Социализъм и екология
В темата „Социализъм и екология“ взеха участие Къдринка Къдринова, Стойо Тетевенски, Свобода Станимирова, Бори Йорданова, Любомира Ганчева, Алекс М. и колективът „23 септември“.
Като социалисти, имаме екологичен ангажимент
От Къдринка Къдринова
Ако социализмът е мироглед и политика за добруването на хората, той няма как да не е неразривно свързан и с екологичния ангажимент. Отговорното и загрижено отношение към природата и околната среда е съставна част от социализма.
Когато се говори за противоречие в реалната действителност между необходимостта от закриване на вредни производства и защитата на работните места, всъщност става дума за недостатъчно упражняване на социални и социалистически политики. Защото ако те се упражняват достатъчно, би трябвало отдавна да са осигурили: а) законодателни гаранции за трудовите права на работещите дори и при необходимост от производствени трансформации и б) незаобиколими изисквания за строг екологичен контрол над всички производствени дейности.
„Изпуснатият” проблем с екологията през последните десетилетия всъщност е резултат от абдикацията на левицата от натиск за поемане на ангажименти – включително и екологични, и правно-социални – от страна на държавата. Голямата криза с околната среда съвпада по време с необузданото всеобщо настъпление на неолиберализма, който събори всички прегради пред алчността за печалби и консумация. Време е на сцената да се върнат действените социалистически политики, за да се изработят ефективни и балансирани държавни механизми за защита и на трудовите права, и на природата.
Светът се намира в екологична и хуманитарна катастрофа – виновен е капитализмът
От Стойо Тетевенски
От 30 години ни се повтаря, че увеличаването на печалбата е висшата ценност, около която трябва да се организира икономиката. Границите на възможното и мислимото се определят около икономическия растеж. Всеки един проблем се „разрешава“ с приватизация и дерегулация на защитата на хората и природата, за да се осигури по-лесната им експлоатация. Такова „пазарно“ мислене е толкова дълбоко заложено в съзнанието ни, че отказът от пазарния фундаментализъм е немислим дори когато сме изправени пред материалните ограничения на планетата – безкрайният растеж е невъзможен с крайни, ограничени ресурси. Вместо да се обърнем срещу системата, която заплашва оцеляването на екосистемата, от която зависи физическото ни битие, неолибералното статукво ни тласка към борба за оцеляване с природата, животните и другите народи за огризки. Анонсът към темата отразява много точно дилемата, пред която днешните политически субекти са изправени – да спасяват индустрии, които дават работни места на хиляди, или да ги разрушат, за да се предотврати екологичната катастрофа. Решението може да бъде само едно: осъзнаване на свързаността на каузите за природна и социална справедливост и борба срещу общия враг: капитализма. То обаче лежи отвъд фалшивите алтернативи на неолиберализма, който владее политическото пространство.
Пандемията от коронавирус и зачестяващите природни бедствия ни показват, че човекът не е господар на природата, а зависи от нея. Ние сме част от екосистемата и трябва да се стремим да живеем в хармония с останалите същества. Настоящата икономическа система разглежда природата като неизчерпаем ресурс, който може да се използва за направата на стоки, от които нямаме нужда. Живеем в свят, в който повечето от нас работят за производството на ненужни стоки. Работим все повече, а парите ни могат да купят все по-малко. Това производство достига вече своите естествени лимити с унищожението на природата. Науката доказва, че сме достигнали или скоро ще достигнем т. нар. повратни точки, които ще отключат катастрофални последици за планетата (например освобождаването на метан от пермафроста и загиването на горите). Климатичните промени заплашват физическото ни оцеляване. И въпреки това, управляващата класа има само едно решение: оправяйте се сами. В България отговорността за климатичните промени отдавна е прехвърлена върху хората: няма да забраним пластмасата, но ще „насърчаваме“ потребителите да рециклират; няма да осигурим безплатен и достъпен обществен транспорт, а ще вдигнем данъците на старите коли; няма да осигурим екологична и евтина енергия в страна, в която ⅓ от хората не могат да си позволят да се отопляват, а ще инсталираме оруелски кули, които ще следят за горенето на отпадъци; няма да създадем общински предприятия за изграждане на ВЕИ мощности, които да гарантират препитанието и условията на труд на работниците от ТЕЦ-овете, а ще разчитаме на предприемачество за 100 000 безработни.
