За ПСА, антифашизма и разговора, който не се състоя
Иван В. Бакалов
В публикувана най-напред в „Дойче веле“, а след това и в „Дневник“ статия, Даниел Смилов прави опит да формулира позитивен аргумент, с който да контекстуализира премахването на ПСА. Статията заслужава внимание, защото излиза от деструктивния дискурс, характеризиращ дискусията като цяло. Смилов твърди, че с премахването на паметника се дава тласък на закъснял „истински обществен дебат за фашизма и антифашизма в България“. В тази дискусия за Смилов е важно да ни обясни, че антифашисткият прочит на паметника е неуместен, заради пороците на режима, черпил позитиви от наследството на победата във Втората световна война. Доколкото основният аргумент е да се даде началото на разговор, се възползваме от възможността да обърнем внимание на някои натрапчиви и устойчиви противоречия.
На първо място прави впечатление несъответствието между обявеното желание за разговор и наблюдаваните действия. Премахването на паметника приключва разговора, не го отваря. Преместването „в някой музей“ не е крачка към провеждането на дебат. В най-добрия случай е опит да се отложи още повече дебатът, а в най-лошия – просто да се отмени. Нещо повече, десният дискурс буди недоумение с непоследователността си. Последно – паметникът се премахва, защото е физически опасен или защото е постигнат триумф над комунизма? Официалните действия са облечени в сух бюрократичен речник, докато от обсъжданията на процеса струи романтична носталгия към символните победи на 1990-те. Отстрани картинката изглежда като преживяване на неразрешен исторически комплекс. Градската десница има почти достатъчно политическа власт, за да бутне паметника, но недостатъчно легитимност, за да заяви официално защо го прави.
Но по-важно е друго. В символно натоварения разказ на десницата премахването на паметника се преживява като „освобождение“. Смилов също залага на „свободата“ като ключов аргумент в защитата си на процеса. По-конкретно той обръща внимание на отсъствието на някои видове свобода по време на държавния социализъм – свобода на словото, сдружението, потреблението – за да ни обясни защо паметникът не следва да се чете като символ на освобождението от фашизма. Аргументът на Смилов е ясен: не бива да се използва едно зло като оправдание на друго зло. Същевременно Смилов използва пороците от периода на държавния социализъм, за да оправдае технократичния авторитаризъм на действията по премахването на паметника. Непоследователността е не просто логически натрапчива, но и политически значима. Очевидно е, че действията по премахването на паметника нямат демократична легитимност – иначе извършителите не биха се крили зад техническа процедура и зад лице, което дори не е на изборна длъжност, а биха заявили ясно своя героичен триумф. Очаква се да приемем, че е „морално“ оправдано някои решения да бъдат налагани с авторитарен замах. В такъв случай кой е върховният арбитър, който определя кога политическите действия изискват демократична легитимация и кога – мистичната санкция на универсалния морал или националния дух? Възможно ли е десницата всъщност да търси служебно прекратяване на дебата, поради опасението си, че предложената от нея интерпретация на значението на ПСА няма да е доминираща в един свободен и демократичен процес (и не, не говорим за референдум)?
По повод различните интерпретации на значението на паметника Смилов пише: „Няма как този паметник да бъде ‚саниран‘ и да бъде четен само като антифашистки, защото смисълът му всъщност е бил различен“. Ако твърди, че някой чете паметника „само“ като антифашистки, авторът предполага, че едновременно съществуват различни интерпретации на смисъла му. Например Смилов отделя сериозно внимание на Сталин, когато критикува присъствието на паметника в центъра на София. Но Сталин на паметника го няма. Чисто обективно в основната композиция присъстват съветски войник (не знаем дали е руснак, украинец, беларус, казахстанец и дали въобще е мислил в категориите на националната идея), както и български работник и работничка, държаща дете. Смилов – подобно на представителите на номиналната левица и присъдружната им крайна десница – вижда също и Русия на паметника. Чисто обективно Съветският съюз и Русия са съвсем различни неща. В Русия всяка година на 12 юни се празнува денят, в който през 1990 г. е обявена независимостта от Съветския съюз, като това е официален празник, наречен Денят на Русия. Да, Русия и в частност руският едър капитал приватизира голяма част от материалната база на СССР. Да, Русия и в частност държавният апарат си купи голяма част от съветските външнополитически активи на цената на натрупаните кредити. Но с това взаимовръзката се изчерпва, въпреки опитите на настоящия режим да приватизира и съветския принос в антифашистката борба.
В този смисъл вписването на Сталин и Русия върху паметника е продукт на интерпретация, не по-различна като артистично действие от прочита на Destructive Creation, които откриха Жената чудо и Капитан Америка в композицията. Дали дадена интерпретация е основателна или не, може да се реши както в рамките на равнопоставен и аргументиран дебат, така и в рамките на едностранно налагане на доминираща позиция. Наистина, дълго време определена интерпретация е била налагана като доминираща. Наистина, в нея има противоречия, които Смилов основателно отбелязва и които трябва да бъдат обсъдени, за да можем да търсим нови хоризонти. Но също така трябва да признаем, че в момента отново се прави опит за налагане на доминираща интерпретация. Ние не считаме, че липсващият Сталин е определящата фигура за композицията, дори и наследството му да хвърля сянка върху постиженията на антифашизма. Ние не считаме, че съвременна Русия има основание да присвоява значението на паметника: както във физическата му конфигурация, така и в символното му присъствие. Имаме аргументи защо подобни интерпретации са погрешни и вредни, но това няма никакво значение в затворения бюрократичен процес по премахването на паметника.
И най-накрая – Смилов твърди, че дискусията трябва да е за антифашизма И фашизма. Но втората част от разговора все се губи. Обсъждането на проявленията на фашизма в България отсъстват както от текста на Смилов, така и от обществената дискусия като цяло. Смилов наистина отваря основателни въпроси по повод антифашизма. Да, съветската армия не е била единствената антифашистка сила, макар приносът ѝ да е неоспорим и ненадминат. Да, българската антифашистка съпротива нямаше да вземе властта, ако не беше съветската армия. Да, Сталин разгромява ключови антифашистки елементи в Европа. Нека обсъдим трезво тези въпроси. Но как можем да го направим, без да говорим за явните проявления на „фашисткото учение“ (както го нарича Смилов) в България – както в управлението, така и в обществото? Та ние дори не можем да говорим за фашистките разсейки на българския режим в окупационните администрации на териториите на съседни държави и тежките последствия за местното население. Какво остава за фашистките проявления в самата България? По нищо не личи, че десните – било то стари или нови – са готови за какъвто и да е двупосочен разговор в тази насока, което личи и от лекционния формат на повечето включвания, дори това на Смилов.
Подобни статии:
По нищо не личи, че разговор ще има. Съвременният български режим среща сериозни трудности в създаването на нови смисли (да не говорим за нови възможности за развитието на съзидателните сили на обществото). Проваля се дори в рушенето на построеното по-рано. През 1990-те мавзолеят беше идентифициран като последната крепост на комунизма, която, макар и пуста, беше превзета едва след седмица на детонации. Но ето, че днес духът на комунизма отново е открит, разоръжен и премахнат малко по-надолу по бул. „Цар Освободител“. Проблемът за градската десница ще остане дори и да успее да премахне монумента. Защото проблемът не е във формалното му присъствие, а в невъзможността да се усвои символното пространство и да му се придаде нов културен смисъл. На мястото на мавзолея днес доминира празнотата като паметник на невъзможността на десния проект да придаде позитивен смисъл на действията си. Въпреки всичките си превъплъщения, проектът не успява да трансформира обществено значимите пространства по начин, който да утвърди културната му хегемония, защото такава няма. На много места в „цивилизования свят“ противоречивите паметници от миналото се преосмислят с оригинални артистични интервенции, които дават тласък за нови дискусии и нови хоризонти. В Марбург например паметник на имперските немски войски, загинали при покоряването на колонии в Африка, е преустроен по начин, по който е невъзможно да гледаш на оригиналния паметник извън призмата на насилието и разрухата, която е съпътствала колонизацията. Репертоарът на софийската десница обаче остава ограничен. Дори когато решения се сервират на тепсия, десницата не успява да превърне физическото присъствие на паметника в съвременен културен продукт, от който да извлича печалба. Ироничното е, че десницата се проваля дори в собствената си капиталистическа рамка.
Смисълът на изкуството, особено в отворените градски пространства, е да предизвиква обмен на идеи. Тези идеи биха могли наистина да предизвикат размисли и в това сме съгласни със Смилов. Но тази възможност беше пропусната. Вместо да се срещнат различните подходи за обновяване на пространството – а предложения през годините не липсваха – на обществото беше наложено технократично решение без възможност за участие. Сваленият паметник не е начало на дискусията, а е могила на разговора, който можехме да проведем.
