Парадоксалната приемственост в историята на женското движение в България
от Мария Иванчева
Редакционна бележка: Статията е публикувана през 2014 година. Тя представя накратко историята на „българското женско движение“ или по-скоро показва как, поради двете резки промени на режима през 1944 г. и 1989 г. и липсата на приемственост в различните исторически епохи, е трудно да се говори за едно и единно женско движение в България. От друга страна, текстът разкрива парадоксалната приемственост между водещите женски движения в тези два исторически периода: въпреки разлома между тях, движението до голяма степен е центрирано върху компетенциите и „експертизата“ на жени от професионалния елит, които са в изгодна позиция да си сътрудничат с държавата и международни политически сили на високо равнище, без паралелно с това да създават връзки и хоризонтална дейност с овластяване сред жените от народа.
Въведение
Тази статия разказва за историята на женското движение в България.* Поради двете резки промени на режима през 1944 г. и 1989 г. е трудно да се говори за едно исторически непрекъснато, приемствено и политически обособено женско движение в България, тъй като има малка приемственост по отношение на участниците и мобилизиращите рамки. По този начин може да се говори за моменти и политически линии на разлом в историята на женското движение, които водят до липсата на обмен и предаване на познание между поколенията в прехода от капиталистическа демокрация към държавен социализъм и обратно. В същото време твърдя, че въпреки историческите прекъсвания, в движението за права на жените в страната като цяло съществува парадоксална приемственост. Независимо от рязката промяна на централните групи и актьори при смяна на режима през 1944 г. и 1989 г., и използваните от движението рамки през различните исторически периоди, женското движение в България постепенно се обуславя като структура, представена предимно от жени професионалистки от културния и икономически елит. Близки и сътрудничещи си с държавната власт и международните политически актьори, те постепенно загърбват по-радикални и егалитарни феминистки интерпретативни и мобилизационни рамки и оттам – разработването на хоризонтални структури за демократично участие и овластяване на жените.
В началото на 20. век женското движение в България е било едно от най-силните в Европа. Според Клара Цеткин страната може да се гордее с второто най-развито женско движение на континента след немското (Zеtkin, 1977). Движението, макар и разнородно и състоящо се от консервативни, либерални и социалистически и други леви групи с разнопосочни политически виждания (Daskalova, 2006), е ликвидирано с настъпването на държавния социализъм през 1944 г. с аргумента, че феминизмът е буржоазно движение, като цяло непотребно в едно безкласово общество (Ibid.). Функциите на левите му течения са прехвърлени на различни държавни институции, а по-късно социалистическото течение на женското движение се влива – по ирония – в Отечествения (т.е. „бащиния“ или „патриархален“) фронт. Силното присъствие на жените в Българската комунистическа партия (БКП) оказва влияние върху политиката на страната и вземането на много прогресивни решения, свързани с правото на аборт, контрацепция, развод, труд и майчински надбавки (Ghodsee, 2009). Тъй като това движение функционира в рамките на репресивен режим със стеснено пространство за вътрешна критика обаче действащите актьори и организации не са в състояние да използват феминистки рамки за мобилизация сред населението или феминистка критика срещу политики и практики в Партията, които противоречат на идеалите и на феминизма. Верни на партийните изисквания, те се концентрират върху управлението в партийната върхушка, която би трябвало да знае какво е най-добро за народа и не създават пространство за потенциална самоорганизация отдолу-нагоре. В постсоциалистическа България женските организации от социалистическата епоха са подложени на ликвидация и макар някои де юре да съществуват, де факто те не функционират и вместо това се появява нова сфера от неправителствени организации. Те оказват значително влияние върху политиката, особено по темата за домашното насилие. Въпреки първоначално появилите се самоорганизирани групи на местно ниво, масово женско движение, което формулира проблемите на жените в еманципаторна и отявлено феминистка рамка продължава да отсъства както по време на държавния социализъм, така и след неговия разпад.
В статията изказвам предположения за някои от възможните причини за това отсъствие. Липсата на приемственост между поколенията в женското движение в България и необходимостта от формулиране на нови рамки на колективно действие в новите реалности са характерни за българското женско движение. Въпреки това, парадоксално, приемственост има: движението и в двете си „поколения“ след 1944 г. като цяло потиска вътрешните дебати и се осланя на държавата – за легитимност при държавния социализъм и за финансиране след срива на социалистическия режим. По този начин постепенно се налага модел, който възпроизвежда профила на жените в движението като високообразовани експерти. И в двата периода на най-новата ни история – 1944-1989 г. и от 1989 г. до първото десетилетие на ХХI век – това, което би могло да се нарече женско движение, остава професионализирано поле на образовани жени, които са натрупали държавен капитал (Bourdieu, 1994). Тази форма на символен капитал – сливащ културен капитал с достъп до относително икономическо благосъстояние – им позволява да усвоят професионалните дискурсивни кодове, необходими за водене на преговори с един силно бюрократичен държавен апарат и им дава възможност да оказват влияние върху политиката. Без да оспорва тази структурна привилегия като необходимо условие за участие в женското движение и неговата дейност, представителките на движението остават ограничени до своя кръг на жени професионалистки в големите градове, които общуват с жените от народа единствено в ролята на последните като жертви на насилие и/ли клиентки на услуги или политики (Ivancheva, 2013). Така, макар да търсят разрив със социалистическите си предшественици, дълбоко вкоренени в държавния апарат в постсоциалистическата епоха, представителките на движението са в не по-различна позиция. Те са принудени да приоритизират либералните феминистки рамки на мобилизация, за да отговорят на изискванията на националните и международните партньори и търсят база в държавните институции, за да подсигурят приток на средства, които да инвестират в НПО-индустрия, основно фокусираща се върху правни и психологически услуги. Това ги кара, също в иронична приемственост с движението при социализма, да странят от по-еманципативните радикални подходи към защитата на автономията на жените срещу потисничеството от страна на патриархалните и капиталистическите структури в обществото.
Първото разкъсване: от „буржоазно“ към „социалистическо“ женско движение
Женското движение в България набира сила от началото на 20. век. Жените играят ролята не само на съпруги и майки, но и на гражданки и работнички (Ghodsee, 2004). От началото на миналия век многобройни организации действат поне на две нива: от една страна, като част от благотворителни организации, те насърчават социалната дейност и подпомагат бедните в градовете и селските райони (Popova, 2011 , 82-83). От друга страна, гласовете на жените от образованите градски висши класи, изразяващи позиции, споделяни в рамките на западните и регионалните феминистки мрежи, стават видими в публичната сфера. Те настояват за избирателни и имуществени права, както и за достъп на жените до определени професионални области и висши длъжности (Daskalova, 2006).
В междувоенна България женските съюзи присъстват във всички части на политическия спектър. Въпреки че в рамките на държавния социализъм феминизмът е осъждан най-вече като „буржоазен“, през междувоенния период действат съюзи на жените социалистки и социалдемократки (Daskalova, 2006, 421-423). Въпреки че България има едно от най-силните женски движения в Европа (Zetkin, 1977), след възбраната на по-радикалните и левите форми в движението – с изключение на консервативни групи, свързани с благотворителна дейност – в страната остава все по-малко място за автономно местно организиране на жените и феминистките без санкцията на все по-репресивната държава между двете световни войни (Stoilova, 2010; Sharkova, 2011).
Подобни статии:
Бързият исторически обрат настъпва със смяната на режима през 1944 г. Макар да прави женското движение по-централизирано и официално, в този режим след участие в антифашистката борба на власт идват значителен брой жени и показва напредък по редица ключови показатели за овластяване и независимост. През тази епоха (1944-1989 г.) жените за първи път получават право на глас, отпуск по майчинство, достъп до контрацепция и аборти (Ghodsee, 2009). По време на държавния социализъм обаче женското движение е централизирано в звено в рамките на Женския отдел на Отечествения фронт. На „Другарските съдилища“ е възложена задачата да се намесват в семейните проблеми и да решават как да се процедира в случаи на алкохолизъм, домашно насилие и изневяра (Stoilova, 2010, 28). В партийния апарат въпросът за жените първоначално е премълчаван: дори жените от по-старото поколение на Партията смятат, че всички въпроси, свързани с неравенството между мъжете и жените, са решени с идването на комунизма и възцаряването на безкласово общество (Sharkova, 2011, 65).
Въпреки това в рамките на партийния апарат възникват структури, които се застъпват за правата на жените. Те набират скорост и намират свой собствен глас, без да критикуват дейността на партията, да се застъпват за и прокарват политики за положителна промяна в женските условия и права. Те представят меко, но настойчиво въпросите за неравенството между мъжете и жените, като се застъпват за законодателство, засягащо жените и водят съдебни дела срещу държавни предприятия, които нарушават това законодателство (Sharkova, 2011). Значителен център на дейността на движението след 1968 г. – контролиран от Партията, но мощен в новите си рамки и глас – е Комитетът на демократичните български жени (КДБЖ), по-късно преименуван на Комитет на българското женско движение (КБЖД). Той издава вестник „Жената днес“ (Sharkova, 2011). Важна придобивка от тази епоха е новият Кодекс на труда (1973 г.), който дава на жените по-дълъг отпуск по майчинство, който се зачита и за пенсия на майката. Той също така предоставя специална защита на самотните майки и задължава държавата да финансира детски градини и ясли (Stoilova, 2010, 93).