Подобни статии:
За съжаление, Българската социалистическа партия участва в същия хор от фалшиви решения и не успява нито да свърже експлоатацията на хората и природата, нито да предложи политики, които адекватно да отговорят на проблема, без да жертват икономическата и социалната сигурност на големи прослойки от населението. Вместо това, партията разчита на национализъм и абстрактни заучени фрази за запазването на българската природа от… корупцията. И тук не подценявам идентификацията на местните общности с родината им. Запазването на „нашата“ природа като общо благо срещу тези, които искат да я откраднат за пари, е силен и мобилизиращ наратив, както показа например кампанията в Трън.
Ролята на най-голямата лява партия у нас обаче не може да се сведе до това да мимикира съвсем валидната позиция на местните общности против външна намеса. Намаляването на емисиите от парникови газове не е просто международно задължение, което България трябва да брани – то е приоритет за всички социалисти. Нещо повече, осъзнаването на това отваря възможности за поставянето на основните искания на социалистите в центъра на дневния ред.
Неудобният факт, който всички партии избягваха на изборите, беше, че скорошното затваряне на въглищните централи е нужно и неизбежно. Мините и топлоелектрическите централи осигуряват високоплатени работни места, но и най-мръсния въздух в Европа и огромно количество вредни емисии. Основна цел на социалистите би трябвало да бъде осигуряването на справедлив преход, в който държавата гарантира дохода и работните места за хората след спиране на централите. Предстои ни много работа по диверсифицирането на електропроизводството – и работниците от Бобов дол и Марица изток може да са двигател на промяната. Замяната на въглищните централи с вятърни и слънчеви такива позволява и реализирането на друг смел социалистически проект – поставянето на електроенергията под общностен контрол и разпределянето на ВЕИ инсталациите равномерно по цялата страна. Вместо ВЕИ под общностен контрол и работа за всички, БСП разчитат на ВЕЦ-ове по Дунав. Това не само е нереалистично и противоречащо на екологичните норми, но и показва отсъствието на какъвто и да е задълбочен анализ на нуждата от коренна трансформация, която трябва да осъществим, за да оцелеем като вид.
Друг факт, който отсъства от политическото поле в България, е нуждата от изграждане на социална система, която да гарантира, че никой няма да остане без подкрепа в трудни моменти. Важно е социалистите да осъзнаят, че борбата за социална справедливост е също борба за екологична справедливост. Създаването на повече работни места за социални и грижовни работници, медици и учители е инвестиция в хората, но също и в природата – защото грижата за хората е нисковъглеродна дейност.
Непредлагането на такива политически алтернативи поставя всяка лява партия в незавидна позиция. Съпротивата срещу екосъобразната политика я изправя срещу международната общност и я обръща към национализма – а безкритичното следване на неолиберален модел за преход към зелена икономика я обръща срещу собствените ѝ избиратели. Антимигрантската политика на БСП е поредното залагане на националистически егоизъм в свят, в който капиталът унищожава домовете и обрича на глад милиони.
Последователното отстояване на социална и екологична справедливост не само позволява изграждането на социалистическа алтернатива в българското общество, но и на критично важна международна солидарност срещу капитала. Международният режим на всичко от европейските субсидии за животновъдството и риболова до неоколониалната експлоатация на Глобалния юг е не просто част, а движеща сила на климатичните промени и унищожаването на природата. Наш дълг е да го разрушим.
Земята е кръгла и Господ няма да я спаси
От Свобода Станимирова
Събуждаш се, вдишваш дълбоко, поглъщаш шепа слънчеви лъчи, погалваш котката, усмихваш се на кучето и докосваш пръстта в саксията на цветята да видиш дали имат нужда от още вода. Поглеждаш през прозореца и смогът те кара да настръхнеш. Сядаш пред компютъра и биваш залята от ураган новини за пожари, за изчезващи ледници, за подигравки към Грета и в теб се надига буря от гняв и същевременно безпомощност. Кога, по дяволите, ще спрем с това нехание?
