането на националните демокрации. Вие споменахте за инжектиране на политика в икономиката. Нашият подход с Мишел е малко по-задълбочен: състои се в това да погледнем от друг ъгъл, да дадем друго определение на европейската криза и на началната ѝ точка. Ние казваме, че това е криза на демокрацията с макроикономически последици. Това е преди всичко криза на политическото, която впоследствие има ефекти на макроикономическа дестабилизация, а не обратното. Ако направим един вид дискурсивен анализ, ако си послужим с класическо обяснение на европейската криза, началната точка в този обяснителен порядък е проблем със стабилизацията на субоптимална парична зона. Цялата мисъл на европейската система се свежда до това как да успеем да стабилизираме тази субоптимална парична зона и ключовата дума е стабилност. Според нас стремежът към стабилност, колкото и важен да е той, трябва да бъде заменен с демократичната легитимност като отправна точка. След това трябва да бъде повдигнат макроикономическият въпрос и въпросите за инвестициите, стабилизацията и т.н. Но отправната точка трябва да бъде демокрацията. Когато тръгнем от призмата на демокрацията, стигаме до ново определение и прочитаме в нов смисъл всички познати елементи и актуални данни.
LVSL: Бих искал да се върнем към Италия, преди да минем към решенията, защото тя е основен елемент на ставащото днес в еврозоната. Италия беше една от трите неспециализирани икономики в зоната, която от самото си влизане в нея се характеризира с почти нулев растеж, дори с отрицателен растеж на БВП на глава от населението. Показателите за производителност са изключително тревожни, делът на лошите кредити остава значителен и не е ясно как точно те се отписват от балансите на италианските регионални банки. В последно време сме свидетели на победата на коалицията Северна лига на Матео Салвини и движението 5 звезди на Луиджи ди Майо, която представи бюджет в нарушение на защитаваните от Европейската комисия правила, по-специално по отношение на структурния дефицит. Мислите ли, че оставането на Италия в еврозоната е трайно при това положение? Как анализирате положението на Италия?
MA: Италия е ключова страна. Италианската производствена система дължеше ефективността си до 90-те години на всички онези малки, но много динамични семейни предприятия в Северна Италия. Страната имаше абсолютна нужда от конкурентоспособност, основана на цената, т.е. трябваше да може постоянно да девалвира валутата, за да може да удържа достатъчно на брой сравнителни предимства, така че тези предприятия да продължат да инвестират. Тези малки семейни предприятия почти не използваха неценовата конкурентоспособност и поради това бяха напълно задушени, когато страната започна за прилага рестриктивни политики, за да отговори на критериите за влизане в бъдещата еврозона. Впоследствие наличието на еврото не позволяваше девалвация. Италия е държава, чийто реален обменен курс е винаги надценен. Поради това непрекъснато се налага това да се компенсира чрез дефлация на заплатите. Едновременно с това те не успяват да постигнат напредък в производителността, който би бил възможен единствено с основна промяна на производствената система, което не е лесно. Италия не е създадена по този начин. Освен това там винаги е имало противопоставяне между Севера и Юга, което никога не е намерило разрешение. Северна Италия продължава да компенсира финансово Юга. Ако сте в страна, която е единна в политически план, но в нея практически съжителстват две общества, тогава се извършват постоянни бюджетни трансфери. Тези бюджетни трансфери, които бяха възможни при динамичния растеж на Северна Италия, не можеха повече да действат от момента на влизането в криза. Антагонизмът в еврозоната е вътрешен в Италия. Струва ми се, че това е наистина фундаментален факт и понеже е структуроопределящ, това се вижда в кривата на стагнацията.
