от Таня Орбова

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

През последните десетилетия демократичният живот в България е белязан от множество негативни тенденции. На първо място, все повече хора не участват в изборния процес, красноречиво онагледено от данните за избирателната активност. На последните местни избори правото си на глас са упражнили само 49% от гласоподавателите (а на втори тур – едва 42%). На последните парламентарни избори (2017) избирателната активност е малко над 54%, а на изборите за Европейски парламент през 2019 г. – рекордно ниските 32%. Само за сравнение, в първите години на прехода избирателната активност е несравнимо по-висока. На първите парламентарни избори през 1990 г. тя е над 90%, а през 1991 г. – близо 84%.

Кризата на участието често се интерпретира като недостатъчна заинтересованост на гражданите от демократичния процес, като липса на гражданско съзнание или незрялост на „гражданското общество“. От тази гледна точка обаче остава неразбираемо защо демократичното участие е много по-разпространено непосредствено след промените от 1989 г. в България, а с историческото напредване на либерално-демократичния режим отслабва значително, вместо да нараства. Друга интерпретация на този феномен е, че хората са доволни от управлението и просто не виждат потребност да участват активно. Този либерален възглед е циничен и напълно неспособен да обясни критично ниското доверие в обществените институции, продължителните протести, масовата емиграция, неудовлетвореността от стандарта на живот, ниските доходи и т.н.

Това ни води към втората негативна тенденция, характеризираща политическия ни живот – самата идея за политическите партии като субект на демократичния процес бива силно отслабена. Чест аргумент за отказа от участие е тъкмо липсата на алтернатива. Все повече избиратели не се припознават в никоя политическа сила като техен представител. Нещо повече, поставя се под въпрос самата роля на политическите партии. Партийната принадлежност се оказва синоним на недемократичност, неморалност, некомпетентност и кариеризъм. Индикатори за това са честите призиви да не се политизират протестите, рекордният брой на независими кандидати на последните европейски избори, идеите за мажоритарна избирателна система, чрез която да се гласува „за личности, а не за партии“. Дори самите политически организации след 90-те години наричат себе си движения, утвърждавайки идеята, че „партиите са лоши“. 

В същото време политическите партии все повече се отказват от това да бъдат представители на отделни групи от обществото, а твърдят, че представляват целия народ. Това важи за целия спектър на политическото представителство – както за представените, така и за непредставените в парламента партии. С тази претенция обаче на практика се заличава обстоятелството, че „народът“ не е хомогенен субект, а включва в себе си противоречиви интереси. Това, разбира се, не е феномен само на българската политическа реалност, а е част от много по-общ процес на технократизация на политическото, засягащ както постсоциалистическите страни, така и западните демокрации. Деполитизацията на политическото, както и завладяването му от предимно технократския неолиберален дискурс, превръща политиката в чисто инструментално приложение на „добри практики“, привидно облагодетелстващи „всички“ (вж. Николова, Цонева, Медаров, 2014: 20). Следователно можем да кажем, че господстващите управленски знания са нещо като „политика без политика“, изтласкващи политическите противоречия и това, че технократското управленско знание (в случая неолибералното такова) защитава едни интереси срещу други интереси, но представя себе си като еднакво полезно за всички. Изтласкването обаче се завръща в привидно неполитически (но втвърдени) форми като представянето на противоречията в морални категории (например добри срещу лоши, вместо леви срещу десни или една класа срещу друга и т.н.). Но чрез настояването за морал в политиката, отвъд лявото и дясното, обществените антагонизми не само че не изчезват, а се изострят, явявайки се в природни, а не в социално-исторически форми, поради невъзможността да бъдат адресирани политически. (вж. Mouffe, 1993).

От глобалната постсоциалистическата ситуация, в която неолибералният капитализъм се отърсва от иманентната заплаха от социализма, избуява идеята за нов свят без противоречия и конфликти, в който цари консенсус, разбирателство и съгласие. Зад тази неолиберална идеология обаче съвсем не изчезват несъвместимите интереси. В България например това, че определени политики и закони се прокарват единствено в интерес на бизнеса, благоприятния бизнес климат и икономическия ръст, дори не се прикрива, а е често изразявана публична позиция на редица правителства, претендиращи да защитават обществения интерес. Заскобява се обаче обстоятелството, че стопанският ръст далеч не облагодетелства всички, а едва малка част от обществото. С това зад формалното политическо представителство на „народа“ стои фактическото политическото представителство на най-заможната част от обществото. Поради това и кризата на политическото представителство, явяваща се просто като морален упадък или корумпираност на политическите елити, всъщност се изразява в много твърдо представителство на твърде малка част от обществото, за сметка на непредставеността на мнозинството. Това противоречие не остава незабелязано от всекидневните рефлексии на тази криза на представителството. В изследването „Непредставените“ на Тодор Христов, в което той се занимава именно с всекидневните представи за представителството, той показва, че

възелът, в който се заплитат респондентите, когато говорят за опита си със съвременната представителна демокрация […] се състои преди всичко в това, че от една страна партиите изглеждат необходим елемент от демократичния процес, но от друга страна те представят не само гражданите, но и това, което от гледна точка на всекидневната нормативна теория на демокрацията не трябва да бъде представяно, най-общо властта и капитала. Така че за респондентите партиите изглеждат едновременно дар и отрова за демокрацията. (Христов, 2014: 80)