А нехаем ли всъщност? Движението за екологична справедливост се разширява и привлича все повече и повече хора по цял свят. Има немалко, на които им пука, и въпреки това досега не сме успели да постигнем каквато и да е било значителна промяна. Това е обективната реалност, която неминуемо тежи на тези от нас, които се чувстват, сякаш пикаят срещу вятъра всеки ден.
И докато тактиките на движението често биват критикувани (сътрудничество с корпорации, кампании за промяна на консуматорските навици и т.н), стратегията почти никога не е поставена под въпрос, а именно – да се привлече вниманието на властта с надеждата, че управниците ще се усетят и ще се споразумеят помежду си така, че да променят курса на опустошаване на планетата.
Със същия успех ние можеше и да седнем и да се молим на всемогъщия за спасение.
И тук идва трагедията на съвременния човек – пълната безпомощност на фона на огромната машина, която сякаш се управлява сама. Много от нас дълбоко в себе си осъзнават, че няма и смисъл да се надяваме, че ще бъде постигнато някакво магическо споразумение между водещите империи за намаляване на скоростта, с която размножаваме капитала. Единственото, което може да бъде постигнато на подобни заседания, е решение за разширяване на производството в нова посока – примерно „зелени“ корпорации.
А това изобщо не е целта и никога не е била. От една страна, лека промяна на курса на унищожение отдавна вече не е достатъчна. А от друга страна, като социалисти, целта ни не е нито да спасяваме индустрии, нито пък да създаваме работни места. Целта ни е да подобрим материалните условия на живот и да достигнем обществен контрол върху средствата за производство и възпроизводство.
На този етап на развитие на капитализма нищо, освен бърза, ефективна и коренна промяна на социално-икономическа система и цялостното ни отношение към природната среда не е достатъчно. Тази промяна може да бъде достигната само чрез локален отпор, организиран от пряко засегнатите и натиск отдолу.
Затова, нека да излезем от парадигмата, че единственият ни шанс е да убедим корпорациите и държавите да ни дадат шанс да оцелеем.
Нека да се опираме на нещата, които ни правят хора. Ние, като животни, сме изцяло част от природата и сме не само зависими от нея, но имаме и емоционална връзка. Решението да станем еколкогични защитници не се води само от рационалност, но и от любовта към природата и света. Тази емоция е изцяло човешка и естествена и съществува във всяка една от нас.
И ако ви се струва, че имаме непреодолими различия и едва ли е възможно да се намери допирна точка с човек, който критикува Грета във Facebook, да не забравяме, че доколкото за човек, живеещ в Родопите, спирането на глобалното затопляне може да е абстрактна концепция, върху която няма никакъв контрол, опустошената гора е дотолкова свидна за него, че вероятно е готов да я брани. И не е нужно да си чел Маркс, за да си наясно, че закупуването на извори от Кока-Кола и Нестле е очевидна кражба на природни ресурси, защитена от държавата и прикрита под названието “инвестиции”.
Нека да отстояваме, че не управниците, а народът е способен да взема правилни решения. Ние, като човечество, ще можем да достигнем до вземането на екологични решения само когато тези решения се вземат от хора на локално ниво, тоест от пряко засегнатите, които лично зависят от състоянието на околната среда.
А какво трябва да правим ли? Ами трябва да правим това, което отдавна знаем, че трябва да правим – агитираме, образоваме и организираме, без да забравяме каква е целта ни като социалисти, какво ни прави хора, какво ни свързва с природата и колко сме зависими от околната среда. Защото това може да е последният ни шанс да не се провалим.
Разговор за политическите алтернативи на капитализма тепърва предстоят
От Бори Йорданова
Много от лявото онлайн съдържание се фокусира върху критика на сегашната система и това започва да се усеща като „повече от същото“. Правопропорционално се усеща и глад за нещо по-различно от реактивност и липса на идеи как да спечелим заедно. А последното минава през стремежа да освободим въображението си – колективно и индивидуално – за възможността да съществуваме в парадигма, която окуражава процъфтяването и изобретателността ни.
