Историзиране на комунизма: хамелеон на двайсети век

Енцо Траверсо
През целия двайсети век наследството на Октомврийската революция е разкъсвано между две противоположни интерпретации. Издигането на власт на руските болшевики се явява, от една страна, като възвестяването на глобална социалистическа трансформация, и от друга, като събитие, подготвящо епохата на тоталитаризма. През 1927 г. Сергей Айзенщайн заснема Октомври – филм, оформил въображението на няколко поколения, изобразявайки революцията като епично масово въстание. Историографичният еквивалент на тази творба е История на Руската революция ([1932] 2008) на Лев Троцки; тя е едновременно времева и аналитична реконструкция на това събитие, в която емпатичният и ярък разказ на свидетеля се слива с идейните прозрения на марксисткия мислител като една удивителна сплав между стиловете на Жул Мишле и Карл Маркс. Исак Дойчер, в глава от неговата биография на водача на Червената армия, озаглавена Революционерът като историк, обобщава начина на историческо писане на Троцки, като го сравнява със способността на Томас Карлайл да усеща емоциите на потиснатите, които внезапно се превръщат в политически дейци. Но Дойчер (Deutscher [1954] 2003: 189) подчертава, че болшевишкият мислител е можел да комбинира този „творчески élan” с „кристална яснота“. Резултатът е книга, написана едновременно със страст и мисъл. В продължение на век по целия свят по-голямата част от лявото – далеч отвъд официалните комунистически движения – възприема Октомврийската революция по подобен начин: като иконичен образ на утопични въжделения и като неоспоримо доказателство за телеологичната визия, постулираща социализма като естествения край на историята.
Противоположната интерпретация изобразява болшевиките като въплъщението на тоталитарния потенциал на модерността. След консолидацията на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) през втората половина на 1920-те, първоначалните описания на стадо павиани, скачащи през поле от руини и черепи – ако следваме прозата на Уинстън Чърчил – е изоставена, но комунизмът продължава да се представя като опасна патология на модерните общества. За много консервативни мислители – от Айзая Бърлин до Мартин Малиа и от Карл Попър до Ричард Пайпс – той е вид „идеокрация“ – неизбежният резултат от принудителната трансформация на обществото в съответствие с абстрактен и авторитарен модел (вж. Traverso 2015: 77-88). Според тази дясна мисъл желанието да се създаде общност от равни води до общество от роби. Франсоа Фюре (1981: 12), от своя страна, отхвърля комунистическата „страст“ и нейната идеология и ги свързва с първичната лудост на самата революция, установявайки линейна траектория от Якобинския терор до съветския ГУЛАГ: „Днес ГУЛАГ води до преосмисляне на Терора точно защото се вижда, че двете начинания са идентични.“ Най-радикалните версии на тези противостоящи интерпретации – официалния комунизъм и антикомунизма на Студената война – също се срещат, доколкото и за двете Комунистическата партия е вид демиургична историческа сила. Както Клаудио С. Ингерфлом (Ingerflom 2000: 121) иронично отбелязва, повечето изследователи от академичната Студена война (Cold Warrior scholars) защитават „антиболшевишка версия на една „болшевизирана“ история“. Също както в болшевишката версия, идеологията безспорно доминира пейзажа, а партията се явява неин доверен инструмент дори и когато пътят към рая става път към ада. Двайсет и пет години след края на СССР и реално съществувалия социализъм само първата част от тази симетрична репрезентация изчезна; втората все още съществува, удържа силна, макар и вече не хегемонна позиция сред изследователите, и дълбоко оформя публичните употреби на миналото – от медийната вулгаризация до политиките на паметта.
Да се историзира комунизмът съответно означава да се превъзмогне тази дихотомия между два наратива – един идиличен и един ужасяващ, – които са освен това и фундаментално подобни. Няколко десетилетия след своето изтощаване комунистическият опит не се нуждае от защита, идеализация или демонизация; заслужава да бъде критически разбран в своята цялост, като диалектическа тоталност, оформена от вътрешни напрежения и противоречия, представяща множество измерения и огромен спектър от цветове. Те варират от изкупителен élan до тоталитарно насилие, от демокрация на участието и колективна делиберация до сляпо потисничество и масово изтребление, от най-утопичното въображение до най-бюрократичната доминация, понякога сменяйки тези полюси в много кратко време. През 1991 г. Едгар Морен (Morin 1991: 7), пишейки нов предговор към автобиографичния очерк за разрива си с Френската комунистическа партия, предлага дефиниция на сталинизма, която едновременно улавя и сложността, и противоречията на комунистическия опит: бил е, пише той, „чудовищната стъпка в едно гигантско приключение за промяна на света.“ Неизбежно този кошмарен момент засенчва останалото – всъщност, засенчва целия двайсети век, – но това приключение започва по-рано и продължава след падането на реалния социализъм. От тук и това, че да се историзира комунизмът означава той да бъде вписан в „гигантското приключение“, старо колкото самия капитализъм. Комунизмът е хамелеон, който не може да бъде представян като изолиран, отделѐн опит, нито да бъде обособен от своите предшественици и наследници.
Комунизмът идва от Октомврийската революция, която е била процес, макар и да не пресъздава еволюционната визия на Едуард Гибън за Римската империя: произход, възход и падение. Нито неговата поява, нито краят му са неизбежни, въпреки историческите предпоставки, и много от неговите поврати са резултат от неочаквани обстоятелства. Далеч от това да бъде линейна, комунистическата траектория е раздробена и оформена от счупвания и раздвоявания. Тя включва въстания „отдолу“ и радикални промени „отгоре“, скокове и термидориански регресии, които ретроспективният поглед би могъл да впише в една историческа последователност. Ленин и Сталин не си приличали, подчертава Шийла Фицпатрик* (Fitzpatrick 1994: 3), но принадлежат към един и същ процес: „Революционните войни на Наполеон могат да бъдат включени в нашата обща концепция за Френската революция, дори и да не ги считаме за въплъщение на духа на 1789 г.; подобен подход изглежда валиден и в случая с Руската революция.“ В книгата на Фицпатрик Руската революция започва през февруари 1917 г. и продължава до Голямата чистка през 1936-38 г. Вярвайки във възможното „възстановяване“ на първичния ѝ дух, Дойчер разтегля процеса до десталинизацията през 1956 г. Днес ние можем лесно да видим, че тази диагноза е грешна, но неговото възприятие за продължаващо движение е споделяно от милиони хора по цял свят. Бинарният възглед за революционния болшевизъм като противостоящ на сталинистката контрареволюция позволява да се разграничи между еманципаторното насилие и тоталитарната репресия, но скрива връзките, които ги обединяват, и рискува да стане толкова стерилен, колкото е консервативната интерпретация за същностна приемственост от Ленин до Горбачов, основана върху идеологията на СССР.
Да се разбере комунизмът като глобален исторически опит изисква да се оразличат движения и режими – както Ренцо де Феличе (De Felice 1977) препоръчва за интепретирането на италианския фашизъм, – без да бъдат разделяни: не само защото движенията се изменят в режими, но и защото второто запазва символична връзка с първото, докато ориентира своите проекти и действия. Болшевишката партия преди 1917 г., бидейки съставена предимно от изгнаници и парии-интелектуалци, изглежда като напълно различнен свят от гигантския бюрократичен апарат, захранвал СССР през следващите десетилетия. Това са различни вселени, но те са свързани с много нишки. Което касае не само историята на руския болшевизъм, а и историята на комунизма изобщо, поне през първите му десетилетия. Докато в СССР Сталин решава да елиминира болшевиките от старата гвардия, а и отвъд нея (половин милион от екзекуциите през втората половина на 1930-те и 1940-те), комунисти водят съпротивителни движения срещу фашизма в Западна Европа и организират един от най-епичнитереволюционни опити чрез Великия поход през Китай (1934-35 г.). Много комунистически лидери от Палмиро Толиати и Ото Браун, от Георги Димитров и Манабендра Нат Рой до Хо Чи Мин са имали периоди, в които са живеели или са се обучавали в Москва.
Както много други „-изми“ от политическия ни и философски речник, „комунизъм“ е неясна дума. Разбиран исторически, той не е нито вид идея, нито точно концепция, а по-скоро метафора за множество събития и опитности. Неговата неяснота не се крие само в несъответствието между комунистическата идея (разгърната от много утопични мислители чак до Маркс) и нейното историческо въплъщение. Намира се и в изключителното разнообразие на неговите изражения. Не само че руският, китайският и италианският комунизъм са различни, но и в дългосрочен план много комунистически движения претърпяват дълбоки промени, макар и да запазват своите водачи и идеологически референции. Гледан в цялост, комунизмът се явява по-скоро като мозайка от комунизми. Щриховайки „анатомията“ му, може да се разграничат поне четири широки форми на комунизма, които се преплитат и не са непременно в противоречие една с друга, но и са същевременно достатъчно различни, за да бъдат разпознати самостоятелно: комунизмът като революция, комунизмът като режим, комунизмът като антикoлониализъм и накрая, комунизмът като вариант на социалдемокрацията. Октомврийската революция е тяхна обща матрица. Това не означава, че всички те имат руски корен, доколкото самият болшевизъм е продукт на глобален исторически процес. Но означава, че всички форми на комунизма през двайсети век са свързани с Руската революция – великият исторически поврат, в който те откриват и отклонение, и прозрение.
Процесът на Революцията

„Да живее Третият комунистически интернационал – от червения октомври до световна революция!“
Революцията е процес, обяснява Фицпатрик, но визията за комунизма като революция се фокусира предимно върху неговия встъпителен момент, подчертавайки разривния му характер. Революцията е моментът, в който, припомняйки си думите на Дойчер, човешките същества правят своя собствена история; тя е преходният, ефимерен, магичен момент, в който потиснатите стават исторически субекти, обръщат наопаки стария социален и политически ред и опитват да го заменят с нов. Революцията е спиране на историческото, в което линейността на „хомогенното и празно“ време е насилствено счупена, отваряйки нови хоризонти и проектирайки обществото в едно бъдеще, което тепърва ще се изобретява. За да цитирам един образ, предложен от Валтер Бенямин (1999: 463), този разривен момент може да се сравни с „процеса на разделяне на атома“, който внезапно „освобождава огромни енергии на историята“. Можем да го наречем Айзенщайнов етап на комунизма: Октомври (филмът – Бел. прев.) не е историческа реконструкция на Руската революция – той е шедьовър, улавящ нейния еманципативен élan. Революцията се занимава с властовите отношения, със стратегия и тактика, с движения и водачества, с изкуството на въстанието, но също засяга и въжделения, ярост, огорчение, щастие, общностност, утопии и памет. Накратко, тя е момент, в който политиката внезапно се наводнява с чувства и емоции. Тя е практика на общото, напълно противоположна на обществения модел на изолирани индивиди, действащи като конкуренти, поставен от класическия либерализъм. В такива условия лидерите биват изтласкани напред и ориентирани от тези нови форми на колективна деятелност. Те само описват и формализират решенията на съставната власт, надигаща се отдолу. Троцки в своята автобиография ярко говори за това бъдеще на всеки революционен процес, описвайки завладяващата атмосфера по време на неговите речи в цирк „Модерн“ в Петроград през 1917 г. Тълпата прониква в неговото несъзнавано и говори с неговия глас: „Никой оратор, независимо колко е изтощен, не може да устои възбуденото напрежение на това обхванато от страст човешко множество… В такива случаи аз се чувствах сякаш слушах оратора отвън, опитвайки да следвам идеите му, страхувайки се, че, подобно на сомнамбул, той може да падне отвъд ръба на покрива от звученето на моето съзнателно разсъждение.“
Важно е да помним настроенията на Руската революция, защото те допринасят по един мощен начин за създаването на иконичния образ, оцелял през нещастията на СССР и засенчил целия двайсети век. Аурата на този образ привлече милиони човешки същества по света и остана сравнително запазена дори когато аурата на комунистическите режими се срина напълно. През 1960-те и 1970-те този образ захранва нова вълна от политическа радикализация, която не просто заявява автономия от СССР и съюзниците му, но и ги възприема за врагове.
Руската революция идва от Голямата война (Първата световна война – Бел. прев.). Революцията е продукт от колапса на „дългия деветнайсети век“, векът на „стоте години мир“, ако говорим с Карл Полани (Polanyi [1944] 1971: 5), a символната връзка между война и революция оформя цялата траектория на комунизма през двайсети век. Появявайки се от Франко-пруската война от 1870 г., Парижката комуна е предшественик на милитаризираната политика, както много болшевишки мислители често подчертават, но Октомврийската революция развива това в несъпоставим мащаб: Националната гвардия не е Червената армия, а двайсетте квартала на френската столица просто не могат да бъдат сравнени с царската империя. Първата световна война трансформира самия болшевизъм така, че той променя много от чертите си: няколко канонични текста на комунистическата традиция, каквито са Пролетарската революция и ренегатът Кауцки от 1918 г. или Тероризъм и комунизъм на Троцки от 1920 г., просто са невъобразими преди 1914 г. Точно както 1789 г. въвежда нова концепция за революцията – определима вече не като астрономическа ротация, а като социален и политически разрив – октомври 1917 г. я преоформя във военни термини: криза на стария ред, масова мобилизация, двувластие, въоръжено въстание, пролетарска диктатура, гражданска война и ожесточен сблъсък с контрареволюцията. Лениновата Държава и революция от 1917 г. формализира болшевизма едновременно като идеология (интерпретация на идеите на Маркс) и като цялостно стратегическо предписание, разграничаващо го от социалдемократическия реформизъм – политика,принадлежаща към изтощената епоха на капитализма от деветнайсети век.
Болшевизмът възниква от едно време на брутализация на културата и политиката, в което войната нахлува в политиката, променяйки нейния език и практики. Той е продукт на антропологична трансформация, която, ако се изразим като Джордж Мос (Mosse 1990), оформя стария континент в края на Първата световна война. Този генетичен код на болшевизма е видим навсякъде – от текстовете до езика, от иконографията до песните, от символите до ритуалите. Той надживява Втората световна война и остава изключително богат при бунтовните движения през 1970-те, чиито слогани и литургии обсебено подчертават идеята за насилствен сблъсък с държавата. Болшевизмът създава военизирана парадигма на революцията, която дълбоко оформя комунизмите по цялата планета. Европейската съпротива, както и социалистическите бунтове в Китай, Корея, Виетнам и Куба, пресъздават подобна символична връзка между война и революция. Следователно международното комунистическо движение е възприемано като революционна армия, формирана от милиони бойци, което има своите неизбежни отражения, що се касае до организация, авторитаризъм, дисциплина, разпределение на задачите и накрая, но не по важност – половите йерархии. В едно движение на воини жените не могат да са друго освен изключения. Дори и Антонио Грамши, който опитва да постави под въпрос тази болшевишка парадигма за революцията на Запад, не успява да избегне военизирана теоретична рамка, правейки различие между „маневрена война“ и „позиционна война“.
Комунистическият режим
Комунистическият режим институционализира това военно измерение на революцията. Той унищожава креативния, анархистичен, самоосвободителен дух на 1917 г., замразявайки и изпразвайки формите и практиките на демокрацията, изобретени през една година на социален и политически кипеж, но в същото време и се вписва в революционния процес. Обръщането на революцията в съветски режим преминава през различни стъпки: гражданска война (1918-21 г.), колективизация на земеделието (1930-33 г.) и политически чистки в московските процеси (1936-38 г.). Потискайки Учредителното събрание през декември 1917 г., болшевиките утвърждават върховенството на съветската демокрация, но до края на гражданската война тя умира. По време на този ужасен и кървав конфликт СССР въвежда цензура, потъпква политическия плурализъм, докато накрая не заличава всяка фракция вътре в самата Комунистическа партия; милитаризира труда и създава първите лагери за принудителен труд, институира нова политическа тайна полиция (ЧК) и принудително съветизира нации, чието право на самоопределение по-рано e било гарантирано. През март 1921 г. насилственото потушаване на Кронщат символизира края на съветската демокрация и СССР се консолидира след Гражданската война като еднопартийна диктатура. Десет години по-късно колективизацията на земеделието брутално прекратява селската революция и изобретява нови форми на тоталитарно насилие и бюрократично модернизирана централизация на страната. Във втората половина на 1930-те политическите чистки физически елиминират следите от революционния болшевизъм и дисциплинират цялото общество, като установяват върховенство на терора. За две десетилетия СССР е гигантска система от концентрационни лагери. Между колективизацията и Московските процеси културната революция, разпространила се след 1917 г., е брутално смазана. Естетическият авангард е подчинен, а социалистическият реализъм става официалната съветска доктрина в литературата и изкуството, докато руският национализъм е възстановен във всички неруски републики на СССР. Сталинизмът възниква от тези трансформации.
От средата на 1930-те СССР приблизително отговаря на класическата дефиниция за тоталитаризъм, разгърната няколко години по-късно от много консервативни политически мислители: корелация между официална идеология, харизматично лидерство, еднопартийна диктатура, прекратяване на правовата държава и политическия плурализъм, монопол върху всички комуникационни средства чрез държавна пропаганда, социален и политически терор, организиран чрез система от концентрационни лагери, и потискане на капиталистическия свободен пазар чрез централизирана икономика. Това описание, понастоящем използвано, за да се посочват приликите между комунизма и фашизма, не е погрешно, но е изключително повърхностно. Дори и да бъдат пропуснати огромните разлики между комунистическата и фашистката идеология, както и социалното и икономическо съдържание на политическите им системи – това е друг дебат, – остава вярно, че такава класическа дефиниция на тоталитаризма не схваща вътрешната динамика на съветския режим. Тя просто е неспособна да го впише в историческия процес на Руската революция. Изобразява СССР като статична, монолитна система, докато всъщност издигането на сталинизма представлява дълбока и продължителна трансформация на обществото и културата.
По подобен начин незадоволителна е дефиницията за сталинизма като бюрократична контрареволюция или „предадена“ революция. Сталинизмът със сигурност бележи радикално напускане на всяка идея за демокрация и самоосвобождение, но не е, точно казано, контрареволюция. Сравнението с Наполеоновата империя е уместно, доколкото сталинизмът съзнателно свързва трансформациите, породени от Руската революция, и с Просвещението, и с традициите на Руската империя. Но сталинизмът не е възстановяване на Стария режим – нито политически, нито икономически, нито дори културно. Сталинизмът принадлежи към процеса на Руската революция, казва Стивън Коткин, защото проектът е за строеж на нова цивилизация. Болшевизмът, подчертава той, „не бива да се гледа просто като набор от институции, група личности или идеология, а като струпване на могъщи символи и нагласи, език и нови форми на речта, нови начини за публично и частно поведение, дори нови начини на обличане – накратко, като продължаващ опит, чрез който е било възможно да се въобрази и да се преследва новата цивилизация, наречена социализъм.“ (Kotkin 1995: 14) Плътно следвайки болшевизма, продължава той, „сталинизмът не е бил просто политическа система, а още по-малко пък господството на един човек. Той е бил набор от ценности, социална идентичност, начин на живот“. (23) Далеч без да възстановява властта на старата аристокрация, сталинизмът създава напълно нов икономически, управленски, научен и интелектуален елит, набран от ниските класи на съветските общества – предимно сред селячеството – и ги образова чрез новите комунистически институции. Това е ключът към обяснението защо сталинизмът се ползва с обществен консенсус, въпреки терора и масовите депортации. Според Борис Гройс дори и в естетичното поле сталинизмът разгръща, въпреки тоталитарните му форми, креативния élan на революцията. Следователно ще бъде грешно да се редуцира социалистическият реализъм до проста форма на неокласицизма. Подобно на авангарда, твърди той, „сталинистката култура продължава да бъде ориентирана към бъдещето; тя действа в перспектива, вместо с подражание, по-скоро е визуализация на колективната мечта за нов свят и ново човечество, отколкото продукт на темперамента на един творец; тя не се оттегля в музея, а се стреми да упражни активно влияние над живота. Накратко, просто не може да бъде считана за „регресивна“ или предавангардна.“ (Groys 2011: 113)
Да се интерпретира сталинизмът като стъпка в процеса на Руската революция не означава да се скицира линейна последователност. Първата вълна на терора – уместно сравнявана с Якобинския терор от 1794 г. – се развива по време на Гражданската война, когато съществуването на самия СССР е било под заплаха от международна коалиция. Бруталността на бялата контрареволюция, екстремното насилие на нейната пропаганда и нейните практики – погроми и кланета – принуждава болшевишката власт да установи безпощадна диктатура. Сталин инициира втората и третата вълна на терор през 1930-те – колективизация и чистки – в една умиротворена страна, чиито граници са международно признати и чиято власт не е била застрашена нито от външни, нито от вътрешни сили. Разбира се, издигането на власт на Хитлер в Германия ясно посочва възможността за нова война в средносрочен план, но масивния, сляп и ирационален характер на Сталиновото насилие значително отслабва СССР, вместо да го подсили и подготви за посрещане на такива опасности. Сталинизмът е „революция отгоре“, парадоксална смесица от модернизация и социална регресия, чийто краен резултат е масовата депортация, системата от концентрационни лагери, множество съдебни процеси, изравящи фантазии за Инквизицията, и вълна от масови екзекуции, които обезглавяват държавата, партията и армията. В селските райони сталинизмът означавал, според Николай Бухарин, лидер на „дясното крило“ в болшевишката опозиция, завръщане към „военна феодална експлоатация“ на селячеството с катастрофални икономически ефекти (вж. Werth 1997: 162). Оттук и апологетичната визия за Сталин на Ерик Хобсбом (Hobsbawm 1996: 390) като за диктатор, адаптирал се към историческите условия, свързани с едно селячеството, чиято менталност е била подобна на тази на западните плебеи от XI век, изглежда много спорна. В същия момент, в който кулаците гладуват в Украйна, съветският режим трансформира десетки хиляди селяни в техници и инженери. Накратко, съветският тоталитаризъм слива модернизъм с варварство; той е особена, страшна, тоталитарна прометейска тенденция.
Следвайки Дойчер, Арно Майер (2000: 607) го определя като „неравна и нестабилна амалгама от монументални постижения и чудовищни престъпления.“ Разбира се, всеки ляв изследовател или активист може лесно да споделя оценката на Виктор Сърдж (Serge [1946] 2012: 326) за моралната, философска и политическа линия, която радикално разделя сталинизма от автентичния социализъм, доколкото СССР на Сталин става „абсолютна, кастократска (castocratic), тоталитарна държава, опиянена от собствената си власт, за която никой човек няма значение“, но това не променя факта, идеално разпознат от самия Сърдж, че този червен тоталитаризъм следва от и се разгръща в историческия процес, започнат от Октомврийската революция. Избягвайки всеки телеологичен подход, може да се види, че този резултат не е нито исторически неизбежен, нито кохерентно вписан в марксисткия идеологически модел. Корените на сталинизма обаче все пак не могат просто да бъдат приписани – както радикалният функционализъм предполага – като вина на историческите обстоятелства на войната и на обществената назадничавост на гигантска страна с абсолютистко минало, в която изграждането на социализъм неизбежно изисква пресъздаване ужасите на „примитивното натрупване на капитал“. Болшевишката идеология играе роля по време на Руската гражданска война в тази метаморфоза от еманципаторен демократичен élan към безскрупулна тоталитарна диктатура. Нормативната ѝ визия за насилието като „акушерка на историята“ и престъпното ѝ нехание за юридическата рамка на революционната държава, исторически преходна и обречена на унищожение, със сигурност благоприятстват раждането на авторитарен, еднопартиен режим. Множество нишки водят от революцията до сталинизма, както и от СССР до комунистическите движения, действащи по цял свят. Сталинизмът е едновременно и тоталитарен режим, и за няколко десетилетия хегемонно течение в лявото в международен мащаб.