В този ред на мисли, през последните десетилетия лозунгът на Тачър, че „няма алтернатива“, все по-често обръща посоката си на действие, за да изрази именно този капан на неолибералната политика, т.е. да се превърне в критика на безалтернативността. Но тази критика само утвърждава кризата, тъй като е неспособна да отхвърли неолибералния капитализъм, а е насочена само срещу политическите му проявления, явяващи се като корупция, неморалност и пр. Радикалната левица днес също е раздвоена относно представителството. От едната страна е критиката на партийната система и политическото представителство в името на пряката демокрация без институционално опосредяване. От друга са опитите за изнамиране на ляво политическо представителство в лицето на нови леви партии като Сириза, Подемос или кюрдската Демократична партия на народите. 

Критиката на представителството, партийната форма, както и идеалът за пряка демокрация рискуват да заскобят обществените антагонизми, защото предполагат наличието на общ обществен интерес без класови противоречия. Безвъпросното възприемане на партийната форма обаче би могло да натурализира индивидуалистичния характер на буржоазното представителство. Идеята за един човек – един глас се основава на разбирането за обществото като сбор от абстрактни индивиди, чиито противоречиви интереси лесно могат да бъдат приравнени и изчислени процентово. Разбирането, че резултатите от изборите представят безостатъчно „волята на народа“, е абсолютно същата идеализация, чрез която социологическите проучвания конструират и оформят „общественото мнение“, което по думите на Бурдийо не съществува. Това, което Бурдийо има предвид, е не да отхвърли обекта на социологията, а да направи социологическия подход рефлексивен, като експлицира някои от общо споделените допускания на експертите по „общественото мнение“. Тези допускания са, от една страна, че всеки (като индивид) има мнение и може да го изрази ясно, както и че всички индивидуални мнения са с една и съща стойност. Освен това имплицитно се съдържа и допускането, че има консенсус относно въпросите и проблемите, които трябва да бъдат адресирани. Така става възможно да се произвежда обществено мнение като „обективна реалност“, като артефакт, казва Бурдийо, без да се отчита политическият характер на този инструмент, чиято „функция се състои в налагането на илюзията, че съществува обществено мнение като проста сума от индивидуалните мнения, […] в прикриването на факта, че състоянието на мнението в даден момент от време е система от сили, от напрежения“ (Бурдийо, 2004: 346). Така става възможно пренебрегването на неотговорилите или тези без мнение (или негласувалите), отсъствието на определени въпроси (или политики) от публичния дискурс и налагането на други.

Тази критика на представителността на проучванията може да се съотнесе към критиката на либералното политическо представителство, в което се представляват абстрактни индивиди, а не колективни интереси. Важно е да се отбележи, че близка (но не идентична) критика може да се открие не само у леви социолози като Бурдийо, а и при десни идеолози на фашизма като Джовани Джентиле, който в програмния текст на фашизма (публикуван от името на Мусолини през 1932 г.) пише, че „фашизмът отрича, че мнозинството [тук той визира математическото мнозинство като сума от индивидуалните гласове/мнения], поради простия факт, че е мнозинство, може да управлява обществото; той [фашизмът] отрича, че самите числа могат да управляват с помощта на периодични консултации“.

Поради това, критиката на представителството, както теоретичната, така и тази, която често се чува от площадите, е нож с две остриета и може да има за цел както да проблематизира скритите зад демократичния принцип на формалното равенство неравенства, така и да ги натурализира. Как можем да излезем от този капан?

Земеделската организация и кризата на представителството

Политическата история на  България от началото на  20. век показва, че проблемът за политическото представителство далеч не е нов. Създаването и развитието на „Българския земеделски народен съюз“ (БЗНС) са движени тъкмо от подобна патова ситуация, в която политическите партии са престанали да представляват интересите на мнозинството. Последните години на 19. век са особено тежки за земеделското население на България. Поредица от лоши реколти, епидемии по животните, последвалият глад и злоупотребите на лихварите с гладуващото селско население, както и фактът, че „правителството гледало на селячеството просто като на източник на приходи и събирало непрекъснато растящите данъци, без да се съобразява със съответните нужди на земеделците“ (Бел, 2002: 24), са условията, в които и от които се ражда земеделската организация. В навечерието на създаването на Съюза правителството готви законопроект, чрез който да въведе отново т.нар. натурален десятък, заменяйки поземления*. В края на 1899 г. държавата е в сериозна финансова криза. В същото време данъчната тежест е стоварена най-вече върху земеделците (ср. Христов, 2007: 152). Това е и основна тема на първия конгрес на БЗНС, който излиза с резолюция до Народното събрание, в която се излагат три основни причини за влошеното икономическо положение на българските земеделци и съответните им искания – „лошата данъчна система“, „липсата на леснодостъпен и евтин кредит“, както и „липсата на добре уредено професионално образование“ (Бел, 2002: 51). Друга обща черта на настроенията на учредителния конгрес на Съюза е фактът, че повечето от делегатите са обединени около неполитическия характер на БЗНС. Опитите на представители на социалдемократическата партия да оглавят и въведат социалистически идеи в Съюза се оказват неуспешни*. Вместо това  повечето от изказванията на делегатите са насочени срещу „системата и седящите на балконите партийни представители“ (пак там: 47). Парадоксално, но тъкмо отхвърлянето на идеята както за обвързване на Съюза с някоя от политическите сили, така и за участието му пряко в политическия живот, се оказва условието за възможност по-късно той да се конституира като политически субект. Първият подстъп към това се заражда година след учредяването му, когато лидерите на Съюза осъзнават необходимостта земеделците да бъдат политически представени и техните интереси да бъдат застъпени в Народното събрание. Този нов курс не е безоснователен. Утвърждаването на натуралния десятък и последвалите селски бунтове срещу него от 1900 г., както и тяхното потушаване от държавата, отекват силно. Въпреки това БЗНС няма големи успехи – макар да успяват да окажат влияние за отмяна на десятъка, повечето от малкото депутати на БЗНС се присъединяват впоследствие към други политически партии*. Така ролята на Съюза да представлява селското население остава много ограничена до съживяването му в навечерието на Балканската война, когато в лицето на Александър Стамболийски проблемът за представителството ще поеме по нов път. Политическата философия на Стамболийски изиграва ключова роля за развитието на БЗНС – многократното увеличаване на членовете и политическото влияние на организацията. Но тя е от огромно значение и в един много по-общ контекст.

Както е известно, селяните са първата жертва на капитализма:

Епохални в историята на първоначалното натрупване са всички преврати, които служат като лостове на създаващата се капиталистическа класа; но преди всичко онези моменти, в които големи човешки маси внезапно и насилствено биват откъсвани от техните средства за съществуване и биват хвърляни на пазара на труда като поставени вън от закона пролетарии. Експроприацията на земята на селския производител, на селянина, образува основата на целия процес. (Маркс, 1968: 721)

Тази експроприация, казва Маркс, се случва по различни начини в различните държави, „класическа форма“ на която е Англия. Маркс описва този дълъг процес на обезземляване на селяните при разпада на феодализма, имащ своите корени още в 15. век и достигнал своята кулминация през 18. век при т.нар. ограждане на земята. Тук става дума за отчуждаването на общите земи на селяните от страна на зараждащата се буржоазия или това, което е познато като „първоначално натрупване на капитала“ (Ууд, 2010). Тази аграрна революция, позволила да се появи едрото селско стопанство, се основава на разграбването на земеделските земи в огромен мащаб и превръщането им частна собственост, подчинена на развиващата се капиталистическа индустрия. Този процес, останал известен в историята с думите на Томас Мор от неговата „Утопия“ – „овцете изядоха хората“ – води до окаяното положение на селяните, превръщайки ги в пролетариат.

България от началото на 20. век не е „класическата форма“ на първоначалното натрупване, която описва Маркс. Ситуацията на българските селяни е доста различна и е определена до голяма степен от откъсването им от османската аграрна система и появата на национална държава, която трябва да се модернизира и легитимира. В следосвобожденска България няма развита промишлена индустрия и индустриализирано земеделие, отсъства и  процес на концентрация на земята*. По-голямата част от населението се състои от дребни земевладелци, които обработват земята с примитивни средства за собствените си нужди. С други думи, селячеството в началото на миналия век не се пролетаризира. Това, разбира се, не означава, че положението им е добро. Макар земите на прогоненото от България турско население да се преразпределят (и то на стихиен принцип), положението на земеделците е значително влошено. Бедността на българския селянин обаче е принципно различна от тази на градския работник и се изразява преди всичко в това, че за него е станал проблем  всичко, което изисква пари – данъците, образованието, правосъдието, лечението и т.н. (вж. Христов, 2007: 139). Както показва Тодор Христов в „Легитимирането на държавната власт и селските бунтове от 1900 г.“, влошеното положение на земеделците често се интерпретира от различни историци като дължащо се на неуспешната модернизация на селото, което на свой ред се оказва пречка пред модернизацията на държавата (пак там: 140). Дискурсът за българската модернизация, който описва българското село като немодерно или антимодерно, според Христов съдържа едно нормативно измерение, тъй като често описва и „какво е трябвало да бъде“ селото. Описанията на селяните като настроени срещу модернизацията пропускат например това, че първите лидери на земеделското движение критикуват изостаналостта на селското стопанство, вместо да се противопоставят на модернизацията. В своето „Възвание към българските земеделци“ Цанко Церковски пише, че „българският селянин продължава да обработва нивите си с „дядо Адамовото рало“ в същото време, когато непрекъснато се увеличават производствените му разходи“ (Бел, 2002: 42). Освен това модернизационният дискурс се опира и на един голям разказ за световната история, който освен проблематичността си е подчинен и на гледната точка на държавата, на която се налага в началото на своето легитимиране постоянно да води всекидневни войни, да упражнява власт на места, в които преди това само е гостувала. Това налага да се търсят алтернативи на модернизационните обяснения. Такъв алтернативен разказ за селските бунтове срещу десятъка, които, както отбелязах, оказват голямо влияние върху преориентацията на БЗНС към политиката, предлага Христов.

В този смисъл радикалната политическата теория на Александър Стамболийски за демократично представителство без политически партии, на която ще се спра в следващите страници, представлява също голям разказ, само че за една алтернативна модернизация, чрез която противоречивите интереси в обществото да не се разтворят в хомогенизиращата идеология на националната държава. В идеята за една алтернативна модерност, на която земеделците не са първата жертва, кристализира и „ускорената история“ в следосвобожденска България. В политическата философия на Стамболийски се снемат едновременно борбата срещу капитализма, монархизма, милитаризма и национализма.

Тази първа съпротива в новата българска история е важна и уникална също поради факта, че, макар вдъхновена от марксизма, тя е немарксистка критика на капитализма от гледна точка на проблема за политическото представителство на селяните. В това отношение Маркс има доста различна позиция. Той наистина признава, че селяните са жертви на капитализма при първоначалното натрупване, но тяхната роля е сведена само до това. В „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ той пише, че селяните представляват класа само колкото „картофите в един чувал образуват чувал с картофи“ (Маркс, 1959: 203). В този смисъл, Маркс е скептичен към възможността за антикапиталистическа селска организация, предпоставяйки едно прогресистко разбиране, в което селяните не могат да бъдат класов субект на антикапиталистическите борби и тази роля трябва да бъде подета от работническата класа. Българската ситуация от началото на 20. век обаче предполага тъкмо селяните да поемат тази роля, което става факт чрез организацията на земеделското движение.

Разбирането на Маркс предпоставя и еднократния характер, а не постоянното влияние на капиталистическата икономика върху земеделското население. От гледна точка на съвременния капитализъм обаче и ефектите му върху земеделието – както екологични, така и социални – става ясно, че този проблем далеч не е решен, а се задълбочава. Например изтласкването на дребните земеделци от големите земеделски корпорации все по-навътре в недокоснати от човека гори е условие, както се разбра напоследък, както за ускоряващото се обезлесяване, така и за зачестилите срещи с нови вируси. Това поставя под въпрос самото индустриално производство на храна и необходимостта от алтернативни начини на земеделско и животновъдско производство, основаващо се на дребно и домашно стопанство (вж. Цонева, 2020). Климатичните промени оказват, от своя страна, също силно влияние върху земеделските производители, лишавайки ги от поминък и често превръщайки ги в бежанци.

Поради това ролята на БЗНС и в частност на политическите идеи на Стамболийски за представителството, съсловната организация на обществото, както и за превръщането на материалните и икономически интереси на различните съсловия в принцип на политическата организация, са важна част от историята на антикапиталистическите борби.

Една алтернативна идея за политическо представителство

Образът на Стамболийски в публичния дискурс е доста противоречив. Общите определения на политическата му дейност варират в полюсни крайности – от тоталитарен диктатор и авторитарен лидер до гениален политик, предотвратил трета национална катастрофа и успял като министър-председател (1919-23) да смекчи трагичното положение на страната, породено от въвличането ѝ в Първата световна война. Позитивният образ на Стамболийски дължим обаче преди всичко на историческата памет за него по времето на социализма. В този период е издигнат негов паметник пред построената през 1950-те години опера, на което място през 20-те години БЗНС е планирал да построи партийна централа. През 1979 г. град Кричим е преименуван Стамболийски. В същата година се провежда и голяма международна научна конференция по случай 100-годишнината от рождението му*. 

В постсоциалистическа България обаче наследството на Стамболийски все повече се схваща чрез термини като „авторитаризъм“, „диктатура“, „фашизъм“. Тази преоценка на делото на Стамболийски, разбира се, не може да се отдели от силно антикомунистическия заряд на българския преход. За да илюстрирам това, нека вземем два онлайн анонса на предаването „История БГ“ на Българската национална телевизия. Предаването от 10.06.2013 г., посветено на неговото управление и най-вече на деветоюнския преврат, е рекламирано на страницата на БНТ във Facebook по следния начин: „БЗНС на Александър Стамболийски е първата българска партия с авторитарен стил на управление по модела на италианското фашо и германския национализъм“. В анонса за предаването на 21.10.2019 г., адресиращо реформаторската му дейност, пък е сложен цитат без източник, който предполагаемо описва Стамболийски: „Тялото му е „снажно, тежко, непохватно“, но с възкъси крака, та и малко несъразмерно. Глава едра, кръгла, обрасла с гъста къдрава коса. Чело ниско, малки неспокойни очи с остър поглед; малки несериозно засукани мустаци, които изглеждат като изкуствени. В моменти на гняв прилича на неопитомен глиган.*“

Още нещо прави впечатление в предаването от 2019 г. За да илюстрира негативното отношение на Стамболийски към интелигенцията, редакторите на „История БГ“ са включили самите „думи на Стамболийски“ от неговия най-важен политически текст „Политически партии или съсловни организации“ от 1909 г. Въпросните думи на Стамболийски обаче са тъкмо и само думи. Извадени от контекст отделни изрази, срещащи се на различни места в книгата, са представени като последователен цитат, в който обаче няма нито едно цяло изречение от текста на Стамболийски*! Въпросният „цитат“ може да бъде открит в интернет (откъдето явно са го взели редакторите*), където е указано, че той се намира между 58 и 179 страница. „Умствената аристокрация, интелигентската сган е свила змийско котерийно гнездо […] тази търтейска паплач и търтейски рояк […] е мнима народна ръководителка […] Ония интелигенти службогонци, предприемачески, адвокатски и пр., сбирщини, които са забили жилото си в народния държавен организъм и онази военна благородна класа, интелигенция, държавници и т.н. е задушавала и мачкала грамадното мнозинство от народните маси […], най-сетне, лекарската и адвокатската професия да станат общо достояние и да няма нужда от съществуването на и без това малочислените и маловажни днес тия две съсловия […] интелигенцията се занимава през целия си живот само да се нахрани, запази и разплоди, интелигентите са държавни разбойници, […] в това число и учителите…“

Дали тази спекулация с идеите на Стамболийски е умишлена или неволна, мога само да спекулирам. Но тя е показателна за начина, по който политическите идеи на Стамболийски се представят в публичното говорене след 1989 г. Поради това тук ще се опитам да представя тезите и възгледите на Стамболийски от „Политически партии или съсловни организации“, ако не цялостно, то поне последователно. Не само отношението му към интелигенцията, което не може да бъде разбрано отвъд схващането му за ролята на политическите партии, но и към самата демокрация, политическото представителство и съсловното организиране, както и контекстът, в който те се раждат. Идеите на Стамболийски не са фрагментарни и спонтанни хрумвания на амбициозен политик, а са обвързани в много систематична политическа философия. В какво се състои тя?

Критиката на политическите партии, която срещаме в съчинението от 1909 г., не е просто площаден манифест против всички партии, а принципна и исторически аргументирана позиция. Политическите партии, казва Стамболийски, наследяват тайните революционни организации, чиято историческа задача се изчерпва със свалянето на монархизма. Ключовата цел и на двете форми на организиране е „извоюването на граждански и политически права и свободи“.

Самият Стамболийски е силно повлиян от революциите на Запад, най-вече от Френската революция и Декларацията за правата на човека и гражданина, която той цитира цялостно в началото на книгата и многократно я споменава по-нататък. Той счита революционните движения от края на 18. век като част от една общонародна борба срещу „самозабравилите се в бруталните си действия управляващи кръгове“ (Стамболийски, 1990: 30). Преминаването на революционните организации в легални политически сили има за цел, макар и с други средства, да затвърди извоюваното от революцията. Между тях обаче има определено различие, засягащо тъкмо представителството. Общият враг в лицето на монарха конституира революционните маси като единен субект с общ интерес – „да се скъсат оковите на монархизма“. Следреволюционната ситуация обаче оголва различните интереси в обществото, на които различните политически партии трябва да отговорят.

Трябва да се отбележи още тук какво Стамболийски разбира под „интерес“. Не става въпрос за съвкупност от лични интереси, както често либералните мислители представят обществото. Стамболийски е много повлиян от дарвинизма и разглежда обществото в термините на непрестанната борба, конфликт и съперничество, както и от идеите в „Първобитното общество“ на американския антрополог Луис Хенри Морган, който разглежда историята като прогрес, състоящ се от различни фази на развитие. Идеите на Морган и Дарвин оказват силно влияние също и върху Маркс.

Освен това Стамболийски е и материалист, считащ, че икономическите интереси обуславят тази борба. Поради това политическите интереси в неговото разбиране трябва да бъдат изразител на икономическите. Както се изразява той шеговито, „безсмислица е да удовлетворяваш интересите едновременно и на щъркела, и на жабата и на змията“ (пак там: 43).

В неговите очи политическите партии са се провалили да отговорят на нуждите на новото време – „да се грижи още както за подобрение на нееднаквите материални интереси на народните маси, така и за създаване на хармония между правата на различните народни слоеве“, „да се грижи за опазването на общественото здраве; да нагоди рационална експлоатация на всички неразработени обществени богатства в страната; да организира отбраната против всички епидемически болести“, „да бди и съдейства за повдигане на производството; да се грижи за препитанието на немощните, безпомощните членове от народа“ и др. (пак там: 36). Анализът му на провала на политическите партии не се изчерпва само до посочването на проблемите. Критиката му е радикална (в смисъла на стигаща до корена на нещата). От една страна е фактът, че политическите партии са престанали да защитават интересите на различни групи в обществото. Най-засегнати са, разбира се, най-нисшите слоеве – земеделците и наемните работници. Вместо това, казва той, политическите партии са се превърнали в „политически котерии“, които деморализират обществото. (пак там: 49). Това обстоятелство се подчертава и от „позорния компромис“ между партиите и монарха. Довчерашният враг на политическите партии – монархизмът – борбата срещу който е генеалогическият произход на партиите, се оказва техният съюзник за „противодействие против общия враг – народа“ (пак там: 53). Критиката на Стамболийски на „позорния компромис“ не е застъпена само в политическата му теория, но и в политическата му практика. При свикването на Петото велико народно събрание в началото на 1911 г. Стамболийски и останалите депутати от БЗНС, подкрепени и от социалдемократите, яростно се противопоставят на предложените изменения в Конституцията, чрез които титлата на Фердинанд да се промени от „княз“ на „цар“. Но съпротивата е най-вече срещу промяната на член 17, чрез която да се позволи на царя да сключва тайни договори, без знанието и одобрението на Народното събрание (ср. Бел, 2002: 110). Опасенията на Стамболийски са били предимно от нарастването на милитаризацията на страната и въвличането на България във военни конфликти – опасения, които много скоро се оказват оправдани. Кампанията срещу промяната на Конституцията не дава особен резултат и последната става факт, но организираното публично злепоставяне на Фердинанд от Стамболийски по време на откриването на Петото велико народно събрание, макар краткосрочно да нанася вреди върху образа на БЗНС, не е забравено и бива припомнено след Междусъюзническата война (пак там: 115).

Политическите партии не са просто критикувани, а принципно отхвърлени от Стамболийски като изиграли историческата си роля: „всяко нещо, което по един или друг начин постигне целите си, в името на които е създадено, то престава да има оная важност и значение в живота, които е имало и които би трябвало да има. Нещо повече: то, както казахме и по-рано, е подложено на израждане, а следователно – и на умиране“ (пак там: 56). Само в рамките на тази радикална критика на „израждането“ на политико-обществените сили можем да разберем и отношението на Стамболийски към „интелигенцията“. Това в никакъв случай не е бунт на полуобразован селянин срещу „образованите елити“, както често бива твърдяно, или на диктатор срещу „застъпниците на демокрацията“. Тази критика е свързана с кризата на представителството и се отнася до конкретното състояние на въпросните елити:

Преди всичко политическите партии не са и не могат да бъдат представителки на работещите народни слоеве. Тяхната мощ […] се зида от интелигенция, която няма нищо общо с живота, с нуждите, с интересите на широките народни маси. Няколко души адвокати, няколко души предприемачи, търговци, една голяма част службогонски елемент – това е то постоянния и действащ елемент, който съставлява днешните политически партии и който крепи живота и направлява действията им. (пак там: 56)

Така че Стамболийски не е против интелектуалците по принцип. За него проблемът, подобно на този с политическите партии, е, че интелигенцията може да спре да представлява конкретен класов и да започне да представлява единствено своя собствен мрежови интерес. В този смисъл Стамболийски е критик на интелектуалците, които представляват само себе си и нямат никаква обществена функция, но не е против това конкретните класови интереси да имат своя политическа и интелектуална форма в публичните дебати. Всъщност неговият проект е именно това – политическото и интелектуалното поле да бъдат представителни за действителната класова структура в обществото. Поради това Стамболийски може да бъде четен и доста актуално, имайки предвид рояците от тиражирани от медиите експерти, които говорят от името на Истината, същевременно отвращавайки се от „масовия човек“, „масовия вкус“, „чалгата“ и пр.

Освен това Стамболийски счита, че за нуждите на демократичния режим не само образованието, но и политическото образование са от изключителна важност. Буржоазните политически партии обаче са според него „неспособни за политическо възпитание на народните маси“ (пак там: 49). Една от реформите на управлението на БЗНС например включва най-масовата образователна инвестиция дотогава. Въвежда се задължително и безплатно прогимназиално образование за децата от 7 до 14-годишна възраст, което за една учебна година увеличава броя на училищата от 561 на 1676 (ср. Велев, 1980: 281). Мащабната образователната реформа, включваща също и висшето образование (откриват се нови факултети и специалности, инвестира се в култура и др.), последователно осъществява на практика насочеността на Съюза към народна просвета. Поради това политическата философия на Стамболийски има не само идейни измерения – тя е дълбоко вкоренена в политическата практика, основаваща се на едно много систематично разбиране за класовата структура на обществото по това време.

Но да се върнем към „Политически партии или съсловни организации“. След всяко отрицание следва утвърждаване. След като е отхвърлил политическите партии като исторически нерелевантни, той се заема да утвърди едно алтернативно демократично организиране на обществото – замяната на политическите партии със съсловни организации, които да могат да проведат така необходимите икономически и социални реформи, които политическите партии не могат да изпълнят. Това е и следващият основен момент, който често става повод за обвързването му с фашизма.

Съсловните организации групират обществото в система на функционално представителство. Идеята за съсловна държава е корпоративистка по форма, но същностно се отличава от либералния и от фашисткия корпоративизъм. Фашисткият корпоративизъм цели да обедини в общи съсловни организации противоречиви класови интереси, като при това корпорациите остават без вътрешна демокрация, а са направлявани от капитала. Либералният корпоративизъм, наложен след 1989 г. у нас, пък цели смекчаването на класовите противоречия чрез изпразнените от политическа власт механизми за „социален диалог“ и „тристранно сътрудничество“. Съсловната държава на Стамболийски е точно обратното. Съсловните организации тук не обединяват противоречиви интереси с цел да ги прикрият (насилствено или чрез „диалог“), а се опитват да ги изкарат на преден план чрез системата за функционално представителство. Но с това демокрацията не е премахната. Снет е единствено нейният либерално-индивидуалистичен характер в буржоазната многопартийна система. Ако беше възможно, казва Стамболийски, „да се задоволят същевременно с една и съща храна волът, ракът, змията, жабата и щуката, ще бъде възможно да се задоволят с една и съща реформа и интересите на наемния работник, индустриалеца, търговеца, земеделеца и пр.“ (Стамболийски, 1990: 94).

Идеята за различните съсловия, имащи различни материални интереси, които да могат да бъдат представени и защитавани, представена от Стамболийски в „Политически партии или съсловни организации“, съдържа донякъде определено прогресистко разбиране в духа на времето. Той дава примери за различните съсловия – наемно-работническото, търговското, земеделското, занаятчийско и др. Земеделското съсловие обаче се разглежда като предхождащо всички останали както исторически*, така и по-важност. Той счита, че земеделското съсловие е от фундаментална важност за всяко общество, тъй като осигурява прехраната му – „Може какъвто и строй човечеството да нагодява, но то никога не ще престане да използва земята, върху която живее. А дотогава, докогато то я използва ще има земеделски труд и земеделски поминък и земеделско съсловие“ (пак там: 83). Подобна важна роля играе и работническото съсловие. За разлика от тях, непроизводителните съсловия като търговското, лекарското или адвокатското биха могли да изчезнат с времето. Стамболийски има предвид с това хипотезата за евентуално развитие на общественото знание и образование, което да направи ненужни тези съсловия – например здравето да се направлява чрез хигиенни и диетични навици, кооперативното организиране да направи ненужно посредничеството на търговското съсловие и т.н. Въпреки малобройността им обаче, доколкото съществуват, те би трябвало да могат да се организират и да защитават съсловните си интереси.

Най-общото определение, което Стамболийски дава на идеята си за съсловие, е следното: „Под думата съсловие ние не разбираме група хора, които се борят да извоюват или пък да запазят определени права, известни привилегии за сметка на останалата част от народа. […] под думата съсловие ние разбираме и сме разбирали досега, известно число от хора с един и същи поминък, с едни и същи икономически интереси“ (пак там: 103). Така представеното разбиране има следния „дефект“. То е вътрешно нерефлексивно и поради това нечувствително към въпроса как се конституира дадена група от хора като съсловие и как се конституира неговият интерес. Казано иначе, как се определят границите, в които някой принадлежи или не към да дадено съсловие, кой ги определя. Ако беше си поставил този въпрос теоретично, тоест беше направил съсловната идея рефлексивна, то тя би била обречена да се измени силно. Какво имам предвид? Идеята за съсловна организация няма само теоретична функция, а има и перформативна сила, чрез която да се конституира земеделското съсловие като такова, но и чрез която да се легитимира нов тип субект на демократичния процес. Това не означава, че практически Стамболийски не е рефлексивен към проблема за неясните граници на обществените групи. Пример за това е оглавяването му на Войнишкото въстание през септември 1918 г. Той е освободен от затвора (където е вкаран поради противопоставянето му на включването на България в Първата световна война) с надеждата да усмири разбунтувалите се войници. Стамболийски прави точно обратното на това, за което е изпратен. Бунтът на войниците не е да защитават интересите на военното съсловие, а е по-скоро работнически бунт срещу лошото заплащане и условия, мизерията и глада в окопите, контрастиращи с високите заплащания на главнокомандващите. (вж. Tsoneva, 2019)

Тоест макар на теория Стамболийски да счита, че отделните съсловия имат ясен колективен интерес, на практика разбира, че този интерес трябва да бъде произведен, че той не е предзададен и за него се водят вътрешносъсловни и извънсъсловни битки. Друг пример за това му разбиране е отношението му към неравенствата в земеделското съсловие. На теория той отрича обвиненията на марксистките социалисти за класовия конфликт между дребните и едрите земеделци, като казва, че 618 от най-едрите земевладелци притежават едва 4% от обработваемата земя, а останалите над половин милион притежават останалата част*. В реформаторската си дейност обаче Стамболийски работи усилено за оземляване на бежанци и безимотни селяни и преразпределение на земеделските земи. Макар първоначално (в своята теория) да не иска да дели едрите от дребните земевладелци, той прави това по-късно в практиката си на политик. Чрез раздаването на земя на бежанците и взимайки земя от едрите собственици, на практика Стамболийски изменя границите на съсловието. Кой е земеделец и кой не е, не е обективна реалност. Така се оказва, че може да има земеделец без земя или някой с много земя да не е земеделец. Именно в това се състои и интересът не като личен, а като колективен такъв. Едрият земевладелец има интерес да запази и разширява земите си. Земеделският колективен интерес е земята да бъде справедливо разпределена. Поради това освен аграрната реформа, Стамболийски въвежда и идеята за трудовата собственост, с която да се смекчи жилищната криза в градовете. Също както и при поземлената реформа, се установява предел, над който не може да има абсолютно право на собственост (ср. Бел, 2002: 186-187).

Стамболийски не отрича класовото разделение на обществото, но го обвързва с политическите партии, които въпреки важната им историческа роля – да извоюват граждански и политически права и свободи, са се изродили в „партизански групи“. За него общественото народно организиране при революциите се разпада на три класи, отговарящи на трите политически направления – консервативно, либерално и демократично (вж. Стамболийски, 1990: 147). Тези три класи са сформирани според Стамболийски от хора с еднакво материално положение, но не и с еднакви материални интереси. Поради това необходимостта от съсловното организиране е свързана не само с провала на политическите партии, тяхното сдружаване с монархизма и с капиталистическите елити, но и от необходимостта материалните нужди да станат открит принцип на политиката, тъй като борбата за икономически интереси така или иначе определя обществените конфликти.

Нашето твърдение е, че тя трябва да стане принципална, че тя трябва да стане открита, че тя трябва да бъде организирана, дисциплинирана, разумна, явна, смела, систематична, повсеместна и целесъобразна. (пак там: 97)

Казано иначе, Стамболийски отдава огромно значение на съсловията, понеже търси начин да излезе от политическата криза, при която материалните и икономически нужди на голяма част от населението не са представени и защитени. Тези нужди са скрити и невидими в публичността. Именно от тази криза се ражда неговата политическа философия. Съсловната организация е идея за политическо представителство в рамките на една алтернативна модернизация. Стамболийки вярва, че тя не нарушава демократичните принципи. Нещо повече – тя е невъзможна без установена здрава демократична основа. Без извоювани граждански и политически права и свободи битката за материалните нужди е безпочвена.

Заключение

Днес сме изправени пред подобна криза на представителството. Съпротивите срещу липсата на политически субекти, които да защитават интересите на голямата част от обществото, обаче често се изразяват в критика на избирателната система и предложения за замяната ѝ с мажоритарна. Още в началото на 20. век Стамболийски си е давал сметка за това, че за да се реши кризата на представителството, трябва да се разшири максимално демократичното участие и властта да бъде върната обратно в ръцете на широките маси, което мажоритарната система на практика възпрепятства. Поради това той е защитник на пропорционалната избирателна система, тайната на гласуването и референдума. На неговото управление всъщност дължим въвеждането и провеждането на първия референдум в България. Също така и въвеждането на прогресивно данъчно облагане, чрез което данъчната тежест да не пада върху най-бедните членове на обществото. Облагането на капиталистическите дружества стига до 25% от печалбите им. В облагането на трудовите доходи също е възприет прогресивният принцип, като ниските доходи се облагат с 2%, което нараства до 35% при най-високите. Въведен е и необлагаем минимум, чрез който най-бедните членове на обществото се освобождават от данък  (вж. Велев, 1980).

Ако борбите срещу несправедливостта на данъците белязват земеделската организация в началото на 20. век, то днес съпротивите рядко отдават значение на данъчната система. Днешният плосък данък, който е и превърната форма на десятъка, натоварва най-вече хората с нисък и среден доход. В същото време държавната хазна се пълни предимно от косвени данъци, което допълнително натоварва най-бедните (вж. Касабов, Атанасов, Григорова, 2018). Данъчната система, която би трябвало да преразпределя и намалява неравенствата в обществото, се оказва, че на практика ги създава и задълбочава, като преразпределя обществените средства от бедни към богати. (пак там: 21)

Разбира се, идеята на Стамболийски за съсловна организация не е приложима днес, най-малкото поради изменения класов състав на обществото. Но стремежът към алтернативна модерност на най-масовото ляво движение в историята на България е нещо, което не бива да бъде забравено. Най-малкото защото част от дилемите, които е трябвало да решат, са валидни и днес. Общественият дискурс е завладян от „експерти“, обикалящи медиите, които се гордеят, че не представляват „никого освен себе си“. Отсъстват принципно различни политически позиции и политики, което прави политическите партии, съвсем оправдано, еднакви в очите на избирателите. Необходимостта от механизми, които да гарантират видимостта и представеността на цялото общество, не е намаляла сто години след управлението на Стамболийски.  

Библиография

Бел, Дж. (2002). Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз 1899-1923. София: БЗНС

Бурдийо, П. (2004). Общественото мнение не съществува. В: Социологията като шанс. (съст. Деянова, Л.), София

Велев, Ал. (1980). Александър Стамболийски и реформите на управлението на БЗНС. В: Александър Стамболийски. Живот, дело, завети. София: БЗНС

Касабов, О., Атанасов, И., Григорова, В. (2018). Плосък данък или демокрация? За прогресивна данъчна реформа в България. София: КОИ, Солидарна България

Маркс, К. (1959).  Маркс и Енгелс. Съчинения. Том 8. София: Издателство на БКП

Маркс, К. (1968).  Маркс и Енгелс. Съчинения. Том 23. София: Издателство на БКП

Медаров, Г., Попов, И., Славов, Т. (2017). Концентрацията на земеделието в България. Необходими реформи.  https://www.zazemiata.org/

Николова, М., Цонева, Ж., Медаров, Г. (2014). Политика без политика. „Ние“ и „те“ в протестите и кризата на представителството. София: Медийна демокрация

Стамболийски, Ал. (1990). Политически партии или съсловни организации. София: БЗНС

Ууд, Е. (2010). Аграрният произход на капитализма. https://www.lifeaftercapitalism.info/critique/165-agrarian-origins-of-capitalism

Христов, Т. (2007). Легитимирането на държавната власт и селските бунтове от 1900 г. София: Извор

Христов, Т., Деянов, Д. (2014). Непредставените: наблюдение върху всекидневието на представителната демокрация. София: КОИ

Цонева, Ж. (2020). Капитализмът като междинен гостоприемник: социална екология на новите вируси. Ново време, брой 5-6

Mouffe, Ch. (1993). The return of the political. London: Verso

Mussolini, B. (1932). What is fascism?  Archive (https://www.marxists.org)

Tsoneva, J. (2019). The Revolt in the Trenches. Jacobin, https://www.jacobinmag.com/2019/01/world-war-bulgaria-army-soldiers-revolt

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments