Руските анархисти и гражданската война
Пол Аврич
Когато са изстреляни първите куршуми в Руската гражданска война, анархистите, също както останалите опозиционери вляво, са изправени пред дилема. Като твърди либертарианци [1b] те не подкрепят диктаторските политики на правителството на Ленин, но изгледите за победа на белогвардейците изглеждат като дори по-лоша перспектива. Активна опозиция на съветския режим може да наклони везните в полза на контрареволюционерите. От друга страна, подкрепа за болшевиките може да им помогне да укрепят властта си твърде много, че да могат да бъдат свалени след като опасността от реакционерите премине. Трудна ситуация без лесни решения. След множество размисли и дебати анархистите приемат разнообразни позиции: от активна съпротива срещу болшевиките през пасивен неутралитет до силен колаборационизъм. Мнозинството обаче избира страната на изпадналия в криза съвестки режим. Към август 1919 г., в кулминацията на гражданската война, Ленин е толкова впечатлен от усърдието и куража на „съветските анархисти“, както ги наричат антиболшевишките им другари, че ги счита за едни от „най-отдадените поддръжници на съветската власт“. [1]
Изключителен пример в тази връзка е Бил Шатов, бивш деец на Индустриални работници на света [2b] в САЩ, който се завръща в Русия след Февруарската революция. Като офицер в Десета Червена армия през есента на 1919 г. Шатов посвещава енергията си в защита на Петроград срещу настъплението на генерал Юденич. През следващата година той е извикан в Чита, за да стане министър на транспорта на Далекоизточната република. Преди да замине, Шатов се опитва да оправдае колаборационистичната си позиция пред другарите си либертарианци Ема Голдман и Александър Беркман. „Сега бих желал да ви кажа“, пише той, „че комунистическата държава в действие е точно това, което винаги сме твърдяли, че ще бъде – силно централизирана власт, която е още по-засилена от опасностите пред Революцията. В такива условия не можем да постъпваме така, както искаме. Не можеш просто да скочиш на влака или на бронята [на автомобил], както правех в САЩ. Необходимо е разрешение. Но не оставайте с впечатление, че ми липсват американските „придобивки“. Аз съм за Русия, Революцията и славното бъдеще.“ Анархистите, казва Шатов, „са романтиците на Революцията“, но човек не може да се бори само с идеали. Към момента основната задача е да бъдат победени реакционерите. „Ние, анархистите, трябва да останем верни на идеалите си, но да не критикуваме в този момент. Трябва да работим и да помагаме в изграждането“. [2]
Шатов е част от малка армия от анархисти, които грабват оръжията и се изправят срещу белогвардейците по време на Гражданската война. Други заемат дребни постове в съветското правителство и приканват другарите си да направят същото или поне да се оттеглят от дейности, които са срещу каузата на болшевиките. Юда Рошчин, бивш терорист от организацията Черно знаме и неумолим враг на марксистите, в този момент приветства Ленин като една от най-великите фигури на модерността. Според Виктор Серж Рошчин дори се опитва да създаде „анархистка теория на диктатурата на пролетариата“. Говорейки пред група анархисти в Москва през 1920 г., той увещава другарите си да сътрудничат на партията на Ленин. „Дълг на всеки анархист“, заявява той, „е да работи с цялото си сърце с комунистите, които са първите защитници на Революцията. Оставете теориите и работете практически за изграждането на една нова Русия. Нуждата е огромна и болшевиките ви приемат“. [3]
Но другарите му не са впечатлени. Освирквайки речта му, те го отписват като още един, загубил себе си в „съветския анархизъм“, и го обявяват за предател на каузата на Бакунин и Кропоткин. Дори и при настоящите несигурни обсоятелства голям и милитантен сегмент от анархисткото движение не дава поле за изява на тези, които подкрепят болшевиките. Брянската федерация на анархистите например призовава за мигновено сваляне от власт на „социалните вампири“ в Кремъл, които изпиват кръвта на хората. Превеждайки този призив в практиката, терористичната московска организация Нелегални анархисти се съюзява с Леви социалисти-революционери и бомбардира централата на Комитета на Комунистическата партия, убивайки дванадесет от нейните членове и ранявайки други петдесет и пет, включително Бухарин.
На юг, където авторитетът на държавата е напълно разрушен, анархисткото насилие намира най-плодородна почва. Банди от въоръжени мародери с названия като Ураган и Смърт се появяват във всеки край, готови да се спуснат над градовете и селата при първа възможност. Бакунистките партизани от Екатеринослав пеят за нова „ера на динамита“, която ще поздрави всеки потисник, независимо дали е бело- или червеногвардеец:
Долу шума на църковната камбана!
Ние ще прозвъним друга аларма.
С експлозии и скърцане на земята
Ние ще изградим наша собствена хармония! [4]
В Харков фанатичен кръг от анархо-футуристи прокламира „смърт за световната цивилизация“ и приканва тъмните маси да вземат брадвите и да унищожат всичко.
По-пацифистки настроените анархисти осъждат подобни групи като „сицилиански бандити“, които използват булото на анархизма, за да скрият хищническата природа на действията си. За умерените грабежите и тероризмът са гротескни карикатури на анархистката доктрина, които служат само за деморализиране на истинските последователи на движението и за дискредитиране на анархизма в очите на хората. Отхвърляйки насилствените действия, по-малко радикалните анархисти се въоръжават само с перо и мастило и започват вербална атака срещу съветската диктатура. Основна тема в критиките им е, че Болшевишката револция е заменила частния капитализъм с държавен такъв, че един голям капиталист-собственик е заел мястото на множество по-малки. Така селяните и работниците се оказват под ботуша на една „нова класа от администратори – нова класа, родена в най-голяма степен от утробата на интелигенцията“. [5] Според тях случилото се в Русия много силно напомня на по-ранните революции в Западна Европа: веднага след като потиснатите фермери и занаятчии в Англия и Франция свалят поземлената аристокрация от власт, амбициозната средна класа влиза в пролома и създава нови класови структури със самата себе си на върха. По сходен начин привилегиите и авторитетът на руското дворянство и аристокрация преминават в ръцете на нова управляваща класа, изградена от партийци, правителствени бюрократи и технически специалисти.
Със задълбочаването на гражданската война правителството става все по-малко толерантно към критика и стяга примката около анархистките групи в Москва и Петроград. В резултат на това много анархисти емигрират към Украйна, многогодишно убежище за преследваните от централното правителство. В Харков през 1918 г. е създадена нова анархистка организация, Конфедерация на анархистките организации Набат, и скоро след това се създават множество процъфтяващи клонове в основните градове на юг. Както може да се очаква, привържениците на Набат са крайно критични към съветската диктатура, но въпреки това вярват, че най-належащата задача на анархисткото движение е да защити революцията от яростната атака на белогвардейците, дори и това да означава временен съюз с комунистите. За спасяване на революцията те залагат своите надежди на „партизанска армия“, организирана спонтанно от самите революционни маси.
За ядрона подобна армия Набат намират за най-подходяща партизанската група, водена от Нестор Махно, чиито последователи го считат за новия Стенка Разин или Пугачов [3b], изпратен да осъществи древната мечта за земя и свобода. Пътувайки на кон с лека количка, на която са закачени картечници (тачанка), Махно и хората му се придвижват бързо в откритата степ между река Днепър и Азовско море. Разраствайки се до малка армия, те всяват терор в редовете на противниците си. До този момент независими партизански групи са приемали командването на Махно и са се включвали под черното му знаме. Селяните осигуряват с желание храна и бодри коне, позволявайки на махновците да изминават дълги разстояния с малко усилия. Те се появяват изведнъж там, където са най-малко очаквани, атакуват дребните аристократи и военните гарнизони, след което изчезват също толкова неочаквано и бързо, колкото са се появили. Със заловени униформи, те инфилтрират редиците на врага, за да разберат плановете им или да ги застрелят отблизо. Когато са обкръжени, махновците заравят оръжията, измъкват се поотделно към селата си и се захващат с полска работа, докато чакат следващия сигнал да изровят наново оръжията и да се появят някъде неочаквано. Бунтовниците на Махно, по думите на Виктор Серж, проявяват „наистина впечатляващ капацитет за организация и битка“. [6] Много от успехите им се дължат на невероятните качества на лидера им. Махно е дързък и находчив командир, който съчетава желязна воля с чувство за хумор и печели любовта и отдадеността на селяните. През септември 1918 г., когато побеждава много по-силната войска на австрийците край село Дибривки, хората с обич му отреждат титлата батко или „малък баща“. [7]
За известно време отношенията на Махно с болшевиките остават сравнително приятелски и съветската преса го величае като „храбър партизанин“ и велик революционен лидер. Отношенията им са във върховата си точка през март 1919 г., когато Махно и комунистите подемат обща атака срещу Бялата армия на генерал Деникин. Подобни жестове на хармония обаче не могат да скрият неприязънта в основата на отношенията между двете страни. Комунистите не харесват автономния статут на бунтовническата армия на Махно, нито притегателната сила, която тя има върху техните собствени новобранци от селата. Махновците, от друга страна, се страхуват, че рано или късно Червената армия ще се опита да ги постави на колене. С нарастване на напрежението съвестските вестници изоставят възхвалите и започват да ги атакуват като „кулаци“ [4b] и „анархо-бандити“. През май същата година двама агенти на съветската тайна полиция са изпратени да убият Махно, но са заловени и екзекутирани. През следващия месец Троцки, главнокомандващ болшевишките военни сили, обявява Махно за престъпник и комунистите осъществяват мигновен удар над щаба му в Гуляйполе.
През това лято обаче крехкият съюз е набързо възстановен, когато Деникин поема към Москва. На 26 септември 1919 г. Махно провежда изненадваща контраатака при Перегоновка, близо до град Уман, като по този начин прекъсва доставките за белогвардейците и създава паника в тила им. Това е първото сериозно отстъпление на Деникин по време на драматичния му поход към сърцето на Русия и основен фактор за спиране на придвижването му към столицата на болшевиките. Към края на годината контраофанзивата на Червената армия принуждава Деникин да предприеме бързо отстъпление към бреговете на Черно море.
Махновщината достига своята кулминация в месеците след победата при Перегоновка. През октомври и ноември Махно окупира Екатеринослав и Александровск за няколко седмици и получава възможност за пръв път да приложи концепциите на анархизма към градския живот. Целта на Махно е отхвърлянето на доминацията от всякакъв вид и окуражаване на икономическо и социално самоопределение. По тази причина, когато работниците от железницата в Александровск се оплакват, че не са получавали заплащане от седмици, той ги съветва да поемат контрола над железниците и да таксуват пътниците и товарите съобразно това, което считат за справедлива цена за услугите си. Подобни утопични проекти обаче не могат да приобщят повече от едно малцинство сред работниците, тъй като за разлика от фермерите и занаятчиите в селата, които са независими производители, свикнали да ръководят сами дейността си, работниците във фабриките и миньорите са взаимозависими части от сложна индустриална машина – те са загубени без напътствията на началниците смяна и техническите специалисти. Освен това, селяните и занаятчиите могат да обменят произведеното от тях на бартер, докато градските работници зависят от редовното получаване на заплати за оцеляването си. Махно допълнително подсилва объркването, като признава всички хартиени пари, които към момента са в обращение, но са издадени от предшествениците му – украински националисти, белогвардейци и червеногвардейци. Той така и не разбира сложността на градската икономика, а и не се опитва. Батко се отвращава от „отровата“ на градовете и цени високо естествената простота на селския живот, в който е отгледан. Във всеки случай Махно не разполага с време да приложи не особено ясно дефинираната си икономическа програма. Той винаги е на път и рядко се спира дори да си поеме дъх. Махновщината, по думите на другарите му, е „република на тачанки… Както винаги, нестабилността на ситуацията пречи на развитието на позитивна, градивна работа“. [8]
В края на 1919 г. Махно получава инструкции от щаба на Червената армия да прехвърли армията си на полския фронт. Заповедта очевидно цели да отдалечи махновците от родната им територия и да я остави незащитена за установяване на болшевишка власт. Махно отказва да помръдне. Отговорът на Троцки е твърд и непоколебим: той обявява махновците за престъпници и изпраща войска срещу тях. Следва осеммесечна ожесточена битка с големи загуби и за двете страни. Епидемия от тиф увеличава броят на жертвите. В ситуация на силно числено неравенство, партизаните на Махно избягват преки битки и разчитат на партизанските тактики, които са усвоили до съвършенство през двете години на Гражданската война.
Военните действия се преустановени през октомври 1920 г., когато барон Пьотр Врангел, наследникът на Деникин на юг, подема мощна офанзива, атакувайки на север от Кримския полуостров. Още веднъж Червената армия има нужда от помощта на Махно, в замяна на което комунистите се съгласяват да амнистират всички анархисти от руските затвори и гарантират свобода на анархистката пропаганда, при условие че не призовава към насилствено сваляне на съветското правителство. По-малко от месец по-късно червеноармейците постигат достатъчен напредък, за да си осигурят победа в Гражданската война, и съветските лидери нарушават споразумението. Махновците не само не са нужни повече като военен партньор, но и докато Батко е оставен на свобода, призракът на примитивния анархизъм и селското въстание ще продължава да преследва нестабилната болшевишка власт. Поради това на 25 ноември 1920 г. военните командири на Махно в Крим са атакувани и разстреляни на място от червеноармейците, след като наскоро са се върнали от победната битка с армията на Врангел. На следващия ден Троцки нарежда атака срещу щаба на Махно в Гуляйполе, докато по същото време агенти на съветската тайна полиция арестуват членовете на Набат в Харков и извършват нападения над анархистки клубове и организации в страната. При атаката в Гуляйполе повечето от хората на Махно са арестувани или директно разстреляни на място. Самият той, заедно с остатъците от армията, която преди е наброявала десетки хиляди, успява да заблуди преследвачите. След скитане из Украйна през остатъка от годината, партизанският лидер, изтощен и страдащ от незаздравелите рани, прекосява река Днестър към Румъния и в крайна сметка стига до Париж.
Падението на Махно бележи началото на края на руския анархизъм. Три месеца по-късно, през февруари 1921 г., движението понася друг голям удар, когато Пьотр Кропоткин, почти 80-годишен, се разболява от пневмония и умира. Семейството на Кропоткин отхвърля предложението на Ленин за държавно погребение и е създаден комитет от анархисти за организиране на погребението. Лев Каменев, председател на Московския съвет, позволява на шепа осъдени анархисти еднодневен отпуск, за да вземат участие в погребалната процесия. Понасяйки горчивия студ на московската зима, 20 000 души се включват в кортежа към Новодевическия манастир, лобното място на аристократичните предци на Кропоткин. Процесията носи плакати и черни знамена с искания за освобождаване на всички затворени анархисти и лозунги като „Където има власт, там няма свобода“ и „Освобождението на работническата класа е задача на самите работници“. Хор пее „Многая лета“. Когато кортежът преминава покрай затвора Битюрки, затворниците удрят по решетките на килиите си и пеят анархистки химни за мъртвите другари. Ема Голдман изнася реч на гроба на Кропоткин, студенти и работници поставят цветя. Родният дом на Кропоткин, голяма къща в стар аристократичен квартал, е предаден на съпругата му и другарите му, за да бъде използван за музей за неговите книги, есета и лични вещи. Ръководен от комитет от академици-анархисти, музеят е поддържан чрез дарения от приятели и последователи от цял свят. [5b]
Черният флаг на анархизма е развят за последен път в Москва по време на погребението на Кропоткин. Две седмици по-късно избухва Кронщатското въстание и нова вълна от политически арести залива страната. Анархистки книжарници, печатници и клубове са затворени, а малкото останали анархистки кръгове са разбити. Дори пацифистките последователи на Толстой, част от които са разстреляни по време на Гражданската война, след като отказват да служат в Червената армия, са пратени в затвори или в изгнание. В Москва кръг от водещи „съветски анархисти“, известни като Универсалистите, са арестувани по скалъпени обвинения за „бандитизъм и нелегална дейност“ и организацията им е подменена от нова група, наречена Анархо-биокосмисти [6b], които обещават непоколебима подкрепа за съветското правителство и тържествено декларират намерението си да започнат социална революция „в междупланетен мащаб, но не и на съветска територия“. [9]
Репресиите не стихват през следващите месеци. През септември 1921 г. съветската тайна полиция (ЧК) екзекутира двама известни анархисти без съд и без повдигане на обвинения срещу тях. Ема Голдман е толкова възмутена, че възнамерява подобно на английските суфражетки да се прикове към пейка в залата, където се провежда конгресът на Третия интернационал, и да протестира пред делегатите. Нейни руски приятели я разубеждават, но скоро след това тя и Беркман, дълбоко обезсърчени от завоя на революцията, решават да напуснат страната. „Отминаващите дни са сиви“, пише Беркман в дневника си. „Един след друг живите въглени на надеждата умираха. Терорът и деспотизмът прекършиха живота, роден през октомври. Лозунгите на революцията са отречени и нарушени, идеалите ѝ – задушени с кръвта на хората. Дъхът на миналото обрича милиони на смърт, а сянката на настоящето обгръща страната като черна мантия. Диктатурата потъпква масите под своя ботуш. Революцията е мъртва, духът ѝ ридае в необятното… Реших да напусна Русия“. [10]
Пол Аврич е професор по история, работил основно върху историята на анархисткото движение през 19ти и ранния 20ти век в Русия и САЩ. Преподавател в Куинс Колидж и Градския университет на Ню Йорк. Фокус на книгите му са Бунтовете на Хеймаркет, случая на Сако и Ванцети, Кронщатското въстание и други.
Публикувано в Russian Review, Volume 27, Issue 3 (Jul., 1968), 296-306. Достъпно на https://libcom.org/library/russian-anarchists-civil-war-paul-avrich
Превод: Петър Пиперков
Бележки
1b Под либертарианци тук се има предвид оригиналния и автентичен смисъл на думата, за пръв път използван от Жозеф Дежак, френски анархо-комунист, поет и писател от XIX век. Либертарианството е политическо течение с антиавторитарен характер, което отрича както капиталистическите икономически взаимоотношения, така и държава. – бел. прев.
2b Индустриални работници на света (Industrial Workers of the World) са обединение от профсъюзи, основано в САЩ през 1905 г., влиятелно най-вече през първата четвърт на XX век. – бел. прев.
3b Стенка Разин (или Степан Тимофеевич Разин) – казашки военачалник, оглавил голямо въстание срещу благородничеството и царската бюрокрация в Русия между 1670-1671 г. Емелян Пугачов – донски казак, предводител на Селската война в Русия от 1773-1775 г., насочена срещу властта на Екатерина Велика. Пугачов издава указ за предаване на земята на селяните, ликвидиране на крепостното право, унищожаване на дворяните и на царските чиновници. – бел. ред.
4b Според марксистката теория кулаците са т.нар. по-заможни селяни, които използват наемен труд, притежават търговски или производствени обекти за услуги или за обработка на селскостопански продукт. Точно определение на характерните признаци на кулачеството не са дадени, както и няма законови документи за размера на богатството или влиянието им в селските общински управи. Кулакът е наричан „класов враг“. Тази неопределеност на понятието е позволявало всяка съпротива срещу болшевишкото управление в СССР да бъде обозначавана като кулашка и да се прилагат различни репресивни мерки в процеса на т. нар. „разкулачване“. За „народни врагове“ и кулаци са обявявани дори семейства, които не искат доброволно да предадат единствената си крава в колхоза. Така в болшевишката теория и управленческа практика се налага този термин, който не означава хора с влияние, не е някаква морална или нравствена характеристика, а обозначава враг и придобива политизиран смисъл и значение. – бел. прев.
5b Музеят е затворен след смъртта на вдовицата на Кропоткин през 1938 г. През 1967 г. Аврич посещава къщата и открива, че тя се използва за цел, която самият Кропоткин със сигурност би одобрил: използвана е за училище на деца на английски и американски посланически мисии с площадка за игра и интериор, изпълнен с детски книги и играчки. – бел. авт.
6b Анархо-биокосмистите са анархистки колектив, написал манифест, деклариращ безсмъртието и правото на свободно движение из Космоса за фундаментални човешки привилегии. – бел. ред.
Библиография
1 Lenin, V.I., Sochineniia, 2nd ed., 31 vols., Moscow, XXIV, p. 437, 1931-1935.
2 Goldman, E., Living My Life, New York, 1931, p.729; Berkman, A., The Bolshevik Myth (Diary 1920-1922), New York, 1925, pp.35-36.
3 Serge, V., Mémoires d’un révolutionnaire, Paris, 1951, p.134; Виж също Berkman, A. The Bolshevik Myth (Diary 1920-1922), New York, 1925, p.68.
4 Chudnov, M.N., Pod chernym znamenem (zapiski anarkhista), Moscow, 1930, pp.53ff.
5 Vol’nyi Golos Truda, September 16, 1918.
6 Serge, V., Mémoires d’un révolutionnaire, Paris, 1951, p.135.
7 Arshinov, P., Istoriia makhnovskogo dvizheniia (1918-1921 gg.), Berlin, 1923, pp. 57-58.
8 Voline, La révolution inconnue (1917-1921), Paris, 1943, pp.578, 603.
9 Maximoff, G.P., The Guillotine at Work, Chicago, 1940, p.362.
10 Berkman, A. , The Bolshevik Myth (Diary 1920-1922), New York, 1925, p.319.