Обществото във възгледите на радикалнодесните организации в България преди 1944 г. (откъс)
На 31 януари 2021 г. сп. dВЕРСИЯ ще издаде сборника „Социализъм: презареждане“, разглеждащ социалистическите борби и движения от 20. век до днес, но и потенциалите им вбъдеще. В следващите дни ще представим откъси от част от текстовете, поместени в сборника. Събитието по представянето на сборника ще се състои онлайн на 31 януари 2021 г. от 18 ч. (линк към фейсбук събитието). Един от панелистите в рамките на представянето ще е и Борис Попиванов, автор на настоящия текст. „Социализъм: презареждане“ ще се разпространява безплатно онлайн на сайта на dВЕРСИЯ и в хартиен формат. За да поръчате сборника, попълнете тази форма.
„Социални алтернативи“ на лявото: Обществото във възгледите на радикалнодесните организации в България преди 1944 г.
[…] Ако поне в първите следвоенни десетилетия комунистическата историография полага етикета „фашизъм“ върху практически целия междувоенен период, върху разнообразните видове правителства, институции и десни формации от 1923 до 1944 г. (История, 1955), то посткомунистическата реакция в много случаи оспорва изобщо наличието на фашизъм, и в правителствата, и в институциите, и даже при десните формации. Палмата на първенството в състезанието по ревизионизъм вероятно се пада на Никола Алтънков, който в своите изследвания отрича каквито и да било фашистки тенденции в организациите на радикалната десница и впоследствие отива дотам да възвеличава задграничното правителство на Александър Цанков под егидата и пълния контрол на Третия райх с внушението, че от гледище на историята то действително е представлявало българския народ, за разлика от узурпаторската отечественофронтова власт в страната (Алтънков, 2004; Алтънков, 2009). В дискусията по темата, продължаваща повече от 80 години, се включват десетки автори и приносите на мнозина от тях са изключително ценни. Съществува обаче една практика, която определено не е повсеместна, но пронизва внушителен брой публикации – някой обявява кои са конституиращите елементи на идеологията, съотнася ги към българската реалност, проверява дали всички отговарят, и съобразно с направения подбор потвърждава или зачерква фашизма в България. Ако е подбрал едни – има фашизъм, ако е подбрал други – няма.
Най-задълбоченият съвременен автор в сферата на фашистките изследвания у нас е Николай Поппетров. Неговите фактологично прецизни и добре осмислени проучвания създават незаменима база за една по-коректна оценка на националистическите формации в България и тяхното място на картата на европейския фашизъм. Първо, демонстрирано е, че само десният политически поток в България израства като алтернативен на комунистите и земеделците фактор за конструиране на проекти за бъдещето, и придобива форма и очертания в резултат на двойното въздействие на националната криза и италианския фашизъм (Поппетров, 2013). Второ, показано е, че въпреки голямото разнообразие от обществени фигури и социални идеи, националистическите движения от 1930-те всъщност не проявяват твърде значими програмни различия, а впечатлението за несъвместимост произтича от личностните и поколенческите противоречия, крайно разминаващите се организационни подходи и диференцираното отношение към управлението и модела на политическа система. Разбира се, това не са маловажни въпроси, но те не дават основание да отхвърлим възможността на организациите на радикалната десница да се гледа като на представители на общо движение, на общ поток (Поппетров, 2015). И трето, хронологичният анализ на тези организации е особено плодотворен, защото разкрива как в течение на времето повечето от тях се доближават до един фашистки дневен ред, все по-тясно обвързан с влиянието на фашистка Италия и по-късно, но далеч по-силно, на нацистка Германия (Поппетров, 2008).
Същевременно изпъкват характерни черти на българския фашизъм, които обясняват защо е трудно той механично да бъде тълкуван просто като местно проявление на общоевропейска тенденция. Например водаческият принцип, толкова отличителен за Италия и Германия, съвсем не е еднозначно асимилиран в българската радикална десница, където някои организации съзнателно бягат от еднолично лидерство, други не съумяват да изградят нужния безпрекословен авторитет на лидера си, а първите две групи и всички останали пребивават в драматични колебания относно фактическото национално лидерство на царя, и то при положение, че характерът на царската диктатура прави доста измъчени опитите за увенчаване на Борис III с ореола на „цар-фюрер“ (Поппетров, 1992).
Втори пример засяга противоречивото възприятие на националния идеал в същите тези среди. И Мусолини, и Хитлер неизменно и последователно пропагандират национален шовинизъм, базиран на ревизионизма и експанзията, докато българските радикално десни нямат ясна и завършена национална доктрина, клонят към мирната ревизия, излъчват прекомерна конюнктурност, изпадат в пълно разногласие по въпроса какво и докъде е „наше“, а с началото на Втората световна война се поддават на изкушенията на един теоретично и идеологически неподготвен териториален максимализъм (Поппетров, 2016).
Нека отново се върнем на темата за паралелите във фашистките тенденции у нас и в Европа. И привържениците, и опонентите на тезата за фашизъм в България изхождат най-вече от проблематиката на националния идеал. Едните опитват да докажат, че националистическите визии на радикалната десница са тъждествени на фашизъм; докато другите упорито настояват, че същите визии са тъждествени на патриотизъм. Но освен преоценката на националния идеал, за която се убедихме, че е доста нееднозначна, съществува и социална преоценка. Все пак говорим за организации, набиращи енергия и симпатизанти в условията на тежки и взаимно наслагващи се икономически и социални кризи. Полезно би било в тази връзка да прибегнем до наблюдението на Румен Даскалов, че социалната философия е един от трите крайъгълни камъка на българското радикалнодясно течение наред с нацията и държавата, че тя е същностна характеристика на десния „нов ред“ и обхваща разбиранията за обществото като стоящо над групите и индивидите, за социалния мир и солидарност като контрапункт на класовата борба и за държавата като гарант на сътрудничеството между труда и капитала. В тези социални измерения, заключава авторът, можем да съзрем общите с националсоциализма народностни (völkisch) съставки (Даскалов, 2005: 220-23).
Тази статия има за цел да обогати, макар и скромно, полето на анализи на българския фашизъм през призмата на социалните възгледи на българските националистически организации в междувоенния период.
[Очаквайте продължението на 31 януари]
Oще от сборника „Социализъм: презареждане“:
От сталинизъм към постсталинизъм: променливи истории, променливи прочити, Живка Валявичарска
Престъпление ли е антифашизмът?, Божин Трайков