От сталинизъм към постсталинизъм: променливи истории, променливи прочити (откъс)

На 31 януари 2021 г. сп. dВЕРСИЯ ще издаде сборника „Социализъм: презареждане“, разглеждащ социалистическите борби и движения от 20. век до днес, но и потенциалите им вбъдеще. В следващите дни ще представим откъси от част от текстовете, поместени в сборника. Събитието по представянето на сборника ще се състои онлайн на 31 януари 2021 г. от 18 ч. (линк към фейсбук събитието). Една от панелистките в рамките на представянето ще е и Живка Валявичарска, авторка на настоящия текст. „Социализъм: презареждане“ ще се разпространява безплатно онлайн на сайта на dВЕРСИЯ и в хартиен формат. За да поръчате сборника, попълнете тази форма.

от Живка Валявичарска

Ръкописно писмо от 7 април 1960 г., адресирано до най-високата инстанция на властта, възразява срещу наскоро започналата реформа в турската училищна система в България *. То е едно от многото писма, редовно изпращани до властите и съдържащи оплаквания, подкрепа или искания от страна на обикновените граждани. Авторът му, който се представя като мъж от турски произход, започва с думите, че би искал да запази анонимността си, за да може да „се изкаже по-свободно“ и се извинява за несъвършенното си владеене на български език **. Но всъщност писмото е написано в изумителен стил и с уважителен тон; то е грижливо формулирано и построено с изключителна политическа прозорливост. Мъжът пътувал във влака от София към Коларовград (днешен Шумен), когато двама млади мъже, турски учители, влезли в купето и започнали да разговарят. Мъжете свободно говорели на турски, тъй като не подозирали, че спътникът им ги разбира. Единият от тях отчаяно казал: „Сали, Сали, няма вече за нас хляб в това отечество. Защо трябваше да откриват турските педагогически училища и да подготвят хиляди младежи за учители, когато щяли да закриват турските училища? Да бяхме прости мисля, че нямаше да ни тежи толкова.“

„– Не е вярно, Осман! – отговорил другият. – Прости и учени всички плачат за училищата си. Аз просто немога да се обясня защо така рязко се промени политиката, курса на Партията спрямо турското население. До като, до миналата година на нас се гледаше с едно око, а сега с друго.“***

Писмото е запечатало смутните времена, през които минават турските и други мюсюлмански общности през 1958 и 1959 г., когато политиките спрямо националните и религиозни малцинства правят рязък обрат. Много малко изследвания върху малцинствените политики по време на социалистическия период в България дават нюансиран прочит върху прехода от сталинизъм към постсталинизъм, който белязва тази смяна на посоката след 1956 г. Има множество трудове на български език, занимаващи се с историята на кампаниите за етническо асимилиране по време на комунистическия период – те са детайлно изследвани, документирани и хроникирани. Много от тях разглеждат сталинисткия и постсталинисткия период през призмата на една и съща политическа логика: като част от прогресивно развитие, което продължава и ескалира проектите за религиозна и етническа хомогенизация от след-османския период на формирането на националната държава. Комунистическите режими продължават и усилват тази практика в нейната най-репресивна форма, довеждайки я до крайност по време на т.нар. „Възродителен процес“ и масовото изселване на турци, родени в България, в края на 1980-те години. (Вж. Аврамов, 2016; Груев, 2003; Груев и Кальонски, 2008; Иванова, 2002)

Но едно толкова директно прокарване на тези линии заличава голяма доза политическа сложност, като например различните политически ориентации на правителствата, предприемащи тези кампании, както и различните политически оттенъци на национализма: техните комунистически, либерални или фашистки наклонности, техните про- или антизападни (или съветски) връзки, сложните им пресичания с други политически сили, както и отношението им към движенията за национално самоопределение и националистическите политики в съседни Балкански страни.

[Очаквайте продължението на 31 януари]