Безкрайната смърт на Сталин
Станислав Додов
Онзи ден гледах Смъртта на Сталин. Няколко човека горещо ми го препоръчваха, а и рейтингът му в Rotten Tomatoes е почти максимален, та реших, че може би наистина си струва. Да не говорим, че Стив Бушеми като Никита Хрушчов ми се стори твърде съблазнително, за да пропусна.
Е, видях за твърде кратко един доста подпухнал Сталин, за по-дълго един Лаврентий Берия в ролята на нещо като съветски милиционерски Распутин, един Хрушчов, който става водеща фигура едва ли не по невнимание, един Молотов като пинчер с разстройство на привързаността, един Маленков като възможно най-неудачния наследник на Сталин, който въпреки това става някак инцидентно именно такъв, един Жуков, който е по-малко главнокомандващ на Червената армия и повече американски екшън герой… И за да не бъда упрекнат в неразбиране ролята на гротеската в сатирата, нека допълня, че видях още задкулисни игри и сервилничене от всякакъв вид и размер, които могат да са смешни само ако човек наистина не си дава сметка за историческия залог, стоящ зад тях – и в истински протеклата история, и в художественото ѝ пресъздаване. Накратко, не мога да кажа, че филмът ми донесе удоволствие или положително преживяване от какъвто и да е било вид. Даже го спирах на три пъти и после само от желание да довърша започнатото го пусках наново. Доведените до абсурд поведения на страхуващите се от чистките московчани или прекаленото до неадекватност сервилничене на министрите не могат да имат нито педагогически, нито естетически ефект върху хора, които не са убедени в уместността на такива послания още отдавна (т.е. не са антикомунисти на поне средна възраст). Всичко това, заедно с някои сериозни исторически грешки (Народният комисариат на вътрешните работи (НКВД) не съществува вече през 1953 г., Жуков не е военоначалник на Червената армия по това време и други), ме накараха настоятелно да се питам: Защо се появи този филм?
В контраст, от няколкото други известни ми западни екранизации, тематизиращи сталинизма по един или друг начин, стои Сталин от 1992 г. (страхотно изпълнен от Робърт Дювал, като филмът е копродукция между САЩ, Русия и Унгария). Историческата драма с множество биографични детайли и правдиво отразяване на събитията от младостта на Сталин, през Октомврийската революция и до самия му край печели три награди Златен глобус, една от които за играта на Дювал. Освен че чисто драматургично е качествен (макар и леко провлачен в своите три часа) и доста информативен, моментът, в който филмът се появява, пасва добре в ранните години на Руската федерация. За нестабилността на този период е най-красноречиво доказателство избухналата конституционна криза, така че тогава всеки катарзис на прежалване на старите лидери е може би добре дошъл (особено на фона на лидери като Елцин). Нещо повече – милиони хора по света тогава имат възможност, при утихналото напрежение на Студената война, да получат по-подробен поглед върху някои от най-важните години на СССР, макар и през ексклузивно биографичната гледна точка на този масов продукт.
Сега, 26 години по-късно, образът на Сталин е умрял по много начини и без Смъртта на Сталин. Някак знаменателно е, че по-малко от половин година преди премиерата на филма руската държава издигна т.нар. „Стена на скръбта“ в памет на жертвите на сталинизма, за да предотврати окончателно всички потенциални либерални критики в ревизионизъм (макар че едва ли би успяла истински в обозримото бъдеще). Нещо повече – макар да е несериозно да се търси каквато и да е приемственост между СССР на Сталин и Русия на Путин, тъкмо постоянно поддържаното напрежение дали такава все пак няма е сред факторите, подпомагащи сегашния руски режим, и тъкмо заради това ту срещаме обвинения в пренаписване на историята (че един учебник, по мнението на определени групи, поддържа антидържавни нагласи), ту виждаме как самият Путин отхвърля Революцията. Ту Сталин изпреварва Путин по популярност, ту Путин продължава да печели избори. Мъртвото историческо време, правещо тези парадокси едва ли не логични, е същото, което ражда Смъртта на Сталин.
Важно е да се спомене, че и в самия филм Сталин не присъства като друго, освен като призрак на тоталитаризма – той получава мозъчен кръвоизлив почти в началото, и от този момент насетне сме свидетели единствено на боричканията за домогване до властта в Съвета на министрите, въвлечени в различни сценарии за бъдещето на СССР. По подобен начин и днес, ако нещо поддържа съветския лидер жив като световно значим образ, то това са преди всичко две течения, които, както Енцо Траверсо посочва, са двете страни на една и съща интерпретация на историята – официалният съветски комунизъм, останал най-вече във въображението на шепа активисти и неуспешни партийни дейци, и антикомунизмът. „Двайсет и пет години след края на СССР и реално съществувалия социализъм само първата част от тази симетрична репрезентация изчезна; втората все още съществува, удържа силна, макар и вече не хегемонна позиция сред изследователите, и дълбоко оформя публичните употреби на миналото – от медийната вулгаризация до политиките на паметта,“ казва Траверсо.
Именно тази антикомунистическа представа е която единствено може и вижда смисъл в това да създаде вулгарност като Смъртта на Сталин. В сегашното време катарзисът от началото на 1990-те е както ненужен, така и нелогичен, затова единствената форма, която може да изнесе някакъв масов антикомунистически продукт, който поне перформативно да удържи историческите мащаби на онзи тоталитаризъм, е сатирата. Уви, и това не стига, тъй като сатирата не опира просто до въпроса кое ни кара да се смеем и колко ни кара да се смеем. Сатирата също се нуждае от поне малко актуалност в събитията и феномените, които адресира, за да изпълни ключовата си задача на социална критика. Обратно, актуалността на упражнение като този филм може да бъде само тежко аисторична.
Подобни статии:
Мотивите, които режисьорът Армандо Янучи посочва пред сп. Rolling Stone за създаването на филма, звучат неубедително или всъщност толкова убедително, колкото всяка друга либерална истерия за състоянието на съвременната демокрация: „Вижте, само защото сте в демокрация, не мислете, че е перфектна или постоянна… защото тя може да си отиде, ако не правите нищо по въпроса,“ реферирайки към авторитарните и полуавторитарни режими, проявили се през последните две-три години (мотивация, препращаща към забележителната теза, че лидери като Орбан и Качински са новите комунисти).
Но освен неубедителна, тази теза и противоречи на филма – в него диктаторът умира, а не се издига. И тук има нещо ключово, понеже, независимо как западните власти гледат на това и отделно от всички престъпления на режима, Сталин все още е едно от лицата на победата над фашизма през Втората световна война. А в този филм Сталин умря, докато успоредно в друга продукция виждаме Чърчил като разяждан от съмнения лидер (Най-мрачният час, 2018). В други два филма Хитлер и Мусолини се завръщат, оживяват в нашето време – Виж кой се върна (2015) и Върнах се (2018). Големите победители на Втората световна война, които милиони хора до неотдавна са възпитавани да гледат като герои, умират или се явяват като някак „обикновени хора“, докато загубилите оживяват и крачейки по нашите улици днес, ако следваме филмовите (и не само?) сюжети, трупат увереност. „Няма да срещнеш потрети на Хитлер в никой немски хотел, но в хотела, в който бяхме в Москва, имаше портрет на Сталин. Той наистина се измъкна,“ казва режисьорът Янучи в същото интервю за Rolling Stone. Как се отнася това становище към заявката за актуалност спрямо настоящите авторитарни режими? Какво правим със сега издигащите се авторитарни водачи на народа? Как се появиха те? Какво всъщност причиняват? На такива въпроси либералната мисъл е еднакво неспособна да отговори и в коментарното студио, и чрез киното.
Може би това, което социалистическият свят провъзгласяваше чрез „Ленин – жив!“, днес капиталистическият свят продължава неуморно да контрира със „Сталин – мъртъв!“ Но ако това е така, то е погрешно и най-малкото, ненужно, по твърде много причини. Ето защо, в заключение, ако някакво утешение остава след преживявания като гледането на Смъртта на Сталин, то е, че има много начини човек да се образова за историята и да изгради критическо отношение, за да даде своя принос към обществения живот. Имаме поредното доказателство, че видиотеният антикомунизъм не може да помогне с тях. Просто е критично важно да спрем да мислим, че някога ще бъде от каквато и да е помощ, за да спре да се влага ресурс и внимание в, ако не вредни, то поне безполезни упражнения като този филм.
