Новият антикомунизъм: препрочитане на двайсети век, Енцо Траверсо: част I
Част I
Към уводните думи
Към II част
Както много анализатори са отбелязвали с голямо учудване, падането на Съветския съюз и краят на Студената война не възвестиха появата на „по-обективен“, по-малко страстен и по-малко идеологически ориентиран подход към историята на двайсети век, а по-скоро доведоха до нова вълна антикомунизъм: „милитантен“, войнствен антикомунизъм, който е дори по-парадоксален, доколкото неговият враг вече не съществува. Донякъде Париж е неговата столица. Достига своя зенит през 1995 г. с публикуването на „Le Passé d’une illusion” („Отмирането на една илюзия“) от Франсоа Фюре. [1] Две години по-късно се появява „The Black Book of Communism”, антология под редакцията на Стефан Куртоа, чиято цел е да покаже, че комунизмът е бил далеч по-кръвожаден от нацизма. [2] От другата страна на Атлантическия океан старата школа на историците от Студената война изглежда преоткри своята младост с появата на „The Russian Revolution” („Руската революция“) от Ричард Пайпс и „The Soviet Tragedy” („Съветската трагедия“) от Мартин Малиа. [3] В този контекст Ернст Нолте, консервативен историк, изолиран след Historikerstreit в средата на 80-те, когато Юрген Хабермас и много немски историци го обвиняват в реабилитация на нацисткото минало, внезапно постигна нова легитимност [4] Старият ревизионизъм стана приемлив и дори модерен. Възхваляван от Фюре в дълга бележка под линия в „Отмирането на една илюзия”, някога недолюбваният изследовател става многоуважаван във Франция, където няколко от неговите книги биват публикувани (най-скорошна е дълбоко противоречивата, „Der europaische Burgerkrieg“). [5]
Тези историци не могат да бъдат смесени наедно без обяснение. Всъщност те не принадлежат нито към един и същ национален контекст, нито към една интелектуална генерация; нещо повече, качеството на трудовете им е много различно. Въпреки това обмяната на писма между Нолте и Фюре, [6] от една страна, и предоговора на Куртоа към френското издание на „Европейската гражданска война“ на Нолте, от друга, разкриват множество „избирателни сходства” и създават вид обединен фронт в настоящия исторически и политически дебат. Отвъд техните методологически различия, техните битки като „въвлечени“ историци се единяват по една ключова точка: антикомунизъм, издигнат до статута на историческа парадигма и херменевтичен ключ към двайсети век. На подсъдимата скамейка е Руската революция, към която се подхожда по различни начини, но винаги през интерпретацията ѝ като първа стъпка към модерния тоталитаризъм.
Подобни статии:
В тази антикомунистическа вълна Нолте се явява като първопроходник. Възприеман за ляв историк от много наблюдатели в началото на 60-те, когато публикува „Three Faces of Fascism” („Три лица на фашизма“), [7] той поема водеща роля сред немските консервативни историци след средата на 80-те с разгръщането на Historikerstreit. Бивш студент на Мартин Хайдегер, Нолте принадлежи към интелектуалната традиция на национализма и консерватизма, която безспорно титулува в благородничество (titres de noblesse) серия от личности от Трайчке до Майнеке и от Хайдегер до Шмит. Но неговото място в това течение е такова на епигон; във време, в което то е загубило всичката си величавост и сила да въодушевява, апокалиптичният му апел отеква като далечно ехо от миналото. Днес тази култура е изоставила радикалните си тенденции и се е адаптирала към по-конвенционалния консерватизъм. След Втората световна война „консервативната революция“ спря да съществува. Това, което остана, е наранената национална чест, понякога – националистически ресентимент, а най-често – апологетична визия за немското минало. [8] Работите на Ернст Нолте са пронизани от всички тези черти.
