Новият антикомунизъм: препрочитане на двайсети век, Енцо Траверсо: част II
Част II
Към уводните думи
Към I част
В общи линии тримата учени споделят визията за комунизма като за „идеокрация“ – политическа система, създадена върху идеологическа база. За исторически негов предшественик неизбежно се счита Големият терор от Френската революция. „Както през 1793 г.,“ пише Фюре в „Отмирането на една илюзия”, „Революцията като цяло произтича от революционната идея.“ [46] Според Нолте Френската революция била първият исторически опит да се „реализира идеята за изтребление на една класа или група“. От там насетне болшевиките са вдъхновени от „изтребителната терапия“, развита за пръв път от френските революционери [48] и извършена от якобинците във Вандея чрез клане, създало представата за болшевишкото и нацистко насилие, като обаче и трите са израз на „идеокрация“.
Всъщност насилието на якобинския Терор идва отдолу. Марат, Дантон и Робеспиер се стремят да го организират и удържат в една легална рамка. Това е израз на спешна диктатура – Лазар Карно го нарича dictature de la detresse – което първо води до levee en masse, когато Революцията била заплашена от чужда военна коалиция, а след това и до Комитета за обществено спасение, когато реакцията се организира вътре в страната. Според Робеспиер и Дантон става въпрос за заместване на народното отмъщение, което е опасно сляпо и беснеещо, с „меча на закона“. Следвайки Едгар Кине, Арно Майер анализира Вандея като класическа война, белязана от ексцес и фанатизъм и от двете страни. Изразявайки едновременно католическата, роялистката и селската съпротива срещу революционните трансформации, войната при Вандея приема формата на военна реакция, която е била потушена чрез сила. Днешните сравнения с геноцид [49], подчертава Майер, изобщо не са уместни, защото жертвите във Вандея са основно войници. Мишената на якобинската ярост не е народът, а контрареволюцията в район, в който 90% от свещениците отказват да дадат клетва за вярност към нацията, закона и конституцията, и където те в крайна сметка организират роялистка армия. [50] Но „идеократичното“ обяснение позволява на нашите консервативни историци да избегнат всякакъв исторически анализ.
Подобни статии:
Концепцията за „идеокрация“ е формулирана за пръв път в края на 30-те от немския емигрант Валдемар Гуриян, бивш студент на Карл Шмит, който става теоретик на тоталитаризма. [51] Златният век на тази концепция е през Студената война в началото на 50-те, когато израелският историк Якоб Талмон поставя корените на модерните тоталитарни идеологии в радикалните демократични утопии на Русо и Маркс. [52] Приемайки тази перспектива, много учени представиха традицията на контрареволюционната мисъл като първата и недоразвита проява на критика към тоталитаризма. За разлика от Хана Аренд, която представя отхвърлянето на „Правата на човека“ (на Томас Пейн) от страна на Едмънд Бърк като една от идеологическите матрици на модерния расизъм и особено нацизъм, Робърт Низбет приветства автора на „Размисли за революцията във Франция“ като един от предтечите на кръстоносците на антитоталитаризма през двайсети век. [53] Сред най-скорошните историци, които стигматизират комунистическата „идеокрация“, най-продуктивни вероятно са американците Ричард Пайпс и Мартин Малиа. Вдъхновен – като Фюре – от реакционния историк Аугистин Кошан, Пайпс сравнява мисловните кръгове (sociétés de pensee) на френското Просвещение с кръговете на руската интелигенция от края на деветнайсети век. След като подчертава дълбоките им сходства, той заключава, че „сухият терор“ на такива интелектуални движения полага основите на „кървавия терор“ на революционните диктатури – както якобинската, така и болшевишката. С други думи, Комитетът за обществено спасение е извлечен от Encyclopedie по същия начин, по който ЧК е продукт на движението на народничеството от царисткия период.
Що се отнася до Белия терор, чиито жертви наброяват няколко стотици хиляди между 1918 и 1922 г., Пайпс няма какво да каже. Той просто не съществува. „Терорът се корени в якобинските идеи на Ленин,“ пише той, добавяйки, че неговата основна цел е „физическото изтребление на „буржоазията“” – една много обща концепция, включваща, според собствената му интерпретация, не само социалната класа, но и по-общо „всички, които, независимо от техния икономически и социален статус, се съпротивлявали срещу болшевишката политика.“ [54] Макар и да е по-малко радикален, Малиа приема същата логика. Той описва комунизма като реализацията на една неестествена „утопия“ и представя съветската история като манифестация на вредна идеология: „В света, създаден от Октомврийската революция, ние никога не срещаме общество, а само режим, „идеократичен“ режим.“ [55]
Всички тези подходи редуцират ядрото на революционния опит до терора – Якобинската република между 1793 и 1794 г, и болшевишката диктатура между 1918 и 1922 г., – който може да бъде обяснен основно, ако не изключително, чрез категории като психоза, страст, идеология, фанатизъм. Позовавайки се на Токвил, Пайпс сравнява революцията с „вирус“. [56] От своя страна Фюре я описва като „триумф на „илюзията на политиката““. [57] Следвайки тази хипотеза, той изследва историята на комунизма като траектория на една автархична концепция, лишена от всякакви социални измерения. Така комунистическият опит става възход и падение на една „илюзия“. В своята първа книга върху Френската революция, написана съвместно с Денис Рише през 1965 г., Фюре противопоставя 1789 на 1793 г., различавайки либералната революция от нейното derapage („излизане извън релси“). [58] Но сега вече самата революция се мисли като „извън релси“. Болшевишката революция е лоша по природа, още от своето зачеване. От тази гледна точка комунизмът се явява общо взето като месианско-политически опит, вид „секуларна религия“, практикувана от последователите като вяра и страст.
Нолте е вероятно единственият консервативен историк днес, който се занимава с това да предлага интерпретация за произхода на тоталитаризма. Според него една съществена нишка от първата половина на двайсети век може да бъде открита във фундаменталната опозиция между болшевизма и нацизма, в която първият въвежда една спирала на насилието и натрупващата се радикализация, довела до война на изтреблението. Без да се интересува от неговия произход, Куртоа свежда комунизма просто до престъпен феномен. Неговият прочит на миналото изтрива всички исторически разриви, неговите социални и политически измерения и понякога трагичните дилеми на неговите герои, и го свива до линейната континуалност на тоталитарната система. Руската гражданска война, гладът, колективизацията на селското стопанство, ГУЛАГ и депорациите не произтичат от множество причини, и тяхното обяснение може дори да избяга от историческия контекст в голяма степен; те просто стават различни външни манифестации на уникалната, вътрешно престъпна идеология – комунизъм. Рождението му е проследимо от октомври 1917 г. С Куртоа идеологическият детерминизъм на връзката между Революция и Терор вече не се нуждае от обяснение; тя е постулирана a priori. Сталин става администраторът на проектите на Ленин и Троцки, а престъпленията му губят „изменчивия“ си и „импровизиран“ характер, засечен иначе от историци като Никола Верт и Джон Арч. Гети. [59] От една страна, те се явяват като внимателно планирани кланета – диагноза, която е приемлива за преследванията и ГУЛАГ, но става много спорна, ако се приложи към колективизацията, най-обширното от тези престъпления – и от друга страна, са представени като продукти на злокачествен идеологически корен. Криминалната идеология комунизъм, взела милиони жертви: Ленин бил нейният архитект, Сталин – нейният най-важен изпълнител. Тези мъже изпълняват ролята на автентични демиурзи, напомнящи, макар и по обърнат начин, за митовете, разпространявани от широкодостъпните текстове в първите дни на Сталин. По този начин антикомунистическата историография просто предлага, както Клаудио Ингерфлом правдиво отбелязва, „антиболшевишка версия на една „болшевизирана“ история“. [60]
Тласнат от импулса към безжалостен поход срещу великото зло на двайсети век, Куртоа забравя основни правила на историческото сравнение: да се поставят събитията в контекст, да се разпознава техният международен и национален характер, да се има предвид продължителността на един политически режим и пр. Например той забравя, че, за разлика от нацизма, който съществува в продължение на дванайсет години и преминава през продължителна радикализация до момента на имплозията си по време на войната, СССР просъществува седемдесет и четири години и преминава през революционна, „термидорианска“, тоталитарна и дълга посттоталитарна фаза. В очите на Куртоа е просто безсмислено комунизмът да се мисли като плуралистичен и противоречив феномен, като се разграничава между Троцки и Сталин, Бела Кун и Енрико Берлингер, Робърт Хю и Пол Пот. Също е и излишно да се разделя сталинизмът от неговите комунистически жертви или да се правят разлики между движения и режими, между революционна утопия и властваща бюрокрация, между модели на освобождение и репресия или между антифашистки деец и агент на КГБ. [61] Разбира се, границите, които разделят различните форми на комунизма, не са винаги напълно ясни – понякога могат да бъдат дори много неопределени, – но те съществуват, и би трябвало да ни възпират от това да свеждаме това отворено „поле на опита“ до монолитни феномени. Всъщност Куртоа грижливо избягва подобни „усложнения.“ В неговите очи комунизмът е престъпен както като идеология, така и като реалност, и е винаги идентичен – във всички времена и на всички места.
Опростяванията на Куртоа задължиха някои историци, включително много близки до него такива като Марк Лазар, да се дистанцират. Според Лазар „фундаменталната вина“ на Куртоа се намира в опита му „да привилегирова хомологиите, които са много редки в [историческата] реалност, вместо да прави аналогии“, т.е. да различи общите елементи, които могат да съществуват между две такива глобално различни реалности, каквито са нацизмът и комунизмът. [62] Това е разликата, според Лазар, между критическа и просто идеологическа употреба на концепцията за тоталитаризъм. Но тази критика не убеждава Куртоа, който непрестанно повтаря своите убедености. Той настоява за „Нюрнберг за комунизма“ (както прави и френският фашистки лидер Жан-Мари Льо Пен) и сочи обвинително с пръст срещу „фундаментализма“ както на еврейските, така и на комунистическите свидетелства за миналото. Това за него е основната причина за колебливостта на учените да приложат неговото сравнение (нацизмът и комунизмът като двете лица-близнаци на един и също тоталитарен ген). Ако неговата интерпретация е широко критикувана, това според него е заради ненавистната повлияност на френските университетски и изследователски инстуции след 1989 г. от „страховитата идеологическа мощ“ на комунизма, „пропагандна машина, организирана перфектно от края на двайсетте, и проникваща публичното мнение, включително университетите.“ [63]
В общи линии Куртоа не открива нищо ново. Той просто предлага нова версия на старата маккартистка теория за комунистическата конспирация. В есе от 1950 г. Исак Дойчер, пише за бившите комунисти, които се самотрансформират по време на Студената война във върли антикомунисти, искащи борба срещу съветския тоталитаризъм с тоталитарни методи. Бившият маоист Стефан Куртоа пасва на този идеален портрет много добре. Често, пише Дойчер, бившият комунист носи със себе си липсата на скрупули, тесногръдието, незачитането на истината и силната омраза, с които сталинизмът го е пропил. Той остава сектант. Той е преобърнат сталинист. Той продължава да вижда света в черно и бяло, но сега цветовете са различно разпределени. Някога е приемал заявката на партията за непогрешимост; сега вярва, че сам е непогрешим. Веднъж хванат от „най-великата илюзия“, той е вече обладан от най-великото обезверяване на нашето време. [64]
Рецензирайки „Отмирането на една илюзия“, Ерик Хобсбом пише, че това не е първата книга от посткомунистическата ера, но е последният продукт на Студената война. [65] Такава оценка изглежда още по-подходяща за Стефан Куртоа. Той не наследява от своя ментор нито чувството за мяра, нито ерудицията, нито дори удоволствието от разказа, белязващо стила на историка на Френската революция. Единственото наследство, което той приема от Фюре, е антикомунизмът.
И въпреки всичко, критикуването на антикомунистическите клишета не решава проблема за историческото сравнение между националсоциализма и сталинизма. Разбира се, то изисква преоценка на Руската революция, гражданската война и тяхната взаимовръзка със сталинизма. Такива въпроси съвсем не са затворени и продължават да приканват към нови и оспорвани интерпретации. Няма съмнение, че не можем да отхвърлим идеологическите схеми на антикомунистическата историография чрез средствата на друг вид апологетичен историцизъм. Някои марксистки учени са изкушени да обръщат схемата на Нолте или на Куртоа и да представят сталинизма като отговор на колосална заплаха за съществуването на самия СССР. Нацизмът, чийто Blitzkrieg от 1941 г. доказва проекта му за изтребление, въплъщава тази заплаха; сталинизмът, с всичките му оскърбителни престъпления, е неизбежното следствие. [66] Разбира се, сталинисткият отговор е непропорционален и престъпен в своите екстремни последици, но в крайна сметка той е следствие и екзогенна политика. Този подход е симетричната, марксистка версия на историческия ревизионизъм на Нолте.
Без съмнение изолацията на Руската революция, обкръжена от враждебен капиталистически свят в годините между войните, е исторически факт. Можем да имаме предвид тази реалност, за да обясним диктатурата, но не и за да легитимираме репресиите на ЧК, съдебните процеси в Москва, украинския глад или ГУЛАГ. Ако концепцията за Европейска гражданска война не е достатъчна, за да оправдае монокаузалното обяснение за нацизма, то тя не позволява и подобен анализ на сталинизма. Със сигурност можем да различим революционния терор, роден в средата на Гражданска война и подхранван от насилието на контрареволюцията, от сталинисткия терор, предприет като „революция отгоре“, в страна в мирно време, която не е застрашена нито от вътрешна обществена реакция, нито от външна военна намеса. [67] Но тази разлика не елиминира проблема за болшевишката политика от началото на съветския опит.
Преди Първата световна война марксизмът е културният фон, споделян както от руския болшевизъм, така и от немската социалдемокрация, от Ленин и Кауцки. До 1914 г. Ленин счита себе си за последовател на Кауцки, чиито теории опитва да приложи към анализа си на руското общество. [68] Ако една и съща идеология е вдъхновила едновременно и дейците, и най-ярките критици на Революцията, то е трудно да се заключи заедно с Нолте и Куртоа, че болшевишката идеология е произвела руската гражданска война.
Няколко избора и мерки като разпускането на Учредителното събрание, цензурата, смазването на всяка политическа опозиция, екзекуциите на ЧК, създаването на първите трудови лагери през 1919 г. и потушаването на Кронщатското въстание две години по-късно не могат да бъдат извлечени от марксизма по същия начин, както Нюрнбергските закони и Аушвиц са консистентно производни на расисткия и биологически Weltanschauung на националсоциализма. Но ако Червеният терор не е автоматичен вторичен продукт от идеология, то той със сигурност произтича от политически избори. Бързината, с която се оформят военната и политическа диктатура, еднопартийният режим, теоретизиращ и практикуващ насилие като средство за изграждането на ново общество, трябва да бъде обяснена. Мащабът на репресиите и задушаването на всяка критика – включително критика, идваща от лагера на революционерите (като Мартов например), – не може да бъде обяснена изключително като резултат от исторически контекст, от Белия терор или от заплахата, която антисъветската военна коалиция представлява. Неизбежно такива мерки повдигат въпроса за ролята, изиграна от болшевишката идеология за формирането на съветския тоталитаризъм.
Няма съмнение, че изборите на съветския режим са направени в контекста на гражданска война, чието насилие било изключително мащабно и жестоко. Размерите на това насилие са наследство от Първата световна война – „брутализацията“ на социалния и политически живот (по думите на Джордж Мос) – в изостанала страна без демократични традиции; и остротата на конфликта между социалните и политически сили, част от революционния процес, неизбежно подчертава тази тенденция към прибягване към насилие, когато болшевиките завземат властта. Старите институции са загубли легитимността си, правителството на Ленин е подкрепяно от съветите, но предизвиквано отвън, монополът на държавата върху насилието е разбит, селски въстания избухват в провинцията и войниците искат да напуснат фронта. С други думи, това е класическа гражданска война с всичките ѝ „фурии“. Както при масовото надигане и репресиите във Вандея във Франция, ЧК и военният комунизъм са, според Арно Майер, резултат от контекста, в който „паника, страх и прагматизъм се смесват с хюбрис, идеология и желязна воля.“ [69] Червеният терор е отговор на Белия терор в ситуация на ендемично насилие, със своята собствена спирала на радикализация и ексцес, която болшевишкото правителство се опитва да контролира и канализира. Веднъж щом признаем този исторически контекст, става възможно да дебатираме ролята на идеологията в болшевишката политика. Тя не е създала гражданската война, но подсилва конфликтите и подчертава използването на насилие, по този начин спомагайки за издигането на авторитарен, недемократичен режим, който окончателно унищожава всичките еманципативни надежди на 1917 г.
Култът към насилието, разбиран като „акушерката“ на историята, пълното подценяване на ролята на закона в новата революционна държава, както и нормативната визия за диктатурата като инструмент за социална трансформация – тези елементи не са производни на обстоятелствата, а по-скоро помагат за моделирането на болшевишкият отговор срещу тях. Идеологията и фанатизмът играят роля в Червения терор, – работа като „Тероризъм и комунизъм” (1920) [70] е най-последователната им теоретична систематизация – точно както играят роля и в Якобинския терор (по-късно блестящо критикуван от Маркс). [71] Когато Ленин въвежда суспендирането на закона като начин за преодоляване на „буржоазната демокрация“, а Троцки идентифицира пролетарската диктатура с принудителен труд и държавен контрол върху профсъюзите, насилието губи обективно нужния си и спонтанен характер и се превръща в правителствена система, оправдана в името на Raison d’Etat. [72] Студеният терор на сталинизма, извършен чрез депортация на кулаците и политическите чистки от 30-те, не променя факта, че основите на съветския тоталитаризъм са поставени от диктатурата на Ленин и Троцки по време на гражданската война. Резултатът от техните политики е вероятно в много отношения обратното на техните намерения (както Ленин признава в своето завещание), но това не променя обективното влияние на техните действия. Виктор Сърдж, който е странна комбинация между болшевик и либертарианец, участвал в Октомврийската революция, е сред първите, които правят тази равносметка в началото на 30-те. [73] Ако не признаем тези видими динамики, критиката ни на ревизионистките интерпретации на двайсети век на антикомунистически учени като Нолте и Фюре ще бъде, меко казано, слаба и не твърде достоверна.
Време е да обобщим различните форми на новата антикомунистическа парадигма. За Нолте това е ключ към интерпретирането на миналия век, напълно включен под знака на гражданската война (първо европейска, после – международна). Въпреки ограниченията и апологетичните ѝ цели, тази визия не е безинтересна, доколкото поставя конфликта между фашизма и комунизма в сърцето на века. Антикомунизмът на Фюре е по-свързан с властващия zeitgeist. След като поставя философски и исторически спорно равенство между капитализъм и демокрация, той е склонен да свежда както фашизма, така и комунизма, до трагична парентеза на неизбежния път към либерализма. „Най-великата тайна на съучастието между болшевизма и фашизма,“ пише той в „Отмирането на една илюзия“, „остава техният общ враг, който те редуцират или прокуждат, считайки, че е на смъртния си одър, но и който все пак представлява тяхната почва: обикновената демокрация.“ [74] Куртоа, най-малко интересният от тримата учени, не отива отвъд старата асимилация на комунизма в нацизма – два тоталитарни режима, основани върху еднакъв проект за изтребление на вражеска класа (буржоазията) или на вражеска раса (евреите). Той предлага една либерална демокрация, свободна от наследството на антифашизма – един от нейните градивни елементи в континентална Европа – и директно основана върху антикомунизъм. Национал-консервативният ресентимент (Нолте), духът на отмъщението на късния кръстоносец от Студената война (Куртоа), апологията на либерализма и историческото сбогуване с революцията от интелектуалец, приел капитализма за непроходим хоризонт на нашето време (Фюре): това са трите варианта на новата антикомунистическа историческа парадигма.
Нито един от тези три подхода не е в състояние да схване фундаменталната разлика, която разделя комунизма от фашизма, въпреки престъпните им резултати и формалните прилики в системите им на управление. Сталинисткото наследство от планини от развалини и мъртъвци не изтрива произхода на комунизма от традициите на Просвещението и рационалисткия хуманизъм от осемнайсети век. Марксизмът е наследник на тази културна традиция и представлява една от основните му вълни до Първата световна война и Руската революция. Тази взаимовръзка обяснява факта, че много критици (и жертви) на сталинизма се борели с него в името на марксизма, комунистическите идеи, демократичните принципи и хуманистичните ценности.
В контраст с това, фашизмът и нацизмът, въпреки расистката им наукоподобност и култа им към модерната технология, са екстремен резултат от контра-Просвещението. „Годината 1789 ще бъде изтрита от историята,“ обявява Йозеф Гьобелс през 1933 г., когато нацизмът стъпва на власт в Германия. За разлика от комунизма, фашизмът не желае да унищожи капиталистическото общество, а противопоставя фигурата на лидера и принципа на авторитета срещу демокрацията и народния суверенитет, реда и йерархията срещу свободата и закона, расата и нацията срещу индивидуалността и човешкостта. Инструменталната рационалност, стояща в сърцето на насилието на модерния свят – тотални войни и атомни бомби, концентрационни лагери и убийства в индустриални размери – не променя тази фундаментална разлика. Всяка теория на тоталитаризма, която е равнодушна към тези разлики, е обречена да не разбере нищо от историята на миналия век.
Към уводните думи
Към I част
