История на жените и половете и развитие на левия феминизъм в България преди 1944 г.
от Камелия Ценева
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Тази статия има за цел да разгледа епизоди от изтриването на историята на лявото женско движение в България и идеологическата роля, която играе това изтриване в съвременния разказ за женските борби у нас. Текстът се фокусира върху дискурса около женските борби в утвърдената му доминантна либерална форма и политическите ефекти на изключващия му характер. Това е тема, която попада в малката, но политически значима академична дисциплина на история на жените и половете в България, и която е дълбоко свързана с феминисткия активизъм извън и отвъд академията.
В България, както и в много други (не само постсоциалистически) контексти, феминизмът бива разчитан от повечето историци след 1989 г. като нещо несъвместимо с държавния социализъм. Оттам и историята на женското движение „естествено“ приключва през 1944 г., като дори се говори за единодушие по въпроса: „изследователите на историята на женското движение в България са единодушни в своята констатация, че с политическата промяна на 9 септември 1944 г. се поставя и началото на ликвидирането на независимото организирано женско движение“ (Видева, 2013: 9). Същевременно (и като следствие от това) левите идеи за женска еманципация рядко влизат в разпространените представи за българския феминизъм, било то в академичните среди или в мейнстрийм разбирането за феминизъм извън тях. В историята на жените и половете те получават много ограничена видимост – както в периода на социализма, така и в предшестващите го десетилетия – докато всъщност са основополагащи за женското движение в страната и имат сравнимо влияние с това на либералния феминизъм. Възстановяването им е важно не само с оглед на запълването на историческия наратив. Да обърнем внимание на тези перспективи и историята на левите жени в България означава да се стремим да придобием една по-пълна представа за историята на женските борби като цяло, да разберем политическите контексти, в които са функционирали, и съответно да получим възможността да разгледждаме собствените си съвременни активизми в контекста на вече съществуващата, но забравена история на левия феминизъм в България.
За да обясня откъде идват гореизложените проблеми, в първата част на текста ще се опитам да обобщя характеристиките на дисциплината история на жените и половете в България като посоча основните теми, с които тя се занимава в момента и обърна специално внимание на така наречените пропуски в литературата. Защитавам тезата, че силно преобладаващото либерално мислене за миналото и историята сред историците в дисциплината предопределя какви исторически наративи са утвърждавани и какви остават невидими, а това впоследствие определя с какви наследства боравим в борбите си днес. Във втората част ще разгледам ранното развитие на женските движения в страната с фокус върху левите такива. Ще се опитам да изложа характеристиките на изтриването на лявото женско движение и лявото мислене на женските проблеми като цяло, след което ще се обърна към корените на женските движения в България, за да посоча централната роля на социалистическите и комунистически идеи за женска еманципация в развитието на феминизма в България. Фокусът върху историята на комунистките и социалистките веднага извежда на дневен ред немалко противоречия в съществуващата литература, а чрез тяхното посочване се надявам да стане очевидна нуждата от критичен поглед върху вече изписаното и от разширяване на хоризонтите на дисциплината. В основата на текста стои вярата ми, че можем и трябва да използваме историята за прогресивна промяна, а това означава да я пишем с ясно политическо съзнание за нейните възможни употреби.
Подобни статии:
Трудната връзка на историята на жените и половете с левия феминизъм
В международен план историята на жените и половете представлява едно изключително оживено и разнообразно поле, което набира все по-голяма популярност в последните четиридесет години. В основата му стоят две общоприети цели – първо, да възстановява историческия опит на жените като (нехомогенна) група, чиито истории традиционно са маргинализирани и изтривани от историческия наратив, и второ, но не и по важност, да поставя на масата фундаментални въпроси относно историческата наука – чрез възстановяването на тези опитности да слага под въпрос нейните общоприети методи, цели и употреби. Както ще стане ясно по-надолу обаче, пътят към осъществяването на тези цели сам по себе си е осеян с редица противоречия. През примера на България ще се опитам да покажа, че хегемонията в производството на знание по много начини възпроизвежда именно формите на потисничество, които историците се опитват да адресират. През анализа на съществуващите наративи в българското поле и неговите слепи петна ще се опитам да изведа на преден план политиките на изключване и възпроизводството на колониално мислене за миналото, присъщи на дисциплината в България и отвъд.
В България дисциплината започва да се развива след 1989 г. като резултат от обединените усилия на няколко жени от областите на историята и социалните науки – Красимира Даскалова, Жоржета Назърска, Даниела Колева, Татяна Коцева и др. Като всяка дисциплина, и тази интернализира характеристиките на политическата си съвременност и господстващите дискурси в нея. В случая те са свързани основно с възприемането на изразено либерално мислене върху миналото и историческия опит и кога по-явни, кога по-имплицитни антикомунистически нагласи*. Основните теми, които вълнуват историчките, са жените в образованието, жените в науката (Назърска, 2012; 2015), професиите (Назърска, 2015б; 2016; 2016а) и интелектуалните елити (Назърска, 2014; 2015а) и изкуствата, особено в литературата (Кирова, 2009; Mitkova, 2019; Назърска, 2015в), както и суфражизма и най-вече либералното женско движение в България (Даскалова, 2012). Съществуват също изследвания, занимаващи се с жените от етнически и религиозни малцинства (Иванова, 1999); женствености и мъжествености (Dimitrova, 2006; Назърска, 2013; Stoyanova, 2014); има и изразен интерес към методите на устната история, особено когато става дума за близкото социалистическо минало (Даскалова и др., 2003).
Описаните направления в дисциплината са важна част от историята на жените в България. Между редовете на този набор от теми, погледнати в тяхната цялост обаче, се крият редица проблеми. На първо време множеството исторически развития, които не са засегнати от дисциплината, са не по-маловажна част от разгледаните исторически контексти. Това се превежда и в една хомогенна представа за миналото, от която са изключени житейският опит на цели прослойки хора и в която имплицитно се подчертават като легитимни историите на „успелите“ (най-често богати) жени и жените в публичната сфера, за сметка на масата „обикновени“ жени и техния опит. През годините дисциплината се възпроизвежда с тези си характеристики през различни институции – някои от основните са Център за изследвания и политики за жените, Българска група за изследвания по история на жените и пола, публикации на Българска асоциация на университетските жени, както и през университетски програми („Социални изследвания на пола“ и „История на жените и пола“ (МАТИЛДА) в Софийски университет).