Много автори преди него тълкуват двайсети век като време на гражданска война – първо европейска, а после и международна. Концепцията за „световна гражданска война“ (Weltbürgerkrieg) се появява още в трудовете на Ернст Юнгер и Карл Шмит. [9] Юнгер го използва в неговия военен журнал през 1942 г., по-точно в един пасаж, посветен на първата му визита на Източния фронт. Шмит го използва в „Der Nomos der Erde” („Номосът на земята“), неговата първа работа, публикувана след войната, в която той анализира кризата на Jus Publicum Europaeum, т.е. на международния ред, създаден с Реформацията и на практика унищожен в спазмите на тоталните войни от двайсети век. [10] В тази перспектива гражданската война е апогеят на „Политичното“, възприемано като „екзистенциален конфликт между „приятел“ и „враг““. Тази концепция по-късно е използвана от няколко историци, често в другия край на политическия спектър, като Арно Майер и Дан Дайнър. По различни начини те анализират периода 1941-45 г. като кулминацията на една модерна Трийсетгодишна война, подчертавайки, че Втората световна война е била едновременно военен, геополитически и идеологически конфликт, в който не просто великите сили, но също и противоположни визии за глобалното се сблъскват (в един вид Weltanschauugskrieg). [11]
Нолте предлага различна интерпретация. Според него „Европейската гражданска война“ не е започнала през 1914 г. с падането на древния имперски и династичен ред, избухването на световна война, „брутализирането“ на политическия живот на Стария континент и отварянето на нов цикъл от революции и контрареволюции, които в крайна сметка да доведат до модерния тоталитаризъм. Според Нолте „Европейската гражданска война“ е започнала през 1917 г. с Руската революция, което е последвано две години по-късно от раждането на Комунистическия интернационал – „партия на световната гражданска война“. [12] Това е добре известната теза, провокирала яростни противоречия сред германските историци през 1986 г.: Аушвиц е „копие“ – разбира се, екстремно, но така или иначе производно на „Азиатското“ варварство, първоначално въведено в Европа от болшевиките. Как да обясним нацистките престъпления, които са извършени от режим, роден в европейска, модерна и цивилизована нация? Според Нолте отговорът се намира в травмата, създадена в Германия от Октомврийската революция. Бидейки първият тоталитарен режим, въвел политики на терор и „класово изтребление“ от началото на Гражданската война в Русия, болшевизмът действал на немския ум едновременно като „страшилище“ (Schreckbild) и като „модел“ (Vorbild). [13] Следователно нацистките геноцид и криминални практики могат да бъдат обяснени с „изострената“ реакция към една заплаха от унищожение, въплътена от руския болшевизъм. С други думи, Нолте счита нацисткия антисемитизъм за „особен вид антиболшевизъм“, а геноцидът над евреите – за „обърнатия образ на друго изтребление, това на световната класа, от болшевиките“. [14] За да защити тезата си, Нолте подчертава изключителния мащаб на участието на евреи в руските и централноевропейски комунистически движения. Тъй като евреите се считат за отговорни за кланетата, извършени от болшевишкия режим (унищожението на буржоазията), нацистите заключили, че трябва „да изтребят тях, едновременно като ответен удар и като превантивен ход“. Аушвиц следователно е обяснен чрез ГУЛАГ, „логичният и фактически предвестник“ на нацистките престъпления, както Нолте пише в своя прословута статия от 1986 г. [15]
Интересно е да се забележи, че в тази реконструкция на корените на тоталитаризма не е обърнато на практика никакво внимание на колективизацията на съветското земеделие в началото на 30-те. Смъртта на няколко милиона руски и украински селяни от глад и масовите депортации изглеждат много по-незначителни в подхода на Нолте, в сравнение с насилието на Гражданската война след Революцията. В същото време реконструкцията, която той прави на историята на руската Гражданска война, е много повърхностна (в това отношение неговата книга е несравнимо по-слабо подплатена с документи спрямо работите на Едуард Халет Кар, Орландо Файджис или Никола Верт). [16] Например той не предлага данни за броя на жертвите. Неговото внимание е по-малко насочено към истинските ужаси на този конфликт, отколкото към неговите репрезентации и изкривявания в колективното германско съзнание. Тезата му за основополагащия характер на болшевишкото насилие и производния „реактивен“ произход на нацизма почива върху изключително слаба и противоречива основа. Всъщност ключовият му първичен източник е контрареволюционната пропаганда. Така той приема за чиста монета различните (все така недоказани) свидетелства, разпространявани от емигранти царисти и националисти, за мъченията, извършвани от въображаеми „китайски ЧК”. По-конкретно, той възражда ужасяващата легенда за „клетката с плъховете“ (Rattenkafig), разказвана в различни версии от Октав Мирбо и Джордж Оруел. [17] Основният източник на Нолте е цитат от втора ръка. През 1942 г. Сергей Мелгунов, руски социал-революционер и емигрант, публикува „Red Terror in Russia“ („Червеният терор в Русия“) в Берлин. След като предупреждава за няколко явни „преувеличения“, Мелгунов посвещава много страници на цитати от друг изгнаник, Р. Нилостонски, и неговите свидетелства за Руската гражданска война. [18] Изследвайки различните източници на Нолте, немският историк Ханс-Улрих Велер поставя тези цитати в оригиналния им контекст: бял пропаганден памфлет, публикуван в Берлин през 1920 г. – „Der Blutrausch des Bolschewismus“ („Кръвожадността на болшевизма“), основно посветен на това да опише зверствата на ЧК. Велер дава пример от наратива на книжката: „Зад комунистическата измама на Москва седи триумфът на еврейския световен империализъм, който, според тезата на ционисткия конгрес, трябва да бъде осъществен чрез безпощадното изтребване на цялото християнско население.“ [19] Разбира се, тази легенда за китайския ЧК е впоследствие разпространена първо от нацисткия вестник „Volkischer Beobachter” („Народен наблюдател“ – бел.прев.), а после и в друг памфлет от Алфред Розенберг, „Pest in Russland“ („Чума в Русия“). Заедно с много други твърдения за насилието на болшевиките по време на Руската гражданска война, тази легенда представлява същностната „документална“ основа, върху която Нолте гради своята интерпретация на нацизма, на Хитлеровия антисемитизъм и на „превантивната“ природа на немската война срещу Съветския съюз.
Тази колекция от цитирания, направена от Нолте, не доказва теза, а по-скоро създава определена атмосфера. Поради обилната си документация, неговата книга не е безинтересна именно като изследване върху възприятието за болшевизма в нацистка Германия. В същото време пълната му липса на критическа дистанция от източниците, които ползва, както и придържането му към „образа на врага“, предложен от тях, са изумителни. След като представя нацизма като форма на обърнат болшевизъм, той навързва историята на последния като заема много стереотипи от немската консервативна литература от 30-те, пресъздавайки всичките ѝ страхове и ирационални фобии. [20] Нолте истински схваща една същностна черта на нацизма – неговата контрареволюционна природа, такава на едно движение, родено като реакция срещу Руската революция и немския спартакизъм, като една милитантна антимарксистка и антикомунистическа сила.
Това е вярно и за фашизма – този на Мусолини и този на Хитлер, – и за контрареволюцията по-общо, която е винаги и неизменно „симбиотично“ свързана с революцията. Октомври 1917 г. провокира страховита травма сред европейската буржоазия, сравнима в много отношения с шока, преживян от аристокрацията през 1789 г. Съветската диктатура, както и ефемерните съветски републики, които се появяват в Бавария и Унгария през 1919-20 г., пръскат страх и дори паника сред властващите класи. Въпреки всичко, това е само един аспект на проблема, и би било опростяване да се свеждат корените на нацизма до неговите реактивни измерения. Със сигурност следвоенната политическа криза създава условията за неговото рождение, обратно на тезата на Щернхел, проследяваща началото на фашизма до края на деветнайсети век във Франция, по време на Делото „Драйфус“ [21] – но много компоненти на неговата идеология, и по-точно неговият антисемитизъм, са по-стари от Руската революция. Без съмнение революциите подчертават вече много разпространената омраза към евреите, но нацисткият антисемитизъм е здраво вкоренен в (етнонационализма), зародил различните тенденции на немската консервативна култура за няколко десетилетия. Хитлеровият антисемитизъм е формиран във Виена в началото на двайсети век, когато той не може да бъде омесен нито с антикомунизъм, нито да бъде подхранен от ролята на евреите в Руската революция и в политическите събития в Централна Европа. [22]
Следвайки една тенденция, появила се за пръв път след 1789 г., контрареволюцията не се ограничава само до „възстановяването“ на стария режим; тя „надхвърля“ (transcend, англ. – бел. прев.) миналото, възприемайки модерни измерения и опитвайки се да изгради нов социален и политически ред, действащ като „революция срещу революцията“ (което обяснява силната „революционна“ реторика и стил както на италианския, така и на немския фашизъм). [23] Но съдържанието на фашистката контрареволюция е по-старо; то разгръща и мобилизира множество съществуващи по-рано културни и идеологически елементи в нова синтеза. Национализъм и империализъм, пан-германизъм и идеята за „жизнено пространство“, „изкупителен“ антисемитизъм и расизъм, евгеника и изтребление на „низшите раси“, омраза към лявото и харизматична диктатура са тенденции, които са се явявали в повече и по-малко развити форми още от края на деветнайсети век насетне. Нацизмът не ги създава, а ги радикализира.
За разлика от Френската революция, която, разпространена от Наполеоновите войски, е била всъщност в корена на Европейската гражданска война, Руската революция влиза във фаза на „интернализация“ след загубите на различни бунтовнически опити в Централна Европа. Родена по време на световна война, тя води първо до вътрешна гражданска война и след това до сталинизъм. След бедите на 20-те и стабилизацията на границите му, съветският режим не атакува международния капитализъм – с който опитва да установи modus vivendi, – а по-скоро започва вътрешна война срещу селячеството и традиционното руско общество. Хитлер вероятно е считал Съветския съюз за класова диктатура, но неговото възприятие за врага е филтрирано през категориите на евгениката и расовата биология. В неговите очи СССР представлява заплахата от една деструктивна революция, но не през водещата сила на международния пролетариат, а основно като резултат от дяволския съюз между еврейската интелигенция и „славянското подчовечество“ (Untermenschentum). [24] Нацизмът възприема комунизма като смъртен враг, въплъщаващ антинационалната сила; пролетариатът е само неговото социално тяло, а не истински субект. Геноцидът над евреите не е считан за отговор на предполагаемо класово изтребление, а много повече, в социално-дарвиниски термини, като необходима стъпка в процеса на естествен отбор, като поход за завоюване на „жизнено пространство“ за висшата раса.
Ако нацизмът постига сливане между три различни борби – колониално нападение над славянския свят, политическа борба срещу комунизма и Съветския съюз и расова борба срещу евреите – в една уникална завоевателна война и изтребление [25], това означава, че неговият модел не може да бъде болшевизмът. Би било по-уместно и последователно да открием неговия „модел“ в колониалните войни на деветнайсети век, които всъщност са считани от европейските имперски сили за апроприация на „жизнено пространство“, колосален грабеж на завладените територии, процес на заробване на коренните народи и, според социално-дарвинисткия модел, унищожение на „низшите раси“. Такива колониални войни често са приемали формата на изтребителни кампании от европейските армии, които на свой ред се е считало, че са изпълнявали „цивилизационна мисия“. В един напълно различен исторически контекст те са вдъхновени от същия фанатизъм и кръстоносен дух, характерен за нацистката война срещу СССР. „Унищожете всички скотове!” – този призив, използван в „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, е приложен от европейците в Африка през втората половина на деветнайсети век, преди да бъде възприет от нацистите в Полша, Украйна и Русия през Втората световна война. В противоречие със собствената си теза самият Нолте си спомня този същностен аспект на немската война, подчертавайки целта на Хитлер да трансформира славянския свят в един вид „немска Индия“. Той цитира комисар Ерих Кох, който твърди, че води колониална война в Украйна „сякаш измежду негри“. [26] По време на първия период от войната на Източния фронт през 1941-42 г. „преговорите“ на Хитлер с Мартин Борман са препълнени с препратки към бъдещето на Източна Европа като империя за германците, сравнима с това, което Азия, Африка и Далечния запад са за британците, французите и американците. [27] Историческата лаборатория на нацистките престъпления не е болшевишка Русия, а колониалното минало на Западната цивилизация в класическата ера на индустриалния капитализъм, имперски колониализъм и политически либерализъм. Ако го формулираме в думите на Нолте, можем правилно да опишем този исторически фон като „каузалното ядро“ и „логически и фактически предшественик“ на нацисткото насилие. Но не е изобщо изненадващо, че новата антикомунистическа парадигма напълно пренебрегва тази историческа генеалогия.
Можем да разпознаем елемент на истина в казването на Нолте, че нацистка Германия изглеждала почти като Rechtsstaat, (държава, основана на закона и правото, правова държава нем. – бел. прев.) в сравнение със СССР на Сталин. [28] Разбира се, трябва да се има предвид, че Третият райх е държава, основана върху законовия ред, но не е либерална държава. Хобсовият образ на Бегемота, библейското чудовище, призовано от Франц Нойман, за да опише нацистка Германия като „недържава, хаос, власт на беззаконието и анархията,“ [29] може вероятно да бъде приложено по-правилно към Сталиновия СССР, отколкото към нацисткия режим. Съветският съюз е създаден чрез революция, която променя из основи класовата структура на обществото. За разлика от Германия, където традиционните икономически, бюрократични и военни елити са запазили властта си, тази революция „заравнява“ структурата на обществото и създава нови политически йерархии. Доколкото политическият режим е базиран на нова социална структура, в която всички традиционни привилегии са анулирани, никой не би могъл да избегне заплахата от репресии и депортация. В апогея на Голямата чистка всеки кулак може да стане враг на социализма, всеки партиен член може да е таен шпионин, всеки техник може да е саботьор, всеки бивш меншевик може да е контрареволюционер, всеки дългогодишен член може да бъде заподозрян в троцкизъм и уличен като предател и т.н. В нацистка Германия, обратно, насилието е стриктно кодирано. С очевидното изключение на политическите антифашисти (особено социалдемократи и комунисти), нейните мишени са различни малцинства, класифицирани като непринадлежащи на немския Volk и като врагове на „арийската раса“ – евреи, цигани, болните по рождение, хомосексуалните, „асоциалните“ и т.н. За разлика от антифашистите, които били преследвани заради политическите си убеждения, „престъплението“ на тези малцинства е единствено това, че са живи. Политическият ред, кореспондиращ с тази расистко-биологична йерархия в обществото, е очевидно нечовешки и дълбоко недемократичен, но не е непременно „ирационален“ или хаотичен. С други думи, нацисткият терор не заплашва обществото в неговата цялост.
Бидейки затворник на противоречията на нацистката „поликрация“, немската тоталитарна система не е била по-завършена или ефективна от тази на Сталин. Факт е, че сталинизмът няма никаква връзка с расисткия и биологичен Weltanschauung, вдъхновил нацистките престъпления. [30] Сталинизмът, от една страна, се характеризира с полицейска държава, сляпа репресия, тоталитарна организация на обществото, „феодално-военна експлоатация“ на селячеството (по думите на Бакунин), депортация на хора, осъдени като „ненадеждни“ или заподозрени според параноидни критерии за колаборация с врага. Нацизмът, от друга страна, се характеризира първо със „синхронизиранo“ (gleichhaltet) общество, организирано според етнически и расистки рамки, после с колониална завоевателна война за немското „жизнено пространство“ в славянския свят и война за изтреблението на евреите, и двете сливащи се в унищожението на СССР и „юдео-болшевизма“. Тези напълно различни модели изключват хипотезата за общо „каузално ядро“ между престъпленията на нацизма и сталинизма. Те освен това в значителна степен ограничават ценността на концепцията за тоталитаризъм, базирана на техните формални сходства. Интерпретацията на корените на тоталитаризма, предложена от Нолте, прикрива един съществен източник на нацизма: евгениката, с нейните проекти за расово прочистване (стигащи до евтаназия). Развита в Западна Европа в края на деветнайсети век в епохата на класическия либерализъм, тази идеология става централна ос на нацисткия политически проект. [31]
Забравяйки подобни фундаментални аспекти, аналогията на Нолте неизбежно придобива апологетичен привкус. В неговата книга той използва концепцията за геноцид по един много широк и не твърде задълбочен начин. От една страна, той признава особения характер на нацистките геноцидни политики, но от друга, прилага същата дума към всяко насилие, появило се по време на Втората световна война. Например приписва „открито геноцидни намерения“ на Чърчил, цитирайки няколко пасажа от писмо до лорд Бийвърбрук от юни 1940 г., в което британският министър-председател споменава средствата, които ще бъдат използвани срещу нацистка Германия. Нолте определя депортацията на „наказаните народи“ в СССР като „етнически кланета, извършени по репресивен и превантивен начин“. Също, квалифицира англоамериканската война срещу нацистка Германия като „почти изключително война за изтребление“, добавяйки, че експулсията на немски населения, живеещи отвъд линията Одер-Ниса, е „етническо убийство“. [32] Разбира се, подобни сравнения са много съмнителни: те изтриват всяка дистинкция между геноцид – планираното изтребление на човешка група – и принудително преместване на население, колкото и авторитарно, нечовешко или осъдително да е то, както и между геноцид и военно престъпление (категория, към която можем да причислим бомбардировките над немски цивилни между 1942 и 1945 г.). Но основният проблем, който се появява във всички тези сравнения, се намира в тяхната херменевтична рамка: обяснението на Аушвиц и на нацистката война като цяло като превантивен геноцид и превантивна война, и двете създадени от един режим, изправен пред заплахата от ужасно унищожение и действащ през първичния инстинкт за самозащита.
По време на Historikerstreit Хабермас описва тезата на Нолте като „вид ограничаване на щетите“ (eine Art Schadensabwicklung), [33] който позволява на Нолте да размъти всички немски корени на нацизма и да припише всички негови престъпления, макар и индиректно, на болшевизма. Според Сол Фридлендер подходът на Нолте има склонност радикално да модифицира историческата картина, премествайки Германия като цяло на страната на жертвите. [34] Според възгледа на Нолте Германия не се явява като общество, разделено между твърдо ядро от извършители, повече или по-малко широк слой от съучастници и с изключение на малцинството антифашистки опоненти, огромно множество от наблюдатели, а по-скоро е единен блок от жертви, заплашена нация, която естествено се идентифицира с режима, опитал се да организира нейната защита (и губи пътя, прекалявайки с престъпленията). По този начин Нолте просто изхвърля въпроса за „немската вина“ (deutsche Schuldfrage) – въпрос, който Карл Ясперс поставя през 1945 г. и който може лесно да бъде разширен до цяла Европа, окупирана от Третия райх. Ясперс разграничава четири различни форми на вина: престъпната вина на директните извършители; политическата вина на институциите и организираните сили, които подкрепят Хитлеровата власт; индивидуалната вина на съучастниците; и „метафизичната вина“ на всички граждани, които са провидяли престъпния характер на нацисткия режим, но са го приели без съпротива.
Определена по този начин, вината е източник на историческата отговорност, която германската нация е била длъжна да поеме, за да възстанови мястото си в международната общност. [35] В контраст с това, интерпретацията на Нолте за „Европейската гражданска война“ поставя Германия като цяло на страната на жертвите, включително и самия нацистки режим, който е бил заплашен първо от болшевишкото надигане, режисирано от Москва, и после от войната на изтребление, водена както от съветските, така и от съюзническите военни сили. Потисникът се трансформира в жертва: ревизионизмът на Нолте се базира на това обръщане на историческата перспектива. Бидейки нещо повече от някакъв трудно определим канон на историографията, този ревизионизъм засяга едно широко разпространено историческо съзнание.