Затова с тази статия бих искала да ви поканя да поемем път към деколонизация на въображението си от различните фетиши на капитализма – производителността на индивида и обществото, чрез който заслужаваме съществуването си, без това дори да гарантира, че то ще е достойно; материалното трупане като единствен фактор за щастие; лепване на етикет с цена на всичко жизнеутвърждаващо, и т.н. Това е и в основата на екологичната криза – на променящия се климат и хилядите биологичните видове, които заличаваме. А разговорът за възможните ѝ решения задължително трябва да включва и икономическите алтернативи на капитализма, което тепърва предстои да се случи в мейнстрийм полето.
Засега сме се задоволили да слушаме представените за безалтернативни пазарни решения (търговия с квоти за въглеродни емисии, технологични мерки, които да концентрират още капитал и власт, и т.н.) или класов анализ, който е недостатъчен да адресира проблема в корена му. Екологичната криза е преди всичко социална криза в икономическите и политическите ни взаимоотношения, базирани на властови йерархии и материални неравенства. И тези две неща трябва да са във фокуса на публичния дискурс, когато говорим за екологичната криза, нейните причини и начините за овладяването ѝ. Това е нещо, което движения като Петъци за бъдеще и Extinction Rebellion успяха да постигнат, но все още сякаш липсва спешност да издърпаме подкрепата си от сегашната парадигма и паралелно да се захванем с нови начини на съществуване, които не манипулират и пренебрегват нашите нужди.
Целта на статията е да представи няколко понятия и подходи за радикалнa трансформация, както и да ни подтикне да се замислим как се самоорганизираме, с какъв сантимент го правим – радост и вълнение от идеята за колективно себеактуализиране и проактивно действие, или с изтощение и вътрешноотборни кавги. С това на ум искам да позиционирам съдържанието на статията в разговора за дерастеж (degrowth)*.
Дерастеж е тази идея, която възниква като критика на парадигмата за безкраен икономически растеж, наложена ни от капиталистическия модел и довеждащ до колапса на планетарната екосистема. Дерастежът може да се схване като лупа, която да насочваме към различни икономически и политически практики и чрез която да ги анализираме. Дерастежът не предлага единична и общовалидна визия (такова вярване би било антидемократично и надменно), а е покана да впрегнем колективното си въображение и да изградим свят отвъд доктрината на растежа, икономизма и развитието, която ще се замени от изобилие, благоденствие за всички, реципрочност с природата, автентично щастие, грижа, простота, жизнерадостност и солидарност.
Едно от основните въжделения на движението за дерастеж е постигането на „добрия живот“ (the good life), който се основава не само на по-малко с респект към екологичните лимити, но и на различно – локално, конвивиално („трансформиращото изкуство да живеем заедно“), забавено и демократично*.
Така първото понятие, което ми се струва, че ще отприщи въображението ни, е наскоро възприетата от либертарните социалисти идея за dual power* или двувластие, с която определят ненасилствената стратегия за изграждане на взаимосвързани прякодемократични политически и икономически институции, чиято крайна цел е да изместят съществуващите властови структури на държавата и капитала. От една страна, самоорганизираните контраинституции се базират върху алтернативни икономически модели като например потребителски и производителски кооперативи, времеви банки, асоциации за взаимопомощ и т.н. Тези стратегии вече биват прилагани на не едно или две места, но светлината на прожектора не огрява достатъчно върху тях поради разбираемата причина, че те подкопават амбициите на капитализма, а и често биват кооптирани от него. Все пак едно добро начало да се запознаем с алтернативни икономически модели, които показват, че един друг свят е възможен, е документалният филм Atuogestio: Adventures into the new economies of Catalonia*. Не спирайте тук и разгледайте статиите на сайта Живот отвъд капитализма*, където се описват практики от различни икономически модели като ПарЕкон, солидарната икономика, икономиката на дара и други.