Във въвеждащия текст на „Техните собствени гласове“ (2003), по който са работили редица от „основателките“ на дисциплината, Красимира Даскалова предлага следната дефиниция за нея:
Тя [историята на жените и половете] настоява понятието „пол“ да се превърне във фундаментална категория на историческите анализи, подобно на другите класификации като „класа“ и „раса“, както и да се изследва ролята на половете и половата символика в различните исторически общества и народи, т.е. изследването на „пола“ да стане метод или процедура на изследване. Този подход изисква жените и мъжете да бъдат проучвани в тяхната взаимна свързаност (2003: 4).
Това определение е много симптоматично и показателно за разбирането на историята на жените и половете в България. Макар то да адресира част от социалните категории, релевантни за дисциплината, то не успява да ги възприеме в тяхната взаимосвързаност. Макар да настоява за присъединяването на категорията „пол“ към другите класификации като „класа“ и „раса“, в дефиницията липсва идеята, че тези категории (раса, класа, пол) се пресичат и винаги работят заедно и произвеждат качествено различни житейски опити*. От тази перспектива, въвеждането на пола като „метод или процедура на изследване“ далеч не е търсеният ефект от развитието на дисциплината. По-скоро това, което се цели, е утвърждаването на самата категория „социален пол“ или „джендър“ като дълбоко релевантна за историята и оттам – развитието на пресечени подходи, които не приоритизират пола спрямо други социални категории, а разглеждат исторически процеси и събития през техните взаимовръзки. Един от основните проблеми на дисциплината в България, свързан с приемането на горепосочената дефиниция, е изтриването на понятието за класа от историята – и съответно подминаването на един от основните социални маркери, обуславящи човешкия опит. Като резултат полето силно страда от липсата на пресечени подходи.
Неразривно свързано с това отбягване на „леви“ теми (историята на „обикновените“ жени, разглеждана като обусловена от политикономическия им контекст) е самото отношение на историчките към социалистическите и комунистическите идеи като теория и практика в миналото. Един от основните дебати в дисциплината в Източна Европа днес е изобщо дали има съвместимост между социализма и феминизма*, но в България той за момента е практически несъществуващ*. Изтъкнатото в увода твърдение, че има консенсус между историците, че историята на женското движение приключва с 1944 г. (Видева, 2013: 9), говори за това колко разпространена е презумпцията, че феминизмът и социализмът са несъвместими. Левите разбирания за женската еманципация* продължават да са почти напълно незасегнати, а в случаите, в които са споменавани, идеологическото им съдържание не се разглежда в дълбочина*. Вследствие на това, то остава не само неразбрано, но и нерепрезентирано (или изопачено) в по-големия контекст на полето.
Жените с леви убеждения като цяло са пренебрегвани от историците в дисциплината в днешно време. Това поне отчасти се дължи на факта, че не са смятани за „истински феминистки*“ заради убеждението им, че общ „женски въпрос“ сам по себе си не съществува, а проблемите на жените от пролетариата са до голяма степен част от социалния (класовия) въпрос*. Настояването, че „женско движение“ може да бъде само такова, независимо от всякакви други структури и занимаващо се само и единствено с проблеми, считани за специфично (и универсално) женски, все още доминира по-голямата част от академичната литература, както в България, така и по-глобално. То се корени в присъщото на либералната мисъл индивидуализиране на обществените проблеми, производното мислене за социалните неравенства изцяло през понятието за човешки права и в крайна сметка отказа от това тези борби да бъдат виждани като до голяма степен производни на икономическата система и обвързания с нея политически ред – феномен, който резонира със и е част от по-всеобхватния неолиберален дискурс около женските проблеми, който описвам в следващата част.
Друго директно следствие на това положение е липсата на разговор за и с литературата, засягаща релевантни проблематики, писана по време на социализма. Това говори или за възприемането ѝ като невалидна (произведена чисто с пропагандна цел и съответно непридържаща се към предполагаемия стандарт за научна неутралност), или за разчитането ѝ като не-феминистка заради презумпцията, че не може да има еманципативна функция, защото е подкрепена и произлязла от държавни институции. Не ми е известно колко академични трудове има по „женски“ въпроси от времето на социализма, но съществуването на книги като „Възникване и оформяне на женското социалдемократическо движение в България, 1885-1915“ (1969), „Революционното женско движение в България” (1972), „На предни линии“ (1960), „Като нас и по-различни“ (1976), „Един мит рухва. Проблеми и борби на трудовата жена в САЩ“ (1980) говори за неоспоримото внимание към женските борби и проблеми от този период.
Феминизъм не е мръсна дума! Историята на жените и половете като част от съвременния феминизъм в България
Една от функциите на историята на жените и половете е противопоставянето на негативните мейнстрийм представи за феминизма. Тук ще разгледам част от причините феминизмът да се разпознава като нещо ненужно и нежелано днес. Позициите на историчките на жените и пола са силно обусловани както от тази негативна обществена представа за феминизма, така и от антикомунизма в политическата и медийна обществена среда, като и двете естествено са плод на исторически и политически процеси, които не са фокус на този текст. Съответно тук не се опитвам да дискутирам отношението на тези изследователи спрямо този контекст и ролята им в него, което би било тема на цяло друго изследване. Вместо това искам да очертая някои от връзките между негативните представи за феминизма и комунизма в България днес в исторически план и как те ограничават по-широкото мислене за проблемите на жените и пола днес.
Историческата употреба на думата „феминизъм“ в България е една от множеството причини за негативните ѝ конотации днес. В Европа още в началото на миналия век се случва разделението между „буржоазен феминизъм“ и социалистически такъв, като социалистките масово не се идентифицират с думата „феминизъм“, виждайки я като понятие, отнасящо се изцяло към буржоазното женско движение. „В суфражетските* борби в различни държави съществува сегрегация, която определя безимотните жени, жените и мъжете от маргинализирани етноси като такива, които не трябва да получат равни права с високопоставените мъже и с високопоставените жени“ (Росса в ЛевФем, 2019: 265). Съответно в социалистическите кръгове се използват понятия като „женския проблем“, „половия проблем“ и „женска еманципация“ (пак там, 266), когато се говори за неравенството между половете и женските проблеми, както и за сексуалното разкрепостяване. В много постсоциалистически контексти, включително в България, думата „феминизъм“ запазва негативните си конотации по време на социализма. Според Росса „негативното отношение към феминизма се унаследява след края на комунистическата власт през 1989 г. без отчитане на тази история на разделението на „буржоазен“ и „социалистически“ феминизъм“, а понякога дори се твърди, че в България феминизъм никога не е имало (пак там).
В същото време днес битува мнението, че равенството между половете е вече „постигнато“, докато всъщност в годините след 1989 г. виждаме рязко изостряне на икономическите неравенства*, което отново най-силно удря жените (Михова, 2018). То е съчетано с все по-голямата популярност на консервативни ценности, които се разчитат като традиционни, и като цяло с развитието на една много по-агресивна и нестабилна за жените социална и икономическа среда. Постепенното орязване на правата на жените (по-конкретно в политиките за майчинството* и правото на труд и равна заплата) и все по-силното налагане на „традиционна“ хетеронормативност* са едновременно пособията и резултатът от тези модели на неравенство, които се легитимират като „наши“ и „природни“ (пак там, 269). Идеята, че равенството вече е постигнато, силно си противоречи със „засилващата се обективизация и комерсиализация на женското тяло, постепенно засилващото се нежелание на настъпващия частен бизнес да осигурява детството и майчинството, което нежелание се превръща в конкретни държавни политики, видими особено силно днес, както и вълната от ненаказуемо домашно насилие и расистко отношение най-вече към ромския етнос“ (пак там, 284). В този контекст феминизмът, който се възпроизвежда днес най-вече през НПО сектора, основно води борба за телесна автономия и срещу насилието, основано на пола, докато структурните причини за насилието (икономическа зависимост, възпроизводството на патриархални социални, политически и икономически структури; разлеждане на ефектите на неолибералния капитализъм върху жените) остават незасегнати. Междувременно в последните години инициативи „отдолу“ като ЛевФем и Феминистки мобилизации се противопоставят на това течение, представяйки критични перспективи, които насочват към по-социално и солидарно мислене на тези борби и критика към системното им възпроизводство в съвременния капитализъм.
Това е контекстът, в който историята на жените и половете се развива като дисциплина, която се стреми да възстанови женския опит и да се опълчи на антифеминизма в обществената среда. Парадоксално обаче, тези нееднозначни исторически наслагвания върху значението на феминизма са отразени в самата дисциплина през липсата на структурен анализ и пресечено мислене, които описах в предната част, и през абсолютната липса на текстове, засягащи историята на левите жени. По този начин, през писането на историята на жените и половете се създава изкуствената представа, че борбите за женска еманципация в миналото идейно не са отивали отвъд реформирането на вече установения политически ред. С валидирането на либералния феминизъм като единствен такъв (както в миналото, така и в настоящето) съставянето на една по-пълна картина на женските движения в България до наше време остава невъзможно. Така възможностите за разгръщане на присъщите на феминизма противоречия и за припознаване на по-широки кръгове жени в по-критични и включващи феминистки идеи остават силно ограничени. Това ще рече, че, от една страна, става трудно да се види богатата и разнообразна история на движения, които имат съществени разлики помежду си, а от друга – самата критика на либералния феминизъм и неговата история* става по-трудно и недостъпно начинание. В следващата част ще разгледам някои аспекти от отношенията между либералните феминистки и социалистките в досоциалистическа България, с което ще се опитам да покажа колко по-богат е този контекст от вече установилия се наратив, настояващ върху едно-единствено (либерално) женско движение в страната, приключило с идването на БКП на власт.
Женските движения преди социализма. Български женски съюз и мястото на левите феминистки във и отвъд него
В резултат на гореописаните проблеми се е създала една хомогенна представа за историята на женското движение като почти изцяло фокусирано върху извоюването на политически права и женската благотворителна дейност, и приключило през 1944 г. Всъщност не можем да говорим за едно женско движение в България не само защото е имало множество такива, а и защото те често са били противопоставени едни на други и са имали дълбоко различни разбирания за проблемите на жените и пола. В тази част на текста ще очертая корените на левия феминизъм в България, главно през анализа на създаването на Български женски съюз през 1901 г. Важността на левия феминизъм и дейностите на левите жени в България е неоспорима, но, както посочих по-горе, е слабо отразена в историческата литература. Въпреки множеството практически и стратегически трудности пред левите феминистки в България, до навечерието на Втората световна война в страната се развиват няколко леви женски организации, организират се множество кръжоци и мобилизационни акции и стачни действия, издават се редица леви вестници, занимаващи се изключително с проблемите на жените селянки и работнички. Сред тях са сп. „Женски труд“ (1904-1905), в. „Равенство“ (1919-1923) и в. „Работничка“ (1924-1925; 1929-1934) от страна на комунистките и в. „Благоденствие“ (1921-1924) и в. „Недоволната“ (1931-1934) от страна на Женския социалдемократически съюз (осн. 1921)*. По-цялостна реконструкция на левия феминизъм в България е отвъд обхвата на кратка статия като настоящата, а посочените издания и дейности със сигурност заслужават да бъдат теми на бъдещи изследвания. В рамките на този текст ще се опитам да очертая основите на левия активизъм за женска еманципация от страна на социалистки и комунистки, както и да проследя съществуването на левите феминистки идеи в контекста на либералното феминистко движение, което разполага с много по-голям политически капитал*.
В остатъка от статията обръщам внимание най-вече на трудовете на Красимира Даскалова като историчката, занимавала се най-обширно с историята на женските движения в България, и по-специфично на книгата ѝ „Жени, пол и модернизация в България, 1878-1944“ (2012), която съдържа най-подробното и богато проучване на женските движения в България преди социализма. През разглеждането на обстоятелствата около създаването на Българския женски съюз и използвайки както конструирания от Даскалова разказ, така и други източници, извеждам на преден план противоречията в труда на Даскалова и правя опит за преразглеждане и преосмисляне на началото на тази история.
Организацията, която днес най-силно се свързва с феминизма в България, е Български женски съюз. Тук ще ѝ отделя специално внимание по две причини – първо, във вече съществуващата литература липсва критичен поглед върху преобладаващите идеологически нагласи на Съюза като двигател на либералното женско движение в страната (съответно и върху присъщата на либералната мисъл изключваща реторика и тенденция към толериране на крайнодесни идеологии), както и върху отношенията му с левите женски организации. Второ, самият наратив около създаването и първите години от съществуването на БЖС е опростен по начин, който изтъква либералните му корени и не обръща внимание на социалистическите му такива. Съответно разигралите се конфликти между двете течения и проблематичността на „надкласовия“ и „надпартиен“ характер на БЖС също отсъстват от този наратив.
БЖС е основан през юли 1901 г. и обединява редица женски дружества в България, като мнозинството от тях са с благотворителен характер и консервативни разбирания за женските проблеми*. Дейностите на въпросните дружества най-често са свързани с подготвянето на жени за брачен живот чрез различни организирани занимания (шиене, домакинска работа и др.). В същото време голямата част от създателките на Съюза са с различни представи за бъдещето и целите на женското самоорганизиране в страната. Част от тях са либерални феминистки, а друга – комунистки и социалистки. Това, което ги обединява, е устремеността към изместването на дискурса от традиционалистки (занимаващ се с предполагаемите нужди на жените като „естествено“ подчинени на мъжа) към модерен и съответно поставящ на масата въпроса за позицията на жената в обществото изобщо. Като основна причина за основаването на Съюза Даскалова отчита нуждата от отпор на ограниченията, наложени на жените от държавата, в частност „препятствията пред добиването на висше образование и ограничения в правото на упражняване на професионален, квалифициран труд“ (Даскалова, 2012: 205).
Още при основаването му се оформят „две противостоящи си мнения и групи: едно по-традиционалистко „буржоазно“ течение и второ – социалистическо („пролетарско“)“ (пак там). Даскалова изтъква, че „в началото социалистическите идеи за еманципация на жените преобладават сред неговите членки, а с течение на времето различията по отношение на целите и стратегиите на организацията се задълбочават“ (Даскалова, 2012: 205). Буржоазното течение в Съюза се уповава на идеята, че „правата на жените могат да се изравнят с тези на мъжете още в рамките на тогавашното общество, по пътя на еволюцията; то не претендира да разрешава „всечеловечески проблеми, а проблема своя частна“ (пак там). За Вела Благоева, Кина Конова и другите тесни социалистки* в Съюза женската еманципация може да бъде постигната само след успешната комунистическа революция (пак там). За тях голямата част от проблемите на жените в съвремието им произлизат от експлоататорския характер на капиталистическата система и специфичните идеологии, които подсигуряват и подхранват съществуването ѝ.
През 1903 г. тесните социалистки, начело с Вела Благоева, напускат Съюза, след като е гласувана резолюция за неговия надкласов и надпартиен характер (пак там, 206). От разказа на Даскалова не става ясно как как се случва така, че в самото начало социалистическите идеи преобладават, а две години по-късно либералният дискурс се е наложил в Съюза до степен, в която се гласува тази резолюция и левите се отцепват от него. Развитието на идеологическите течения в Съюза не е проследено – не разбираме как левите идеи изобщо просъществуват в Съюза и как успяват да преобладават, като се има предвид, че той е организация-шапка за традиционалистки и есенциалистки настроени благотворителни дружества, които със сигурност нямат интерес от поддържането и разпространението на революционни антикапиталистически идеи. Предположението ми е, че в това развитие на събитията основна роля играят значително по-големият икономически и политически капитал, с който либералните феминистки са разполагали, като се има предвид насочеността им към благотворителни дейности и създаването на мрежи от жени от високата средна и горната класа. От друга страна, в тези отношения позицията на левите жени е стратегически обусловена от редица трудности. Един от големите политически и стратегически проблеми, които са стояли пред социалистките и комунистките при развитието на местни леви движения по принцип, е въпросът за разширяването на дейността им. Това ги е поставяло пред избора дали да бъдат част от либералните женски движения, които виждат женските проблеми като „частни“ и не са критични към капиталистическия ред (и съответно до голяма степен сами по себе си представляват част от проблема, на който левите жени се противопоставят), или да се опитват да изменят отвътре силно доминираните от мъже пространства на левите партии и профсъюзите, които нерядко неглижират проблемите на работничките, отказват да ги сложат на преден план или изобщо да ги адресират. В много синдикати вместо солидаризиране с работничките е имало и изявена съпротива от страна на мъже срещу допускането на жени в различни индустрии, тъй като възможността за наемането на труда им от индустриалци за драстично по-ниски заплати се превежда в значителни орязвания на заплатите на мъжете и допълнителни ограничения във възможностите им за намиране на работа. Макар тези конфликти досега да не са изследвани в българския контекст, можем да видим белези на това напрежение в несъгласието на левите относно дилемата дали отделни (леви) женски организации изобщо са нужни, ако съществува консенсус, че основите на потисничеството на жените и мъжете от работническата класа са едни и същи. Пример за това са разгорещените дебати в социалистическата преса след първата конференция на социалистките в София през 1905 г., организирана от Вела Благоева* (Даскалова, 2012: 238).
В антологията „От сянката на историята“ (1998), където Даскалова събира редица текстове, документиращи развитието на женските движения и на мисленето върху „женския въпрос“ от началото на миналия век, присъства статия, която е част от спора, разразил се между социалистките и либералните феминистки, след като първите напускат Съюза*. От нея става ясно, че решението Съюзът да сведе основната си цел до „умствено и нравствено повдигане на жената и подобрението нейното положение във всяко отношение“ не е взето без сериозни разногласия. Във въпросната статия, на име Една интересна полемика в „Женски глас“. „Спорният въпрос“ и в какво се състои той, авторката започва със следното:
Полемиката най-напред [при създаването на Съюза] се водеше за целта на Съюза. Каква трябва да бъде целта на Съюза: дали „умствено и нравствено повдигание на Жената и подобрение на нейното положение във всяко отношение“ или – „придобиване граждански и политически права за жената“, или пък – „политическо и икономическо освобождение на жената“. Но подире полемиката от тази почва се сведе на въпроса: какъв трябва да бъде „Българският женски съюз“ – чисто феминистки ли или социалистически? По такъв начин в женския съюз се явиха две противоположни течения: едното женско буржоазно течение, другото социалистическо. Първото течение се представлява от редакцията на „Женски глас“, а второто от социал-демократки членки на Съюза. Появяването на второто течение в тоя съюз тъй е наплашило госпожите редакторки и особенно едната от тях, а именно г-жа А., че пред конгреса пише статии, в които обявява представителките на това течение за „разрушителки“ на организацията, „разрушителки“ на постигнатото „с толкова усилия”, и ги заплашва с вземание „сбогома“ с тях, т.е. с изхвърлянето им от съюза (Senex в Даскалова, 1998: 118)*.
На първо време, този цитат илюстрира наличието на дълбоко различни идеологически позиции в процеса около поставянето на основните цели на Съюза в самото начало. За социалистките политическото и икономическо освобождение на жената са главната цел на женското движение. Те са целите, които либералните феминистки отхвърлят за сметка на по-общо формулираната и на практика неопределена цел, която се налага в крайна сметка и която диктува политиките им след напускането на социалстките. Освен тези противоречия, цитатът подчертава последвалия пряк идеологически конфликт между социалистките и либералните феминистки и от него може да се изведе възможността напускането на първите да се е случило след продължителен натиск от страна на вторите. Тези противоречия и конфликти обаче не са просторно разгледани в разказа за създаването на Съюза, конструиран от Даскалова. Когато описва отцепването на социалистките от БЖС, Даскалова свежда събитията до следното:
Въпреки че отначало социалистките, водени от Вела Благоева, се присъединяват към Българския женски съюз, скоро те прегръщат ортодоксалната партийна линия в осъждането на феминизма, обявявайки го за „сепаратизъм“ (от социалистическата линия, разбира се). (курсив мой) (Даскалова, 2012: 237-8).
Свеждането на събитията около напускането на социалистките до „прегръщане на ортодоксалната партийна линия“ е пример за подминаването на опита, преживяванията и идеите на левите жени. Както посочва Боряна Росса, женската еманципация в България между 1944 и 1989 г. „често е представяна като „внесена отвън“, като функция на комунистическата власт, която ни е „наложена“ от СССР“ (в ЛевФем, 2019: 263). Бих добавила, че разглеждането ѝ става през изцяло функционална рамка – еманципацията на жените няма как да е била цел сама по себе си, а е средство за повишаване на производителността. Както Росса подчертава, тя обаче „не би могла да се осъществи, ако не би имало местни, български организации, които да се занимават с идеята за еманципация, а те са много“ (пак там). Освен че изключва възможността левите жени да имат свои собствени убеждения и разбирания, които не са им „наложени“ от партията, този пример също така илюстрира проектирането на съвременните мейнстрийм представи за социализма отвъд самия социалистически период – тук се вижда как самите корени на „наложената“ женска еманципация през 1944 г., описана от Росса, са представени като неавтентични. Показването на левите борби за женска еманципация от самото им начало единствено като средство в преследването на „чужда“ цел показва колко идеологизирано е произведеното в съвремието ни знание както за женските движения в България, така и по-общо за историята на социализма и капитализма в страната.
В действителност левите жени (в българския контекст и отвъд) се застъпват за разнообразни, комплексни и нюансирани идеи, като често изразяват и критични мнения за действията и стратегията на партията, което само по себе си опровергава идеята, че те пасивно са приемали „спусканото отгоре“. Отново в антологията на Даскалова присъства текст от Вела Благоева на име „Икономическа или политическа независимост на жената трябва?*“, който чудесно илюстрира това. Там тя казва следното:
Когато говорим обаче за политическо равноправие, там работничката е много по-назад от работника, защото той има всички правдини на един гражданин, докато тя няма никакви […] Не може една жена да бъде индиферентна към политиката на това или онова правителство, защото управлението еднакво засяга нейните интереси, както интересите на всеки гражданин. Ако гражданката не взима право на участие в политическите борби на страната, дето живее, то косвено тя участвува – волно или неволно. Тя може и сега да взема активно участие, макар и безправна, с агитация […] Но за да подеме жената на труда политическата борба за равноправие, ней е нужно политическо възпитание, което се добива в кипежа на самата борба и класово съзнание, което ще ѝ дадат просветителните женски дружества. (Даскалова, 1998: 131-132)
Благоева цитира немската социалистка Лили Браун, която подчертава, че работничката наистина има общи искания с жените от другите класи – като това, че тя също има нужда от правото да разполага със собствения си доход и с личността си. „Но макар и да има общи искания в областта на правните и политичните реформи, най-важните интереси на работничките – икономичните – нямат нищо общо с интересите на жените от другите класи. За това освобождението на пролетарската жена не може да бъде дело на жените от всички класи. Тази задача може да се изпълни само чрез общите усилия на целия пролетариат, бе разлика на пол“ (пак там, 133). Благоева препоръчва жените от еднакъв занаят с работниците да се обединяват в общи синдикати, „но има и такива наемни работнички, каквито са слугините, перачките и други от домашната индустрия, за които са нужни отделни женски синдикати под контрола на общия синдикален съвет“ (пак там, 134).
Относително политическото равноправие на работничката, тя има свои интереси, отделни от работника, който вече притежава политически права, затова работничките трябва да се сдружават в политически групи, за да се сдобият с еднакви политически права, каквито има и работника. Това е единствената граница, която ги дели и в същото време ги сближава, защото наемната работничка няма от нигде да намери поддръжка в своите стремления за политическа равноправност, освен пак у работническата партия. […] Десетгодишната ялова агитация между жените трябва да ги убеди [нашите другари], че тъй не може да се води пропагандата, защото преди всичко работничките не посещават техните събрания и още дълго време не ще могат нашите работнички да вървят наред в борбата със своите другари.
Диференцираната позиция на Благоева относно нужната политическа работа сред работничките и ясно изразената ѝ критична позиция към досегашната стратегия на партията за агитацията сред жените са повече от показателни за това колко подвеждащи са твърдения за „прегръщане на ортодоксалната партийна линия“. Освен че е очевидно плодотворен за разбирането на ситуацията на работничките и селянките, системният анализ, характерен за позициите на левите жени (който липсва при либералните феминистки), посредством критиката на политикономическите характеристики на обществото, задава много по-дълбоки въпроси за категорията на политическото и успява през времето да го разшири и до голяма степен да го предефинира*. Това отчасти произлиза от факта, че те категорично отричат съществуването на някаква „женска природа“, която да определя житейските хоризонти на жените. В левите идеи за женска еманципация се съдържа както по-дълбочинно разбиране за формите на потисничество над жените (чрез разграничаването на опитностите им според пресечностите на пол и класа), така и много по-радикално въображение за участието на жените във формалната политика и обществения живот. Настояването на Благоева например, че работничките трябва живо да се интересуват от политическия живот в страната отвъд въпросите, които ги засягат единствено като жени (липсата на политически права), говори за възприятието им като равностойни на мъжете политически субекти, докато нуждата от отделни женски пролетарски политически дружества за извоюването на политически права свидетелства за капацитета на жените да преследват тези цели, без това да е процес, контролиран от доминираните от мъже партийни структури.
Не на последно място, именно заради разбирането на пресечностите между класа и пол, които присъстват в комунистическите и социалистически идеи още в края на 19. век, икономическата експлоатация над жените е разглеждана като различна и по-жестока от тази над мъжете*. Логиката на женския въпрос като част от „социалния въпрос“ не е, че работничките трябва „просто“ да се присъединят към общата работническа борба срещу капитала и да се подчинят на маскулинистката партийна линия. Аргументът е, че пълноценен анализ на положението на жените може да се случи само когато го разглеждаме в исторически план (вземайки предвид прехода към капитализъм и появяващите се тогава проблеми и възможности) и наблюдаваме появяването на капиталистическото класово общество, което поставя новите буржоазна и работническа класи в антагонистична връзка. Анализът, който произлиза от такава перспектива, макар невинаги да води до денатурализиране на ролята на жената като майка, вижда качествена разлика в положението на жените преди и в капиталистическото общество. Съответно той разглежда борбите за женски права (избирателни, на образование) като само част от по-голямата борба за освобождение от оковите на капитализма, без да твърди, че потисничеството на жените е производно на капитализма.
Накрая бих искала накратко да обърна внимание на проблематичните политики на самия БЖС – неговата реформаторска идеология, както и надпартийния му и надкласов характер, които са в основата на отцепването на левите жени от него. Убеждението на либералните феминистки, че женска еманципация може да бъде постигната в рамките на вече съществуващия политикономически ред, не успява да прозре нуждата от действия от страна на жените, които отиват отвъд „женския въпрос“. Вследствие на това през десетилетната си работа БЖС, докато се представя за организацията, най-адекватно адресираща нуждите на всички жени, продължава да изразява мнения относно ролята на жените в политиката, които са много по-консервативни от тези, развивани от Благоева в посочените цитати. БЖС неизменно агитират жените да се посветят изцяло на Съюза и борбата за извоюване на изборни права и изрично апелират против заниманието им с партийна политика*. В една статия редакторката на „Женски Глас“ Димитрана Иванова изразява и мнението, че жените ще бъдат „полезни“ на партиите едва когато имат възможността да гласуват:
И защо създавате туй смешно положение [отговор към в. Благоденствие, орган на социал-демократките (широки социалисти)], че за вас равноправието е средство, когато вий още го нямате и благодарение на това вие жените стоите като групи към партиите си и уж като равни с мъжете членове на същите, а в същност сте неравни и неравно ценни за партиите си. Защото за една партия са ценни тези членове, които преди всичко ѝ носят гласове, а ний жените, докато нямаме изборни права, не носим гласове и следователно, стоим по-долу от тях. За да добием равноценност в политическите партии, трябва най-първо да се борим да добием равни права с мъжа. (курсив мой)*
Според Иванова жените в партиите изглежда се залъгват, че могат да играят важна роля в политиката, докато нямат избирателни права, а имплицитното твърдение е, че целта на всяка една партия е просто да управлява и това е по-важно от принципите и политиките ѝ (и изглежда в това няма нищо лошо, което е меко казано морално съмнително). Това почти подигравателното отношение във всеки случай най-малкото напомня за самите политики и отношение на ръководителките на БЖС към обикновените жени, членуващи в Съюза. Същевременно заради преследването на изборни права за жените като изключителна цел, когато става въпрос за участието им в политиката, БЖС търсят подкрепа от всички политически партии за каузата си без оглед на техните идеологии. Това е и причината през годините селективно да се асоциират с левите партии, тъй като те последователно се застъпват за женските избирателни права*. Гордо заставайки зад надпартийния характер на БЖС, през 1923 г. „Женски Глас“ обаче публикува и статия с име „Феминистичните изявления на Мусолини в Римския конгрес*“ и открито заявява подкрепата си за фашисткото правителство, което той съвсем наскоро е оглавил. Липсата на осъзнатост от страна на либералния Съюз за по-широкия политически контекст и идеологиите, които различните партии поддържат, е липса на чувствителност и ангажираност, която има своите последствия, а връзките между самопровъзгласено неутралната либерална мисъл и фашистката идеология стават доста очевидни в примери като този.
Заключение: перспективи от миналото за бъдещето
В тази статия се опитах да преразгледам началото на „женското движение“ в България с цел да изведа на преден план ролята на левите жени в неговата история. През фокуса върху определени епизоди от общата история на активистките, занимаващи се с проблемите на женската еманципация и равенството между половете, се опитах да покажа как левите жени са играли не по-малка роля в изграждането на това движение, което, както самият разказ показва, е множествено и пълно с противоречия и вътрешни напрежения. Преосмислянето на началото на Българския женски съюз ни дава възможността да разгледаме писането на историята като не само научно, но и идеологическо и политическо занимание.
В България (и далеч не само) историята на левите движения бива изтривана, демонизирана или разглеждана като по-малко валидна и заслужаваща по-малко внимание. Както отбелязвам в първата част, като академична дисциплина историята на жените и половете в България трябва да оцелява и да се развива в институционален и политически контекст, който е решително антикомунистически, а това играе важна роля за това какви теми и как ще бъдат разглеждани. Антикомунизмът дефинира българското публично пространство днес до степен, в която социалистическото наследство е обвинявано за всякакви процеси в съвременната политика: от възхода на крайнодесни партии до поголовно нарастващите неравенства в страната. Изумително е колко масово социални, политически и икономически проблеми, развили се след 1989 г., се разглеждат като пряк резултат на вече несъществуваща политическа реалност, а не като продукт на конкретни неолиберални политики, диктуващи дневния ред в страната в последните десетилетия. Именно такива политики превръщат публичните блага в безчувствени машини за капитал вече над 30 години както в постсоциалистическите страни, така и в тези, в които този процес започва десетилетие по-рано и в които „социалистически режим“ не е имало. Това, че тези политики биват прокарвани през консеравитвни, националистически разкази за миналото, ни пречи да видим точно тези неоспорими прилики между проблемите ни отвъд националните граници, отвъд капиталистическото или социалистическото ни минало. Именно такива политики са отговорни за задълбочаващите се неравенства в страната и по света, за диспропорционалното влошаване в условията на труд и живот за работничките и особено за чернокожите и цветнокожите жени, жените от коренни населения* и транс жените по света. Именно такива политики ни карат да не виждаме, че борбите ни са общи. Както в постсоциалистическите контексти като цяло (и далеч не само), в България изкривяването на политическата ни реалност – която е дълбоко глобална и никога само национална – се случва именно през антикомунизма, който функционира като оръдие за поддържане на статуквото. Той продължава да прави причините за проблеми като насилието, основано на пола, невидими, а солидарността – била тя отвъд линиите на пол, раса, етнос, сексуалност, националност, възраст, че и дори професия – да изглежда като ненужна ценност на миналото, докато тя е всъщност най-силното ни оръжие.
Като академично поле историята на жените и половете носи отговорността на производител на знание, което е винаги дълбоко политично. Историческата наука е тази, която взима решенията какво и как да си спомняме, от кои хора и събития да учим уроци, които да използваме в настоящето си. Историята неизменно придава морална краска на вече отминалото и продуктите ѝ биват мобилизирани за редица политически цели. Разглеждането на вижданията и действията на левите жени като чисто подчинение на партийните структури и интереси или подминаването им като нефеминистко разбиране за женските проблеми нормализират и поддържат същия антикомунистически дискурс, вцепеняващ вече повече от тридесет години политическото ни пространство. Както, надявам се,този текст успява да покаже, това прикрива цяла палитра от сложни и разнообразни идеи, които продължават да бъдат релевантни и важни днес.
Изтриването на историята на левите жени е малка част от много по-голям проблем в академичното поле в България и по цял свят. Като пространства, изградени върху колониални и елитарни разбирания за света и като структурни подпори на капиталистическото статукво, академичните и университетски институции и до днес окуражават колониални, про-капиталистически начини на мислене и възпроизвеждат системи на потисничество. Усилията и съвсем буквалните борби за преработване на понятието за политика от страна както на много феминистки, така и на куиър и антиколониалните и антирасистки движения, които продължават и до днес, вървят ръка за ръка с появата на редица нови подходи в историографията, които да могат в исторически план да разпознават опита и преживяванията на потиснатите. Подходите на устната история, микроисторията и социалната история и т.нар. „история отдолу“, както и изменящото се понятие за политика и производните му към по-включващи такива, са сравнително нови (от втората половина на 20. век насам) течения в академичното поле. Трябва да се подчертава отново и отново, че те са реакции и продукти именно на въпросните движения „отдолу“, които привличат вниманието към привидно неутралните, но всъщност дълбоко подвеждащи схващания на елитите и либералното общество за политическото. Това, че тези подходи днес са разпознати почти изцяло в качеството си на академични такива, е характеристика и сериозен проблем на академичното производство на знание, което нерядко кооптира знание от групите, които изследва, и впоследствие изтрива радикалните му корени през институционалните и академизирани начини, по които го употребява. Институционализацията на понятието за пресечност днес е част от същия проблем. Докато се развива някакъв вид чувствителност към проблемите на масата жени не само като жени, а като жени от различни класи, етноси, с различни религиозни принадлежности, сексуалности, подковаващата пресечността критика към капитализма като движещата сила зад потисничествата им често бива изтрита в академичните употреби на понятието. Това са проблеми, които засягат всеки, който е част от тези институции. Неразривната им взаимосвързаност предопределя и факта, че индивидуалните ни избори за това какво и как ще пишем определят до каква степен ще бъдем част от проблема и до каква – от борбата за разрешаването му.
Библиография
Boyce-Davies C. (2008). Left of Karl Marx: The Political Life of Black Communist Claudia Jones, Duke University Press
Crenshaw, K. (1989). “Demarginalizing the Intersection of Race and Sex: A Black Feminist Critique of Antidiscrimination Doctrine, Feminist Theory and Antiracist Politics,” University of Chicago Legal Forum: Vol. 1 (8). Available at: http://chicagounbound.uchicago.edu/uclf/vol1989/iss1/8
Daskalova, K. (ed. and auth.). (2013). FORUM Clio on the Margins: Women’s and Gender History in Central, Eastern and Southeastern Europe. Part II – Aspasia, Vol. 7
Daskalova, K. and Offen, K. (2015). The Tensions within the Early Twentieth-Century Bulgarian Women’s Movement. Aspasia, vol. 9, pp. 113-125
Daskalova, K. (2016). A Woman Politician in the Cold War Balkans. From Biography to History. Aspasia, vol. 10, pp. 63-88
De Haan, F. (2010). Continuing Cold War Paradigms in Western Historiography of Transnational Women’s Organisations: the case of the Women’s International Democratic Federation (WIDF). Women’s History Review Vol. 19 (4), pp. 547-573
de Haan, F., Ghodsee, K., Daskalova, K., Grabowska, M., Lukic, J., Bonfiglioli, C., Popa, R., Ghit, A. (2016). Ten Years After. Communism and Feminism Revisited. Aspasia, vol. 10, pp. 102-111
Dimitrova, E. (2006). Biopolitical Construction of Gender during Socialism in Bulgaria. Sociological Issues, 1-2, pp. 121-139
Foner, P. (ed.). (2015). Clara Zetkin: Selected Writings. Chicago: Haymarket Books
Funk, N. (2014). A very tangled knot: Official state socialist women’s organizations, women’s agency and feminism in Eastern European state socialism. European Journal of Women’s Studies, Vol. 21 (4), pp. 344-360
Holt, A. (ed.). (1977). Selected Writings by Alexandra Kollontai, New York: W. W. Norton
Ivanova, S. (1999). Muslim and Christian Women Before the Kadi Court in Eighteenth Century Rumeli: Marriage Problems. Oriente Moderno 79, no. 1, pp. 161–76.
Jones, C. (1949). “An End to the Neglect of the Problems of the Negro Woman!”, New York: National Women’s Comission
Meyer, A. (ed.). Selected Writings on Feminism and Socialism by Lily Braun. Bloomington and Indianapolis: Indiana UP
Koleva, D. (2015). Love During Socialism: Models, Images, Taboos. Sofia: Centre for Advanced Study
Mitkova, V. (2019). New Perspectives on Bulgarian Women of Letters. Aspasia 13, no. 1, pp. 167–74.
Nazarska, G. (2015в). Self) imposed Silences: “Rewriting” of Biographies of Bulgarian Women Intellectuals after 1944. Balkanistic Forum 2, pp. 176-184
Nestorova, T. (1996). Between Tradition and Modernity: Bulgarian Women during the Development of Modern Statehood and Society, 1878–1945. Women’s History Review 5, no. 4, pp. 513–24
Todorova, M. (1994). “Historical Tradition and Transformation in Bulgaria: Women’s Issues or Feminist Issues?” Journal of Women’s History 5, no. 3, pp. 129–143.
Stoyanova, Z. (2014). Мodernization and Emancipation Masculine Women in The Socialist World, Epochs 2, pp. 251-262
Брадинска, Р. (1969). Възникване и оформяне на женското социал-демократическо движение в България 1885-1915. София: Издателство на Националния съвет на Отечествения Фронт
Годси, К. (2020). Вторият свят, вторият пол. София: Изток-Запад и КОИ
Даскалова, К. (1998). От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. София: Българска група за изследвания по история на жените и пола и „Дом на науките за човека и обществото“
Даскалова, К., Еленкова, В., Колева, Д., Коцева, Т., Рошкева, Р., Стоилова, Р. (2003). Техните собствени гласове. Интервюта по устна история. София: ПОЛИС
Даскалова, К. и Кметова, Т. (ред.). (2012). Пол и преход, 1938-1958. София: Център за изследвания и политики на жените
Видева, Н. (2013). Феминистки проекции. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
Воденичарова, З. и Попова, Н. (1972). Революционното женско движение в България. София: Издателство на ОФ
Кирова, М. (2009). Неслученият канон: българските писателки от Възраждането до втората световна война. София: ИК Алтера
ЛевФем (2019). Феминистки хоризонти. Насилие, труд, мобилизации. София: ЛевФем
Михова, Г. (2018). Преходът и общественото насилие над жените. В Мизов, М. (ред.), Преходът, жените и насилието, (стр. 36-70). Център за исторически и политологически изследвания. Фондация Солидарно общество.
Назърска, Ж. (2012). Балканите като „научна периферия” или „научен център”: Академичните миграции на жените учени от Балканите (ХІХ-ХХ в.). Балканистичен форум, №1, с. 37-50.
Назърска, Ж. (2013). „Различната жена“: Непълноценната женственост в българския културен контекст (ХІХ-средата на ХХ в.).Известия на РИМ-Русе, т.17, с.89-107.
Назърска, Ж. (2014). Социални мрежи на българските женски образовани елити: „Римският кръг” (20-50-те години на ХХ в.). Нови информационни технологии в образователния процес, с.309-320.
Назърска, Ж. (2015). Великобритания и българските женски образовани елити (Х1Х – ХХ в.). Съвременни измерения на европейското образователно и научно пространство, т.3, с. 155-162.
Назърска, Ж. (2015а). (Само)наложени мълчания: „Пренаписване“ на биографиите на българските интелектуалки след 1944 г. Балканистичен форум, №2, с. 176-184.
Назърска, Ж. (2015б). Българските зъболекарки като женски образовани елити: проблеми на селектирането и функционирането. Балканистичен форум, №1, с. 100-113.
Назърска, Ж. (2016). Женски роли, професионални дилеми и обществено служене: акушер-гинеколожки, педиатърки и учителки-лекари в България (края на ХІХ-средата на ХХ в.), Балканистичен форум, №1-2, с. 134-158.
Назърска, Ж. (2016а). Възможности за кариерен растеж на българските лекарки през първата половина на ХХ век, Асклепий, №1-2, с. 259-270.
Тодорова, Р., Каралиева, Н., Ганчева, Н., Бакиш, С., Добрева, М. (1960). На предни линии. Спомени и очерци из историята на женското социалистическо движение в България. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