Естествена последица от тези предпоставки е склонността на Нолте да легитимира – без да се съгласява с него – отричането на Холокоста, приписвайки на поддръжниците на тезата зад него „достойна“ мотивация. [36] Например в кореспонденцията му с Фюре той пише, че отрицанието „трябва да бъде прието като феномен, вътрешен за научното развитие“. [37] Макар да изразява скептична резервираност към тази позиция, френският историк не е възмутен от подобно самонадеяно отношение. Въпреки понякога значителните им исторически несъгласия, Фюре отдава на германския си колега своето уважение и адмирации. В крайна сметка те откриват поле за съгласие, или бихме казали обща „страст“ – антикомунизмът, към който те добавят и важна друга последица: анти-антифашизъм. Това е достатъчно, за да трансформира всичките им несъгласия в нормален „обмен на идеи“. Според Нолте антифашизмът е само маска на тоталитарния режим. С изключение на няколко детайла Фюре споделя тази гледна точка. В „Отмирането на една илюзия“ антифашизмът е редуциран до аспект на сталинистката идеология като вид демократичен камуфлаж или като хитрина, позволяваща на болшевизма „по време на Голямата чистка да се представи за освободителен по силата на отрицанието”. [38] Четейки Фюре, човек лесно може да заключи, че никога не са съществували нито демократичен антифашизъм, нито антисталинистки комунизъм.
През 1947 г. Херберт Маркузе прекратява тъкмо започнала кореспонденция с Мартин Хайдегер, негов бивш ментор, поради апологетичното му отношение към нацизма, правещо диалога невъзможен. Хайдегер отказва да признае разлика между изтребването на евреите от нацизма и експулсията на германци, живеещи отвъд новите германски граници. [39] През 1986 г. Хабермас показва същото възмущение от Нолте. Със спокойствието на своя апатичен либерализъм Фюре запазва презрението си за други противници. Когато Нолте предлага да се даде научна правдопободност на отричането на Холокоста, Фюре изразява само любезен скептицизъм, само сянка от сарказма и яростта, които показва няколко години по-рано, опитвайки се да унищожи „популистко-лениниския народен език“ на Клод Мазурич и Алберт Собул по отношение на интерпретацията на Френската революция. [40] Може би Фюре се опитва да имитира своя велик модел Алексис дьо Токвил, който описва социалистите като „паплач“ (canailles), но остава верен приятел и интелектуален съучастник с Гобино, основателят на модерния расизъм, през целия си живот. [41]
В предговора към френското издание на книгата му „Европейската гражданска война“ Нолте квалифицира марксизма като „идеология на изтреблението“, а болшевизма – като „нейно приложение“, „реалност на изтреблението“. [42] Трудно бихме открили сходни формулировки в писанията на Фюре. Следвайки Реймон Арон, той все пак е способен да разграничава между концентрационни лагери като Бухенвалд и Дахау, чиято цел е принудителният труд и където смъртта е резултат от условията, наложени върху затворниците, и изтребителните лагери като Треблинка и Аушвиц-Биркенау, които всъщност функционират като фабрики за убиване. [43] Разликата е имплицитно заличена във въведението към „Черна книга на комунизма” на Куртоа; там той приема, че има структурната хомология между комунистическия „класов геноцид“ и нацисткия „расов геноцид“. [44] В по-скорошно есе Куртоа стига дори по-далеч. Сега вече той представя Лубянка, сградата на ГПУ в Москва, като „център за убийства“, напълно сравним с Аушвиц, като единствената разлика се намира в използваните начини за убиване: от едната страна са традиционните екзекуции чрез разстрел, а от другата – газовите камери. (Много сходна позиция може да се открие и по-рано, по времето на Historikerstreit, изразена от биографа на Хитлер Йоаким Фест.) [45]
Към уводните думи
Към II част