Светът, който Октомври направи
Октомврийската революция създава предпоставките за деколонизацията. Поради посредническата си позиция между Европа и Азия, с гигантска територия, простираща се и на двата континента, и населена от многобразни национални, религиозни и етнически общности, СССР става локусът на нови кръстопътища между Запада и колонизирания свят. Болшевизмът е в състояние да говори на пролетарските класи на индустриализираните страни, а също и на колонизираните народи от Юга. Нужно е да се върнем повече от век назад, при символната връзка между Френската и Хаитянската революция, за да открием историческо събитие с подобно глобално отражение. През деветнайсети век антиколониализъм почти не съществува на Запад, с отчетливото изключение на анархисткото движение, чиито активисти и идеи циркулират широко между Южна и Източна Европа, Латинска Америка и различни азиатски страни.

Автор: Борис Пророков
След смъртта на Маркс социализмът основава надеждите и очакванията си върху растящата сила на индустриалната работническа класа, предимно бяла и мъжка, и се концентрира върху развитите капиталистически страни на Запад. Всички социалистически партии включват мощни течения, защитаващи „цивилизационната мисия“ на Европа по света. Екстремното насилие на колониализма е могло да бъде силно отхвърляно – както след изтреблението на хереро в немска Намибия през 1904 г., – без да се поставя под въпрос историческото право на европейските империи да властват над Азия и Африка. Социалистическите партии – особено тези, намиращи се в най-големите империи, – отлагат колониалното освобождение за след социалистическите трансформации в Европа и Съединените щати. Когато колониалният въпрос се дебатира при конгресите на Втория интернационал в Амстердам през 1904 г. и в Щутгарт три години по-късно, определението за колонизираните народи като за „нисши раси“ е критикувано, но никой не оспорва легитимността на застъпниците му сред социалистическите партии, където те са добре представени. Болшевишката революция е радикално скъсване с тази традиция.
Вторият конгрес на Комунистическия интернационал, проведен в Москва през 1920 г., одобрява програмен документ, призоваващ за колониални революции срещу имперализма; неговата цел е едновременно създаването на комунистически партии в колонизираните части на света и за ясно откъсване от двусмислията на старата социалдемокрация. Няколко месеца по-късно болшевиките организират Конгрес на източните народи в Баку, Азербайджан, който среща почти три хиляди делегати от повечето азиатски страни и завършва с буйна реч на Григорий Зиновиев, апелираща към свещена война срещу империализма (вж. Broué 1997: 181-82). Събирайки на едно място интелектуалци, замесени в първите ембрионични комунистически движения, лидери на профсъюзи и селски сдружения, както и представители на няколко възникващи националистически течения, тази среща има голямо въздействие, което скрива двусмислиците и вътрешните противоречия, въплътени в присъствието едновременно на арменските социалисти и на турските националисти – четири години след Анадолския геноцид – и дори някои китайски националисти, които само пет години по-късно брутално ще смажат комунистическото въстание в Кантон. Конфликтните взаимоотношения между комунизма и национализма предстои да се изяснят през следващите десетилетия, но Октомврийската революция е встъплението към глобалния антиколониализъм, доколкото тя припознава колонизираните народи като политически субекти и исторически дейци. Грубо казано, Октомврийската революция слага край на повече от век „заглушаване на миналото“ – време, в което Хаитянската революция е била премахната както от историографията, така и от историческото съзнание на Запада, тъй като била отвъд способността за възприемане в неговите епистемични категории.
За Мишел-Ролф Труйо (Trouillot 1995: 82) отхвърлянето на колониалната власт и самоосвобождението на робите, което става в Санто Доминго между 1791 и 1804 г., предизвиква „онтологичните и политически допускания“ на западните култури, докато не поставя под въпрос „концептуалната референтна рамка“ на нейните най-радикални политически течения. Въздействието на Хаитянската революция върху развитието на една универсалистка идея, наследена от Просвещението, е толкова силно, колкото и скрито, несъзнавано и в крайна сметка – немислимо. Като резултат тя е напълно премахната от интелектуалния пейзаж на лявото. Октомври 1917 г. осигурява завръщането ѝ. Книгата на С. Л. Р. Джеймс Черните якобинци (James [1938] 1989: ix) за историята на трансформацията на робите „в народ, способен да се организира и да побеждава най-силните европейски нации на своето време,“ е публикувана през 1938 г., но „концептуалната рамка“ за това потискане е счупена през 1917 г. Започвайки от 1920-те, антиколониализмът внезапно се пренася от сферата на политическите възможности към тази на политическата стратегия и военна организация. Прокламацията на Народна република Китай в Пекин през 1949 г. е резултат от процес, който – от Кантонското въстание през 1925 г. до Дългия поход и антияпонските борби – открива една от своите необходими предпоставки в Болшевишката революция.
Разбира се, този исторически обрат – едновременно политически и епистемологичен – има множество измерения. За лявото той означава преподреждане на отношенията между раса и класа, разширявайки концепцията за политическо деятелство до колонизираните народи. Тази промяна се случва в теоретичната рамка на марксизма и формира цялата траектория на комунизма през двайсети век като нов етап в радикалното Просвещение: комунизъм, слят с хуманизъм, антиколониализъм и универсализъм. Отдясно той означава расиализиране на самия болшевизъм. От Руската гражданска война насетне през революционните въстания в Централна Европа, от Берлин до Будапеща, националистическата пропаганда започва да изобразява болшевиките като диваци, като въплъщение на опасна форма на „азиатско варварство“, което заплашва Запада. Под Ваймарската република пангерманизмът асимилира славянските народи с нисшите раси и изобразява болшевиките като лидери на гигантски метеж на робите. Расистките стереотипи – от азиатските корени на Ленин до мита за китайския ЧК – пропиват антикомунистическата литература. В следващото десетилетие националсоциализмът завършва тази картина, описвайки болшевизма като коалиция от небели подчовеци, водени от революционна еврейска интелигенция. В известна реч, изнесена в Дюселдорф през 1932 г. пред немски индустриалци, Хитлер представя СССР като основна заплаха за „бялата раса“ и западната цивилизация. За няколко десетилетия колониализмът, антисемитизмът и антикомунизмът са същностни измерения на политическата култура на западния консерватизъм в широк спектър от сливащи се течения, простиращи се от Чърчил до Хитлер.
Този съюз между комунизма и антиколониализма претърпява няколко кризисни момента и напрежение, свързани както с идеологически конфликти, така и с императивите на външната политика на СССР. През 1930-те антифашисткият обрат във Френската комунистическа партия (Parti Communiste Français, или PCF) приема образа на особена симбиоза между сталинизъм и национал-републиканизъм, който вписва Руската революция в националната традиция на якобинизма и социалистическия интернационализъм в своята универсална цивилизационна мисия. Като следствие антиколониализмът остава на заден план. В края на Втората световна война PCF участва в коалиционно правителство, което брутално смазва антиколониалните бунтове в Алжир през 1945 г. и в Мадагаскар през 1947 г., а през следващото десетилетие подкрепя министър-председателя Ги Моле в началото на Алжирската война (виж Moneta 1971). В Индия комунистическото движение е маргинализирано през Втората световна война поради решението си да прекрати антиколониалната борба и да подкрепи Британската империя във военния ѝ съюз със СССР срещу силите на Оста. Макар тези примери ясно да показват противоречията на комунистическия антиколониализъм, те не променят историческата роля, която СССР играе като тил за много антиколониални революции. Целият процес на деколонизацията се развива в контекста на Студената война, на отношенията на сила, установени от съществуването на СССР. В много случаи антиколониалният комунизъм надхвърля границите на сталинизма, СССР и Китай, както доказват партизанските движения в Латинска Америка и Кубинската революция. Вълната от неоимпериалистки войни, разразила се в Близкия Изток след колапса на СССР, показва, макар и в чисто негативна форма, органичната връзка между комунизма и деколонизацията. Ретроспективно втората се явява исторически опит, в който двете измерения на комунизма, споменати по-рано – еманципация и авторитаризъм, революция и диктаторска власт, – се сливат за постоянно. В повечето случаи антиколониалните борби се приемат и организират като военни кампании, предприемани от освободителни армии, а политическите режими, които те установяват, са от самото си възникване еднопартийни диктатури. Някои колониални революции претърпяват последователно два различни момента: първо, еуфоричен, възторжен, щастлив, ефимерен момент на еманципацията, когато старите владетели падат и владяните отново стават свободни мъже и жени, и второ – мрачния, непреодолим момент на потисничеството, когато човешките същества губят своята власт да решават и са отново поробени и трансформирани в материални, употребими неща. В Камбоджа в края на яростна война милитантното измерение на антиколониалната революция напълно задушава еманципативния ѝ импулс и походът към властта на Червените кхмери незабавно довежда до установяване на геноцидна власт. Щастието от въстаналата Хавана от 1 януари 1959 г. и терорът на камбоджанските полета на смъртта са диалектическите полюси на комунизма като антиколониализъм.
Социалдемократически комунизъм
Четвъртото измерение на комунизма от двайсети век е социалдемократическото, т.е. неговата способност, в определени страни и периоди, да играе ролята, традиционно изпълнявана от социалдемокрацията. Това става в някои западни страни, предимно в следвоенните десетилетия, благодарение на множество обстоятелства, свързани с международния контекст, външната политика на СССР и отсъствието или слабостта на класическите социалдемократически партии, както и в някои страни, родени от деколонизацията. Най-значимите примери в този особен феномен са откриваеми в Съединените щати по време на Новия курс, в следвоенна Франция и Италия и в Индия (Керала и Западен Бенгал). Разбира се, социалдемократическият комунизъм е географски и хронологично по-ограничен, отколкото другите комунизми, но все пак е съществувал.
До известна степен прераждането на самата социалдемокрация след 1945 г. е вторичен продукт от Октомврийската революция, която променя баланса на силите на глобално ниво и заставя капитализма да претърпи значителна трансформация, приемайки „човешко лице“. Тази оксиморонна дефиниция не пренебрегва връзките, които френският, италианският или индийският комунизъм имат с революциите, сталинизма и деколонизацията; тяхната способност да водят бунтовни движения, по-специално по време на съпротивата срещу нацистката окупация; не пренебрегва и органичните им връзки с Москва за няколко десетилетия, доколкото тяхната първа открита критика срещу външната политика на СССР се появява едва през 1960-те – първо чрез разрива между СССР и Китай и после чрез инвазията в Чехословакия на съветски танкове. Дори вътрешната структура и организация на тези движения, поне до края на 1970-те, е много повече сталинистка, отколкото социалдемократическа, каквито са и техните култура, теоретични референции и политическо въображение. Въпреки тези ясно разпознаваеми и никога неотричани черти, тези партии играят типична социалдемократическа роля: реформиране на капитализма, ограничаване на социалните неравенства и постигане на достъпно здравеопазване, образование и отдих за възможно повече хора, накратко – подобряване на жизнените условия на трудовите класи и предоставяне на политическо представителство. Тяхната цел не е премахването на капитализма, а по-скоро глобална социална реформация в рамките на самия капитализъм. Тяхната политика из основи кореспондира с теоретичната „ревизия“ на класическия марксизъм, предложена от Едуард Бернщайн през 1899 г. в неговия известен труд Предпоставките на социализма, предвиждащ постепенна трансформация на капитализма и еволюционен път към социализма, дори и никоя от тези партии никога да не е признавала тази връзка. Доктринерното им снаряжение остава силно и убедително, макар и да строят западни либерални демокрации. В Италия все пак Комунистическата партия опитва да концептуализира стратегическата си ориентация, вписвайки се в каноничната традиция. Публикацията на Грамши Затворнически тетрадки през 1948-51 г., с неговите наблюдения над хегемонията, националната култура, историческия блок, Макиавели и разликите между държавата в Русия и на Запад, способства за легитимирането на този социалдемократически обрат (и за стерилизирането на приема на работите на самия Грамши (вж. Anderson 2016)).
Последният опит да се даде теоретична основа за този тип реформизъм е в средата на 1970-те – това е идеята за еврокомунизъм, която някои интелектуалци разгръщат, свързвайки я с традицията на австро-марксизма, въплътен в първата половина на двайсети век от мислители като Ото Бауер, Карл Ренер и Рудолф Хилфердинг (вж. Magri 2011). С много малко изключения – най-вече Сантяго Карильо, автор на Еврокомунизъм и държавата (1978), който води Комунистическата младеж през Испанската гражданска война, а по-късно живее като изгнаник в Москва – повечето представители на това течение изоставят всякакви препратки към комунизма след 1989 г.
Разбира се, една от особеностите на социалдемократическия комунизъм е неговата изключеност от политическата власт, без да се броят няколко години между края на Втората световна война и разразяването на Студената война. За разлика от британската Лейбъристка партия и немската Социалдемократическа партия или скандинавските социалдемокрации, той не може да претендира да е източник на социалната държава. В Съединените щати Комунистическата партия е един от левите стълбове на Новия курс заедно с профсъюзите, но тя никога не влиза в администрацията на Франклин Рузвелт. Преминава не през властта, а през чистките на маккартизма. Във Франция и Италия комунистическите партии влияят силно върху раждането на социалните политики след войните просто заради извънправителствената им сила. Техният реформизъм властва като „общински социализъм“ в градове, които те управляват като крепости, каквито са Болоня и „Червения колан“ (banlieue rouge). В една много по-голяма страна, каквато е Индия, комунистическите правителства на Керала и Западен Бенгал могат по еквивалентен начин да бъдат считани за форми на „локални“, постколониални държави на благоденствието. Опитът на социалдемократическия комунизъм има две необходими предпоставки: от една страна, той е вторичен продукт на самата Руска революция, реформация на капитализма под заплаха от комунистическата алтернатива; от друга страна, той е вписан в един цикъл на икономически растеж, възможен поради следвоенните реконструкции. Траекторията му избледнява към края на 1980-те с падането на СССР, което в значителна степен улеснява възхода на нова вълна неолиберален капитализъм. Времето и на комунизма, и на социалдемокрацията, е приключило.
Бидейки изключени от централната власт, комунистическите партии имат склонността да функционират като „контра-общества“, в които цялото съществуване на членовете им бива преоформено – от работния им ден (където има комунистически структури) до културните им практики и въображение (Kriegel 1968). Комунистите имат свои вестници и списания, издателства, филми и музика, свои дейности за отдих, свои ритуали. Комунизмът става вид антропологичен микрокосмос, обгръщащ ежедневния живот. Както множество свидетелства подчертават, комунистическата партия става едновременно църква, т.е. общност на вярата, армия с йерархия и дисциплина и училище със своите собствени образователни предназначения. Влизането в тези среди изисква вид покръстване в правата вяра, а излизането е невъзможно без измяна и отлъчване. Така социалдемократическият комунизъм не избягва наследството нито на комунизма-революция, нито на комунизма-режим: революцията, мислена като милитантна парадигма, и режимът, построен като монолитна система на властта. Логиката на Студената война утвърждава този модел. Описвайки комунистическите движения на Запад като чужди тела и пети колони вътре в либералните демокрации, антикомунизмът подсилва тяхната склонност да действат като контра-общества, монолитни и непробиваеми спрямо всяко външно влияние. Интелектуалците и творците са сподвижници само доколкото партийното им членство би могло да е смъртоносно за тях.

Пропаганден плакат от 1970-те, автор: Борис Пармеев
През 1989 г. падането на комунизма затвори този епичен и трагичен, въодушевяващ и чудовищен етап от човешкото „гигантско приключение за промяна на света“. Времето на деколонизацията и държавата на благоденствието е приключило. Колапсът на комунизма, независимо от всичко, взе със себе си комунизма-революция. Вместо да отприщи нови сили, краят на сталинизма породи широка осъзнатост за поражението на революциите през двайсети век: крушението на реално случилия се социализъм погълна комунистическата утопия. Революциите на двайсет и първи век са принудени да изобретят себе си наново, да се дистанцират далеч от предишните. Те ще създадат нови модели, нови идеи и ново утопично въображение. Тази реконструкция не е лесна задача, понеже падането на комунизма остави света без алтернативи на капитализма. Което създава нов мисловен пейзаж. Ново поколение израсна в неолибералния свят, в който капитализмът стана „естествен“ – почти онтологична форма на човешкия живот. Лявото преоткри множество революционни традиции, които бяха потиснати или маргинализирани за цял век – преди всичко анархизма, и разпозна плуралността на политическите субекти, по-рано пренебрегвани или отхвърлени като второстепенни. Опитите на алтерглобалистките движения, арабските революции, Окупирай Уолстрийт, испанското Движение на възмутените (Indignados), Сириза и френската Будна нощ (Nuit Debout) са стъпки в процеса на изобретяване на нов „комунизъм“ – отгледан от паметта, но в същото време и изрязан от историята на двайсети век и откъснат от всякакво употребимо наследство.
Роден като опит за превземане на рая с щурм, комунизмът на двайсети век става – подобно, но и противопоставяйки се на фашизма – израз на диалектиката на Просвещението. Не са ли индустриалните градове, изградени по съветски модел, земеделската колективизация, космическите полети, превърнатите в заводи ГУЛАГ, ядрените оръжия и екологичните катострофи различни форми на триумфа на инструменталния разум? Не е ли комунизмът страшното лице на Прометеевата мечта за една идея за Прогреса, която изтрива и унищожава всеки опит за себеосвобождение? Не е ли сталинизмът онази буря, която трупа „развалини върху развалини”, което милиони хора погрешно наричат „Прогрес“ (Бенямин [1940] 2014: 422)? Фашизмът слива множество консервативни ценности, наследени от контра-Просвещението, с модерния култ към науката, технологията и механистичната сила. Сталинизмът комбинира подобен култ към технологичната модерност с радикална, авторитарна форма на Просвещението: социализъм, трансформиран в „студена утопия“. Ново, глобално ляво не би успяло, без „да изработи“ своя път през това историческо наследство. Извличането на еманципативното ядро на комунизма от това разрушено поле не е абстрактно и чисто интелектуално действие; то ще се нуждае от нови битки, нови констелации, в които миналото ще се появи наново, а паметта „ще просветне“. А опитите за критично историзиране на комунизма са необходими, но определено недостатъчни.
Превод от английски език: Станислав Додов
Оригиналът на статията е писан за South Atlantic Quarterly 116: 4, October 2017
Библиография
Anderson, Perry. 2016. “The Heirs of Gramsci.” New Left Review, no. 100: 71–97.
Бенямин, Валтер. [1940] 2014. „Върху понятието за история“, в „Кайрос“ / Валтер Бенямин; прев.: Светла Маринова – София: Критика и хуманизъм, 2014
Benjamin, Walter. 1999. The Arcades Project. Translated by Howard Eiland and Kevin McLaughlin. Cambridge, MA: Belknap Press of Harvard University Press.
Broué, Pierre. 1997. Histoire de l’Internationale communiste, 1919–1943 (History of the Communist Internationale, 1919–1943). Paris: Fayard.
Carrillo, Santiago. 1978. “Eurocommunism” and the State. London: Lawrence and Wishart.
De Felice, Renzo. 1977. Interpretations of Fascism. Translated by Brenda Huff Everett. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Deutscher, Isaac. [1954] 2003. The Prophet Outcast: Trotsky, 1929–1940. London: Verso.
Fitzpatrick, Sheila. 1994. The Russian Revolution. New York: Oxford University Press.
Furet, François. 1981. Interpreting the French Revolution. Translated by Elborg Forster. New York: Cambridge University Press.
Groys, Boris. 2011. The Total Art of Stalinism: Avant-Garde, Aesthetic Dictatorship, and Beyond. London: Verso.
Hobsbawm, Eric. 1996. The Age of Extremes: A History of the World, 1914–1991. New York: Vintage Books.
Ingerflom, Claudio S. 2000. “De la Russie а l’URSS” (“From Russia to the USSR”). In Le siècle des communismes (The Century of Communisms), edited by Michel Dreyfus et al., 113–122. Paris: Editions de l’Atelier.
James, C. L. R. [1938] 1989. The Black Jacobins: Toussaint L’Ouverture and the Santo Domingo Revolution. New York: Vintage Books.
Kotkin, Stephen. 1995. Magnetic Mountain: Stalinism as a Civilization. Berkeley: University of California Press.
Kriegel, Annie. 1968. Les communistes français: Essai d’ethnographie politique (French Communists: A Political Ethnography Essay). Paris: Seuil.
Magri, Lucio. 2011. The Tailor of Ulm: Communism in the Twentieth Century. Translated by Patrick Camiller. London: Verso.
Mayer, Arno J. 2000. The Furies: Violence and Terror in the French and Russian Revolutions. Princeton, NJ: Princeton University Press.
Moneta, Jakob. 1971. Le PCF et la question colonial, 1920–1965 (The PCF and the ColonialQuestion, 1920–1965). Paris: Maspero.
Morin, Edgar. 1991. Autocritique (SelfCriticism). Paris: Seuil.
Mosse, George L. 1990. Fallen Soldiers: Reshaping the Memory of the World Wars. New York: Oxford University Press.
Polanyi, Karl. [1944] 1971. The Great Transformation: The Political and Economic Origins of Our Time. Boston: Beacon.
Serge, Victor. [1946] 2012. Memoirs of a Revolutionary. Translated by Peter Sedgwick. New York: New York Review of Books.
Traverso, Enzo. 2015. Il totalitarismo: Storia di un dibattito (Totalitarianism: History of a Debate). Verona: Ombre Corte.
Trotsky, Leon. [1929] 2007. My Life: An Attempt at an Autobiography. New York: Dover.
Trotsky, Leon. [1932] 2008. History of the Russian Revolution. Translated by Max Eastman. Chicago: Haymarket Books.
Trouillot, Michel-Rolph. 1995. Silencing the Past: Power and the Production of History. Boston: Beacon.
Werth, Nicolas. 1997. “Un ètat contre son peuple: Violence, rйpression, terreurs en Union soviètique” (“A State against Its People: Violence, Repression, Terror in the Soviet Union”). In Le livre noir du communisme:
Crimes, terreur, rèpression (The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression), edited by Stèphane Courtois et al., 43–295. Paris: Robert Laffont.