Що се отнася до алтернативни форми на организиране на политическите отношения в общността, няма как да не споменем утвърждаването на двоевластие чрез мунисипализъм в райони като Рожава*, където приблизително 2 милиона души живеят в бездържавническо общество, а и Сапатиските общности в Южно Мексико*, изградени от около 400 000 души. Това което характеризира и двете области, е постоянният процес на утвърждаване на революцията отдолу чрез общностно самоуправление, етническа и полова равнопоставеност, екологични принципи*, гарантирано здравеопазване и образование*.
До голяма степен двувластието зависи и от капацитета ни да префигурираме или да си представяме света, в който искаме да живеем и политиките, които са нужни. Префигуративният подход не разбира революцията като еднократно, грандиозно събитие, а възприема директното прилагане на желаните промени тук и сега, без да чакаме края на капитализма. Във видеото „Живеейки революцията“* лявата икономическа анализаторка Мекси засяга точно тези практики, които водят до задоволяване на потребностите и интересите ни в сегашно време чрез качествени промени в материалните условия; промени, които евентуално ще направят капиталистическата система нерелевантна (Buckminster Fuller). Споделени градски градини за хранителен суверенитет, местно произведена енергия за демокрация в енергийната система, библиотеки за неща (library of things) за по-малко добити материали и произведени стоки с оглед ограничените природни ресурси са някои от работещите алтернативи, пропукващи капитализма и заслужаващи да бъдат още по-широко разгърнати. Може би усилията ни не трябва да се фокусират върху теоретичното избистряне на правилните и грешните стратегии, а върху изграждането на общности, чиито пръв приоритет е да не се страхуват от експериментирането и ученето от процеса.
Въпросът, с който искам да ви оставя, е: Каква практически приложима идея ви вдъхнови последно, която може да ни отведе отвъд капитализма, да спаси планетарната система и да заздрави връзките помежду ни, и какво ви спира да я реализирате? Наистина, направете лист с причините да не я реализирате – ще видите, че малко от тях са трудни за превъзмогване.
България трябва да предприеме спешни, реални и много по-амбициозни действия срещу енергийната бедност
От Любомира Ганчева
Вече десетилетия наред България е рекордьор в черните статистики на европейско и световно ниво, като се започне от смразяващи нива на бедност, задушаващо неравенство и се стигне до намаляваща продължителност на живот и смъртност – съпоставима с държави, жертви на физическа война. И това е факт далеч преди опасността на епидемията от COVID-19, при която всички пороци от дивия капиталистически и неолиберален модел на управление станаха още по-явни, когато българските граждани бяха оставени на естествения подбор и най-уязвимите групи от него не успяха да се справят и да оцелеят. С всяка изминала година страната ни все повече бетонира лидерството си във всяка класация на тежко социално и икономическо неравенство сред обществото. В публичното пространство у нас обаче липсва трезв анализ и решителност по един от най-страшните аспекти на бедността – енергийната бедност. Няма публични национални изследвания и политики, насочени към него, в основни политически и експертни доклади терминът се споменава мимоходом, някак си вяло, проформа и ненатрапчиво.
Темата за енергийната бедност е фокус на последния доклад* на Института “Жак Делор” от февруари 2021 г. Той започва с обзор, че през зимата на 2020-2021 г. стотици милиони европейци са принудени да останат в домовете си поради блокировки и вечерен час, въведени да ограничат разпространението на COVID-19. За милиони от тях обаче това означава престой в лошо отопляеми жилища, което освен мъчение, е и реална заплаха за собственото им здраве. Докладът стъпва на официалната статистика на Евростат за нивата на енергийна бедност към 2019*,
представена през януари 2021 г., според която през 2019 г. 6,9% от населението на ЕС е заявило, че не може да си позволи да отоплява дома си достатъчно. За никой трезвомислещ анализатор не е изненада, че първенец в тази страшна надпревара е България със смразяващите 30,1% на фона на Швейцария с 0,3%. Средната стойност на енергийно бедните в ЕС е 6,9%.