НЛ: Във вътрешноевропейски геополитически план Италия еtoo big to fail за защитниците на европейската интеграция и на еврото. Мишел и аз подкрепяме европейски проект, който запазва единната валута, въпреки всичките му недостатъци. Нека отбележим, че по отношение на Гърция, въпреки много голямото изкушение на Германия или на т.нар. германски блок, да остави страната да напусне еврозоната, в края на процеса станахме свидетели на голямо политическо усилие Гърция да остане в еврозоната. Ето защо имаме основание да мислим, че предвид системния характер на Италия в политически и икономически план при нея ще се получи подобно развитие. Залогът за тази страна, по-специално във взаимоотношенията ѝ с европейските институции и с европейските ѝ партньори, е подобен на залога за Гърция. Ситуацията е сходна също до известна степен с това, което става в Унгария и Полша. В определен момент националната политика премерва сили с Европейския съюз и с основните му държави членки. С този настъпателен жест започва процесът на еманципация или поне на показна еманципация. Проявява се нападателност в премерването на силите. Това е, което правеше Ципрас, това прави и италианското правителство. След това – и досега винаги е ставало така – се получава някаква форма на равновесие, търсено от двете страни. Стига се до нова равновесна точка, понякога в ущърб на съответното правителство, както в случая с Гърция. Но това му позволява да си осигури един вид основа за национално политическо легитимиране, успоредно с постигането на вътрешноевропейско равновесие.
MA: В крайна сметка какво е да си европейски гражданин? Какво създава социалната връзка? Това, което създава социалната връзка, е еврото. Европейските граждани от всички страни при всички социологически анкети посочват: „Искаме запазване на еврото.“ Правителствата, каквито и да са, са задължени да се съобразят с това. Видяхме как се развиха нещата в Гърция. Излизането от еврото изглеждаше възможно решение за Варуфакис. Те бяха принудени да променят позицията си много бързо и не само заради германския натиск. Техните собствени граждани не желаят да излизат от еврото.
НЛ: Наблюдаваме преминаването от класическа система на демократично противопоставяне между големи алтернативи в публичните политики, в обществените проекти (policies), към система на принципно противопоставяне. За или против Европа. Политическото разделение се възпроизвежда на равнището на самия политически режим (polity). Но дори когато в дадена страна идеята, че сме против Европа, успее да получи надмощие, отново се връщаме към един базов въпрос: наистина ли искаме да излезем от еврото? Искаме ли да напуснем Европейския съюз? Така установяваме, че политическата подкрепа за единната валута остава доминираща, включително при гърците, които особено много пострадаха от програмата за подпомагане. Основополагащото измерение на националната съдба си остава въпреки всичко привързаността към европейската идея. Това по никакъв начин не означава, че народът е удовлетворен от това, което може да се нарече негова „европейска съдба“. Съществува такава привързаност, която впрочем е по-силна по отношение на валутата, отколкото по отношение на самия Европейски съюз. Ако Брекзит е възможен, то е несъмнено защото Обединеното кралство не е в еврозоната.
MA: Това, което следва да бъде осъзнато, е, че валутата въплъщава социалната връзка. Тя в никакъв случай не е материално благо, предмет. И гражданите наистина са я превърнали в част от поведението си.
LVSL: Какви са решенията? Как може да задействаме процес, който би позволил да се завърши еврозоната? Вие споменахте за социална връзка, но виждаме, че тази връзка е някак незавършена. Какво бихте препоръчали?