КБЖД, който като цяло е посветен на международното представяне на българските жени, е активен най-вече през 1960-те и 1970-те години на миналия век. През 1970-те и 1980-те години някои от членките му играят важна роля във форумите на Международното десетилетие на жените на ООН (Ghodsee, 2012). КБЖД получава финансиране от абонаменти за „Жената днес“, така че дори по време на държавния социализъм е трябвало да бъде предприемчив и да се бори за аудитория поне толкова, колкото и съвременните публикации на НПО-та. Дейността на КБЖД е силна в международен план, но дейността му на национално ниво започва да намалява през десетилетието, предшестващо падането на държавния социализъм (Stoilova, 2010). Докато някои изследователи са по-склонни да разглеждат целия социалистически период като такъв, предоставил безпрецедентни права и облаги на жените (Ghodsee, 2004), други виждат промяна в политиката на жените с икономическата криза през 1980-те години (Stoilova, 2010). Това може да се види в новите акценти: идеалът за международната пролетарска работничка отстъпва място на този за пестеливата домакиня, която ражда деца, за да превъзмогне демографската криза и икономисва средства, за да издържа семейството (Stoilova, 2011, 37).
Въпреки тези промени обаче падането на държавния социализъм през 1989 г. все пак е изненадващ и рязък обрат. Последвалата икономическа трансформация засяга както гражданите, така и институциите, подчинени на държавата, и води до разпадането на бившите женски организации, внедрени в държавната институционална рамка. Изследванията, проведени в Източна Европа в по-общ план (Einhorn, 1993) и България по-конкретно (Ghodsee, 2004; Russinova, 2000) показват, че преходът към капиталистическа демокрация след 1989 г. има нееднозначно въздействие върху жените в бившия социалистически свят. От една страна, макар че социалистическите режими постигат огромен напредък по отношение на равното икономическо участие на жените, тази промяна има своята цена. Като рамкират жените предимно като работнички, държавните социалистически правителства омаловажават възпроизводителния труд и домакинската работа и създават четворно бреме: жените трябва да бъдат работнички, майки, съпруги и публично ангажирани с политическа дейност.* В онази епоха „женският въпрос“ се третира като изолиран и не като част от цялостната социална структура, която се нуждае от промяна (Einhorn, 1993, 4-5).
От друга страна, докато постсоциалистическият период се характеризира с увеличаване на политическите права и възможностите за участие в национални и международни инициативи на гражданското общество, жените губят значителни икономически гаранции и достъп до социални грижи. Въпросът за жените не само е прехвърлен на неправителствения сектор, но и четворното бреме не изчезва, а се засилва и усложнява. Жените имат по-малко трудови и социални права. Безработицата е широко разпространена, но дори и тези, които работят, страдат от намаляване на покупателната стойност на заплатите си, а много от техните надбавки и обезщетения са орязани. Често работещи жени трябва да търсят допълнителен доход, за да свържат двата края (Russinova, 2000, 92, 96-97). В същото време новият режим създава смислова празнина. Новото гражданско общество възниква в дискурсивна среда, определена от символичната тежест на „края на историята“ при окончателната победа на либералната демокрация срещу социализма (Fukuyama, 1992). Оперирайки под външен натиск да отговори на ценностите на свободната пазарна икономика, новата държавна администрация и възникващата неправителствена сфера се опитват да скъсат с всички наследства – добри или лоши – на държавния социализъм. Трябва да се премахнат целият предишен опит и подходи на анализ. Това изисква и целият процес на женско организиране да започне наново.
Източноевропейските активистки бързо се приспособяват към западните феминистки и женски организации, които около края на 1990-те години на миналия век преминават от скептицизъм към държавните институции, към сътрудничество и участие в разработването на политики (Einhorn, 2006). Социалистическият акцент върху равенството и икономическото участие губи не само икономическата си основа, но и политическата си легитимност. Обявен за „тоталитарен“, отхвърлен не само в своите репресивни практики, но и в своята цялост, социалистическият режим напуска сцената на историята заедно с повечето от структурите, създадени от него. Комитетът на българските жени е разпуснат през 1990 г. и цялото му имущество е отнето (Ghodsee, 2012; Sharkova, 2011). И докато мобилизацията по въпроси като домашното насилие (предприета от българските женски организации, възникнали през прехода) е по-скоро положителен пример за влиянието на жените върху политиката, в рамките на по-широкото поле на властовите отношения тя стои самотно на фона на практически отсъстващо феминистко движение в България.
Второ разкъсване: от „социалистическо“ към „либерално“ женско движение
Историята на движението срещу домашното насилие, накратко, представя историята на женското движение в България в първите три десетилетия след 1989 г. В средата на 1990-те години жени, практикуващи психоложки и юристки, проявяват интерес към темата за домашното насилие. Докато някои навлизат на този нов терен чрез практика в социалните услуги, други са привлечени чрез международни форуми, особено на Четвъртата световна конференция за жените в Пекин през 1995 г. (Tisheva, 2005). Много жени от движението участват в международни конференции през 1990-те години, сред тях и някои от ключовите фигури на движението като юристката Геновева Тишева и инженерката Станимира Хаджимитова. Те се присъединяват на среща във Виена, подготвяща европейските жени за конференцията в Пекин, а на самата конференция към тях се присъединява и адвокатката Даниела Горбунова (Ivancheva, 2013). Именно там те се запознават с масовостта на проблема за домашното насилие и дейностите по неговата превенция. Ключов тласък дава организацията Minnesota Advocates for Human Rights (AHR), чийто членки отправят молба към българските представителки да помогнат с подготовката на доклад „Домашното насилие в България“. Изследването е извършено от „Български център за джендър изследвания“ (БЦДИ) – организация, която Геновева Тишева основава, за да проведе проучването и която оттогава насам остава централна в лобирането пред държавата за законодателство в областта на домашното насилие (Tisheva, 2005).
В края на 1990-те и началото на 2000-те години БЦДИ и редица други организации участват в проекти, предоставящи психологически и правни консултации, както и подслон на жертви на домашно насилие. Първоначално базирани в София, техните практики привличат вниманието на различни женски организации. Жени от цялата страна, включително самоорганизирани групи в страната, започват да ги призовават да предоставят обучения (Ivancheva, 2013). Обученията, предоставени от организациите със седалище в София, спомагат за откриването на нови неправителствени организации и центрове за психологическа подкрепа на жени, жертви на насилие, в Пловдив, Варна, Бургас, Силистра и Перник (Tisheva, 2005). Докато някои организации се специализират в предоставянето на подслон, а други в повишаване на осведомеността за проблемите на жените, БЦДИ предоставя правни консултации чрез проект, спонсориран през 1999-2002 г. от нидерландската фондация Oxfam-NOVIB (Tisheva, 2005). Към края на 1990-те години, става все по-ясно, че е необходимо изработването на ново законодателство относно домашното насилие. През 2001 г. много от неправителствените организации се обединяват около тази обща кауза за направа на ново законодателство (Tisheva, 2005). БЦДИ и други неправителствени организации с правна насоченост притискат присъстващите организации да обединят усилията си и да проведат кампания за приемане на закон (Stoilova, 2010).
Решението да насочат дейността си не към повишаване на осведомеността и образованието, а към лобиране и водене на съдебни дела оказва влияние върху развитието на движението. Жените юристи и други високообразовани професионалисти стават централни в ролята си на експерти (Ivancheva, 2013). Докато неправителствените организации се обединяват около необходимостта от нов закон, офисът на Американската асоциация на юристите в България предоставя пространство, в което жените юристки могат да изготвят законопроект. Те правят това като се консултират с жени от други неправителствени организации, които работят по въпроса (Tisheva, 2005). Когато законопроектът е готов, той съвпада с благоприятна отворена структура на възможност*: след парламентарните избори през 2001 г. 26 % от състава на парламента са жени (Kostadinova, 2003). Правозащитници от български НПО организират обучения с жени депутатки, като например обучението на БЦДИ за въвеждането на теми по джендър равенство в българския Парламент „Bringing Gender Equality to the Agenda of the Bulgarian Parliament“, финансирано от Уестминстърската фондация за демокрация. Въпреки това тази стратегия изглежда не е достатъчна, за да привлече вниманието на жените депутатки към проблема с домашното насилие. Участието на юристките на БЦДИ Геновева Тишева и Даниела Горбунова в Националното радио обаче се харесва на една амбициозна депутатка от управляващата партия Национално движение „Симеон Втори“ (НДСВ) – адвокат Марина Дикова (Tisheva, 2005).
Използвайки мрежите на жените юристи в Министерството на правосъдието е сформирана работна група „за изготвяне на проектозакон за бързи мерки за защита на жертвите на домашно насилие“. В нея са включени представители на министерствата на вътрешните работи, на труда и социалната политика, на здравеопазването и на правосъдието, както и на Софийската градска адвокатска колегия, на Главната прокуратура и членки на неправителствени организации. След години на лобиране през 2005 г. е приет Закон за защита от домашно насилие (Tisheva, 2005). Законът е възхваляван като прогресивен законодателен акт както от националните, така и от международните участници (AHR, 2008; IRBC, 2006). България безспорно става една от малкото страни в Европа, които имат закони, изрично насочени към защита срещу домашното насилие. В него са дефинирани домашното насилие и действията, съставляващи нарушения и е въведена нормата за незабавна процедура за ограничителни заповеди срещу извършителите. Той позволява на съдилищата да разпореждат на извършителите на насилие да напускат жилището (EUCPN, n.d.). Изисква създаването на Национален координатор за защита от домашно насилие със седалище в Министерството на вътрешните работи и води до провеждането на обучения и създаване на инструкции за полицейските и юридическите специалисти.
Въздействието на закона е обсъдено сред правните специалисти като „окуражаващо“ и „положително“ (AHR, 2008). В резултат на лобирането от страна на женските НПО институциите в парламента и министерствата на правосъдието и вътрешните работи започват да си сътрудничат в по-голяма степен с женските НПО и адвокати, което води до приемането на няколко важни законодателни акта в началото на 2000-те години: Закон за закрила на детето (2000 г.); Закон за борба с трафика на хора (2003 г.); Закон за защита от дискриминация (2004 г.) и Закон за защита от домашно насилие (2005 г.) (Stoykova, 2007).
С присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. настъпва промяна във финансирането. Основните източници на американско и друго международно спонсорство са оттеглени. Неправителствените организации в България започват да бъдат „сериозно лишени от солиден достъп до финансиране“ (AHR, 2008, 54), като основното спонсорство идва от ЕС и се администрира от тежки откъм бюрокрация държавни агенции. Преориентацията на женските организации към събиране на държавно финансиране също трябва да се промени, за да се отговори на тази нова конюнктура. Първоначално не е предвидено държавно финансиране за услуги, свързани с домашното насилие, но лобирането продължава и постепенно са добавени някои изменения в закона, за да се предостави това финансиране. От 2010 г. насам финансирането се осигурява чрез Министерството на правосъдието. Нова система от правни инструменти, които кодифицират практиката на държавно финансиране, е адаптирана от различни държавни институции и неправителствени организации (Ivancheva, 2013).
Този процес оказва силно влияние върху развитието на женското движение в България. Въпреки че Законът за домашното насилие и съпътстващите го законодателни текстове и механизми са факт, в България две десетилетия след падането на държавния социализъм все още липсва закон и каквито и да било сериозни мерки за насърчаване на равенството между мъжете и жените. Някои организации, сред които и БЦДИ, се занимават с лобиране за Закон за равнопоставеност на жените и мъжете, но той не е приет. Със създаването на Алианс за защита от домашно насилие е създадена организация-шапка, чрез която женските НПО могат да лобират за ново законодателство и държавно финансиране. Няколко юристки от движението се прехвърлят от НПО сферата в Министерството на правосъдието, осигурявайки финансиране за движението. Организациите в Алианса, считани за уважавани, професионални и експертни, са осигурили финансиране за дейността си. Докато първоначално те предоставят обучение на самоорганизираните групи в страната, сега тези групи, рамкирани като „недостатъчно професионални“, не получават достъп до финансиране и са оставени да се борят сами. Тъй като времето на основните играчи в женското движение все повече се посвещава на създаването на средства за влияние за въпроси, свързани с предоставянето на услуги и законодателство в рамките на държавната администрация, членовете на женското движение все по-малко се занимават със самоорганизирани инициативи на местно ниво. Те използват либерални рамки за абстрактни „човешки“, а не феминистки рамки за женски права или се осланят на традиционни дискурси за традиционната семейна двойка, за да говорят с властта, като засенчват икономическия анализ на домашното насилие, за да наблегнат на индивидуалното му третиране (Ivancheva, 2013).
Заключителни бележки и размишления
В работата си върху движението на жените в САЩ Нанси Уитиър (Whittier, 1997) използва примера на Кълъмбъс, Охайо, за да разработи поколенчески подход в изследването на социалните движения. Уитиър изследва как движенията се променят или постигат приемственост във времето, въпреки смяната на поколенията, чрез изграждането на нови идентичности и под въздействието на вътрешен и външен натиск. При това Уитиър настоява да нарича явлението, което изучава „женско движение“ (единствено число) (Ibid., 760). Това настояване за приемственост, а не за фрагментиране и прекъсване описва дълготрайното развитие на това, което Уитиър представя като жизнено движение, способно да се възобновява. Уитиър заявява: „Отварянето на политическата структура на възможност дава тласък на промяната; в този момент започва процес на вливане на нови членове в движението… това е един от механизмите на микроравнище, чрез който се осъществява обмяната на опит, учене и се възобновява движението“ (Ibid., 761).
В настоящата статия показах как, за разлика от САЩ, където става дума за поколенческа смяна, случаите на радикална смяна на политическия режим през последното столетие в България и други страни в бившия социалистически блок, по-скоро затварят политическите и дискурсивните структури на възможност за обновяване и приемственост в женското движение в България и затова е трудно да се говори за движение в единствено число. Затварянето на политическите и дискурсивните структури на възможност при смяната на режима през 1989 г. преустановява социалистическото женско движение, добре внедрено в държавния апарат и пресича функционирането на структурите му. По-късно се отваря нова структура на възможност за друг тип женско движение, свързано с форми на спонсорство от чужбина, които след по-малко от десетилетие започват да се преразпределят през държавата. Така се повтаря историческият модел и на премахване на предшестващи форми на женското движение, а и на функциониране на женското движение кооптирано до голяма степен от държавната власт. В този смисъл съществува парадоксална структурна приемственост в последните две епохи на политическа мобилизация на жените в България: организациите, които се занимават с проблемите на жените, зависят от форми на държавна легитимност и финансиране, до които достъп имат основно жените от елита чрез натрупания държавен капитал.
Въпреки че социолози като Марио Диани, Соня Алварес и Рака Рей подчертаят многопластовия и не фиксиран характер, заложен в самото понятие за социално движение* (Алварес и Рей в частност на феминисткото движение), този текст използва примера на женското движение в България, за да покаже, че, напротив, в някои контексти, женското движение след 1944 г. се характеризира с доста фиксирана мрежа от основни активисти и поддръжници откъм класова формация и оттам, с доста единен профил на „стремежи и разбирания“ и не особено гъвкава споделена колективна идентичност, въпреки разлома между поколенията. Статията твърди, че натрупването на държавен капитал* от българското женско движение е един от аспектите на неговата професионализация и закостенялост, които се предават в различните поколения. В този процес се установяват изискваният кодекс на поведение; приемливите квалификации; професионалната затвореност; йерархията между авторитета на знанието на движението и по-широкия му електорат (Cavanagh 2003; Witz, 1990). По този начин, макар че държавата не е наложила тази йерархия на движението, движението е договорило с държавата собствената си затвореност пред по-широката гражданска общност, включително и пред по-малко „професионалните“ части на неправителствения сектор. Ето защо историята на българското „женско движение“ е история на образовани жени професионалистки, които стават близки до държавния елит в епохата, в която живеят, и които чрез тази близост постигат важни политически успехи в рамките на ограниченията, разработени от държавата. Без да оспорват структурните условия на неравенството между мъжете и жените в българското общество, те работят в рамките на наложените от политическата конюнктура интерпретативни рамки, за да получат подкрепа за правната защита на правата и свободите на отделните жени, без да изискват системна промяна. Техният акцент върху „експертизата“ заглушава мобилизирането отдолу-нагоре на жените, които не са от елита и предотвратява артикулирането на социалистически и радикални феминизми, които се противопоставят на капиталистическата и патриархалната система като основна пречка за освобождаването на жените (Mueller and McCarthy, 2003).
Липсата на смяна на поколенията в българските движения, занимаващи се с проблемите на жените през определени епохи, затруднява мисленето за приемственост в рамките на едно движение. Дори и да можем да обозначим с названието „женско движение“ съвкупността от всички движения, които са се борили за проблемите на жените в България, все пак можем да различим три периода, от които тук подробно разглеждаме два, които се бележат със слаба приемственост по отношение на членовете и фокуса на техните борби. Неспособни да създадат трайни структури, които да оцелеят при смяна на режима, движенията, които се занимават с проблемите на жените, винаги трябва да действат в нова политическа конюнктура. Централизацията на държавата по време на социализма и отслабването ѝ спрямо международния натиск за либерална демокрация и свободна пазарна икономика в постсоциалистическия период създадоха възможности за мобилизация и консолидация на едно движение. Въпреки това в различните групи участнички в движението няма вътрешен дебат, оспорване или процес на учене или разрешаване на конфликти между поколенията. Нуждата, която изпитва всеки нов режим, да осъди дискурсивно предишния и да премахне неговите структури, създава непреодолими семантични и организационни разломи както през 1944 г., така и през 1989 г.
На този фон това, което все още остава присъщо, е неизказаната приемственост в рамките на общо взето разкъсаната история на българското женско движение. За да останат на повърхността въпреки държавните и пазарните зависимости, при всеки режим представителките на движенията трябва да формулират исканията си по начин, който не се противопоставя на дневния ред на политическата и икономическа върхушка. Както по времето на държавния социализъм, така и в периода след разпада му, движението е движено от жени от професионалните елити, които са развили силни връзки в държавния апарат. Използвайки своя държавен капитал, натрупан в професионални среди и в сътрудничество със държавни и международни бюрократични структури, те остават концентрирани върху лобирането, законодателните промени и прилагането на политики. Макар движенията в различни периоди да са успешни в насърчаването на законодателни реформи, в повечето случаи това се случва за сметка на, а не паралелно с инициативи за създаване на връзки с и дейност сред местните организации. Нещо повече, този фокус е сред причините за разпадането на самоорганизирани инициативи без формална организационна, институционална и финансова подкрепа сред жените в страната без достъп до държавен капитал. По този начин жените, които не са били част от елита и не са натрупали подобни професионални квалификации и достъп до властовите структури, остават по-скоро клиентки на услугите, предоставяни от движението, отколкото овластени политически агенти, които усещат ролята си в социални промени.