Дял от населението на държавите-членки на ЕС (в%), което не е било в състояние да отоплява своя дом адекватно през 2019 г. Източник: Евростат, 2021
По данни от доклада на Института „Жак Делор“, въпреки че на фона на ЕС енергийната бедност като цяло намалява през последните години, през 2019 г. все още има над 30 милиона европейци, които твърдят, че не могат да отопляват адекватно дома си през зимата. Здравната и икономическа криза на COVID-19 допълнително само изостри енергийната бедност в цяла Европа, макар и все още с коефициент, който е неизвестен, поради липсата на по-скорошни данни. Пандемията вероятно е влошила двете основни причини за енергийната бедност: животът в сгради с ниска енергийна ефективност и финансовата невъзможност за отопление на домакинството. Със сигурност броят на хората, които изпитват бедност, е нараснал поради загубата на приходи, създадена от пост-COVID икономическата криза. А също така поради факта, че хората са принудени да останат по-дълго в домовете си по време на локдаун, полицейски час и всички други мерки, свързани с COVID, от което сметката им за енергия допълнително се увеличава. Хората с ниски доходи и живеещите в социални жилища са най-склонни да изпитат енергийна бедност, но пандемията определено е допринесла за това нови групи като студенти и самостоятелно заети хора да са по-склонни да бъдат изправени пред енергийна бедност.
През последното десетилетие ЕС определи рамка за борба с енергийната бедност чрез законодателство, споделяне на добри практики и инструменти за финансиране в подкрепа на уязвимите домакинства и подобряване на енергийната ефективност. Политиката на всяка страна членка на ЕС по отношение на енергийната бедност е различна – от палиативни мерки като социални помощи за подпомагане на уязвими домакинства до предимно превантивни и лечебни мерки, които имат за цел да подобрят енергийната ефективност на жилищата и следователно да намалят нуждата от потребление на енергия. Скорошната инициатива на Европейската комисия „Вълна за обновяване на сгради* има за цел да ускори дълбокото обновяване на сградите, за да подобри бързо енергийните им характеристики и да допринесе за облекчаване на енергийната бедност. И тъй като най-малко 37% от 312 млрд. евро от средствата за възстановяване на ЕС, дадени на страните членки, са предназначени за действия в областта на климата, сега те разполагат с финансови средства за извеждане на милиони европейци от енергийната бедност.
Анализаторите предричат ЕС да разработи единна политическа стратегия, която не само да даде на енергийната бедност по-голяма видимост и приоритет в дневния ред, но и да представи конкретни мерки, чрез които милиони европейци да бъдат окончателно изведени от тяхното безнадеждно и тъжно битие. Подобно начинание изисква решителни действия от Европа в нейния най-широк смисъл – от ЕС до националното и местното ниво. На този фон в България липсва ясно формулиране на проблема за енергийната бедност, както за всеки друг показател за социална криза в обществото.
България изпитва задушаващи нива на енергийна бедност, при които едно на всеки три домакинства не може да си позволи нужното отопление, още толкова имат просроченост на сметките си за комунални услуги и огромната част от населението не е в състояние и не може да си помисли за действия или инвестиции в мерки за енергийна ефективност. Нещо повече, жилищният фонд в страната е с лоши общи енергийни характеристики, поради което енергийните разходи са значителен разход в бюджета на повечето български домакинства. С оглед на предстоящата либерализация на пазара на енергия възниква реалната опасност от увеличаване на цените на електричеството и топлофикацията, което на фона на мизерните доходите още повече и значително ще влоши ситуацията в страната.
Ето защо и за следващото десетилетие достъпността на енергия ще бъде основна грижа в България. Работещото решение е най-накрая да се предложи работещ инструмент за огромната част от българското население, страдащо от енергийна бедност.
България може и сега е моментът, в който трябва да предприеме спешни, реални и много по-амбициозни действия срещу енергийната бедност. Нужно е темата да намери място в новата стратегия за енергетиката на България за 2021-2031 г., в националния енергиен и климатичен план, в национална стратегия за дългосрочно обновяване и във всеки друг политически и експертен документ или пътна карта на тема енергетика в следващите години.
През лятото на 2022 г. се очаква да бъдат приети промени в Закона за енергийна ефективност на Република България, в които да бъде ясно формулирано понятието “енергийна бедност” на домакинствата в страната. Важно е от формална тази стъпка да стане смислова и радикална и да промени изцяло практиката за отпускането на т.нар. енергийни помощи – основно минимални суми за закупуване на дърва и въглища за отопление. Има прогнози, че поправките ще включват поредица от мерки за смяна на горивната база и за компенсиране на комуналните разходи на домакинствата – сметките за ток, парно и газ, когато надхвърлят определен праг на социална поносимост.
Основният проблем при този подход е, че в капиталистическия модел на управляващите през последното десетилетие темата за бедността се неглижира и отрича, данъчната система допълнително спомага за увеличаване на неравенството, а социалната система не предлага дългосрочни решения на наболелите проблеми. Вместо това, с непоследователни и частични мерки се правят опити да се потушават пожарите – в повечето случаи неуспешно.
Факт е, че липсва общоевропейски стандарт за енергийна бедност, но в повечето от страните членки енергийно бедно е домакинство или лице, чиито сметки за комунални услуги надхвърлят 10-15% от месечните приходи. При официални данни на Евростат една трета от българското население влиза в графата “енергийно бедни” (а може да се направи прогноза, че реалната ситуация е дори по-тежка). Това прави задачата за възстановяване на солидарността в подкрепа на енергийно бедната част от обществото много трудна, сложна и ресурсоемка.
Следващ акцент трябва да бъдат всички хора, които изпитват енергийна бедност през лятото и не могат да охладят правилно домовете си. Това е особено притеснително, тъй като изменението на климата увеличава вероятността и продължителността на топлинните вълни.
Едно обаче е сигурно: крайно време е за едно социално, солидарно и човешко правителство на България, в което създателите на политики да изработят и приемат осезаеми решения, които по безспорен и конкретен начин да покажат, че има национална визия за подобряване на качеството на живот на всички, за подпомагане на всеки, изпаднал в нужда. А в целия този процес Европейската зелена сделка и Европейският стълб на социалните права могат да бъдат правилно използвани.
Главният проблем идва от формите на глобално разпределение
От Алекс М.
Очевидно е за всеки социалист, че сме в критичен момент, що се отнася до екологията. Проблемът обаче е, че повечето от нашите критики са насочени към консумацията, т.е. да викаме, че хората ядат много, че хабят пластмаса и т.н. В известна степен е явно, че сегашният начин на консумация не е особено добър. Но по-страшният проблем идва от дистрибуцията; с други думи, към Глобалния север се стичат огромни материални богатства, чиито истински създатели никога няма да видят. Дори и на локално равнище можем да видим това. Бедност навсякъде, а една класа гуляе на гърба на другата. Тук трябва да ни е фокусът.
Впрочем наблюденията ми показват, че каузата за природата е една от малкото действително „активиращи“ теми за българина, макар и често това да е в стил „Ей тия мутри изсичат Рила!“. Но и това е нещо.
Борбата срещу екологичните беди е част от борбата на социализма
От „23 септември“
Човешкото общество е продукт на преобразуването на природата чрез жизнената дейност на човека. Този процес се нарича обществено производство, в хода на което, преобразувайки природата, човек преобразува и себе си, изменяйки формите на обществено взаимодействие в съответствие с потребностите на производството. Човекът не може да съществува, без да преобразува природата.
Капитализмът е система, основаваща се на максимизацията на печалбата, без оглед на последствията върху хората и природата. Факт е, че в името на печалбата тази обществена организация води до такива изменения в заобикалящата среда, които водят до влошаване на условията на живот за мнозинството от хората. Борбата срещу екологичните беди, предизвикани от частни интереси, е част от борбата против капитализма. Целта обаче не е разрушаването на индустрии, а изграждане на система, в която те няма да са заплаха за здравето на хората; система, която ще позволи по-бързото въвеждане на нови, по-безопасни технологии.
Само изграждане на общество, чиято икономика е организирана на планов принцип, чиито приоритети са здравето и задоволяването на човешките потребности, а не натрупването на капитал, частното предприемачество и пазара, би могло рационално и ефективно да използва природните ресурси, без това да води до екологични катастрофи.
