от Божин Трайков

През последните три десетилетия агресивният антикомунистически прочит на близкото минало надделя в Източна Европа, особено в страни, тясно свързани с бившия Съветски съюз, като България. Антикомунистическият прочит на историята е повлиян от втората вълна на исторически ревизионизъм, която се заражда в Европа през 1980-те години. Според Енцо Траверсо тя е опит за реабилитация на фашизма чрез една или друга апологетична интерпретация на миналото преди 1945 г. (Traverso, 2016: 322). Тази втора вълна се свързва с тезите на Ернст Нолте и Франсоа Фуре, които добиха особена популярност в Източна Европа след края на социалистическите държави. Докато Нолте интерпретира нацистките жестокости като реакция на болшевизма, Фуре атакува значението на Френската революция като символ на демократични процеси, внушавайки, че социалните революции водят до тирания. За Фуре комунизмът и фашизмът имат еднакъв анти-буржоазен корен (Haynes & Wolfreys, 2007: 14). В специфичния български контекст към този тип ревизионизъм спада и книгата на Желю Желев, Фашизмът. Въпреки че в книгата никога не се правят преки паралели, тя масово се чете като приравняваща фашизъм и комунизъм през аналитичната рамка на тоталитаризма (Valiavicharska, 2014). 

Антикомунизмът в Европа има своите идеологически корени, от една страна, във фашизма като основен негов враг, но и от друга в тезите на основоположниците на неолиберализма*. Отричайки важността на антифашистката Съпротива, ревизионистичните историци се опитват да сложат знак на равенство (тезата за еднакво насилие) между режимите на Хитлер, Мусолини и други фашистки диктатори и съпротивата на комунисти, социалисти, анархисти, леви интелектуалци, селяни и разнородни спонтанни движения, обединени в обща борба, които с цената на милиони човешки жертви ги преборват. Тезата за еднаквото насилие не само цели да дискредитира антифашизма, но и се вписва в представата на неолиберални идеолози за тираничната същност на социалистическите политики. Характерно за този тип ревизионизъм е изключването на политическите събития от техния широк социален и икономически контекст и фокусиране върху политическите елити, участващи в тях, като по този начин се пренебрегва ролята на хиляди, дори милиони участници в социално-икономическите и политически процеси.

В тази статия проследявам основните тези на ревизионизма в контекста на поредния опит на Европейския парламент да приравни фашистките режими и антифашистката съпротива в Европа. Противно на твърденията на Нолте и Фуре, аз не търся сходства между комунизъм и фашизъм. В статията застъпвам тезата, че фашистките диктатури със своите геноцидни експанзионистични политики – Хитлер в Европа и Мусолини в Африка – стоят по-близо до либералната колониална традиция, отколкото до революцията на болшевиките. А фобията от масите като заплаха за елитите пък сближава Хитлер и Мусолини с идеолози на неолиберализма като Хайек и фон Мизес. Неолибералите, както фашистите, се страхуват от масовата политика, разбирана като политика на организиране на работническата класа.

Аргументът ми е в противовес на доминиращия антикомунистически дискурс в българското интелектуално, политическо и медийно пространство, който формира общественото мнение през последните три десетилетия. Антикомунизмът, от една страна, служи за демонизиране на левите политически движения, поставяйки равен знак между социализма и тоталитаризма, сравнявайки „комунизма“ с режимите на Хитлер, Мусолини, Франко и др. От друга страна, той омаловажава, отрича или просто отхвърля капиталистическите корени на различните форми на фашизъм.

Противно на тезата за антифашизма като ръководен от Сталиновия тоталитаризъм разглеждам ролята на комунистическите и социалистически партии и движения, организирани в Коминтерна под ръководството на Георги Димитров, като основна за сформирането на общ фронт срещу крайнодесните капиталистически режими. Именно общият антифашистки фронт, в който основно участие като организатори взимат комунисти и социалисти, прави възможни европейските демократични социални държави и социалистическите държави след Втората световна война. Днес наследството на антифашизма се атакува отново от същата тази идеология, която в своя страх от демократизиране на масите провъзгласи фашизма за спасение от болшевишката заплаха.

Фашизъм и комунизъм – знак на равенство

На 18 септември 2019 г. Европейският парламент (ЕП) прие „Резолюция за важността на европейската памет за бъдещето на Европа“ (European Parliament, 2019). Резолюцията слага знак на равенство между нацизъм, фашизъм и комунизъм, както и всеки радикализъм, приравнявайки ги като тоталитарни. Резолюцията е подкрепена от Европейската народна партия (ЕНП), но също и от левите Социалисти и демократи (СиД) и либералите Реню. Сред участниците в подписването на резолюцията, наред с колегите си от Полша, Унгария и балтийските държави, виждаме имената на заклетите антикомунисти и проводници на дясна политика в България Андрей Ковачев от ГЕРБ и Александър Йорданов от СДС, назначен с мандат на ГЕРБ. Ковачев е известен с организирането на множество антикомунистически кампании в ЕП като представянето на горянското движение за първата антикомунистическа съпротива в ЕС (Трайков, 2017), а Йорданов – с отричане на престъпленията на пронацисткия режим в България (Йорданов, 2019). 

Резолюцията предлага финансови средства за  организирането на събития, чиято цел е да просвещава младите поколения за последствията от тоталитаризмите в Европа, да обръща внимание на съществуващите „тоталитарни“ паметници и мемориали, паркове, улици и площади, които „героизират тоталитарни режими и изкривяват историческите факти за последиците от Втората световна война“. Тя предлага и честването на датата 25 май, в памет на полския „герой от Аушвиц“ ротмистър Витолд Пилецки, да стане Интернационален ден на героите в борбата срещу тоталитаризма. Резолюцията подканва „руския народ“ да признае и осъди тоталитарното си минало. 

