Престъпление ли е антифашизмът? (откъс)

На 31 януари 2021 г. сп. dВЕРСИЯ ще издаде сборника „Социализъм: презареждане“, разглеждащ социалистическите борби и движения от 20. век до днес, но и потенциалите им вбъдеще. В следващите дни ще представим откъси от част от текстовете, поместени в сборника. Събитието по представянето на сборника ще се състои онлайн на 31 януари 2021 г. от 18 ч. (линк към фейсбук събитието). Един от панелистите в рамките на представянето ще е и Божин Трайков, автор на настоящия текст. „Социализъм: презареждане“ ще се разпространява безплатно онлайн на сайта на dВЕРСИЯ и в хартиен формат. За да поръчате сборника, попълнете тази форма.

[…] За разлика от наложената теза от антикомунистическата историография, че комунизмът в Европа е възможен заради хегемонната позиция на СССР, Елей разглежда неговата популярност като резултат от борбите на Съпротивата. Поради бруталността на фашистките режими основната тежест на антифашистката борба се поема от комунистите, за които е характерно изграждането на силна бойна дисциплина и устойчивост, чиято политическа сила се крие в запазването на „комунистическия дух“, който на всяка цена трябва да устои на репресиите на белия терор (стр. 289; Везенков, 2013: 59). Клаудио Павоне начертава три мотива на антифашистката съпротива: патриотична война, гражданска война и класова война (Pavone, 2013: 8). Как се проявяват тези мотиви в българския контекст? Да вземем примера на партизанското движение в България. Макар и малобройно в сравнение със съседни Гърция и Югославия, то е значително мащабно за страна-съюзник на нацистка Германия и то такава, която официално не се води под окупация (Тошкова, 2008; Везенков, 2014). Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) включва различни слоеве от обществото и от двата пола, като възрастта на партизаните варира от 15 до над 60 години. Най-голям е броят на работниците и селяните, но сред тях има и учители, ученици, офицери, войници, чиновници, лекари, студенти, юристи (Калонкин, 2010: 135).

Историкът Янис Сингелос пише, че българското съпротивително движение е по същността си национално антифашистко движение и част от интернационалната антифашистка борба, носещо някои националистически тенденции (Sygkelos, 2011: 54). Ярък пример за това, че партизаните в България са част от интернационалното антифашистко движение е участието на британския майор Франк Томпсън в редиците на НОВА. След сражение той и няколко партизани са заловени и убити от българската жандармерия (Тошкова, 2008; Калонкин, 2010). Народният съд (НС) от 1945 г. осъжда неговите екзекутори на смърт, като британските власти следят с одобрение съдебния процес (Калонкин, 2010: 212). С обявяването на НС за нелегитимен през 1996 г. екзекуторите на майор Томпсън, както и редица други извършители на престъпления и убийства по време на пронацисткия режим, са оневинени. Днес екзекуторите на антифашисти се радват на статут на жертви. Дори единият от убийците на майор Томпсън е обявен за жертва на комунизма (пак там: 199).

Партизаните са не само част от европейската съпротива, а са и жестоко преследвани от режима в България с всички средства. В страната се води гражданска война, особено в годината преди края на съществуващия режим. За разлика от съседните Гърция и Югославия, които са окупирани от италианските фашисти и германските нацисти и където партизанското движение е масово и по-разнородно политически, в България партизаните са основно комунисти (Маринов и Везенков, 2014: 504). Затова, въпреки че обстоятелствата налагат формата на обща национална съпротива, в България тя приема и класова основа, чиято задача е да се пребори срещу потисническия и експлоататорски социално-икономически режим.

Именно партизаните и антифашистите, свързани с комунистическите и социалистическите партии, изкарват на гърба си най-голямата тежест на вътрешната гражданска война. Безспорно СССР, който е най-големият враг на нацистка Германия и дава най-много жертви във войната, засилва престижа на комунистическите партии в Европа. Но тук отново стигаме до противоречието между мит и реалност. От една страна стои митологизираният образ на Сталин, преди да бъде развенчан от Хрушчов след смъртта му, а от друга – многобройните жертви, дадени във войната срещу Хитлер.

Популярността на социалистите и комунистите след войната и слабостта на компрометираните либерални и десни партии като колаборационисти с фашистките сили полагат основите на социалната държава в Европа. Антифашизмът е „споделеният етос“ на европейските демократични сили, възникнал след разгрома на Третия райх (Traverso, 2016: 329). След войната политическата демократизация и социалните държави в Европа стават възможни благодарение на антифашистката съпротива. Това е исторически момент, когато мнозинството взима дейно участие в политическите процеси.