Библиография
Advocates for Human Rights (AHR). “Implementation of the Bulgarian Law on Protection against Domestic Violence.” Minnesotta Advocates for Human Rights, 2008. http://www.theadvocatesforhumanrights.org/uploads/final_report_2.pdf.
Alvarez, Sonia E. “Advocating Feminism: The Latin American Feminist NGO ‘Boom.’” International Feminist Journal of Politics 1, no. 2 (January 1999): 181–209. doi:10.1080/146167499359880.
———. “Beyond NGO-ization?: Reflections from Latin America.” Development 52, no. 2 (June 2009): 175–184. doi:10.1057/dev.2009.23.
Bourdieu, Pierre. “Rethinking the State: Genesis and Structure of the Bureaucratic Field.” Sociological Theory 12, no. 1 (1994): 1 – 18.
Cavanagh, Sheila. L. “The Gender of Professionalism and Occupational Closure: The Management of Tenure-Related Disputes by the ‘Federation of Women Teachers’ Associations of Ontario’ 1918-1949.” Gender and Education 15, no. 1 (March 2003): 39–57. doi:10.1080/0954025032000042130.
Daskalova, Krassimira. “Bulgarian Women’s Movements, 1850-1940.” In Women’s Movements: Networks and Debates in Post-Communist Countries in the 19th and 20th Centuries, edited by Edith Saurer, Margareth Lanzinger, and Elisabeth Frysak, 413–437. Köln: Böhlau, 2006.
Diani, Mario. “The Concept of Social Movement.” The Sociological Review 40, no. 1 (February 1992): 1–25. doi:10.1111/j.1467-954X.1992.tb02943.x.
Edelman, Marc. “Social Movements : Changing Paradigms and Forms of Politics.” Annual Review of Anthropology 30, no. 1 (October 2001): 285–317. doi:10.1146/annurev.anthro.30.1.285.
Einhorn, Barbara. Cinderella Goes to Market: Citizenship, Gender, and Women’s Movements in East Central Europe. London ; New York: Verso, 1993.
———. “Citizenship, Civil Society and Gender Mainstreaming: Complexities of Political Transformation in Central and Eastern Europe.” In Women’s Citizenship and Political Rights, edited by Sirkku Hellsten, Anne Maria Holli, and Krasimira Daskalova, 67–85. Houndmills, Basingstoke, Hampshire ; New York: Palgrave Macmillan, 2006.
EUCPN, European Crime Prevention Network. “Domestic Violence: Bulgaria,” n.d. http://www.eucpn.org/policies/results.asp?category=2&country=26.
Fukuyama, Francis. The End of History and the Last Man. 1st Free Press trade pbk. ed. New York: Free Press, 1992.
Ghodsee, Kristen. “Feminism ‐ by ‐ Design: Emerging Capitalisms, Cultural Feminism, and Women’s Nongovernmental Organizations in Postsocialist Eastern Europe.” Signs: Journal of Women in Culture and Society 29, no. 3 (March 2004): 727–753. doi:10.1086/380631.
———. “The Return of the King: Women in the Bulgarian Parliament.” In Women in Power in Post-Communist Parliaments, edited by Marilyn Rueschemeyer and Sharon L. Wolchik, 161–190. Washington, D.C. : Bloomington: Woodrow Wilson Center Press ; Indiana University Press, 2009.
———. “Rethinking State Socialist Mass Women’s Organizations: The Committee of the Bulgarian Women’s Movement and the United Nations Decade for Women, 1975-1985.” Journal of Women’s History 24, no. 4 (2012): 49–73. doi:10.1353/jowh.2012.0044.
Howard, Marc Morjé. The Weakness of Civil Society in Post-Communist Europe. Cambridge, U.K. ; New York, NY: Cambridge University Press, 2003.
Immigration and Refugee Board of Canada (IRBC). “Bulgaria: Domestic Violence; Protection Available to Victims, Including Romani Women; Recent Government Initiatives and Legislation to Combat It (January 2005 – August 2006).” RefWorld, 2006. http://www.refworld.org/docid/45f146fc2.html.
Ivancheva, Mariya. “The Spirit of the Law: Mobilizing And/or Professionalizing the Women’s Movement in Post-Socialist Bulgaria.” In Comparing Women’s Movement Influence on Domestic Violence Policy: A Model of Critical Institutionalization (tbc), edited by Andrea Krizsan and Raluca Popa. Central European University, Center for Policy Studies, forthcoming.
Jessop, Bob. State Theory: Putting the Capitalist State in Its Place. Cambridge, U.K: Polity Press, 1990.
Koopmans, Ruud, and Paul Statham. “Political Claims Analysis: Integrating Protest Event And Political Discourse Approaches.” Mobilization. The International Journal of Research in Social Movements, Protest, and Contentious Politics 4 (1999): 123–130.
Kostadinova, Tatiana. “Women’s Legislative Representation in Post-Communist Bulgaria.” In Women’s Access to Political Power in Post-Communist Europe, edited by Richard E. Matland and Kathleen A. Montgomery, 305–320. Oxford ; New York: Oxford University Press, 2003. http://www.oxfordscholarship.com/view/10.1093/0199246866.001.0001/acprof9780199246861.
Kostova, Dobrinka. “Similar or Different: Women in Postcommunist Bulgaria.” In Women in the Politics of Postcommunist Eastern Europe, edited by Marilyn Rueschemeyer, 249–266. Armonk: ME Sharpe Inc., 1998.
Krizsan, Andrea, and Raluca Popa, eds. Comparing Women’s Movement Influence on Domestic Violence Policy: A Model of Critical Institutionalization (tbc). Central European University, Center for Policy Studies, 2014.
McCammon, Holly. “Discursive Opportunity Structure.” In The Wiley-BlackwellEncyclopedia of Social and Political Movements, edited by David A. Snow, Donatella Della Porta, Bert Klandermans, and Doug McAdam. Oxford, UK: Blackwell Publishing Ltd, 2013. http://doi.wiley.com/10.1002/9780470674871.wbespm073.
Mueller, Carol, and John McCarthy. “Cultural Continuity and Structural Change. The Logic of Adaptation of Radical, Liberal and Socialist Feminists to Reconfigured States.” In Women’s Movements Facing the Reconfigured State, edited by Lee Ann Banaszak, Karen Beckwith, and Dieter Rucht, 219–241. New York: Cambridge University Press, 2003.
Popova, Kristina. “Municipal Services and the Incentives for Women’s Initiative for Charity and Social Work.” In Gender and Transition 1938-1958 (Conference Proceedings), edited by Krassimira Daskalova and Tatiana Kmetova, 77–101. Sofia: Center for the studies of policies for women, 2011. www.cwsp.bg/upload/docs/Sbornik_final.pdf.
QUING, consortium. “Quality in Gender + Equality Policies. Final Report.” Edited by Mieke Verloo, 2012. http://www.quing.eu/files/QUING_Final_Report_Jan%2012.pdf.
Ray, Raka. Fields of Protest: Women’s Movements in India. Social Movements, Protest, and Contention v. 8. Minneapolis, Minn: University of Minnesota Press, 1999.
Russinova, Zlatka. “Changes in the Social Status of Bulgarian Women and Their Organizations during the Transition to a Market Economy.” In Social Justice and the Welfare State in Central and Eastern Europe: The Impact of Privatization, edited by Demetrius S. Iatridis, 91–99. Westport, Conn: Praeger, 2000.
Sharkova, Savina. “The Socialist Woman between the Public and the private:(1967-1973): Visions, Contradictions, and Political Actions during the Socialism in Bulgaria.” Annual of the University of Sofia 103 Sociology (2011): 61–80.
Stoilova, Mariya. “Bulgaria.” In Changing Cultural Discourses about Intimate Life: The Demands and Actions of Womens Movements and Other Movements for Gender and Sexual Equality and Change, edited by Sasha Roseneil, 22–91. London: FEMCIT, 2010.
Stoykova, Elena. “Issues Histories Bulgaria: Series of Timelines of Policy Debates.” Vienna: IWM, 2007.
Tarrow, Sidney. “‘Aiming at a Moving Target’: Social Science and the Recent Rebellions in Eastern Europe.” PS: Political Science and Politics 24, no. 1 (March 1991): 12. doi:10.2307/419368.
Tisheva, Genoveva. “The Law on Protection against Domestic Violence in Bulgaria: Insights and History.” BGRF, 2005. http://stopvaw2.extranet.urbanplanet.com/31May20055.html.
Valiavicharska, Zhivka. Restless History: Political Imaginaries and Their Discontents in Post-Stalinist Bulgaria. Montreal (Québec): McGill-Queen’s University Press. 2021.
Whittier, Nancy. “Political Generations, Micro-Cohorts, and the Transformation of Social Movements.” American Sociological Review 62, no. 5 (October 1997): 760. doi:10.2307/2657359.
Witz, Anne. “Patriarchy and Professions: The Gendered Politics of Occupational Closure.” Sociology 24, no. 4 (November 1, 1990): 675–690. doi:10.1177/0038038590024004007.
Zetkin, Clara. “Organising Working Women.” International Socialism, no. 96 ([1922] 1977): 22–24.