НЛ: Преди да говорим за препоръки, трябва добре да вникнем в анализа ни на европейската криза. Ако определим кризата като криза на демокрацията, преди всичко криза на публичната власт, тогава отговорът, големият лост на промяната ще бъде в съзвучие с този анализ. Това, което се опитваме да покажем с Мишел в книгата си „Двойна демокрация“, е, че Европа, която е преди всичко Европа на нормата, Европа на единния пазар, Европа на конкуренцията, всъщност оказва натиск върху националните демокрации и бюджетните им власти. Налице е изразена тенденция към отслабване на бюджетната власт на националните парламенти. Но какво е всъщност бюджетната власт на националните парламенти? Това е именно сърцевината, субстанцията на демокрацията, това, което придава реалност на политическата власт на гражданина чрез неговия вот, т.е. способността му да избира парламентарно мнозинство, което ще осъществи своите програмни намерения посредством бюджетната власт. Зад ужасяващо техническия им характер 90% от дебатите в Националното събрание се съсредоточават около бюджетния закон. Съвременната демокрация както концептуално, така и исторически, се конституира около гласуването на бюджета, защото това е гласуване на приходите, т.е. на общественото богатство, което обществото предоставя само на себе си. Това е и гласуване на разходите, т.е. какви видове обществени блага обществото решава да произведе само за себе си, което, разбира се, поражда проблема за разпределението. Но ето че установяваме отслабване на тази бюджетна власт както в качествено, така и в количествено отношение.
В качествено отношение, независимо дали сме с ляво или дясно правителство, сме подложени на системен натиск, който цели да насърчи политика на предлагането поради вътрешния пазар и вътрешноевропейската нормативна конкуренция. Съществуват, разбира се, разлики в подходите. „Справедливото възстановяване“ (на икономиката) на Франсоа Оланд не е „Работи повече, за да печелиш повече“ на Никола Саркози, нито „Преустройство за освобождаване на енергиите“ на Еманюел Макрон. Но на структурно равнище е налице натиск, който намалява полето за маневриране в насоките на публичните политики и се проявява в качествено свиване на националната бюджетна власт. От друга страна, европейските бюджетни правила предполагат количествено свиване на националната бюджетна власт.
Тази загуба на бюджетна власт на националните правителства, а оттам и на политическа власт на гражданите, не е съпътствана от изграждането на отчетливо европейска бюджетна власт.
Когато обсъждаме европейския въпрос, голямата трудност е да успеем да извадим осмислянето на Европейския съюз от институционалната рамка, за да постигнем разбиране за същността на нещата. Ако погледнем формално какво е Европейският съюз, установяваме, че той притежава парламент, избори, правов ред и система за защита на основните права. Всичко това е много ценно и бихме могли да заключим, че функционира демократично, дори по-демократично, отколкото в държавите членки. Но това не е така. Демокрацията на институциите и процедурите действително съществува на европейско равнище, но субстанцията на демокрацията липсва. Бюджетът на Европейския съюз е от порядъка на 1% от неговия БВП, като голяма част от него е посветен на целеви оперативни разходи. Ако сравним тази цифра с предписанията на ООН в областта на помощта за развитие – 0,7 % от БВП, – виждаме добре, че по същество, от гледна точка на способността си за действие, Европейският съюз прилича повече или по-малко на голяма агенция за отраслово или териториално развитие. Имаме определени отрасли и територии, които са силно повлияни от Европейския съюз, по-специално в Източна Европа, където се насочват основно кохезионните фондове.
Но разглеждан по същество, Европейският съюз не успява да прекрачи прага на политическата значимост. Тук е голямата разлика, когато разглеждаме въпроса за европейската криза през призмата на демокрацията. От значение е преди всичко въпросът за бюджета, за европейската публична власт и съответно за нейната липса. Днес имаме бюджет без необходимата критична маса. Основният проблем не е да разполагаме с бюджет като инструмент за стабилизация, а да решим да преминем от технически бюджет към истински политически бюджет. Нашата теза е за създаването на европейска публична власт, а оттам и на материален образ на европейския гражданин, което предполага европейските избори да бъдат мост към истинска европейска парламентарна бюджетна власт.
MA: За тази цел трябва да успеем да покажем на гражданите, че европейският бюджет има по-голям ефект върху благосъстоянието им, така че да променим из основи режима на растеж, по-специално в областта на околната среда. Трябва да го направим при условия, които се приемат за справедливи от различните социални прослойки, посредством инвестиции, гледащи на бъдещето през призмата на устойчивото развитие и едновременно с това осигуряващи по-голям растеж. Водят се полемики за ставащото в момента, но докато Европа запазва растеж от 1,2 % или 1,5%, тя е напълно парализирана. Трябва да се върнем към същината на нещата: светът се променя радикално, намираме се в края на тази особена фаза на финансовия капитализъм и сега е моментът публичната власт да поеме отново контрола над икономическата власт. Това предполага да имаме достатъчно динамичен бюджет в две насоки. Колективните блага са европейски и ще стават такива все повече: мрежи, енергетика, транспорт и т.н. Инфраструктурата се руши в Германия, мост се сгромолясва в Генуа – това са истинските проблеми. Тези проблеми изискват решения от публична власт на европейско равнище.
НЛ: Това е в някакъв смисъл аналогично на действията на Европейската централна банка за спасяване на еврозоната, присвоявайки си ролята на кредитор от последна инстанция. С това си действие тя възстанови органичната връзка между парите и политическия суверен.
LVSL: Но нея никой не я контролира. Не съществува суверен, който да контролира тази банка…
НЛ: Така е, но все пак тя направи суверенен жест, който възстанови политическото естество на парите. Това, което трябва да бъде реабилитирано от тази европейска публична власт, е понятието кредитополучател и кредитор от последна инстанция. В определен момент не може да се разчита на пазара, за да се отговори на дългосрочни интереси. Необходимо е публичната власт чрез политически акт да вземе решение за тези големи инвестиции и за масовото производство на европейски публични блага.
LVSL: Именно – как мислите, че можем да изградим този тип власт в чисто политически план? Как да направим така, че държавите да успеят в това начинание? Какъв трябва да бъде размерът на необходимия бюджет за този вид опазване на колективните блага, за инвестиции, за смяна на европейския режим на растеж?
НЛ: Това, което първо трябва да осъзнаем и което трябва да бъде запечатано в главите на европейските ръководители, на елитите, на вземащите решения и на гражданите, е, че надигащата се популистка вълна няма да бъде компенсирана с метода на „малките стъпки“. Иначе казано сегашният метод на интеграция, при който се опитваме да замазваме дефектите с незначителни мерки, с „конструктивни функционални неравновесия“. Този метод беше гениален ход през 50-те години на 20 век след провала на федералисткия порив, но днес той е изчерпал цялата си динамика.
MA: Не можем повече да функционираме по този начин, откакто финансовите среди взеха властта през 80-те години, . Финансовият сектор е по природа фактор на нестабилност. Не можем да го разглеждаме като всеки друг сектор, при положение че оказва влияние върху всички останали сектори. Ако разсъждаваме така, удряме на камък. Точно това стана през 80-те години, когато Франсоа Митеран изпита затруднения. Финансовия сектор беше негов „враг“, но той не разбираше вътрешната му логика. Още от 80-те години този процес вече не работеше.
НЛ: Днес се намираме в края на това, което в политическите науки се нарича „нео-функционализъм“ и което е в основата на сегашния метод на интеграция. Това е началната точка на нашето есе „Двойна демокрация“. Трябва да предложим едно ново основополагащо европейско политическо действие. Какво действие? Съществува определен начин на мислене по отношение на суверенитета. Това е федералистката хипотеза за такъв основополагащ акт, който би предизвикал трансфер на суверенитет към Европейския съюз – всъщност суверенисткото отдръпване на Брекзит се вписва в същата логика. Ние сме на мнение, че тези две хипотези са двете страни на една и съща монета, характеризират се с една и съща мания за суверенитет. Суверенитетът е атрибут на държавите членки, това не се е променило. Ние не вярваме особено във федералистката хипотеза за Съединени европейски щати.
Другият лост, върху който искаме да работим, се състои в преминаването към публична власт. Това не означава да се учреди нова суверенна държава, а европейска демокрация, следователно и европейска публична власт и европейски политически бюджет. Тук именно въвеждаме понятието „двойна демокрация“, което е различно от суверенитета – единно и неделимо понятие за нормотворческа последна инстанция. Тя по дефиниция, нека кажем по дедукция, не може да се поделя, да се разгражда на части, на парчета. Ако се прехвърли суверенитет към Европейския съюз, това би предизвикало чиста загуба на суверенитет на национално равнище, което не би било прието от европейските народи. Демокрацията, напротив, може да осъществи този преход, защото тя не работи на принципа на скачените съдове. Тя може да задейства логика на игра с положителен резултат. Възможно е националната демокрация да съществува успоредно с местната такава. Областта може да бъде напълно легитимна демократична единица. Ние защитаваме хипотезата за система с две нива на публична власт: националната демокрация, която остава суверенна, и европейска демокрация, която не притежава суверенитет, но има реална публична власт, способна да създава европейски публични политики, избрани от европейските граждани в рамките на европейските избори.
MA: Има и друго ограничение: трябва да се работи при непроменени договори. Не е възможно да се каже, че промяната на договорите е първият етап, за да се постигне това. Съществуващите политически сили в Европа няма да го допуснат. Ето защо трябва да се действа при непроменени договори и да се види какво е възможно при това положение. Бихме могли например да си представим, че е необходимо Европейският парламент да гласува по-голям бюджет, който би преминал от 1% на 3% от БВП. Но Европейският парламент не може да гласува това, защото договорите в момента не го позволяват. Допълнителните ресурси, които биха позволили да се разработят инвестиционни разходи чрез изграждане на общи европейски блага, не са налични, основно защото не е възможно да променим договорите.
LVSL: Тогава как да стане това ?
MA: Посредством понятието, върху което поставяме акцент: собствените ресурси. Най-голямата част от приходите на европейския бюджет представляват вноските, които държавите членки предоставят и които могат да оттеглят, защото в действителност това си остава тяхна суверенна функция. Европейската публична власт следователно не може да се учреди трайно, защото може във всеки момент да бъде разклатена от бюджетни затруднения в държавите членки, които не могат да допринасят за европейския проект в същия размер, както преди това.
Съществува ресурс, който не е подложен на подобни ограничения – митническите такси. Следователно трябва да се разработят други собствени ресурси на европейския бюджет, които Съветът може да приеме като такива, защото не нарушават правилата на договорите. Те ще позволят да се разгърне политика на обществени и частни инвестиции, съпътствани от нова форма на растеж.
LVSL: Какъв по-конкретно би могъл да бъде размерът на този бюджет според Вас като процент от европейския БВП?
MA: Ние, както и Тома Пикети, го оценяваме на около 3% от БВП.
LVSL: Възможно ли е да си представим, че Съветът ще се съгласи да отпусне стотици милиарди евро, при положение, че му е трудно да постигне съгласие по въпроса за GAFA?
MA : Най-големият проблем е да се постигне данъчна хармонизация. Ние споменахме за германския ордолиберализъм, но Холандия е още по-голяма пречка в Европа, защото там се помещават седалищата на GAFA. Там Карлос Гон е настанил също и Нисан и Рено. Холандия е сърцевината на неолиберализма в Европа. Точно тук е противопоставянето, което съществува в Европа между отделните национални суверенитети. Трябва, разбира се, да успеем да сближим позициите, за да разрешим проблема с GAFA. Данъчната хармонизация е наложителна. Тъй като такава данъчна хармонизация не можеше да бъде въведена отначало, се търсеха други ресурси, които са по-лесно достъпни, откъдето и въвеждането на европейско ДДС, на европейска въглеродна такса и т.н. Тук е и проблемът с ресурс, който е свързан с интеграцията на капиталовите пазари. Последиците от поляризацията и от кризата, която последва от нея, е, че в Европа вече няма финансова интеграция. Банките вече отпускат заеми единствено на национално равнище. За да се задвижи отново тази финансова интеграция, трябва да има данъчни приходи, които да са свързани с нея. Ние сме посочили списък на необходимите ресурси, които да позволят да достигнем до 3,5 % от БВП.
НЛ: Когато стигнем до това централно измерение на политиката в Европа, тогава разбираме отново, че Европа представлява по същество вътрешноевропейско геополитическо залагане. Отново се сблъскваме с основни закономерности на исторически компромис между големите държави на континента, преди всичко между Франция и Германия, което налага първо да бъде убедена Германия. Дори когато имаме новоизбран президент, който афишира почти непознат досега европейски волунтаризъм, установяваме, че френските предложения са погълвани, пренебрегвани от някаква форма на дълбоко вкоренен имобилизъм, характерен за Германия, за правителството на Ангела Меркел. Видяхме това по време на срещата на най-високо равнище в Меземберг: Еманюел Макрон направи всичко възможно, за да конкретизира идеята за бюджет на еврозоната, но без особен успех.
Как да бъде убедена Германия? Това е основното предизвикателство. Всъщност това е, към което искаме да допринесем с книгата си: трябва преди всичко да произведем нова парадигма за разбиране на европейската интеграция и на сегашната криза, за да навлезем след това в германския обществен – интелектуален и политически – дебат и да променим конфигурацията му. Според нас главната промяна, която трябва да бъде постигната, е да излезем от икономическата логика, при която французите биха казали на германците: „Нашите дефицити са вашите излишъци, следователно е нормално вие да харчите повече“, на което германците биха отговорили: „Тогава направете същото, ние поделяме излишъците си с останалия свят“. Наблюдаваме това досега и то не работи.
Ако обаче пренастроим разговора в терминологията на демокрацията, изтъквайки факта, че залогът не е макроикономически, а преди всичко демократичен, може би ще успеем да проникнем в по-голяма степен в германския обществен дебат, още повече ако използваме тяхното собствено разбиране за демокрацията, по-специално разработеното от Федералния конституционен съд в Карлсруе под формата на интелектуално жиу-жицу. Защото точката на невъзможност за преодоляване е kein Transfertunion. Трябва да повтаряме неуморно на нашите германски приятели, че този съюз вече съществува: това е вътрешният пазар и те извличат големи печалби от него. Но този съюз на трансфери е центростремителен, движен от динамика на натрупване на богатството в центъра по логиката на конкуренция на частните интереси. Той не може да бъде достатъчен сам по себе си. Трябва да съществува по необходимост противоположен съюз на трансфери, движен от центробежна динамика на разпределение на богатството от центъра към периферията по логиката на борбата за определяне на общия интерес. Самото съществуване на вътрешния пазар произвежда богатство, което генерира печалби за големите европейски предприятия. Нормално и логично е от демократична гледна точка, част от тези богатства да бъдат обложени с данък, за да се произведат публичните блага, необходими за жизнеспособността на цялостната система.
MA: Решението е осъществимо единствено ако дългосрочното измерение отново бъде поставено на преден план в Европа. Стабилизацията е свързана с относително лесни за прилагане механизми. Големият въпрос е потенциалният растеж. Европа непрекъснато губи мощ в световен мащаб, при което геополитиката също си казва думата, тоест Европа има нужда да съществува политически спрямо останалия свят.
LVSL: Политическите формации се конституират общо взето около идеята за общ враг. За националистите това са имигрантите. За част от европейския елит това е Русия. За левите популистки сили това са европейските олигархии. Но ние сме свидетели на много бързия възход на Китай, който идва в Европа с гигантския си проект за нов път на коприната. Мислите ли, че той може да бъде достатъчна заплаха, че да принуди континента да въведе форми на солидарност и европейски протекционизъм?
НЛ: Европа е преди всичко геополитически проект. Не трябва никога да забравяме това. Тя е едновременно вътрешноевропейски геополитически проект и такъв, който се вписва в новия световен ред. Неслучайно Еманюел Макрон изгражда европейската си реторика около понятието европейски суверенитет (за критичен анализ, вж. позицията ми, публикувана в онлайн платформата Telos), което в действителност препраща към идеята за стратегическа самостоятелност. Днес виждаме добре, че континенталният мир като основание за Европа се замества от утвърждаването и защитата на интересите и ценностите на Европа в един нов китайско-американски световен ред, в който хегемонията на западните ценности вече не съществува. Цялата международна институционална инфраструктура, която почиваше върху подразбирането за господство и непрекъсната експанзия на модела на либералната демокрация, днес е поставена под въпрос. Следователно Европа трябва да се препозиционира. Но голямата трудност с това външно основание за европейския проект е, че то не отчита вътрешното основание за политическо измерение на Европа. Нещо повече, подобно външно основание препраща косвено до логиката на вътрешноевропейски алианс, целящ по-добро позициониране в новия световен ред. То сякаш оставя на заден план първостепенния въпрос за основополагащото измерение на европейската политика, за онова, което свързва хората в общество.
LSVL: И все пак изглежда, че сме свидетели не на сближаване, а на нарастващо политическо разединение в Европа. Германия не иска да чуе за съюз на трансферите, който редовно се развява като плашило в немската преса. Страните от Източна Европа направиха „нелиберален“ завой. Обединеното кралство напуска… Извън плана, написан на хартия, как едно правителство може да действа при толкова много препятствия?
НЛ : Поради всичко това e и необходимостта да приемем края на метода на малките стъпки, тази неофункионалистка теория за интеграцията, и да заявим нов основополагащ европейски политически акт, какъвто бяха създаването на общия пазар и на единната валута. Само една радикална политическа трансформация, която да промени основната конфигурация на европейската правна и политическа система, ще бъде в състояние да преобърне динамиката на негативна политизация, която внася смут в националните демокрации в Европа. За тази цел трябва отново да се впишем в историческия план, онзи, който позвалява големите вътрешноевропейски геополитически компромиси. Само така ще накараме Германия да се откаже от „kein Transfertunion“, както някога беше успяла да се откаже от германската марка. Това оначава Франция да престане със своята макроикономическа аргументация, за да започне най-накрая да води истинска политическа дискусия.
LVSL: Проблемът не е ли в това, че еврозоната и Европейският съюз са изградени по модел, който е по-близък до Свещената римска германска империя, отколкото по модела на якобинската единна и неделима res publica? Политическата концепция за Европа, която вие предлагате, е твърде френска. Ордолибералните и нелибералните концепции, които процъфтяват в Източна Европа, изглеждат несъвместими с това, което предлагате, както вероятно ще стане ясно на предстоящите европейски избори…
НЛ: Европейският съюз и еврозоната едва ли намират еквивалент в континенталната история и в крайна сметка е по-добре да не се мъчим да търсим исторически прецедент, който би бил в състояние, както си мислят някои, да утвърди легитимността на една бъдеща политическа Европа. Начинанието, което европейците започнаха през 50-те години на ХХ век, е радикално ново. Трябваше да се намери нова политическа форма, която надраства суверенната държава, но едновременно с това я запазва. Не съм сигурен дали нашият модел на двойна демокрация се вдъхновява от френския пример. По-скоро не мисля така. В известен смисъл той се опира до голяма степен на теорията на демокрацията, разработена от германския конституционен съд. Хипотезата за двойната демокрация се отклонява от федералисткия наднационален модел, но едновременно с това и от модела на хоризонталната функционалистка координация, прочутото икономическо правителство, за което призовават от две десетилетия френските елити.
Превод от френски:
Евелина Миланова
Заглавно изображение:
Ithmus @ flickr.com – The Zero Euro Coin. Athens 2015
cropped for dversia.net
