От днес шестият сборник на сп. dВЕРСИЯ „АНТИ: милитиразими, империализми, фашизми“ е свободен и безплатен за четене, сваляне и разпространение в дигитален и хартиен вариант. Изданието включва 22 статии на български и чуждестранни автори, занимаващи се с това какво представляват и как се видоизменят днес милитаризмът, импералиазмът, колониализмът и фашизмът, и най-вече какви са възможните и необходими съпротивителни движения и действия срещу тях.
Хартиено копие можете да поръчате чрез тази форма
Уводни думи
През изминалата година се навършиха сто години от антифашисткото Септемврийско въстание, вдигнало се през есента на 1923 г. в България. Въстанието е последвано от години на бял терор срещу привържениците, дейците и умовете на левите идеи в страната. Политическите убийства, арести и гонения се превръщат в ежедневие за хиляди комунистически активисти, земеделци, анархисти и други леви. Колкото и да е преувеличена, паметта за Септемврийското въстание вляво се възпроизвежда около тезата, че това е и първото антифашистко въстание в Европа, правейки неговата историческа оценка и противоречива съдба важна не само за пределите на България, а за цялото човечество.
Сто години след въстанието обаче историята не успя да прикрие ироничния си характер. През 2023 г. Паметникът на Съветската армия в София – монументална композиция, замислена не единствено като жест на признателност към Съветската армия, но и като символ на победата над фашизма в Европа – стана обект на множество атаки както от страна на градската управа на столицата, така и от страна на фашизирани футболни агитки и арогантни интелектуалци-антикомунисти. Иронията не спря дотук. В ролята на защитници на Паметника се озоваха привърженици и дейци на партия Възраждане, чиито действия и политическа програма следват отявлено фашистки прийоми.
Подобни статии:
Социалистическите и леви течения в страната не останаха встрани от историческата ирония, белязала 2023 г. Притиснати до стената от събитията в Украйна и паднали жертва на митологията, че днешна Русия е превъплъщение на (а не приватизиран остатък от) СССР, редица леви дейци и интелектуалци свирепо защитаваха външната политика на Русия, удобно подминавайки антикомунистическите, антиработническите и капиталистическите политики, белязали управлението на Путин от самото му начало. И така, подобно на сходни процеси, които наблюдаваме и при обговарянето на други събития с висок политически залог, вместо да осмислим капиталистическия характер на тази война, теренът ни на антивоенна съпротива бе задушен от лесно смилаема бинарност – или си „за“, или си „против“ Русия. Докато този сборник се зароди от желанието ни да отбележим стогодишнината от въстанието, връщайки се към онези борби и идеи, наследени от левите движения преди нас и надниквайки в тяхното настояще, то събитията от последните месеци и години ясно показаха, че задачата ни не е толкова проста.
Войната в Украйна, сломяването на Нагорно-Карабах, вземането на заложници и смъртоносните атаки на „Хамас“ срещу мирно население в Израел, последвалият геноцид в Газа, задълбочаващите се военни конфликти в Етиопия, Сомалия, Демократичната република Конго, Судан, Южен Судан, безпрецедентните ефекти от климатичната катастрофа, чиито първоизточници са капиталистическите, империалистическите и (нео)колониалните грабежи на планетата ни, засилване на темпото на бежански бягства от Близкия Изток и Африка и множество други политически и икономически нищети като че изискваха от нас да се стремим към сборник, който да не спира до паметта за Септемврийското въстание, а със замах да се опита да смени посоката на анализ и да разсъждава върху свързаността на антивоенните, антиимпериалистически, антиколониални и антифашистки борби. Макар и множество групи, интелектуалци и дейци вляво да отбелязаха годишнината с разнородни събития, за нас зададената дотук рамка на тези отбелязвания не беше толкова очевидна. За колектива ни бе по-важно да съберем текстове, които мислят върху дългите и преплетени истории и настоящета на антивоенните, антиимпериалистическите, антиколониалните и антифашистки съпротиви, концепции и стремежи.
В колектива на сп. dВЕРСИЯ често говорим за този VI сборник като за „антисборника“. Не единствено защото всяка диверсия е априори „анти“, но и защото през последните две години редица хора в лявото пространство в страната – в това число и ние – бяха нападани нееднократно заради неудобните си позиции, които не се харесваха нито на „танкисти“, нито на някои оперирани от критичност номинални социалисти, нито на либерали, нито на крайната десница. Това, което дърпа напред „анти“ позицията ни обаче бе закрепено в убедеността ни, че във всяко „анти“ живее стремеж към съзидание. Нещо повече, това не са „анти“-та, насочени срещу исторически маргинализирана общност или прогресивен подем (както например действат антисемитизмът и антифеминизмът), а срещу конкретни властови модели, които биха могли да се проявят навсякъде и които искат да държат същите тези общности и прогресивни подеми в подчинено положение или нацяло да ги заличат. В този смисъл разгледаните в сборника „анти“-та са съставна част на прогресивния и хуманистичен стремеж към преодоляването на патологиите на властта. Именно тази диалектика улавят авторите в настоящия сборник. Те вникват в нищетата на империализма, милитаризма, колониализма и фашизма и разсъждават върху потенциите, противоречията, целите и задачите, които стоят пред отпора срещу унищожителната им власт.
Като всеки друг сборник на сп. dВЕРСИЯ, и този дава поле на аналитични прочити, проследяването на конкретни форми на организация, исторически анализи, както и на критически художествени похвати. Разделихме сборника на три части, които са организирани около основните понятия милитаризъм, империализъм, колониализъм и фашизъм. Разбира се, това разграничение е условно. Антивоенните, антиимпериалистическите, антифашистките и антиколониални борби са възможни единствено в тяхната свързаност и взаимно подсилване. Въпреки условното разделение между трите секции „антимилитаризми“, „антиимпериализми антиколониализми“ и „антифашизми“, текстовете взаимно допълват прочита си и ни подканват да създаваме нови връзки, сблъсъци и диалози помежду им.
Сегашното военизиране на публичността и обществото изобщо, с което сякаш сме принудени да свикваме все по-настоятелно, започна с началото на войната на Руската федерация срещу Украйна. В Секция I „антимилитаризми“ започваме с припомняне на значими за прогресивните прочити на този конфликт коментари и позиции от най-първите му дни, които сме публикували онлайн на dversia.net и сега обединяваме под общото заглавие „Началото на войната в Украйна: реакции и дискусии“. Това са позиция на Руското социалистическо движение в превод на Божидар Колов, писана в последните дни непосредствено преди атаката; коментар на Божидар Колов с критика към някои чести леви позиционирания спрямо Русия; домакинстваната от dВЕРСИЯ първа българска политическа позиция срещу войната; и още критика на леви схващания из Европа и Северна Америка спрямо тази война от украинеца Тарас Билоус, написана дни преди и той да се присъедини към въоръжената отбрана на страната си (в превод на Неда Генова). Независимо от тезите, които много бързо изразихме и като колектив, и като отделни хора, в така описаната военизираща се среда бяхме атакувани за недостатъчно праведните ни послания. Отговор представлява друг вече публикуван текст, от Петър Банков и Станислав Додов, за това какви са последиците от заглушаването на антивоенния глас – доколкото, разбира се, това може да представлява тревога за широкия прогресивен спектър. Текстът на Теодора Попова – писан през 1978 г. по повод на шестдесетата годишнина от гладните бунтове в Габрово и набран по материали, намиращи се в Държавен архив Габрово – за кратко ни пренася във времената на една друга война и отпора срещу нея, случили се преди повече от столетие. Мястото на жените в тогавашните антивоенни движения е централно. Щитът срещу нищетата, в която тънат цели градове, се оказват техните тела, които се превръщат в топос на антивоенната им, но и класова съпротива. Не е случайно, че текстът на „Конфликт“ се появява след този за гладните бунтове от 1918 г. Другарският ни колектив от Варна поставя начело въпроса за връзката между антивоенните и работнически борби. Готово ли е работническото движение в България, а и по света, да заеме категорична антивоенна позиция? Отговорът не е еднозначен. В текста си „Войната помежду ни“ Мария Иванчева от своя страна размишлява върху надигналата се вътрешнолява война след началото на инвазията в Украйна. Левите, социалистически и комунистически движения в световен мащаб не са за първи път разкъсвани от вътрешни конфликти и противоположни позиции по един или друг въпрос. Но като че ли войната в Украйна прекрои до неузнаваемост отношенията между различни течения, общности и групи вляво. Има ли механизми, които са в състояние да преобърнат тези развития? Има ли коалиции, от които трябва да страним като попарени? Това са част от въпросите, над които Иванчева се упражнява в предпоследния текст от секция „антимилитаризми“ и която завършва с преведено от Неда Генова есе на Адам Шатц за London Review of Books. В него авторът преплита политически антивоенен коментар с антиколониална теория, предоставяйки вълнуващ, но и трезв анализ на войната на Израел в Газа и (не)възможния изход от настоящата ситуация.
Секция II „антиимпериализми антиколониализми“ се отваря от Джо Файнберг в превод на Станислав Додов, който в текста си умело разплита взаимовръзките и разграниченията между понятията колониалност/колониализъм и имперскост/империализъм, за да ни разкрие как неточната употреба произвежда погрешно адресирана и непоследователна критика. Текстът на Иван В. Бакалов използва инструментариума на политическата икономия, за да очертае контурите на съвременното проявление на руския империализъм и да проследи източниците му в тежките противоречия на капиталистическия преход. Живка Валявичарска (превод: Станимир Панайотов) ни въвежда в изумителния свят на Братската могила в Пловдив, чийто концептуален замисъл и стихийни форми я превръщат в монументално съсредоточие на антиимпериалистически, антифашистки, антиколониални и антивоенни съпротиви. Днес съдбата на това архитектурно произведение, превърнато в обект на фашистки набези и антикомунистически градски политики, е да тъне в забрава. Да, антиимпериалистическите, антиколониалните и антифашистките борби не страдат от липса на противоречия и конфликти. Неравните опити на бившите антиколониални и социалистически светове са доказателство за това. За да не пропуснем да се обърнем и към уроците от социалистическото минало, текстът на Рая Апостолова ни препраща към някогашните отношения между деколонизиращия се свят и социалистическите държави от Източна Европа (в случая между България и Ирак), рамкирани през общите им антиимпериалистически и антиколониални стремежи. Авторката представя исторически анализ на дисонанса между придържането към последователна антиимпериалистическа линия във външната политика и съобразяването с политическата конюнктура в международните отношения, основавайки се на оригинален прочит на архивни документи относно сблъсъците между прогресивни и социал-консервативни иракски студенти в България. В своя край тази част от сборника ни среща с Изабела Консолати и Джорджо Грапи (в превод на Калина Дренска, Иван В. Бакалов и Петър Банков), които настояват, че аналитичната рамка на империализма всъщност е неподходящ инструмент в ръцете на работническото движение, защото ограничава възможностите за осмисляне на една транснационална политика на мира, към която би трябвало да се стремим.
Секция III „антифашизми“ затваря аналитичната рамка на сборника с набор от текстове, изследващи както генезиса на фашистката мисъл и практика, така и развитието на антифашистки съпротиви в разнообразни исторически условия. В този смисъл текстовете имат за цел не само да подхранят дискусията за съвременните проявления на фашизма, но и дадат насоки за пространствата, в които следва да се консолидират съпротивителните сили на подчинените групи. Секцията започва с есе на Иван В. Бакалов, който подлага на критика формализираната ежедневна употреба на понятието „фашизъм“ като извежда на преден план смисловото му съдържание, основавайки се на оригиналните текстове на ключови за фашистката доктрина мислители като Мусолини и Илин. Фокусирайки се върху ключовите аспекти от същността на фашизма като политическо течение, текстът напомня, че практическите му проявления могат да изникват неусетно навсякъде и по всяко време. Следва текст от Джулиано Василев, в който авторът се фокусира върху две знаменити фигури от началото на 20. век, допринесли към антифашистката борба с литературната си и издателска работа: Гео Милев и Йосиф Хербст. В есето си Василев твърди, че за настоящия момент на набиращи сили фашистки и консервативни течения, е особено важно да вложим усилия и време в укрепването на прогресивни, антифашистки културни дейности. Подходът на Николай Кърков е както противоположен, така и допълващ тази заявка: в него той предоставя критичен прочит на добилия популярност и в България консервативен автор Джордан Питърсън, който е известен със сексистките си виждания и прилагането на псевдонаучни рамки. Кърков предлага аналитичната рамка на „микрофашизма“ като призма, през която да разгледа както начина, по който Питърсън разгръща аргументите си, така и възможните причини за популярността му в България. Следва есе на Неда Генова и Солан Гундерсон (в превод от Петър Банков и Константин Георгиев) в което те разглеждат антифашистката борба от анархистка и комунистическа гледна точка като отбранителна битка и „неопределена“ форма на политика, която дава възможност за градене както на общностен капацитет, така и на връзки на солидарност. За да аргументират тази теза, в текста си те разглеждат предимно примери на отбранителни организации „отдолу“ от Великобритания. Предпоследният текст от сборника е отново преводен и е от Анджела Дейвис (превод: Иван В. Бакалов и Неда Генова). Той е писан през 1971 г. от затвора на окръг Марин, в който Дейвис се намира по онова време, а темата му се отнася именно до политическия характер на тази институция, необходимостта за чието съществуване често се приема за очевидна даденост. В текста си, който е изпълнен с исторически и актуални за времето примери, Дейвис привежда доводи не само за фашисткия характер на затвора и отношението му с расисткото и капиталистическо потисничество, но и показва защо именно чернокожите трябва да застанат начело на борбата за премахване на тези господства.
Увлекателният разказ „Скверна партия“ на Станимир Панайотов е заключителният ни текст, в който авторът представя една „септемврийска“ история, улавяща политическите напрежения на тогавашното време. Освен да ни погали с изящното си перо, Панайотов прави една друга необходима крачка за всички ни вляво, а именно изграждането на споделена лява култура, чиято липса в последните няколко десетилетия все по-осезаемо ощетява движенията ни. В годините преди и след Септемврийското въстание България, както и други модерни или модернизиращи се страни, е имала видни леви автори, художници и други артисти, чието изкуство е създавало възможността за звучна критика, но и условията за сплотеност и съвместен публичен живот между левичари с различни убеждения. Търсим днешните леви творци и артисти и се надяваме „Скверна партия“ да е разказът, който ще вдъхнови мнозина да са смели в изкуството си. Разказът е последният текст в сборника ни не просто защото е различен от останалите, а и заради своя финал. Искахме последното му изречение да е призивът, който ще прочетеш, преди да затвориш кориците.
Взети в своята цялост, текстовете в сборника недвусмислено очертават антимилитаристките, антиимперски, антиколониални и антифашистки борби като терени, върху които непрекъснато се развиват и битките с диктатурата на капитала върху телата и животите ни. Много от авторите в настоящото издание рамкират модерните войни, империи, колонии и фашизми като неразривно свързани с и обслужващи различни капиталистически интереси в техния порив към заграбване и унищожение на територии, ресурси, хора, а в крайна сметка и цялата планета. Ако войната, империализмът и фашизмът са свойствени за глобалната капиталистическа хегемония, то съпротивата срещу тези процеси идва именно от онези места и субекти, които най-болезнено страдат под техния диктат. Така освен всичко този сборник онагледява и как периферията отвръща на удара!
* * *
Снимката на корицата е от провела се манифестация през август 1968 г. в София в солидарност с виетнамския народ, който по това време се бори срещу американската военна агресия*. Правена за редакция „Вечерни новини“, за нас тя успява да улови пресечността на антиимпериалистическите, антиколониални, антифашистки и антивоенни съпротиви, направили възможни един алтернативен на капиталистическия свят модел. Родени от антифашистките борби на 20. век, социалистическите страни в Източна Европа, в това число и България, поддържат тесни отношения със страните от „глобалния Юг“, които в средата на века повеждат битка срещу империалистическите и колониалните сили.
*Държавен архив София, ф. 1851, оп. 2, а.е. 4434, л. 14. Редакция на вестник „Вечерни новини“. Снимка от протестен митинг за Виетнам в студентското градче – София. Авторът на снимката не е известен.