Виждаме не само традиционния напън за приравняване на фашизма и комунизма, но и заявка за активно пренаписване на историята. Частта относно паметниците и мемориалите в Източна Европа цели директно да изтрие паметта за антифашистката съпротива, защото макар и много от тези паметници на културата да са в стила на социалистическия реализъм и част от тях да са строени, когато Сталин е бил начело на СССР, те също така пазят паметта за борбата срещу фашизма. Такива например са множеството паметници, почитащи партизанското движение и пръснати из цялата страна, или пък редица паметници във всички държави на бивша Югославия, които, макар и не всички все още да са членки на Съюза, са кандидатки за такова. 

Без да отричам значимостта на делото на Витолд Пилецки, смятам, че почитането на героя от Аушвиц и Варшавското въстание срещу нацизма, който впоследствие става поредната жертва на сталинизма, е добре премерен идеологически ход. Изместването в паметта на младите поколения на датата 9 май от Ден на победата срещу фашизма (капитулацията на нацистка Германия) към Ден на Европа, когато две капиталистически държави сключват споразумение за търговски съюз (Европейската общност за въглища и стомана), е начин да се подмени историческата истина за основната заслуга на  Съветския съюз в победата над фашизма. Дори известният с антикомунистическите си възгледи историк Георги Марков припомня, че „без Деня на победата, нямаше да го има Деня на Европа“ (Марков, 2020).

Свеждайки ролята на СССР във Втората световна война (ВСВ) до тоталитаризма на Сталин, ЕП на практика отрича заслугата на руснаци, белоруси, украинци, евреи и другите народи в СССР за края на една война, подкладена от имперски, колониални и расистки амбиции, коренящи се в идейната същност не на комунизма, а на капитализма. 

Резолюцията на ЕП от септември 2019 г. следва духа на антикомунистическите прочити на антифашистката борба, които често представят целия период на социализма след ВСВ като тоталитарен. Второто възраждане на тоталитарния модел може да се анализира по отношение на стратегията на президента на САЩ Роналд Рейгън за засилване на Студената война и възхода на неолибералния модел. Представянето след падането на Берлинската стена на Съветския съюз и Източния блок като тоталитарни има идеологическо значение, чиято функция е да демонизира всяка политико-икономическа система, която се явява като алтернатива на капиталистическия модел. Така се слага знак на равенство между фашизъм и комунизъм като тоталитарни системи.

Енцо Траверсо (2019) проследява генеалогията на тезата за „равно насилие“, която можем да мислим като предвестник на уравняването между фашизъм и комунизъм в резолюцията. Тезата за „равното насилие“ изравнява фашизма и антифашизма с аргумента, че и двете страни са извършили насилие. Тя произхожда от гласовете на такива симпатизанти на нацизма като Мартин Хайдегер, който в кореспонденция с Херберт Маркузе сравнява изселването на германци от Източна Прусия от съюзниците през 1945-50 г., с нацистката политика на изтребление на евреите, и Карл Шмид, който се оплаква, че фокусирането върху престъпленията на Третия райх игнорира „съюзническия „геноцид“ на германските държавни служители“ (цитирано в Traverso, 2019: 248). 

Ревизионизмът на 1980-те години е свързан с името на германския историк Ернст Нолте. Целият дебат около ревизионистките възгледи на Нолте, който е известен като Historikerstreit, е документиран в сборник под редакцията на Джеймс Нолтън, озаглавен Завинаги в сянката на Хитлер (1993). Нолте се опитва да извини нацистките жестокости като отговор на „азиатското дело“*, извършено в Европа от болшевиките (Нолте, 1993: 22). Той поставя акцент върху участието на евреите в руските и централноевропейските комунистически движения, намеквайки, че расовият геноцид на нацистите е отговор на класовия геноцид на болшевиките. За Нолте нацистите са  жертва на „азиатски“ болшевизъм. Той дори пише, че „така нареченото унищожение на евреите от Третия райх е реакция или изкривено копие, а не оригинал … Третият райх принадлежи на „освободителните движения“, свързани с комунистическото движение“ (Нолте, 1993: 14). Докато авторът настоява, че демонизирането на Третия райх е неприемливо, той изглежда участва в същия процес, когато става дума за съветската революция. Твърдението му, че нацизмът е реакция на болшевизма, е опит да се представят октомврийските събития като източник на всяко тоталитарно зло. Според тази логика Холокостът е бил превантивна мярка на „потенциални жертви“ на болшевизма и това се подразбира, когато Нолте цитира книгата Войната на Хитлер (1975) на антисемита Дейвид Ървинг.

Важно е да се локализира политическият и културен климат от времето на дебата. Нолте започва да изразява подобни възгледи през 1980-те години във време, когато от политико-икономическа гледна точка неолибералните пробизнес и антисиндикални политики на тачеризма и рейгъномиката са в пълен ход (Harvey, 2005; Peck, 2010). Връзката с неолиберализма, ако не е пряка, присъства ярко. Още през 1951 г. в книгата си „Социализъм: икономически и социологически анализ“ фон Мизес изказва твърдения, подобни на тези на Нолте. Фон Мизес твърди, че нацистката еднопартийна система, тайната полиция, концентрационните лагери, пропагандата и изтребването на хора са адаптирани от Съветския съюз, а нацистите според автора са „най-послушните ученици на Ленин, Троцки и Сталин“ (1981: 580). Друг виден (нео)либерал Вилхелм Рьопке, подобно на възгледите на фон Мизес, вижда нацизма като опора срещу болшевизма (1946: 28). Нолте се доближава до Рьопке и фон Мизес, изразявайки мнението, че италианският фашизъм на Мусолини има положителна страна – той запазва частната собственост и затова „пощадява италианския народ от усъвършенствания тоталитаризъм на Сталин“ (Nolte, 1993: 6-7). В контекста на българските либерални среди същата теза по линия на частната собственост ще застъпва по-късно и бившият президент, д-р Желю Желев*.

Енцо Траверсо изследва източниците на Нолте, които се състоят от антисемитска белогвардейска пропаганда, възпроизведена от Алфред Розенберг. Но по-важно за Траверсо е „пълната липса на критична дистанция  от неговите източници“ (Traverso, 2007: 141). Нолте буквално преповтаря страховете и фобиите на германския консерватизъм от 1930-те години по отношение на комунистическите движения. Според Траверсо Нолте успява да схване основна характеристика на фашизма – и в Германия, и в Италия той е контрареволюционна реакция на Октомврийската революция и комунистическите движения като германския антивоенен съюз Спартак. Фашизмът е агресивна анти-марксистка и антикомунистическа сила, чиито престъпления Нолте оправдава като ответна реакция. С аргумента за нацистките изтребления на милиони хора като реакция на болшевизма Нолте напълно отрича връзка между геноцидните практики на Хитлеровата експанзия и колониализма в Европа.

Расовата и класова война на фашизма и неговата фобия от масите 

Историци като Ишай Ланда, Доминико Лосурдо и Енцо Траверсо, които  работят върху разкриването на идеологическите основи на ревизионистката школа на Нолте, улавят връзките между нацистката политика на изтребление и експанзионизъм и западните либерални колониални завоевания. За разлика от Нолте, който се опитва да проследи корените на нацисткия антисемитизъм (расов геноцид) в „класовия геноцид“ на Ленин и Сталин, тези историци изрично ни показват дълбоката връзка между политиките на Хитлер и западноевропейския и северноамерикански колониализъм. Lebensraum е германската империалистическа версия на „западната визия за неевропейския свят като пространство, отворено за завладяване и колонизация“, докато идеята за „изчезване на „по-нисшите раси“ принадлежи на цялата европейска култура и по-специално на британската и френската култура“ (Traverso, 2019: 121).

В тази връзка Траверсо (2007) вижда „Историческата лаборатория за нацистките престъпления не [в] болшевишката Русия, а [в] колониалното минало на западната цивилизация, в класическата епоха на индустриалния капитализъм, империалистическия колониализъм и политическия либерализъм“ (143). В друг текст Траверсо  отрича тезата на Нолте за произхода на нацизма в болшевизма, като показва, че нацисткият евгеничен проект за расово пречистване води началото си от 19. век в Европа, по време на епохата на класическия либерализъм (2010: 145). Самият Адолф Хитлер сравнява германското завоевание в Украйна с британското завоевание в Индия (Хитлер, 2000: 92).

В допълнение към връзката с европейския колониализъм, това което трябва да се подчертае, е, че в своя план за геноцид Хитлер е повлиян и от колониализма на заселниците на САЩ. Сюзън Бък-Морс (2000) подчертава важността на пространствения аспект на външната политика на САЩ; експанзията на запад, довела до геноцида на автохтонното население, е предпоставка за експанзията на Хитлер към Изтока в Европа за придобиване Lebensraum. В нацисткото политическо въображение американският Запад е равностоен на германския Изток. По думите на Хитлер източнославянското население трябва да се третира като американските „червенокожи“ (цитирано в Kakel, 2013: 45). Висшето нацистко ръководство дори подражава на и експлоатира езика и практиките на американските завоеватели на необятното пространство на запад (пак там). В монолозите си Хитлер сравнява „борбата“ на нацистите срещу партизаните в Съветския съюз с тази на САЩ срещу „червените индианци“ (2000: 284). В друга своя работа Хитлер размишлява върху сантиментите на Северна Америка за огромно открито пространство, което според него липсва на германците. Разбира се, усещането за открито пространство е резултат от дехуманизирането на коренното население. В украинските полета нацисткият диктатор вижда германския еквивалент на „дивия запад“. За Хитлер „[и]два време, в което това желание за разширяване вече не може да бъде ограничено и трябва да избухне в действие“ (2000: 707). Точно това „желание“ за „действие“ на Хитлер се материализира в кръстоносен поход за изтреблението на „юдео-болшевизма“ на Изток.

 Доменико Лосурдо определя нашествието на Хитлер на Изток като „най-голямата колониална война в историята … насочена към превръщането на цели народи до маса от роби или полу-роби в служба на висшата раса“ (Losurdo, 2016: 162). Войната на Хитлер срещу Съветския съюз съдържа планове за свеждане на славянския народ до резервоар на робски труд. Славяните трябва да работят до смърт и да бъдат възпитани само като „полезни ръчни работници“, защото „ние сме господарите“ (цитирано в Losurdo, 2016: 163). Разсъжденията на Хитлер за образованието като опасно, но въпреки това задължително за славяните само в ролята им на неквалифицирани работници, предлага поразителни паралели с неолиберална постсоциалистическа България спрямо преструктурирането на общественото образование, за да отговори на нуждите на външния (а и на вътрешния) пазар, чиято необходимост лежи в поддържането на териториален пояс от евтина работна ръка. Неолибералните политики на унищожаване на държавни предприятия и институции, в които бяха концентрирани хиляди висококвалифицирани научни работници, ги оставиха безработни и принудени да търсят препитание извън страната като част от процеса на т.нар. изтичане на мозъци.

И Лосурдо, и Ланда ясно показват взаимовръзката между класовата борба (нацисткият кръстоносен поход на „депролетариализациите“ и изтребването на болшевизма) и националната борба срещу чуждестранните нашественици. Ишай Ланда обобщава взаимовръзката между нацизма, расизма, произтичащ от империализма и колониализма, и капитализма, както следва:

Антисемитизмът на Хитлер едва ли може да се осмисли, когато се абстрахира от по-широкото явление на расизма, което от своя страна не може да бъде разбрано правилно без още по-широкия контекст на империализма, който сам по себе си се развива въз основа на капиталистическия начин на производство … изолацията на въпроса за антисемитизма по необходимост пренебрегва факта, че изтребването на европейското еврейство не би могло да се осъществи освен в рамките на политически проект, основан на обща, не само антисемитска, но и расистка и социално дарвинистка теория, систематична идеология, която категоризира „висши“ и „нисши“ „раси“, разделящи ги между бъдещи господари и роби, като същевременно постулира конкуренцията за надмощие между мъже, държави и раси като неизбежен и полезен процес на елиминиране на негодните и насърчаване на човешкото и културно величие (Landa, 2016: 382-383, превод Б. Т.).

В италианския контекст фашизмът се заражда като основен враг на партиите, борещи се за работнически права, най-вече Италианската социалистическа партия, която има масова подкрепа (Landa, 2016). За класовия аспект на съпротивата срещу фашизма съдим и от радостната реакция на редица либерали относно обещанията на Мусолини да заличи социалните права на работниците, извоювани в дългогодишни борби срещу едрия капитал. Така например Вилфредо Парето се показва доволен от обещанието на Мусолини да премахне прогресивния данък в Италия. Именно във връзка с антикомунизма и репресиите срещу работници през 1927 г. фон Мисес определя фашизма като „спасител на европейската цивилизация от болшевишката опасност“ (цитиран в Losurdo, 2010: 327). 

От друга страна, Хитлер – когото Хайек, Рьопке, Нолте и често появяващи се в медиите български историци като покойния Пламен Цветков смятат за антикапиталист – изразява ненавистта си към демократичността на масите при вземане на решения, свързани с икономическия живот, и определя комунизма като „аналог на политическата демокрация на икономическия терен“ (Хитлер, 1942: 73). Наред с антисемитското определение на марксизма като заговор на евреите да унищожат индивидуализма и да го заменят с масите, при Хитлер четем, че той съответства политически с парламентарната система (демокрация) и икономически с движението на профсъюзите. Хитлер не е анти-индивидуалист, когато се възхищава на делата на велики мъже, но става такъв, що се отнася до правата на гражданите, защото те са пречка пред дисциплинирането на работната ръка. Размишленията му за фабриката като вид работна среда, която изисква деспотично сътрудничество между държава и капитал, на повърхността напомнят на тези на Карл Маркс в Капиталът. Противно обаче на загрижеността на Маркс как да се освободят работниците от този деспотизъм и на изобличената от него експлоатация на работната сила, Хитлер разсъждава върху това как да постигне обратното – как да поддържа този деспотичен контрол и експлоатацията над работника. Както пише Ланда, за Хитлер само авторитарната държава може да разреши противоречието между икономическа и политическа свобода, като се даде възможност на първата да надделее над втората.

Фашизмът трябва да се анализира като стратегия, която подрива масовата политика на левицата. Грамши (1971) използва концепцията за пасивна революция, за да опише подобни на фашизма режими. Накратко, това е масова мобилизация с цел политически и икономически контрол върху масите, а не обратното – контрол на масите върху политически и икономически въпроси. Именно това обяснява успеха на фашизма в двете държави – Германия и Италия, в които левицата има значителен превес над либералните елити. Една от разликите между фашизма и авторитаризма е техният подход към масите. Управленските стратегии на фашизма спрямо политизирането на масите е с обратен знак, т.е. за „национализиране“ на левицата (по думите на Хитлер), чрез де-демократизиране  на масовата политика чрез различни методи като форми на дисциплиниране и контрол, идеологическа пропаганда и материални аспекти на идеология – ритуали, възпоменания, походи, бдения.

Именно затова Лосурдо (2016) определя съпротивата на народите, съставящи СССР, като борба срещу заробването им, но и като класова борба, която приема формата на национална антиколониална борба (стр. 163). Още след защитата си по време на Лайпцигския процес Георги Димитров разбира важността на всеобщ народен фронт срещу фашизма, който да обедини всички антифашистки сили.  

Коминтерна: всеобща борба срещу фашизма

В книгата си Изграждайки демокрация – история на левите движения в Европа от 1850 до 2000 г. историкът Джоф Елей анализира значението на демократичния характер на антифашистката съпротива в Европа. През 1930-те години, когато фашизмът в Европа заема сериозни позиции, Коминтерна в лицето на неговия лидер Георги Димитров излиза с нова теза по отношение на левите борби. През 1935 г. на XII конгрес на Коминтерна Георги Димитров инициира идеята за народен фронт, която е приета от Българската комунистическа партия през следващата година. Според Димитров, когато левите са в отстъпление, те трябва да се стремят към една всеобхватна коалиция на демократична основа; комунисти и социалисти трябва да прегърнат и други социални, макар и несоциалистически групи с демократични принципи – либерали, радикали, републиканци, организации за мир, хуманитарни организации, дори църкви и консервативни групи, които са готови да защитят демокрацията (Eley, 2002: 265). 

Изграждането на всеобхватна коалиция срещу фашизма налага тя да бъде на по-общ демократичен принцип, за да привлече анти-фашистката буржоазия в общ народен фронт заедно със селските маси, но крайната цел остава социалистическа демокрация. Като лидер на коминтерна Георги Димитров формулира идеята за народна демокрация, която е сходна с формулировката на Антонио Грамши за национално-популисткото. Грамши изхожда от специфични традиции в борбите на отделни държави – Якобинство във Франция, Чартизъм във Англия, демократичния аспект на италианското Рисорджименто и т.н (пак там: 266) и говори за „дълга война на позиции“, която комунистите трябва да водят срещу фашистки режими. Изграждането на доверието на мнозинството като бавен и дългосрочен процес, в който да се привлекат прогресивните сили от всички групи на обществото; изграждане на влияние на леви идеи в институциите, градене на работнически организации и културни пространства на демократични принципи. Този подход набляга на промяна на системата „отвътре“, вместо директна революционна борба, за която няма ресурс, масовост и достатъчно въоръжение. Идеите на Димитров за всеобщ антифашистки фронт и на Грамши за позиционна война са до голяма степен породени от факта, че електоралната подкрепа за комунисти и социалисти не е достатъчна и това налага коалиция с други политически сили. Преминава се в дефанзива и бавно настъпление. 

Тактиката на Работническата партия (комунистите) в България за масова съпротива след 1941 г., когато Нацистка Германия напада СССР, може да се разглежда и като „война на позиции“. Поради липса на сили за директен военен сблъсък, тъй като на практика страната не е официално окупирана, а е в съюз с Германия, се предприемат икономически и стопански саботажи, които да парализират доставките на материални ресурси до Райха; удари по транспортни и комуникационни системи; агитация сред войската, разобличаване на машинациите на пронацисткия режим; разяснителни кампании за успехите на антифашистката коалиция (Калонкин, 2010: 105). Но дори и много по-големи по мащаби партизански движения като тези в Югославия и Гърция не могат да нанесат фатални поражения върху Хитлер без решаващата помощ на СССР. Военният сблъсък от решаващо значение за хода на войната е този между Хитлер и Сталин. 

Сталин: сблъсъкът между реалност и мит

За изключително силното значение на Съветския съюз и ореола на Сталин като символ на свободата в Италия в края на войната пише Клаудио Павоне. Той неслучайно дава на глава от книгата си (относно съпротивата на италианците срещу фашизма) подзаглавието „Митът за СССР“, тъй като съюзът се превръща в символ на свободата, а оттам Сталин се трансформира в изразител на този символ. В контраст с имперските и колониални амбиции на европейските Велики сили, Болшевишката революция от 1917 г. е заявка за един антиколониален свят. В Конституцията на Съюза от 1936 г. като продължение на заложеното в Конституциите от 1918 и 1924 г. е записано, че всяка република е свободна да се оттегли от СССР. Но в същото време Пактът за ненападение между СССР и Германия, известен като Пакт Молотов-Рибентроп от август 1939 г., е голямото предателство на Сталин към народния фронт на Коминтерна (Eley, 2002: 279). 

Безспорно пактът за ненападение е предателство към комунистическите партии във все по-фашизиращата се по това време Европа, но той трябва да се разглежда в контекста на поведението на европейските либерални демокрации по онова време. Както пише Джеф Елей, „голямото предателство вече е станало, когато британските и френски правителства…игнорираха Испанската република [във войната срещу Франко], унищожиха Чехословашката демокрация [Мюнхенското споразумение от 1938] и отказаха съветските предложения за сътрудничество срещу Хитлер“ (пак там: 279, превод Б. Т.). Уинстън Чърчил, който след войната се кичи с ореола на герой срещу фашизма,  възхвалява Хитлер „в услуга на целия свят … като пазител срещу раковия растеж на Болшевизма“, а през същата 1938 г., годината на предаване на Чехословакия в ръцете на нацистите, тогавашният британски премиер Невил Чембърлейн определя Германия и Англия като „двата стълба на европейския мир и крепости срещу комунизма“ (цитирано в Landa, 2010: 321). Интервенцията на друг ревизионистки историк, Франсоа Фуре, описва антифашисткото движение като контролирано и ръководено от тоталитарния режим на Сталин, като според автора движението бива използвано за Сталиновата програма. Същата теза прокарва и печално известният Стефан Куртоа в Черната книга на комунизма, където твърди, че антифашизмът е идеологически инструмент, който е измислен, за да оправдае престъпленията на комунизма (Traverso, 2019: 199). Престъпленията на Сталин – чистките от 1937-38 г. и тяхното повторение от комунистическите партии в Източна Европа след ВСВ, например с процеса срещу Трайчо Костов – нанасят тежък удар върху комунистическото движение, който има дълготрайни последици, а и става основно оръжие за антикомунизма. Подобно разбиране обаче за борбата срещу фашизма лишава от свободен избор милионите, участвали в нея. Антифашистката съпротива не може да се сведе до една фигура, тя е разнородна, с различни специфики. Като окупатори фашистите налагат своите режими с бруталната безскрупулност на колонизатори, но дори като съюзници хитлеристите налагат своите експлоататорски механизми над трудещите се за нуждите на нацистката военна машина, подпомогнати от местно законодателство. 

В България пример за значението на мащабната антифашистка обществена съпротива с мирни средства е Соболевата акция, организирана от БРП в края на 1940 г. (Василев, 1976). При засилен натиск от страна на Райха за присъединяване към Тристранния пакт в страната се събират над милион и половина подписа в подкрепа на предложения от СССР съюз за приятелство и взаимопомощ, който на практика гарантира на България военна подкрепа в случай на нападение. Днес, от дистанцията на времето, можем да кажем, че реалната политика на Сталин противоречи на начина, по който диктаторът е възприет като опора на антифашистката борба сред народите под фашистка окупация. Въпреки това, личността на Сталин не може да се използва за пренебрегване на огромните жертви, които народите на СССР дават в една  война срещу враг, целящ тяхното физическо изтребление. 

Значението на Съпротивата 

За разлика от наложената теза от антикомунистическата историография, че комунизмът в Европа е възможен заради хегемонната позиция на СССР, Елей разглежда неговата популярност като резултат от борбите на Съпротивата. Поради бруталността на фашистките режими основната тежест на антифашистката борба се поема от комунистите, за които е характерно изграждането на силна бойна дисциплина и устойчивост, чиято политическа сила се крие в запазването на „комунистическия дух“, който на всяка цена трябва да устои на репресиите на белия терор (стр. 289; Везенков, 2013: 59). Клаудио Павоне начертава три мотива на антифашистката съпротива: патриотична война, гражданска война и класова война (Pavone, 2013: 8). Как се проявяват тези мотиви в българския контекст? Да вземем примера на партизанското движение в България. Макар и малобройно в сравнение със съседни Гърция и Югославия, то е значително мащабно за страна-съюзник на нацистка Германия и то такава, която официално не се води под окупация (Тошкова, 2008; Везенков, 2014). Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) включва различни слоеве от обществото и от двата пола, като възрастта на партизаните варира от 15 до над 60 години. Най-голям е броят на работниците и селяните, но сред тях има и учители, ученици, офицери, войници, чиновници, лекари, студенти, юристи (Калонкин, 2010: 135). 

Историкът Янис Сингелос пише, че българското съпротивително движение е по същността си национално антифашистко движение и част от интернационалната антифашистка борба, носещо някои националистически тенденции (Sygkelos, 2011: 54). Ярък пример за това, че партизаните в България са част от интернационалното антифашистко движение е участието на британския майор Франк Томпсън в редиците на НОВА. След сражение той и няколко партизани са заловени и убити от българската жандармерия (Тошкова, 2008; Калонкин, 2010). Народният съд (НС) от 1945 г. осъжда неговите екзекутори на смърт, като британските власти следят с одобрение съдебния процес (Калонкин, 2010: 212). С обявяването на НС за нелегитимен през 1996 г. екзекуторите на майор Томпсън, както и редица други извършители на престъпления и убийства по време на пронацисткия режим, са оневинени. Днес екзекуторите на антифашисти се радват на статут на жертви. Дори единият от убийците на майор Томпсън е обявен за жертва на комунизма (пак там: 199). 

Партизаните са не само част от европейската съпротива, а са и жестоко преследвани от режима в България с всички средства. В страната се води гражданска война, особено в годината преди края на съществуващия режим. За разлика от съседните Гърция и Югославия, които са окупирани от италианските фашисти и германските нацисти и където партизанското движение е масово и по-разнородно политически, в България партизаните са основно комунисти (Маринов и Везенков, 2014: 504). Затова, въпреки че обстоятелствата налагат формата на обща национална съпротива, в България тя приема и класова основа, чиято задача е да се пребори срещу потисническия и експлоататорски социално-икономически режим.

Именно партизаните и антифашистите, свързани с комунистическите и социалистическите партии, изкарват на гърба си най-голямата тежест на вътрешната гражданска война. Безспорно СССР, който е най-големият враг на нацистка Германия и дава най-много жертви във войната, засилва престижа на комунистическите партии в Европа. Но тук отново стигаме до противоречието между мит и реалност. От една страна стои митологизираният образ на Сталин, преди да бъде развенчан от Хрушчов след смъртта му, а от друга – многобройните жертви, дадени във войната срещу Хитлер.

Популярността на социалистите и комунистите след войната и слабостта на компрометираните либерални и десни партии като колаборационисти с фашистките сили  полагат основите на социалната държава в Европа. Антифашизмът е „споделеният етос“ на европейските демократични сили, възникнал след разгрома на Третия райх (Traverso, 2016: 329). След войната политическата демократизация и социалните държави в Европа стават възможни благодарение на антифашистката съпротива. Това е исторически момент, когато мнозинството взима дейно участие в политическите процеси. Роберто Баталия, историк на италианската антифашистка съпротива, пише:

От безбройните родолюбци, които се бяха стекли в движението и борбата в защита на националната независимост, хиляди за първи път придобиха разбиране за ролята, която ще бъдат призовани да играят в бъдещето на своята страна, и когато войната свърши, тези нови главни герои, работниците и селяните, влязоха в списъците [на градящите държавата] (цитирано в Pavone, 2013: 43, превод Б. Т.).

В тази връзка, първият италиански премиер след войната – антифашисткият партизанин Феручио Пари – заявява, че либералните италиански правителства преди фашизма са били недемократични (Pavone, 2013: 23). Дори Фуре (1999), с отявления си ревизионизъм по отношение на антифашизма, признава, че той обхваща „радетелите на плуралистичната демокрация рамо до рамо с комунистите и включва не само социалистически, анархистки, католически и неорганизирани работници, но и буржоазни партии и свободолюбивите селяни“ (стр. 221). Енцо Траверсо (2019) обобщава антифашистката съпротива по следния начин: „[Тя е] националноосвободително движение срещу нацистката окупация, класова борба за социална еманципация и гражданска война срещу колаборационизма“ (стр. 256). Антифашизмът е силен компонент във формирането на тип социалдемокрация, характеризиращ се със силни леви движения в следвоенните години. През 1946 г. Франция приема новата си Конституция; през 1947 г. Италия приема своята Конституция и става Република; а през 1949 г. Западна Германия приема Конституция, с която също става Република. Наред с процеса на демократизация, тези конституции включват регионална автономия, децентрализация на властта, прогресивна данъчна система, закони срещу частния монопол, закони за участие на работниците в процеса на вземане на решения, закони за публичната собственост (Eley, 2002: 290). Въпреки че капиталистическата система оцелява, заслугата за това, че в продължение на три десетилетия капитализмът се радва на „човешко лице“, е именно на комунисти и социалисти като основни участници в антифашистката борба. Поддържане на пълна работна заетост, намаляване на неравенството чрез прогресивно данъчно облагане и социална реформа, подобряване на шансовете за живот чрез образование и социални услуги, правене на обществото по-хуманно – такива са целите на левите движения в Европа след ВСВ и които до голяма степен успяват да изпълнят до възхода на неолибералния капитализъм през 1980-те години (пак там: 319). 

Неолибералната хегемония, четиридесет години след края на войната, е плод на ревизионистките напъни срещу антифашизма. След Втората световна война, с участието на антифашистите, капитализмът е демократизиран, а от това се страхуват най-вече икономическите либерали около Хайек и фон Мизес. Политическата свобода ограничава икономическата и налага регулация на капиталистическите форми на организация, което пък създава едно по-демократично и егалитарно общество. Но по-важното е, че победата на  Съветския съюз над  фашизма създава  силна алтернатива на хегемонния статут на капитализма. Наследството от антифашизма, с масовото участие на европейци от Италия и Франция до Гърция, Югославия и България, е отражение на истинското значение на демокрацията. Антифашистката борба и нейните наследства отварят противоречието между политическия и икономическия либерализъм. Това е противоречието между представата за свобода, свързана със социално равенство, заложена в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., на Френската революция*, и Локската либерална представа за свобода на частната собственост. Според Етиен Балибар (1994) в Декларацията се съдържа противоречието на интерпретацията за свобода: от една страна, социално-икономическа свобода, а от друга, свободата като класово превъзходство на притежателите на частната собственост. За френския историк Флоренс Гутиер Декларацията от 1789 г. се реализира във френското право едва през 1946 г. благодарение на антифашистката борба (Gauthier, 2007: 92).

Ревизионистичният прочит на антифашизма може да се разглежда във връзка с идеологически двубой около това коя представа за свобода ще се приеме за даденост. Както вече подчертах, ревизионизмът на антифашизма се появява през 1980-те години, което е съпътствано и от идеологическия и политически възход на неолиберализма. Идеологията, провъзгласяваща триумфа на капитализма, придобива хегемония с Вашингтонския консенсус за Латинска Америка и след това се разпространява в Източна Европа. Символично е, че целият ревизионистичен обрат съвпада с посещение на Роналд Рейгън в Западна Германия през май 1985 г. Още същия месец Михаил Горбачов, политикът, свързан с края на Съветския съюз, става Генерален секретар на Комунистическата партия. Въпреки седмици на протести в САЩ и Германия, президентът Рейгън и канцлерът Хелмут Кол посещават военните гробища в Битбург, където са погребани войници на Waffen SS. Рейгън и Кол почитат наравно нацистки войници и жертви на Холокоста в един и същи ден (Ghodsee, 2014: 118).

Апологетичната линия, която представя фашизма като по-малкото от две злини, може да бъде проследена, както вече подчертах, до видни фигури на неолиберализма като Хайек, фон Мизес и Рьопке. Единствено с възхода на неолибералната идеологическа хегемония и политико-икономическото пренареждане на международната система този исторически ревизионизъм придобива значителен характер. Ревизионистките интервенции на Нолте в средата на 1980-те години*, малко преди падането на Берлинската стена, както и по-късното му сътрудничество с Фуре във Фашизъм и комунизъм (1996) и книгата на Фуре Преминаването на една илюзия (1999), имат значителни идеологически последователи в Източна Европа и конкретно в България. Тълкуванието, че фашизмът и нацизмът произхождат от „тоталитарния зародиш на комунизма“ (Траверсо, 2016: 25) се превръща в един от ключовите елементи на приравняването на комунизма с фашизма, представяйки ги като тоталитарни. Те очертават дихотомия между тоталитаризма (уеднаквяване на комунизма и фашизма) и либералната демокрация. Антикомунистическата линия настоява, че комунизмът е даже по-зловещ от фашизма. Намесата на Нолте е опит за омаловажаване на нацизма като имитация на същинското чудовище – болшевизма. Това е интервенция, която впоследствие ще доведе до дискредитиране на антифашистките движения.

Заключение 

Последните стъпки на Европейския парламент  да осъди комунизма като еквивалент на нацизма показват значението на ревизионистичния обрат първо в Източна Европа, а сега и в целия ЕС. Той отвори вратата за реабилитация на фашистки фигури. Не е чудно, че сред активните участници в резолюцията на ЕП са Александър Йорданов и Андрей Ковачев. И двамата са известни на българската общественост с отричането на престъпленията на фашизма в България. Именно процесите на реабилитация на фашизма, започнали в началото на 1990-те, направиха възможно делегитимирането на Народния съд през 1996 г., осъждащ виновниците за въвличането на България във Втората световна война, който освен че е подкрепен от всички политически сили на антифашисткия фронт в България, е и задължение към Съюзниците (Илиев, 1988). Резолюцията на ЕС от септември 2019 г. е важен компонент в идеологическото изграждане на антикомунизма като хегемонно обяснение за социалистическото минало на половин Европа. Ревизионистката тенденция, която обезценява значението на антифашистката борба, същевременно омаловажава и зверствата на фашизма. По ирония на съдбата днес Германия като лидер в ЕС косвено участва в този процес на реабилитация, подхранван от антикомунизма на неолибералните идеолози. Вместо прилики между комунизъм и фашизъм, бих потърсил такива между икономическия либерализъм и фашистките режими на миналия век. В страха си от социално и икономическо равенство, неолиберали провъзгласяват комунизма за най-голямото зло; именно в този страх от участие на мнозинството от работещите в процеса на решаване на тяхната съдба трябва да се търси и допирната точка между фашизъм и неолиберализъм. В своята фобия от масите неолибералните идеолози си приличат с фашистките режими, които макар и като необходимо зло, се припознават като защитници на частната собственост и класови привилегии на (част от) буржоазията. 

Притегателната сила на партиите и движенията-участници в антифашистката борба, както и съществуването на „враждебния“ социалистически блок, играят основна роля във формирането на държави, които десетилетия наред гарантират т.нар. „компромис“ между капитала и работническата класа (Harvey, 1990) в Европа. Борбата на европейските народи наред с тези на Съветския съюз срещу капитализма трябва да се напомня, особено сега, когато в момент на световна финансово-икономическа криза капитализмът отново придобива все по-екстремна антидемократична форма, и то не само в Европа. Съвременните леви политически проекти имат наследството на антифашизма, от което да черпят опит в сегашния кризисен момент, за да спрат отчаяните опити на капиталистическия елит да запази чрез репресии властовите си механизми. Време е да си припомним, че когато капитализмът придобива екстремни форми, които пораждат човеконенавистни режими, левите движения в Европа са търсили широк общ фронт. Днес, когато в много страни от Европа, като Унгария, Полша и България се очертават контурите на нови форми на фашизъм, необходимостта от такъв общ фронт става все по-належаща. 

Библиография 

Balibar, E. (1994). “Rights of Man” and “Rights of the Citizen”: The Modern Dialectic of Equality and Freedom, в: Masses, Classes, Ideas : Studies on Politics and Philosophy before and after Marx. New York : Routledge.

Buck-Morss, S. (2000). Dreamworld and catastrophe : the passing of mass utopia in East and West. Cambridge, Mass. : MIT Press.

Eley, G. (2002). Forging democracy : the history of the left in Europe, 1850-2000. Oxford : Oxford University Press.

European Parliament. (2019, 19 септември). Texts adopted – Importance of European remembrance for the future of Europe https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2019-0021_EN.html Последен достъп: 4 август 2020 г.

Foucault, M. (2008). The Birth of Biopolitics: Lectures at the Collège de France, 1978-79; редактор Michel Senellart ; преводач Graham Burchell, New York; Basingstoke, England: Palgrave Macmillan .

Furet, F. (1999). The Passing of an Illusion: The Idea of Communism in the Twentieth Century. Chicago : University of Chicago Press

Furet, F., Nolte, E. (2001). Fascism and communism. Lincoln: University of Nebraska Press

Gauthier, F. (2007). The French Revolution: Revolution of the Rights of Man and the Citizen, в: Haynes, M., Wolfreys, J. (Ред.), History and Revolution: Refuting Revisionism. London; New York: Verso

Gramsci, A. (1971). Selections from the Prison Notebooks of Antonio Gramsci, Reprinted. ed. London: Lawrence and Wishart.

Harvey, D. (2005). A Brief History of Neoliberalism. Oxford ; New York: Oxford University Press.

Harvey, D. (1990). The Condition of Postmodernity: An Enquiry into the Origins of Cultural Change. John Wiley & Sons.

Haynes, M., Wolfreys, J. (2007). Introduction, в: Haynes, M., Wolfreys, J. (Ред.) History and Revolution: Refuting Revisionism. London; New York: Verso.

Hitler, A. (1942). Mein Kampf, Unexpurgated ed. Two volumes in one. ed. London : Hurst and Blackett.

Hitler, A., Trevor-Roper, H. (2000). Hitler’s Table Talk: 1941-44 : His Private Conversations. New York: Enigma Books.

Kakel, C.P. (2013). The Holocaust as Colonial Genocide : Hitler’s “Indian Wars” in the “Wild East”. Palgrave.

Landa, I. (2018). Fascism and the Masses : The Revolt Against the Last Humans, 1848-1945.

Landa, I. (2010). The Apprentice’s Sorcerer Liberal Tradition and Fascism. Leiden : Brill

Losurdo, D. (2016). Class Struggle : A Political and Philosophical History. New York: Palgrave Macmillan

Losurdo, D. (2011). Liberalism : A Counter-History. London : Verso Books.

Nolte, E. (1994a). Between Historical Legend and Revisionism? The Third Reich in the Perspective of 1980, в: Forever in the Shadow of Hitler?: Original Documents of the Historikerstreit, the Controversy Concerning the Singularity of the Holocaust. Atlantic Highlands, N.J.: Humanities Press.

Nolte, E. (1994b). The Past That Will Not Pass: A Speech That Could Be Written But Not Delivered, във: Forever in the Shadow of Hitler?: Original Documents of the Historikerstreit, the Controversy Concerning the Singularity of the Holocaust. Atlantic Highlands, N.J.: Humanities Press.

Peck, J. (2010). Constructions of Neoliberal Reason. Oxford ; New York: Oxford University Press.

Röpke, W. (1946). The German Question. London: Allen & Unwin. 

Sygkelos, Y. (2011). Nationalism from the Left: The Bulgarian Communist Party during the Second World War and the Early Post-War Years. Leiden; Boston: Brill.

Todorova, M. (2009). Between Classification and Politics: The Balkans and the Myth of Central Europe, в: Imagining the Balkans. New York: Oxford University Press, pp. 140–160.

Traverso, E. (2019). The New Faces of Fascism : Populism and the Far Right.

Traverso, E. (2016). Antifascism between Collective Memory and Historical Revisions, в: García, H., Yusta Rodrigo, M., Tabet, X., Clímaco, C. (Ред.) Rethinking Antifascism: History, Memory and Politics, 1922 to the Present. New York: Berghahn Books, pp. 321–339.

Traverso, E. (2007). The New Anti-Communism: Rereading the Twentieth Century, в: Haynes, M., Wolfreys, J. (Ред.) History and Revolution: Refuting Revisionism. London; New York: Verso.

Valiavicharska, Z. (2014). How the Concept of Totalitarianism Appeared in Late Socialist Bulgaria: The Birth and Life of Zheliu Zhelev’s Book Fascism. Kritika: Explorations in Russian and Eurasian History 15, pp. 303–334.

Von Mises, L. (1981). Socialism : an economic and sociological analysis. Indianapolis : LibertyClassics.

Везенков, А. (2014). 9 септември 1944 г. София: Институт за изследване на близкото минало.

Везенков, А., Маринов, Ч. (2014). Комунизъм и национализъм на Балканите: брак по сметка или взаимно привличане?, в: Даскалов, Р., Мишкова, Д. (Ред.) Преплетените истории на Балканите. том 2.

Илиев, Б. (1988). Революционният народен съд. София: ОФ.

Институт по история на Българската комунистическа партия. (1976). История на антифашистката борба в България 1939-1944: [моногр.] София: Партиздат. 

Йорданов, А. (2019). Александър Йорданов: Не е хубаво нашите деца да учат лъжи. Дунав Мост. https://www.dunavmost.com/novini/aleksandar-iordanov-ne-e-hubavo-nashite-detsa-da-uchat-lazhi Последен достъп: 4 август 2020 г.

Калонкин, М. (2010). България във Втората световна война: 1939-1945 година. София: Аскони-издат.

Тошкова, В. (2008). България в европейската съпротива през Втората световна война, в: Кандиларов, Е. (Ред.), Изследвания по история на социализма в България 1891-1944. София: Фондация Фридрих Еберт.

Трайков, Б. (2017). Идеологически битки за миналото. dВЕРСИЯ. https://dversia.net/2605/ideologicheski-bitki-minaloto/ Последен достъп: 4 август 2020 г.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments