Избори 2022: три Българии, говорещи със себе си
от Петър Банков
Резултатите от изборите тази година не промениха значително политическото представителство в България. При рекордно ниска избирателна активност отново имаме фрагментиран парламент с дребни корекции в сравнение с миналата година: ГЕРБ и ПП си размениха местата, ДПС и ДБ запазиха нивата на подкрепата си от ноември 2021 г., макар и с дребни подобрения, докато БСП продължи свободното падане и вече е пета сила в парламента. Донякъде лъч светлина представлява фактът, че подкрепата за по-крайни (Възраждане) и по-умерени (Български възход) националистически и консервативни елементи всъщност е далеч по-ограничена от очакваната.
Усещането в настоящата ситуация е като някакво интермецо: конфигурацията в парламента е такава, че трудно ще се състави коалиция без някоя партия да наруши обещанията си от преди изборите. В този смисъл вторачването в математиката и всевъзможните коалиционни комбинации последните дни изглежда като напразно упражнение, което по-скоро извежда сложността на ситуацията, отколкото нейното решение. А за да има правителство, ГЕРБ умело прехвърли топката на т.нар. „партии на протеста“, призовавайки ги да съставят коалиция. Тук досегашната непримиримост на въпросните партии е поставена на изпитание: от една страна, продължителният им отказ би бил удобен претекст за ГЕРБ да ги обвини за провала на коалиционните преговори, но пък от друга, една евентуална колаборация с ГЕРБ не просто би делегитимирала въпросните партии, а и би нанесла сериозен удар по надеждите за демократизация на страната.
Говорейки за (де)легитимиация, изключително слаб фокус бе даден на рекордно ниската избирателна активност. В момента парламента е избран от по-малко от 40% от гласоподавателите. От тази гледна точка вълните от загрижени репортажи за автобусите към Кърджали, за избирателната активност в Турция или в ромските квартали, всевъзможните журналистически разследвания относно търговията с гласове и тяхната цена по-скоро създадоха друго впечатление, а именно: определени групи хора не заслужават конституционното си (а и човешко, преди всичко) право на глас. Но това не прави такова впечатление, просто защото предизборната кампания разкри наличието на три българии, всяка от тях със собствените си проблеми.
Първата е тази на политическия елит, който проведе една нефелна кампания, изпъстрена от взаимни обвинения кой какво е направил, кой е виновен за това какво (не) е направено и въобще прехвърляне на топката на отговорността, вместо дискусия върху идеи и визии за това не просто как страната ни ще преодолее икономическата криза, но и как ще адресира вече съществуващите тежки социални и политически проблеми.
Втората България е тази на самонареклия се просветен, данъкоплащащ, политически активен гражданин, който следи боричканията на политическия елит и взема отношение. За тази България кампанията премина под геополитчески деления, естествено с редовната щипка (само)ориентализация как все не ни достига да сме европейци, но пък същевременно как имало по-зле, само човек да обърнел поглед на Изток (или на Запад, според една немалка част от въпросната България). Явно заглъхването на изборната сила на БСП попритъпи притеснението „комунистите да не дойдат“, та сега филията и фобията станаха новите дъвки. В този смисъл войната в Украйна даде чудесен повод на голяма част от тази България да изживее неосъществената си мечта за някакво дисидентство, та се нагледахме на сериозна радикализация, в която и филите, и фобите застанаха на жертвената позиция „сами срещу всички“; идеологическият враг ще е соросод/четирихилядник, опорките ще са спуснати от Козяк/Митрофанова (и естествено възмущението ще е голямо как така тези две страни биват приравнявани). В тези вътрешни боричкания въпросната България показа неспособността и нежеланието си да се включи в разговорите на другите две Българии. Липсата на саморефлексия докара тази България до поредното претопляне на манджата как някой друг му е виновен – дали “тъпия народ”, че не гласувал; дали пак “тъпия народ”, че гласувал за Бойко/Копейкин/Радев; дали злите сили, които уж командват политическия ни елит, все едно цял свят само нази гледа. В последно време репертоарът беше обогатен и с това как българите в чужбина вече не били същите: ако през 2017 г. въпросната България чакаше с присвито сърце данните от Сидни, Бурса и Йоханесбург и дали те няма да осигурят жадуваното влизане на “Да, България” в парламента, то в последните часове на 2 октомври вече се пишеха траурни слова как мнозинството в чужбина гласува за ДПС и най-вече “Възраждане”. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено.
И в тази обстановка на две Българии, занимаващи се със себе си, не е изненада, че и третата България – тази на политически пасивните и незаинтересованите и/или социално изключените – остана настрана от политическите боричкания. Интересно е да се види как дори отчаяният призив да се гласува за „по-малкото зло“ не хваща дикиш, още по-малко някакви клетви и заклинания за това кой имал и нямал право да се обажда, ако не гласувал. Първите две Българии така и не осъзнаха, че негласуването е присъдата върху тяхната компетентност и значимост; това е политически акт, ясно показващ нежеланието, ако не и обезвереността от това да се участва в политическата пародията, в която голямото деление е кой е морален или не, кой е корумпиран, кой е изтъркан образ, и всякакви подобни дискусии, които имат минимално отношение към ежедневието на мнозинството българи.
Подобни статии:
В този смисъл слабото представяне на левицата в България е симптоматично за въпросната липса на диалог. Най-многобройната откъм членове партия в България с претенции за лявост едвам успя да мобилизира около 230 хил. гласа, докато по-левите послания на партии като „Изправи се, България“ се изгубиха при липсата на структури и наличието на ефектни номера като изкарване на овце пред бензиностанции. Вляво все още отсъства онзи ясен разказ, който да представлява алтернатива както на личностните препирни на политическия елит, така и на символните войни на втората България. А в настоящата безпътица такъв разказ е безкрайно нужен.
