АкцентиСтатии

Не на Луковмарш 2021

Стойо Тетевенски

 

На 13 февруари за 18-а поредна година по улиците на София ще маршируват нацисти от България и цяла Европа.

На 13 февруари за 18-а поредна година Луковмарш ще събере на едно място представители на редица забранени крайнодесни организации начело с БНС.

На 13 февруари за 18-а поредна година  сме поставени пред въпроса: „Това ли е светът, в който искаме да живеем?”

Ежегодното неонацистко шествие Луковмарш е директна заплаха за начина ни на живот, сигурността ни и свободата ни. От години негови поддръжници и организатори пропагандират омраза срещу чужденци, роми, евреи, турци, куиър хора, мюсюлмани, жени, либерали и леви хора. Символиката и идеологията на Луковмарш препращат към епоха, която светът отдавна заклейми. На все по-отчетливото настъпване на тази символика не бива да се гледа като че ли е изпразнена от съдържание. Тя умело се закача в и засилва скоростта на социалните и икономически неравности; на консервативните политики, които издигат в култ нуклеарното семейство; на държавните стратегии, които осмислят телата ни като априори подчинени на съсредоточаването на богатство в ръцете на малцина. Историческите връзки и припокривания са важни, защото те разкриват конкретни елементи от политическата култура на авторитарната власт, а демаскирането на настоящите им проявления е ключово за антифашистката борба днес. И тази година ще  заявим: никога повече!

Казват, че Холокостът не започва с лагерите на смъртта, а свършва с тях. Днес отново са налице тревожните знаци за възраждането на човеконенавистните крайнодесни идеологии в глобален мащаб: авторитарни лидери от Бразилия през Турция до Филипините смазват безмилостно своите леви и либерални противници; полицейският ботуш мачка протестиращите в България, Франция и САЩ; у нас се увеличават антисемитските, ислямофобските, антиромските и хомофобските атаки; расисткото насилие се простира по цялата планета и включва сегрегацията, бялото икономическо и политическо господство, преследването и погромите над мигранти, бежанци и етнически малцинства. Днес латиноамерикански деца са държани в концентрационни лагери в САЩ, а хиляди бежанци са изправени пред бяла смърт на границата в Босна. Насилието над жени ескалира в условията на Ковид-19, а надигащата се консервативна вълна посяга все по-често на правата на жените и куиър хората от Полша през Унгария до България. Пандемията само разкри и усили вече съществуващите неравенства и проблеми. Едно стана ясно за пореден път: в условията на криза, управляващите елити се грижат единствено за спасяването на капиталистическата класа.

Ескалацията на физическото насилие е оръжие на държавата, овладяна от капитала: когато престанем да вярваме, че непрекъснатата експлоатация и бедността са нашето естествено състояние, управляващите преминават към физическа принуда, за да осигурят оцеляването на системата. Както настоящата пандемия демонстрира, елитите са готови да ни жертват по всяко време. Ние сме принудени да рискуваме здравето и живота си, за да поддържаме „икономиката“; когато откажем – посреща ни фашисткият ботуш.

Пандемията от Ковид-19 задълбочи разликите между богатите и бедните държави. Днес ваксините са достъпни за тези държави, които могат да си го позволят. По същия начин, затварянето на икономиките успя да предпази гражданите на тези държави, които имаха възможност да осигурят директни плащания към тях. А докато българи и румънци бяха принудени да отидат в Германия, за да приберат реколтата и да се грижат за възрастните и болните, крайнодесните мобилизираха отново и отново наратива за „затварянето“ като единствено спасение. Внушаването на вина на Китай и расизмът срещу азиатците избуяха и у нас. Междувременно жените, ромите и най-нископлатените работници изнесоха и продължават да изнасят поддържането не само на „икономиката“, но и на физическото ни оцеляване – чрез работата им като медицински работници, чистачи, продавачи и чрез грижата за деца и болни вкъщи, извършвана предимно от жените в семейството.

Хроничната криза, в която се намираме, се обостри с идването на Ковид-19, а изградените илюзии за „стабилност“ рухнаха. Грижливо култивираното консервативно и неолиберално обществено мнение беше подкрепено от (без)действието на държавата, за да ни убеди, че всеки е сам за себе си. В този критичен момент, мнозина се обръщат за спасение към чудовището, родено от същата тази капиталистическа система – нацизмът, обещаващ да „възроди“ каквото е загубено. Последователното и целенасочено одесняване на обществото ни пречи на изсветляването на структурните причини, довели до мизерията на настоящото ни съществуване. В тази среда, единственото възможно решение е илюзията за „естествената“ общност, било то семейството или нацията.

Нацистките обещания обаче са лъжливи. Семейството не ще е пристан на онези, които са жертва на домашно насилие или които са изхвърлени от вкъщи заради сексуалността си, или за онези, които нямат дом. Нацията не ще осигури защитата от безконтролна пандемия, нито ще се погрижи за уязвимите – възрастните, болните и бедните – които в най-голяма степен усещат здравните и икономическите ефекти на Ковид-19. Представянето на мигрантите, етническите малцинства и куиър хората като заплаха за битуването ни не помага в борбата срещу истинския враг: социално-икономическата система, която ни изправя един срещу друг в борба за ресурси, намиращи се в ръцете на малцина. Система, чиято единствена цел е увеличаване на печалбата за сметката на животите ни и природата.

Последиците от капитализма вече не могат да се скрият под светещите реклами и празните обещания на политиците: унищожаването на природата води със себе си пандемии, глад, пожари и бури; експлоатацията на хората ни обрича на вечна мизерия и смърт.

Време е за края на тая система.

Крайнодесни движения от всякакъв вид се появяват там, където тъканта на обществото е разкъсана от бедност, мизерия и насилие. Няма как да няма фашизъм, когато в управляващата коалиция има фашисти. Само допреди няколко години сегашния министър на отбраната Каракачанов защитаваше БНС и Луков, а неговата партия предлагаше създаването на концентрационни лагери за роми.

Няма как да няма фашизъм, когато половината от хората в България живеят на крайно недостатъчната минимална заплата, когато здравеопазването се превръща в привилегия на богатите, а образованието засилва шовинистки настроения, маргинализира определени социални групи и подчинява производството на знание на интересите на бизнеса.

Няма как да няма фашизъм, когато разликата между богати и бедни е толкова голяма, че живеем в два различни свята, а най-богатият континент на земята издига крепост, за да не допусне тези, чийто дом е разрушил със своите бомбардировачи.

Време е да сложим край. На 13 февруари от 12:00 ч. ще се съберем пред Централната баня, за да кажем за пореден път: „Без нацисти по улиците ни!“. Отново имаме шанс да си поговорим за света, в който искаме да живеем, да потърсим връзките между борбите ни и да се обединим за постигането на целите си. И най-вече, да имаме още веднъж възможността да извикаме: Не на нацизма, не на Луковмарш! Солидарността между хората е нашето оръжие срещу омразата!

Дълг за нас, антифашистите, е да преобърнем действителността, която прави каракачановците и хитлеровците на тоя свят възможни. Това означава да се борим срещу всяка експлоатация от човек над човека и природата. Означава да признаем, че несправедливостта някъде означава несправедливост навсякъде. Борбата за права на жените е антифашизъм; борбата за куиър права е антифашизъм, борбата за социална и екологична справедливост е антифашизъм, борбата за освобождение на животните е антифашизъм, борбата срещу границите и националните държави е антифашизъм и, другари, борбата срещу капитализма е антифашизъм. Ние разпознаваме, че всички тези борби са всъщност една борба, борбата за общочовешка справедливост и равенство, че свободата на другите не е ограничение, а условие за нашата свобода. Затова продължаваме всеки ден да предизвикваме себе си и другите да познаваме и изобличаваме властовите структури, които диктуват живота ни, и да градим новия, утрешния ден, в който несправедливостта и омразата са минало.

Утре, когато се събудим, ще станем и ще се включим в следващата битка рамо до рамо за работнически права, за антирасизъм и за права на жените, и вдругиден, и следващата седмица, докато след една година не се върнем тук още по-силни, още повече и още по-готови да си вземем улиците, да си вземем кварталите, да си вземем времето, да си вземем свободата! Защото единствения път е напред:

  • Напред към екосоциална справедливост!
  • Напред към полово равенство и куиър освобождение!
  • Напред към края на расизма!
  • Напред към края на капитализма и империализма!
  • Напред към освобождението на всички! Напред, напред, напред, антифашисти!

Тази публикация включва откъси от речта на автора от ежегодното шествие „Без нацисти по улиците ни“ през 2020 г.

Снимка: Барикада, 2020г.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments