от Рая Апостолова и Момчил Христов

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

Пролетариатът, който осъзнава себе си като класа, има едно предимство пред всички останали партии: то е, че нови и нови сили непрестанно извират от историята на неговото собствено минало, като му помагат да води успешно борбата в настоящето и така  да изгради новия свят на бъдещето.

(Mehring, 1896: 739-40)

Въведение

Настоящата статия разказва за стратегии и тактики на класовите борби в България преди Първата световна война, когато най-ярко изпъкват механизмите и технологиите, чрез които се случва първоначалната поляризация на стоковия пазар и задълбочаването на капиталистическите форми на експлоатация. Тази поляризация не засяга единствено производствения процес, а всяка една социална тъкан – здраве,  храна, жилище, отглеждане на деца, свободното от труд време. Прочитът, който предлагаме, макар и непълен и фрагментарен, показва как тази поляризация се мултиплицира и приема различни форми, които обуславят начините на борба „отдолу“. Самата борба по необходимост е еластична и отвръща на еластичността на капитала, на неговите „капризи“ и опити да тотализира и подчини социалните, политическите и икономическите процеси в страната с една единствена цел – да натрупва принаден труд и стойност. 

Главен герой в този разказ е вестник Тютюноработник – „защитник на интересите на тютюневите работници“ – който излиза два пъти месечно, а първият му брой датира от 15 март 1908 година. Неговото създаване трябва да се чете в контекста на засилващо се работническо движение, което обхваща страната в началото на 20. век. В рамките на това движение започват да се печатат десетки вестници и списания като част от решението, взето по време на Х конгрес (1903 г.) на БРСДП (т.с.) да се засили влиянието на партията сред работническата класа. Самият конгрес е белязан от волята да се създават синдикални организации по места, придружени от мащабен печат на работнически вестници, които да повдигат „класовото съзнание“ сред работниците (Мишков, Радулов и Ерелийска, 1985: 100). В разглеждания от нас случай авторитетът на тесните социалисти сред тютюневите работници се укрепва чрез активната дейност на Никола Господинов, главен редактор на Тютюноработник и един от най-активните организатори сред тесните социалисти (Мишков, Радулов и Ерелийска, 1985).

Господари и роби на труда

Тютюноработник е мощно оръжие в работническата борба и контрапункт на казионния печат, който „държи тютюноработниците разпокъсани и в несъзнание“*. На първо място, вестникът цели да предостави за употреба един радикален критически анализ на положението, в което (подобно на всеки наемен труд) се намира и наемният труд в тютюневата индустрия в България, като открои силовото отношение, което разпределя позициите на власт и подчинение в процеса на това производство. Анализът стъпва на описание на доживотната нищета, на която са обречени всички работници, независимо от спецификата на техния труд в тютюневи фабрики и складове (денкчии, истифчии, цигараджии, пасталджии, харманджии и др.), и на контраста между тази всекидневна нищета и всекидневно произвежданото богатство, присвоявано от  други.

Още в първия брой на вестника читателят се сблъсква с очертаната от тютюноработниците фронтова линия, която има два основни опозиционни сили: от една страна, работниците, от друга „господарите“. Работниците са тези, които не притежават нищо друго освен двете си ръце, осъдените на „черен робски живот, за да създават големи печалби и щастие на шепа господари и работнически врагове“*. 

Така радикалният и основополагащ политически жест се състои в открояване на основните интереси на двете страни, според които се води и борбата. Докато господарският интерес се крие в несекващото натрупване на капитал, то работническият интерес лежи в необходимостта да се предотвратят господарските способи на това натрупване. Така вестникът показва наличието на фундаментално противоположни материални интереси; което не е нищо по-малко от „основата на нашата борба“. По-конкретно казано, работниците се стремят към по-къс работен ден и по-голяма надница, които да подобрят техния „живот“ в социалноикономически и здравен план, а фабрикантите се стремят към по-високи печалби и оттук към по-дълъг работен ден и по-ниска „плата“, накратко – да „увеличат още повече робското положение и теглото на работниците“*. 

Силовото отношение следователно се разкрива като конституирано от два противоборстващи си полюса – фабриканти и наемни работници, капиталисти и пролетарии – и е осмислено през фигурите на робството и господството, а техните изразители съответно като господари и роби с „прямо противоположни“ интереси, които са в „постоянна вражда помежду си“. Основата за тази „вражда“ е капиталистическото производство и поддържащото го отношение на смъртоносна експлоатация на работниците от техните господари. Изходната диагноза на Тютюноработник е следната: „капитализмът изсмуква жизнените сокове на пролетарската класа, за да ги обръща в злато“*.

Практическата цел на анализите е стратегическа и затова множествена: да се очертае ясен фронт, на който да се води работническата борба, да се открои властовата асиметрия между антагонистите; оттук да се опишат методите на подчинение, с които си служат господарите (техният „арсенал“, но и „игри“, „оръдия“, „примки“, „маневри“) и които целят да спънат борбата на работниците за защита на техния интерес, като изсмучат повече богатства от техните тела и за сметка на тяхното здраве и живот. Но по този начин – и на едно по-базисно ниво – анализът на Тютюноработник очертава едно политическо отношение, защото разделя дейците в полето на тютюнопроизводството на свои и чужди, на приятели и врагове, като групира заедно привидно разнородни елементи (работници от всякакви пол, възраст, стаж, калибър, националност; фабриканти с различни капитали и собственост и от различни градове на страната и чужбина) и създава единства, чието отношение на вражда вестникът не се колебае да нарече „класова борба“. 

Всичко това, разбира се, става видимо само през решителното заставане на страната на „слабата“ позиция в отношението – тази на робски потисканите работници. Истините, които тази позиция разкрива, не могат да бъдат видени от друга перспектива; за да се доберат до тях, работници и работнички не могат да разчитат нито на икономически експерти, нито на държава, нито на „продажните вестници“, които само маскират действителната господарска природа на фабрикантите и класовата природа на отношенията в тютюнопроизводството. Но в това е и силата на перспективата от тази позиция – тя е отправната точка за освобождение от робската зависимост.

Така в началните години от излизането на вестника двете страни на фронтовата линия съвсем не се радват на една и съща концентрация на сили и ресурси. Докато господарската класа, през нейните съюзи и единодушие, се събира и обмисля действията си по увеличаването хем на своите печалби, хем на работническото тегло, работниците са все още неорганизирани „прахолинки, носени по всички кътове и страни, [умиращи] без покрив и подкрепа“*. За да засили своя фронт, Тютюноработник се възползва от две основни тактики: аналитично разпознаване на стратегическите позиции на господарите в производствените процеси, така че да се очертае бойното поле, от една страна, и трасиране на необходимата и печеливша организирана борба на работниците и техните семейства, която да отслаби позициите на „чорбаджиите“, от друга. 

Борбата изисква на първо място да се прозре господарската природа на фабрикантите. Описанието на всевъзможните господарски тактики – от най-дребните и всекидневни способи на експлоатация, до стратегическите ходове на съюзяване срещу всякаква работническа съпротива – е ключово за очертаването на силовите линии, които изграждат терена на класовата борба. Това описание стъпва на многобройни ежеседмични анкети на труда и дописки, чиито автори най-често сами са наемни работници при един или друг фабрикант. Така излизат наяве различни способи на експлоатация като изстискването на допълнителен труд чрез „изяждане“ на времето за почивка и чрез незаконно удължаване на работния ден, всекидневното насилие над работници и работнички от страна на фабриканти, майстори и „башии“ (или „уста-башии“ – фабрични надзиратели), вносът на външни работници по време на стачка, подкупването на държавни контрольори на работния ден и пр., и пр.

На погледнете, фабрикантите всеки ден, всеки час кроят планове, обмислят средства за по-голяма експлоатация на нашия труд. Те преминават и в действия, испитват своите планове и средства и в резултат нашите гърбове се още повече охлузват*.

Едни от най-ефикасните оръжия в ръцете на господарите са именно башиите – „господарски оръдия“, „господарски маши“, „стражари и агенти на господарските интереси“. Работниците трябва да изучат и тяхната природа, за да проумеят как протича господството във фабриката на капилярно ниво. Защото именно башиите са натоварени с осигуряване на всекидневната експлоатация и изстискването на принаден труд; тъкмо те залъгват работниците да работят по-дълго от законово установеното (понякога дори само за да получат „една ока ракия“ от господаря – като башията Живков, който по тази причина кара работниците да работят 4 часа повече от нормалното)*. Способите за принуда, с които те разполагат, варират от най-непосредственото насилие – крясъци, псувни, побоища – до по-изтънчени като увещаването работниците „да не слушат социалистите“, подкупите, интригите  (като превратното четене на Тютюноработник пред работници, което трябва да покаже, че той е срещу техните интереси). Тяхна роля е свеждането на работниците до „положението на безропотен добитък“ за нуждите на промишлената дисциплина. Така например във фабриката на Либенов (Пловдив) башията

забележил, че уж работничката Фотина смачкала един пакет, ненадейно ѝ удря толкова силна плесница, щото тя изгубила равновесие и едва се удържала на краката си….от силния удар, последва възпаление и подувание на страните ѝ, а така също и повреда на зъбите ѝ*.

Същият Либенов често бие с плесници и юмруци работниците, а някои като харманджията Тодор и Коста Димитров „изритал с текмета вънка от фабриката“. В склада на „Комерсиал“ в Дупница пък майсторът Шаул

затова че работничката Ташкова проговорила и се поместила – я заграбил и повлякъл да я хвърли от стълбите. И когато уплашената работничка се изпискала в ръцете му, той вместо това я обвързва с въже за дирека, гдето стояла 3-4 часа. Поменатата работничка съвършено замаена едва се довлекла до дома си гдето припада и в продължение на няколко дни е боледувала*.

Башиите са основни агенти и в стратегията на господарите за разпалване на национални вражди между работниците и насъскването им едни срещу други – с такива „машинации“ те искат да подкопаят доверието в Тютюноработническия съюз и като подклаждат „взаимни гонения“ (между работници от различни градове или националности – гърци, турци, арменци) целят да създадат конкуренция между тях. Те са главните инструменти за разделяне на работниците – настройват ги срещу синдиката, убеждавайки ги, че той се грижи само за пловдивчаните, а гони работниците от други народности и градове. Като цяло, тези персонажи

нарочно са поставени за да следят всяко проявление на незадоволство или брожение между работниците и на време да вземат мерки, чрез всаждание кавги, караници и шпионство между тях да предотвратят всяка солидарна работа, която би имала за цел защитата на работническите интереси*.

Вестникът просвещава работниците и за всекидневните хитрости, с които си служат господарите (буквално и поименно – към какви тактики прибягва всеки един от тях), като своевременно осведомява за всеки техен ход или новоизмислена манипулация. В „мирно“ време те се стремят да разбият работническото единство с тактиката на индивидуализиране чрез трудови договори, които заедно с това позволяват и експлоатация отвъд законово ограничения работен ден (през „летния сезон“, от април до септември, той трае от 7 ч. сутринта до 7 ч. вечерта, с прекъсване за обедна почивка от 12 до 13 ч.; през „зимния сезон“, от септември до април, от 7 до 17 ч.). В склада на Дамламалян в Пловдив например „господарският контракт“ съдържа клауза работникът да се подчинява безпрекословно на башиите, а на последните се дава право да уволняват без предизвестие. В друг случай притискат синдикализираните работници да се откажат от членството си, като заявяват, че пари ще има само за онези, „които си дадат членската книжка“ (април, склада на „Крубалян“ в Пловдив, 1909 г.). Когато тази тактика не успее, заплашват със саморазправа техните представители (в Балчик директорът на фабрика „Съединение“ заплашва работническия представител Марин Петров, защото „направил неговите работници социалисти“: „или ще работиш честно да не закачаш работниците ми или хем ще те изгоня, хем ще те набия; аз съм полиция, аз съм всичко“*). Често локаутират* съюзените работници и се споразумяват помежду си никой фабрикант да не ги наема на работа.

По време на стачка тези хитрости се разрояват и стават по-изобретателни: господарите вербуват шпиони сред работниците, които изпращат на събранията на синдиката и дори ги подтикват да се записват като негови членове*; ходят по домовете на стачкуващи работнички и се опитват да им въздействат чрез „домашните“ да се върнат на работа; наемат работници от други градове, които да заменят стачниците, и дори по време на училищната ваканция през лятото „вмъкват деца-ученици да ги обучават“. В такива случаи вестникът е важен канал на информация и оттук на организирано противоборство – чести са съобщения като следното: „В фабриката на Джофер Персиян в Русе седем души кутуджии са в стачка. Никой тютюноработник да не отива там, ако случайно бъде повикан“*. Понякога господарите прибягват и към наемане на работници от различни етноси и националности, разчитайки на трайни националистически вражди. Ала и тази тактика често се разбива в работническата солидарност – например по време на стачката в Русе от 1910 г., която вече обхваща внушителните 157 души, „господарите, като бесни се скитат да търсят стачкоизменници“ и си докарват работници турци от Разград; но когато последните разбират, че има стачка, „напуснали работа и додоха в нашия клуб“*.

Тютюноработник организира информацията, която намира място на страниците му, за да научи работнички и работници да „познават откъде идва злото, което ги души“*. Заедно с това вестникът изгражда и работническо въображение за общност на потиснатите – „братя по положение“ – като разкрива сходството, идентичността на насилието върху тютюноработници от цялото Царство България (анкетите на труда във фабрики от Самоков през Пловдив до Русе, Добрич, Шумен и Варна), но и на Балканите (Гърция, Турция) и в Европа (Германия, Австрия, Белгия). Вестникът постепенно очертава една своеобразна географска карта на класовата борба в тютюнопроизводството: работниците научават в кои градове се произвежда тютюн, имената на фабриките и техните собственици (Вакаро, Томасян, Крубалян, Либенов, Йордан Мантов, „Комерсиал“, „Червен рак“, „Златен топ“), връзките и съглашенията между тях, броя на заетите работници във всяка фабрика (разбити по функции – колко истифчии, колко денкчии, колко пасталджии има във всяка фабрика и пр.), отношението към тях (грубости, побоища, уволнения и пр.). През рубрики като „Фабрична инспекция“, „Жертви на капитала“ и „Анкета на труда“ работниците прозират „нехайството“ на господарите, което цари из цяла България. Това знание – като една от основните функции на вестника – се изгражда както през критически анализи, така и през плътно описание на действителната картина на експлоатацията в тютюнопроизводството от работническа перспектива. Главната му цел е да мобилизира работническата класа за организирана борба, като създаде работнически идентификации отвъд локалните градски, полови, възрастови, дори национални идентичности*. 

Условия на труд и здраве. Работен ден.

„[Тютюноработник] ще разкрива пъкъла в тютюневите фабрики, в които невинни работници за сух залък се изтезават немилостиво“*.

Работното време е един от пунктовете на постоянен антагонизъм, в който тютюневите господари постоянно преследват интереса си да увеличат до максимум потреблението на работна сила. Както вече споменахме, продължителността на работния ден не е еднаква както в различните фабрики, така и в различните периоди на годината. В някои фабрики се работи по 11, в други по 12, а в трети и по 14 и повече часа на ден. Работният ден зависи от „капризите“ на отделните господари; разпъва се с помощта на наказателни акции срещу работниците; огъва се в зависимост от ситуационните нужди на производството. А с помощта на акцизните власти, които въпреки задължението си да съблюдават спазването на Закона за женския и детския труд (ЗЖДТ), си затварят очите пред неправомерното удължаване на работните часове и експлоатирането на деца под 15 и жени под 18 години, господарите успешно удължават времето, в което извличат печалба.

Господарите прибягват до най-различни хитрости, за да разтегнат отвъд законовите рамки работно време. Те заставят работниците да извършват странични и непривични за това производство дейности. Истифчиите в тютюневите складове в Хасково например секат дърва, копаят градините на господарите си, пренасят житото им, плетат и чистят нужниците им*. Краде се и от почивките. Майсторите – „господарските оръдия“ – прибират работниците 15 минути по-рано от обедната им почивка, а законоустановените 15-минутни почивки се намаляват на 5 минути. Така „седмично на всеки работник се изяжда по 5 часа работа повече, отколкото е предвидено в закона“*. Други тактики също влизат в употреба. Работниците се заплашват с уволнение, ако не работят по-дълго от предвиденото в правилниците работно време. 

Но тютюнофабрикантите „изнамират много средства да накарат работниците си сами да искат да работят по-дълго“*, които не изискват „сплашване“. Сред разобличените е и следният механизъм на принуда без пряко насилие: неговата тайна се крие в начина, по който се извършва заплащането на труда. Господарите плащат на парче и когато не им отърва, намаляват цената на парчето. Това принуждава работниците да влагат повече часове в изработката на парчета, за да получат предходната си заплата. „И ето че фабрикантът си измива ръцете: той не ги насилвал, работниците сами искали да работят по-дълго!“ А от своя страна „несъзнателните работници… си мислят, че не работят достатъчно, та за това са бедни и гладни“*. Друг път кражбата на труд минава през отказа на фабрикантите да закачат правилници за работното време по стените на фабриките и така да скрият от работничките законното им право на по-къс работен ден; или пък самоволно преместват часовниковите стрелки напред, за да започне работният ден по-рано. 

Неизброими са машинациите на „господарската игра“, както я нарича вестникът. Нейното основно свойство обаче се състои в постоянното, рязко и авторитарно променяне на правилата; губещият в нея винаги е предварително известен и както ще видим, често заплаща със собствения си живот. Нищо, че експлоатацията, която тази „игра“ възпроизвежда, често засяга съвсем малки деца! На 22 май 1909 г. една инспекция на труда, проведена от Васил Коларов, открива 30 деца на възраст от 8 до 12 години, които работят скрити на тавана на фабриката на Вакаро; в този ден техният работен ден продължил 15 и половина часа. Оправданието на Вакаро било, че те сами поискали това.

Продължителният работен ден се случва в мъчителни условия на труд без оглед на здравето или живота на работничките. Трудовите инциденти са ежедневие. Откъснатите ръце, пръсти и крака, изгорелите от машинните па́ри тела, премазаните ребра и гърди от спукването на ремъчни камъни – те са само „частица от онова, което става във фабриките!“*. Тютюноработник непрестанно съобщава за произшествията на работното място и дава на работничките да се разбере, че господарите нямат интерес да предотвратят тези инциденти, защото срещу техните откъснати ръце и крака, срещу техния живот те трупат капитали. 

Дисекцията и детайлното описание на отделните работни помещения, изпращани на Тютюноработник от различни краища на страната, онагледяват угнетяващите условия на труд: тесни помещения, самоволни вътрешни постройки, етажи се разделят на две, приспособяване на ниски тавани и влажни изби за работа и за още по-голяма концентрация на работна сила; липса на вентилатори, прах, отсъствие на отделни помещения за почивка, поради което работниците дишат същия прашен въздух и докато си почиват. Мраз през зимата, пек през лятото. За да посрещнат увеличаващите се нужди от търсенето на тютюн в страната, фабрикантите пригодяват всевъзможни пристройки, където буквално тъпчат работниците. Така например в една от пловдивските фабрики комитетът на труда установил, че на един работник се пада по един кубик въздух*, а във фабриката на Братя Пулеви в Хасково двайсет работнички и работници били струпани в приспособена воденица-катакомба, където „стените току ще протечат от влага [и където]… за вентилатори служат дробовете на работниците“*. Ето защо фабрики и складове са разобличавани като „капиталистически Бастилии“, „казарми“, „гробници“.

Липсата на вентилатори и отворени помещения на работа, които да отвеждат навън никотиновия прах, води до сигурна смърт на тютюноработнички и работници. Трудовият процес е свързан с постоянно вдишване от гъстите облаци на този прах, той попада във всяка гънка на тялото, запушва ноздрите, а вечер работниците се прибират с полепнали пластове прах, които едвам изтърсват от дрехите и косите си. Прахът е толкова плътен, че едва се забелязват „мърдащите се фигури на работниците“. Господари и башии не позволяват да се отварят прозорците (ако изобщо има такива!), защото от пресния и чист въздух тютюнът би изсъхнал и би се развалил, и „предпочитат да съхнат и да се развалят работниците“*. Както резюмира една статия,

[и]нспекцията на малките и големи фабрики и работилници разкрива напълно доказаната истина, че величието на капиталистическа България се крепи и издига върху безконтролното ограбване труда на работниците и върху крайната мизерия на работническата класа, че триумфалната колесница на капитализма минава върху труповете и костите на стотици, хиляди и хиляди беззащитни деца, работници и работнички*.

Работният процес, в който са въвлечени тютюноработниците, действително е „въпрос на живот и смърт“*. Тютюноработник сигнализира на работниците, че те „живеят сред своите убийци“. Работата в тютюневите фабрики и складове означава за тютюноработниците, че те ще „заболеят и умрат постепенно“*. Но работниците предпочитат тази смърт пред бързата смърт от глад.

Към опасните условия на труд във фабриките се прибавят недостъпността на болниците и санаториумите и липсата на социално законодателство, което да защити работничките от заболявания или да им осигури лечение, когато легнат болни. Туберкулозата – „чумата на работниците“ – намира специално място на страниците на Тютюноработник. Ето например съдбата на работничката Аспасия Апостолова, 19-годишна, в чието детско тяло „си свил гнездо страшният тютюноработнически бич – туберкулозата“*. Аспасия постъпва като работничка във фабриката още съвсем малка. Две години по-късно момичето пада болно, но благодарение на всеотдайните грижи на майка си оздравява. Докато бдяла над леглото, майката на Аспасия се кълняла, че няма да я пусне в тютюневата фабрика. „Ала радостите не са за работническите дъщери!“ Дни след като се е изправила на крака, „черната нужда заговаря със своя заповеднически глас“ и Аспасия наново заживява сред убийствения прах. Това е и краят за Аспасия, само две седмици след нейната сватба.

Плачете, работнически майки, за вашите скъпи чада! Но вашият плач не стига и нищо не помага! Мрете, работници, за да живеят вашите господари! Болейте и изтезавайте се, работници, за да живеят в доволство и разкош вашите господари!*

Като многобройни жалейки, подобни истории рамкират в черно всеки брой на вестника. Георги Костадинов на 18 години, Цана Иванова Лавренова на 17 години, харманджийката Станка на 16 години, работничката Пепи, Тинка Иванова на 14 години, Радослав Енчев на 24 години, Мангардич Керестеджиян на 55 години – това са само някои от жертвите на болестта, за които може да прочетем на неговите страници.

През тези истории обаче Тютюноработник говори на работниците за структурните предпоставки на всекидневните смъртни случаи и осакатявания. Тези „нещастни случаи“ са причинени от прекомерния труд, от липсата на вентилатори, от праха, задръстващ дробовете на работниците, от остарели машини и машинни части, от господарското нехайство и „ламтеж за печалба“ като цяло. В този смисъл те не са индивидуални и несвързани помежду си събития, а резултат от условията, необходими за натрупването на печалба. Те се разкриват като „господарски убийства“ на работници, наложени от спешността, с която капиталът трябва да се възпроизведе и натрупа.

Касапинът с един удар умъртвява вързаният вол, на осъденият разбойник в миг му отнемат живота, като в последния му час го нахранват добре, а днешният капиталист умъртвява десятки и стотини работници и работнички, но бавно, като всеки ден изсмуква жизнените им сокове и натрупва грамадни печалби, докато най-после работникът падне, изтощен от работа и в предсмъртния си час, гладен, жаден става преждевременна плячка на смъртта*.

Нека си спомним, че подобна линия на разобличаване следват и много социалистически литературни произведения. От Жълтата гостенка на Смирненски, посветена на „тютюноработничките – безбройните робини на жълтата царица – туберкулозата“, до Тютюн на Димов и по-конкретно до един от най-разтърсващите моменти, в който Чакъра осъзнава, че е само маша в ръцете на тютюневите господари, които „живееха в малки дворци, возеха се в лимузини… а работниците тънеха в безправие, болести и немотия“. Старшията пада убит, преди да успее да артикулира тези „тромави“ мисли публично. Като че Димов е чел Тютюноработник от първата до последната страница и синтезира неговия анализ в диалога между Динко и Ирина след убийството на нейния баща в схватка по време на една тютюноработническа стачка:

– Съзнаваш ли, че Борис е същинският убиец на баща ти?.. Какво, ти си уверена, че стачниците го убиха, нали?… А кой принуди гладните работници да стачкуват? Кой заповяда на правителството, министрите, околийския началник, полицията? Кой управлява всъщност тази страна? Само капиталът!… Всеки вижда, че [Борис] би могъл да повиши надниците и пак да му останат милионни печалби. Но работниците за него са добитък, безправна тълпа, от която той може да изстисква икономии в манипулацията… 

– Това е чудовищно изопачаване на нещата. Това е завист! Омраза! Ти си отвратителен комунист!

– Да, аз съм комунист! Но тия неща се виждат и от хиляди хора, които не са комунисти. А ние, комунистите, се различаваме от тях по това, че не стоим със скръстени ръце или поне не мълчим.

Но както и Димов загатва през този диалог, убийствата не се случват единствено в затворените помещения и заради отровния прах.

Жените и децата в тютюна

Навлизането на женския и детския труд в тютюнопроизводството води до значителни преобразувания в условията на труд в тютюневите фабрики. Докато през последните години на 19. век тяхното включване в производствените дейности е рядкост, то през 1908 г. Тютюноработник приканва читателите да надникнат „в която щете тютюнева фабрика или тютюнев склад и вие ще останете поразени от голямото число деца и жени натъпкани в тях!“*. В цигараджийството, на бандеролите, на мукавена, на листата, в хармана, „гдето е най-трудната и най-убийствената работа“, работят предимно жени и деца. Тяхното пролетаризиране подбива заплатите, измества възрастните мъже от наемния труд, влошава хигиенните условия, намалява съпротивителната сила на възрастните работници. 

Освобождаването на детската и женската работна сила в началото на 20. век и нейното употребяване в тютюнопроизводството има трояка функция. От една страна, тя подсигурява интересите на капитала да поддържа ниски надници и същевременно да не влага средства в подобряването на производствените постройки:

използува тая изобилна работническа сила според угодата си… [което] дава възможност на господарите да превръщат фабриките си в истински мъчилища. Жадни за печалби, те събират деца и момичета и ги тъпчат в съвършено недостатъчни и негодни помещения. Зала, в която има място за 30 работника те я натъпкват със 70, които едва не се задушават*.

От друга страна, с течение на времето жените и децата изместват възрастните мъже от тютюнопроизводството, като във времена на стагнация тютюнофабрикантите задържат „послушната“ армия от жени и деца, превръщайки възрастната мъжка работна сила в „скитащи безработни“. Броят на заетите по складове и фабрики зависи от флуктуацията на капитала: „При усилена работа [фабрикантите] напълват фабриките си с работници, а щом работата намалее, те или ги натирват съвършенно или пък им дават работа само за няколко часа на ден. Безработните дни, седмици, месеци сега са много повече, отколкото напред“*.

От трета страна обаче, работната сила на жените и децата – техните тела и класово съзнание – се превръщат в пространства на борба, където ще се разиграят едни от най-важните работническите стратегии за синдикализиране, подобряване на условията на труд и политическа борба. Още в своите първи броеве Тютюноработник се ангажира с елиминирането на „двойното зло“, което хем ощетява възрастните работници мъже от достойна заплата и добри условия на труд заради произведената конкуренция между двете социални групи, хем „изсмуква рано-рано жизнените сили“ на жените и децата. Политическият глас на Тютюноработник многократно осъжда експлоатацията на жени и деца и упорито търси канали, с които да включи жените в съюзите, да повдигне „класовото им съзнание“ и от „послушна маса“ да ги превърне в организирана сила, която да се бори „рамо до рамо със своите другари по труд и положение“*.

През цялото си съществуване Тютюноработник поддържа солидарна линия и стремглаво се впуска в изграждането на общ фронт между жените, децата и възрастните работници мъже. И докато използването на женския и детския труд е едно от най-мощните оръдия на господарите да сломят битките на работниците за по-добри условия на труд, битка, в която „днес господарите се осещат много повече господари, отколкото всеки друг път“*, то работниците не се хващат на тази „господарска въдица“. Те чудесно разбират тактиката на господарите да „противопоставят нашите жени и деца, на нас работниците винаги когато ний поискаме по-голяма заплата, по-малък работен ден и по-човешки обноски“*. Те издигат следните искания срещу „двойното зло“:

Да се забрани безусловно употребяването в тютюневите фабрики и складове на децата, за които тютюневата работа е вредна.

А гдето работата не е тъй вредна, тя да се позволява само, като за децата и момичетата се вземат мерки, които да ги запазят от пресилна работа и от вредни влияния*.

Политическата и икономическа борба на Тютюноработник се случва в контекст, в който вече съществува работнически закон, чиято цел е да ограничи женския и детския труд. Но как тютюневите работници и работнички виждат този закон? Дава ли законът власт в ръцете на работничките? Какви властови отношения се оформят по линия на защитата на труда на жените и децата, предвидена в закона? 

Едно от оръдията в ръцете на работниците в тази борба е да разобличават взаимоотношенията между капитала и държавата и да проследят как тези отношения се превръщат в схватка срещу работническите интереси. Анализът на действителното прилагане на закона през делата на фабричните инспекции, комитетите на труда, различните министерства и акцизните служби е от изключително значение за синдикализирането на тютюноработниците и за повдигане на тяхното класово самосъзнание. Единственият закон по онова време, който потенциално може да се използва в защита на интересите на работниците, е Законът за детския и женския труд*.

Така например на 21 март 1908 г. е насрочено дело в Пловдивския окръжен съд, което да разгледа актове срещу няколко фабриканти, съставени от Комитета на труда от 1906 г. Това са и първите по рода си трудови дела, което кара вестника с голям интерес да следи тяхното развитие. За какво става дума? През март 1906 г. е съставен акт срещу фабриканта на кутии Караянидис. Основание за акта са нарушения на ЗЖДТ, които се състоят в това, че:

Около 200 работници почти изключително деца от 10 до 15 годишна възраст са били буквално натъпкани в една тъмна влажна полусъборена тюрма, в която потънали в смрад и мръсотии за нищожно възнаграждение, изнемощявали от работа. Десетина деца били намерени скрити в тавана, за да не бъдат забелязани от комитета. Между тях едно с гноясали живенични рани*.

Два дена преди датата на разглеждане (октомври 1906 г.) обаче съдът решил, че е некомпетентен, и изпратил делото на Мировия Съдия, който го е прекратил. През март 1907 г. се насрочва ново дело след дълго размишление на Окръжния съд, който решава, че все пак е компетентен, но тогава „се случва друго нещастие“. Не се разбирало кой е обвинител и кой е свидетел. Съдът решава да изпрати делото на Прокурора, но последният обжалвал решението на съда, тъй като не се считал за компетентен. Съдът обжалвал решението на Прокурора пред Апелационния съд, който решил, че е в правомощията на прокурора да състави обвинителен акт. И така през юни месец 1907 г. Прокурорът пише обвинителен акт, „но о, нещастие!“. Цели 15 месеца са минали до написването на акта, което автоматично прекратява делото като просрочено. На 21 март 1908 г. делото е прекратено завинаги. „Ами бедните деца, които съдът трябваше да защити от експлоатацията на един хищник, дали са прекратени и техните тегла? Тоя въпрос види се, не смущава „правосъдието“*. 

Други две дела, съставени през октомври 1906 г., засягат фабриките на Томасиян и Вакаро. Но и тук се оказва, че не е лесно един фабрикант да бъде осъден за нарушение на закона. Въпреки че Томисиян и Вакаро не успяват да протакат делото, те не се отказват и подхождат по различен начин като обжалват делото с аргумента, че „фабриките са земен рай за работниците“*. Фабрикантите изискали комисия, която да провери условията на труд във фабриките. Но те настояли пред съда тези ревизии да не са внезапни, а да се извършат в определен ден. Съдът одобрил това искане. И така започнала „парадната ревизия“, която не установила нарушения и си затворила очите пред факта, че ревизираната фабрика на Вакаро даже била различна от тази, срещу която са съставени първите актове. През 1908 г. делото срещу Томисиян и Вакаро е все още неразрешено. „Вероятно“, казва Тютюноработник, „пет години не ще стигнат, за да се преминат дългите коридори на „правосъдието“. Не е ли всичко това една комедия?“*.

Подобни разкази демонстрират, че „съдилищата не ще заставят господарите да спазват законите, докато самите работници не бъдат добре организирани и достатъчно силни да наложат това“. Но законът не е отречен. Правосъдието, настоява Тютюноработник, е сила в ръцете на работниците, която трябва да се организира по начин, по който правораздаването да им принадлежи. Целта е създаване на „работнически закони“ и законодателство. В това ясно личи една основна цел на борбата – създаване на социалистически институции и политическа власт.

Господарската държава

От казаното дотук не е трудно да се досетим как се открояват държавните институции от работническа перспектива. Радикалната критика на Тютюноработник не отминава и техните функции. Експлоатацията във фабрики и складове не се случва въпреки държавната власт, а се основава на нея. Неспазването на ЗЖДТ не е инцидентно, а системно – то се извършва с помощта на държавни органи като акцизните власти и фабричните контрольори. Така например въпреки забраната да бъдат наемани на работа деца, по-малки от 13 години, а във вредните производства работниците да са под 18 години, Министерството на финансите разрешава с окръжно решение при сортирането на листа „да се употребяват работници по-млади от 18 години“*. Според една трудова анкета например от над 400-те души, заети в седемте тютюневи фабрики в Хасково, повечето се оказват деца, по-малки от 12-13 години*.

Самите фабрични контрольори изпъкват като „просто агенти на фабрикантина“: много от тях отварят фабриките по-рано от позволеното от закона и ги затварят по-късно; често докладват неверни данни за условията на труд в техните фабрики и така помагат на фабрикантите да получат постоянно изискваното от тях „временно“ удължаване на работния ден (веднъж Вакаро дори получава от контрольора разрешение да работи на Велики четвъртък, петък и събота; а в „Червен рак“,  Т.-Пазарджик, контрольорът разрешава да се работи и в неделя – „със съгласието на работничките“, защото господарят обещал да им направи гювеч*); някъде самите контрольори дори се превръщат в башии и действат като тях; а по време на стачка сами търсят работници за господарите (си). Изобщо, „господарите нямат по-добри защитници пред комитетите на труда и пред съдилищата от контрольорите. Те са и най-добрите застъпници пред по високото началство“*. Ето защо според Тютюноработник системното неспазване на „единствения закон в защита на работниците“ (ЗЖДТ) не изразява някакво предполагаемо „безсилие на властта“ – то е „всесилието на властта“.

Властта – това са всички апарати на капиталистическата държава. Идеологически апарати като вестниците, които хулят работниците по време на стачка или ги обрисуват като сексуално разпуснати, глупави и мързеливи същества, които в крайна сметка сами са виновни за нищетата, в която живеят; като парламентарно представените партии, в които господарите си избират депутати; като самия парламент, пред чиито врати „заглъхна ехото на работническата мизерия и на работническата борба за хляб и право“*. Господарската власт изцяло прозира и в правителството на Малинов: в Пловдив например на „последните избори“, които печели Демократическата партия, някои от контрольорите открито агитират работниците да гласуват за правителствените кандидати*. Вече на власт, тази партия увеличава данъци и цени на най-необходимите за живота неща, не гласува иначе обещания от нея закон в полза на работниците и суспендира закона за фабричните инспектори, като не предвижда никакъв бюджет за тях. Нещо повече, тъкмо тази партия внася законопроект за сдружаванията, който ограничава правото на свободно сдружаване на работниците. „Тя върви по стъпките на стамбулистите“. Но според Тютюноработник нищо не издава по-ясно нейната антиработническа политическа философия от едно изказване на министъра на търговията и земеделието, д-р Тодор Кръстев, че ЗЖДТ не се спазва, защото в България няма работници и следователно „няма за кого да се създават работнически закони“*. 

И не може да бъде друго-яче, работници. „Демократическото“ правителство знае много добре какво върши: то служи на господарската класа и нейните интереси защитава (курсивът на автора)*.

„Тютюневите работници и работнички испитват що значи „демократическо“ правителство“ и съвсем непосредствено, „на собствения си гръб“, през действията на репресивен държавен апарат като полицията. Вече видяхме, че тя е неизменен спътник на господарските ходове при стачка. Полицията се използва за сплашване на стачниците чрез арести и „разкарване по участъците“, а „по-будните“ като другарите Берлински и Демиров (чести автори във вестника) по време на стачката във Варна от януари 1909 г. полицаите арестуват няколко пъти. Година по-късно, по време на стачката, обхванала Русе, Шумен и Варна и докарала до отчаяние обединените в тръст тютюнофабриканти, полицията, „начело с републиканеца Такев“, вече арестува всеки, който „застрашава свободата на труда“, т.е. неговата неограничена експлоатация. Подобна господарска насока държавно организираното (символно и физическо) насилие придобива и при празнуването на Работническия празник.

На господарите се притичва на помощ и държавата с всички нейни органи – войска, полиция и черква, които пречат на работниците, преследват ги. Какво показва това?… Това показва, че всичко днешно е насочено против работниците и само против тях*.

Следва, че ако работниците гласуват за Демократическата партия и поддържат нейното правителство, те само увеличават силата на своите „врагове“, а така сами стават врагове на себе си и „коват собствените си вериги“.

Неслучайно още от създаването си Тютюноработник се превръща във враг на господарската класа. Тя настъпва срещу работниците с широк арсенал от оръжия, чиято цел е да погубят вестника, да смачкат прохождащата организирана борба сред тютюноработничките и да изсмучат до крайност подчинената им работна сила. Полицията, акцизните власти, министерствата, башиите, всички „господарски агенти“ са въвлечени в борбата срещу тютюневите работници. 

По тази причина анализът на държавата е ключов. Той показва, че тя не стои отвъд класовата фронтова линия, не е неутрална, а вече е заела позицията на капитала и с това я прави още по-силна. Накратко, „господарите са силни като господари и защото с тях е държавата и властта“*. Арсеналът на държавата по необходимост трябва да бъде причислен към този на господарите. Ето една от причините тютюнът да продължава да покосява работници, млади и стари, жени, мъже и деца, без институционална или обществена пречка пред тази доходоносна машина на смъртта. „Пътят на капитализма“, отсича един дописник на вестника, „минава през труповете на хиляди работници“. А общество и държава гледат на всичко това „хладнокръвно“. Причината за това хладнокръвие? „Те са господарско общество и господарска държава. Те живеят от болките и страданията на работниците“*.

Подобно на своите събратя и сестри от другите производства, работници и работнички в тютюна не могат да разчитат на защита от наличните държавни институции, а трябва да се борят за надмощие в тях – за „работническо законодателство“ и социализъм. За постигането на тази цел се очертават два метода: опосредстван – политическите избори, за които вестникът не пропуска да води агитация в синхрон с агитацията по сказки, беседи, синдикални и партийни събрания, и непосредствен – на който ще обърнем специално внимание – а именно, стачката.

Стачката

Един от основните уроци на Тютюноработник е, че стачките трябва да се използват пестеливо – тактика, зад чието политическо осъзнаване стоят десетки стихийни и недобре организирани бунтове. Стачката е нож с две остриета. Докато тя носи потенциала да накара господаря да отстъпи от бойното поле, то нейното актуализиране по-често завършва с интензифициране на мизерията и глада сред работниците и, още по-страшно, с поражение или разхлабване на организираната борба. Тютюноработник призовава работниците и работничките да се „вгледат по-внимателно в тютюнопроизводството и условията, при които сме поставени да работим и се борим и ний ще открием главните причини за нашата слабост“*. Всъщност „търсенето на слабости“ е продължителна аналитична стратегия, с която читателите на вестника всекидневно се сблъскват (дали през статиите за условията на труд, през множеството скръбни вести, чиято функция, както вече посочихме, не е просто да разкрие и осъди неморалността на един или друг господар, а да изкара наяве структурните предпоставки за положението на работниците). Този аналитичен инструмент подсилва практическите измерения на борбата и цели да прерасне в ежедневна тактика, която постепенно, стъпка по стъпка, да отслаби позициите на господарите.

Варна, декември 1908 г. – обявена е стачка във фабриката „Банка Добруджа“. Седем души харманджии се вдигат и поставят искане за увеличение на надниците. На по-късен етап към тях се присъединяват и по-голямата част от другите работнички и работници във фабриката, докато броят на стачниците достига 48 души. Полицията се намесва моментално, започват се побоища и арести. Другарите Берлински и Демиров са на няколко пъти хвърлени в тъмницата. „Стачката още продължава, работниците се държат добре и изменници няма“, така приключва новината на 15 декември, 1908 година*. 

На 1 февруари 1909 г. разбираме, че борбата е приключила неуспешно. На 16 декември 1908 г. харманджиите прекратяват стачните действия, на 19 декември 1908 г. същото правят и цигараджиите. Обяснението на Тютюноработник за провала на стачката се крие във внезапния страх, изпитан от пакеджията Д. Панчев, че господарите ще обучат момичетата в занаята. Панчев самоволно излъгал работниците, че на събрание на стачния комитет се е решило да се премине към прекратяване на борбата. „Стачката свърши с поражение за нас, но ние от нея има да извлечем голяма поука, тя ни напомня още веднъж, че първото условие, за да бъдем победители, е нашето съзнание и крепна солидарност“*. 

В такива случаи вестникът представлява орган за колективно извличане на поуки за бъдеща борба. Работниците постепенно стигат до извода, че преди да преминат към стачни действия, те трябва да имат предвид, че т.нар. „борба със скръстени ръце“ ожесточава господарите, прави ги неспокойни и те прибягват към най-различни средства, с които да сломят волята на стачниците. Настървението на чорбаджиите е естествена последица от страха им, че губят ценно време за натрупването на печалба. Конкретните средства, до които прибягват тютюнофабрикантите, са да пуснат в ход шпиони сред стачниците; да предлагат подкупи или по-висока надница за „будните“ работници; да заплашват с глоби и уволнения; да водят работници от други градове; да извикат на помощ войската и полицията; но най-силното им оръжие е „господарският съюз“ – да склонят и другите господари да прибягнат до същите средства, независимо от това дали в техните фабрики се надига стачна борба. Така концентрираната сила на господарите често смачква стачките.

Аналитичната дисекция на множество стихийни стачки позволява на Тютюноработник да напише своеобразен „правилник“ за преминаване към стачка. Първо, работниците трябва да могат да разчитат на „здрав синдикат“. Второ, да имат достатъчно средства в синдикалната каса, за да се осигури прехрана по време на стачката. Трето, да разчитат на съзнанието си и да се борят като класа (общата борба води до облаги за всеки поотделно). Четвърто, да надушат навреме потенциални стачконарушители и шпиони и да ги отстранят. Пето, много добре да преценят дали господарят ще спечели или загуби от стачката: „има случаи, когато господарят влошава нарочно положението на работниците, за да ги предизвика към стачка, докато си поправи забърканите сметки“*. Точната оценка на силовото отношение се превръща в едно от най-важните условия за успех на една стачка и на работническата борба като цяло.

Но изводи не се извличат единствено от неуспехите, а и от успехите на стачките. След като през 1909 г. тютюнофабрикантите се обединяват в тръст („Съединени тютюни“), тяхната мощ се увеличава неимоверно и това значително влошава условията на труд в цялата страна. Във Варна, усещайки своя превес над работниците, тютюнофабрикантите преминават към нападателни акции срещу местната секция на Тютюноработническия съюз. Тактиката им е да влошат условията на труд (например започва диференциация на заплатите, настървяват работниците един срещу друг, намаляват надниците, изгонват от работа десетки работници и изпразват фабриките), така че да се произведе силно чувство на несигурност сред работниците и да се отнеме от доверието към Съюза. Изглежда обаче и това не е достатъчно и на 4 юни 1910 г. пристъпват към наемането на необучени кадри към бандеролното отделение, за да предизвикат наплив от евтина и неорганизирана работна ръка. На 5 юни шест от бандероладжиите напускат работа. В отговор чорбаджиите започват да местят работници от други отделения към бандеролното, които обаче не се хващат на тази „господарска въдица“ и отказват назначенията. Тогава започва и масов „локаут“ на работници и работнички от фабриката. На 9 юни 80 души от различни категории труд са локаутирани.

Същия ден на общо събрание на местната секция се решава преминаването към стачни действия. Господарите моментално посягат към арсенала си от оръжия: започват арести, побоища, опити за вкарване на шпиони сред стачниците. Нищо от това не сработва. На 11 юни господарите са принудени да седнат на масата за преговори и приемат всички искания на работниците: 11-часов работен ден с едночасова обедна почивка; спиране на наемането на необучени работници и на произволното прехвърляне на специализирани работници в различни сфери на тютюнопроизводството; добри обноски на управлението; 15-дневно уведомяване преди уволнение; снабдяване с работнически книжки; зачитане на всички официални празници и в това число 18 април, Празникът на труда (стар стил); наемането на работа на нови работници да се случва единствено след съгласие на Настоятелството на секцията на Тютюноработническия съюз.

На 12 юни ентусиазмът от победата на варненските стачници прераства в работнически марш, в който се включват 180 работници и работнички. Този ентусиазъм заразява тютюноработници и работнички из цялата страна и ето, „току-що биде прекратена стачката във Варна с успех и ето избухнаха стачките в Шумен и Русе“*. В края на юни към стачни действия преминават работниците от тютюневите фабрики в двата града.

Целта на тези стачки е „проста и справедлива“, както казва Тютюноработник. Стачниците не „искат никакви привилегии. Те искат само онова, което тръстът е дал и дава на работниците от другите градове“*, а именно да се изравнят условията на труд в пловдивските, варненските, шуменските и русенските складове и фабрики, които му принадлежат. Стачките в Русе и Шумен са от изключително значение за стратегическите поуки, които ще извлекат тютюноработниците от тях, защото те предизвикват повсеместна криза в тютюнопроизводството в страната. Производството на тръста в цяла Северна България спира и постепенно запасите се изчерпват. Това принуждава тютюнофабрикантите да прибегнат към внос на тютюн от юг на север и набързо да отворят нова фабрика в Пловдив, за да увеличат производството. Но „в тия си опити [тръстът] си разби главата“* в работническата солидарност. Работниците в Пловдив настояли: 

Докато трае стачката, фабрика N3 в Пловдив няма да се открие, в противен случай – стачка! Докато трае стачката, тютюн из Пловдив в Северна България няма да се изпраща, в противен случай – стачка!… Ако в 48 часа не се споразумеят с Ц. Н-ство на съюза, в четвъртък (22 юли), 6 ч. вечерта, и ние обявяваме стачка!*

В уговорения ден и час пловдивските работници – цели 800 на брой – наистина обявили стачка. Скоро след това тръстът бил принуден да подпише условията в Пловдив за прекратяване на стачките в Русе, Шумен и Варна. Тютюноработниците не били сами в тази им борба. В продължение на 32 дена цялата страна била „луднала“ поради липсата на тютюн, а на места даже се обявявали стачки с едно-единствено искане – „Дайте ни тютюн!“. Огромна подкрепа пристигала от цялата работническа страна. Конгресът на учителите отпуснал 500 лв. в „пролетарска солидарност“, телеграфните работници отпуснали по половин, а учителите в Пазарджик по цяла надница в подкрепа на тютюнците, работнически събрания в подкрепа на тютюноработниците били организирани в София, Стара Загора, Сливен, Русе, Пазарджик, Хасково, Дупница, Габрово, Варна, Шумен, Пловдив, Плевен, Ловеч и други градове. Работници от цялото царство надали глас:  „Заявяваме, че борбата на тютюноработниците и на другите стачници в България е борба наша, на цялата работническа класа, и че ще дадем всички свои материални и морални сили за тържеството на техните искания!“*.

В стачката, но и в борбата като цяло, има един основен момент, който заслужава внимание – антишовинизмът. Страниците на Тютюноработник са изплетени от най-строго осъждане на господарските машинации и примки, които се борят с всички сили да създадат „национални вражди“ между работниците. Защитникът на тютюноработническите интереси не един и два пъти призовава работниците и работничките да не се хващат на поредните „господарски въдици“, а да се сплотят със своите сестри и братя от другите народи. „Има една раса“ – казва Тютюноработник иронично – „и това е работническата раса!“. А на башиите, които като „господарски маши“ само разпалват такива вражди, отговарят:

Тютюноработническия съюз преследва и ще преследва всички онези, които не са от работническата народност. И най-вече такива, като вас от „народността“ на бухалите, които в тъмницата искат да изсмукват от работниците всичко онова, което господаря не е сварил да вземе и ограби… Нашият съюз е защитник на интересите на всички тютюневи работници без разлика на народност, религия и пол*.

Целта на подобни иронични подходи е не само да осмеят господарите и техните лакеи, но и да разобличат една двойна игра:  интернационализмът е отказан на работниците, но се оказва присъщ на самите чорбаджии като механизъм за защита техните класови интереси – „интересите им диктуват всички да се съединяват“. Обратно, национализмът сред работниците е грижливо подхранван от фабриканти и tutti quanti, за да раздробят работническото тяло на множество малки враждуващи народности – „това национално различие на работниците хитрите господари използуват много добре за себе си“*. Тютюноработник не вижда в горното „прозрение“ единствено диагноза; вестникът всячески се стреми да превърне антишовинизмът в основен елемент от класовата борба: сказки и теоретични семинирани се организират на всякакви езици (предимно на български и турски); две години наред вестникът събира пари, за да започне издаването на статии на османски скрипт (това усилие е увенчано с успех през 1910 г.); почти във всеки брой от началото на своето издаване има статии, които разрушават устоите на национализма сред работниците; Съюзът на тютюноработниците поддържа връзки със синдикати и работници из цяла Европа (Швеция, Турция, Гърция, Германия); работниците се противопоставят на опитите на господарите да дават по-ниски надници на своите другари от други народности. Накратко, този, който не стои в защита на интересите на работниците от другите народи, е припознат като „несъзнателен работник… сляпо оръдие на господарите“*.

Заключение

Теоретичен лост в борбата на Тютюноработник е положението, че тя трябва да се води обмислено и да се адаптира спрямо силовите отношения между капитала и труда. Но тези силови отношения не са даденост. Хронологичният прочит на вестника ясно показва конкретни трансформации в полевите позиции на работниците, които те извоюват. Докато в първите години от съществуването на вестника читателят се сблъсква с неуспехите на стихийните стачки (с малка посещаемост на теоретичните семинари и секционните събрания; с малцина стачници; празни синдикални каси; с многолюдие от шпиони, агенти и стачкоизменници за сметка на организираните работнички и работници; с предателства и страх), то в късните броеве започваме да се натъкваме все по-често на едно набиращо сила, многолюдно, организирано, теоретично подготвено и несломимо работническо тяло. В голяма степен можем да твърдим, че с помощта на Тютюноработник се постига една от първоначалните цели на работническия съюз: да се превърне неорганизираната маса на трудещите се в организирани и класово осъзнати работници. Постепенно господарите започват да отстъпват. Първоначално това отстъпване е ситуационно, но с течение на времето много ясно прозира осъзнаването от страна на тютюнофабрикантите, че те ще трябва да седнат на масата за преговори с организираното работническо тяло; признават силата му и го припознават като заплаха за господарските интереси.

Просвещението сред работниците, радикалният анализ на условията на труд в промишленото производства в страната и свързаността им с тактическите придвижвания в борбата на тютюноработниците са едни от двигателите на тези процеси. „Размърдването на тютюневите работници в Русе“ например се случва именно в условията на по-голямата мобилизация на работници от други производствени сектори. През октомври 1908 г. се поставя началото на тютюноработническа група в града след организирано събрание на наемния труд в работническия клуб на тема „положението на тютюневите работници в България и странство“. Същия месец се организира и група в Пловдив, след като другарят Господинов изнася лекция върху „работния ден“ в Народния дом. Така опитите на Тютюноработник да повдига класовото съзнание сред работници и работнички, да анализира в детайли машинациите на господарите, за да приведе работническото тяло в бойна готовност, да се бори срещу реакционни работнически позиции, които не улавят шовинизма и нападките срещу жените-работнички като механизъм на цялостно потисничество срещу работническата класа, трябва да се чете в контекста на разрастващи се борби на наемния труд в царството.

Погледнат през призмата на историческото ни настояще, опитът на Тютюноработник разпалва искрата на политическата надежда. Четейки вестника в първите му години, читателят неизбежно капва от умора и гняв пред множеството стачни неуспехи, нестихващо насилие и всекидневна тютюноработническа гибел сред нищетата на материалното положение. Към 1910 г. обаче постепенно се разкрива един нов свят, в който усилията на работници и работнички не остават напразни. Стачките, исканията, протестните напускания на работни помещения, работническите маршовете и необятният поток от теоретични беседи постепенно огъват господарския натиск и фабрикантите са принудени да признаят силата на Тютюноработническия съюз.

Тютюноработническата стачка от 1940 г. е най-масовата работническа мобилизация в България за времето си. Тя се задейства като катализатор за обявяването на масово работническо неподчинение в множество производствени сектори в страната, – борещо се както срещу реваншистката държавна политика, така и срещу несправедливите условия на труд – и трябва да се чете именно в контекста на опитите на Тютюноработник да превърне работници и работнички в несломимо и организирано тяло. Не е и случайно, че тютюноработническите борби се задействат като муза за едни от най-четените леви поети и писатели като Христо Смирненски и Димитър Димов. И докато техните творби продължават да подхранват социалистическото въображение, то изначалната заслуга за това е на хилядите анонимни работнички и работници, чиято теоретична и политическа практика произвежда един по-справедлив свят.

Нещо повече, вестникът носи надеждата, че въпреки добре организираните и промислени господарски стратегии и тактики, които задействат репресивните и идеологически апарати на капиталистическата държава, движенията на потиснатите имат силата да разрушат света на господарите.

Подобно на много други (Енгелс, Алтюсер, ситуационистите), ние сме убедени, че историята на работническите борби трябва да се изучава в детайли и непрестанно, но не само заради вдъхновението, което откриваме в тях, а и заради политическите поуки от техните тактически грешки и успехи, от стратегическите им победи и поражения. Защото „съкровището на миналото е заровено в настоящето“ (В. Бенямин).

Библиография

Йочев, Е. (2004). „Законът за женския и детския труд в индустриалните заведения 

от 1905 г.“. Исторически преглед (1-2): 86-106. 

Мишков, Г., Радулов, С. и Ерелийска, М. (1985). История на пазарджишката 

организация на БКП. София: Партиздат. 

Лилова, Д. (2015). „Родината като Terra Incognita: география и национална 

идентичност в епохата на Възраждането“. В: Лилова, Д. (съст.) Природни науки, технологии и социални светове. София: Център за академични изследвания.

Mehring, F. (1896). “Zum Gedaechtnis der Pariser Kommune”. Die Neue Zeit, 14 Jg., 

Vol. I, p. 737-740, цит. в: Marc Berdet, “Walter Benjamin et la Commune”. In: Walter Benjamin, La liasse “k” du Livre des passages. La Commune. Rennes: Poncerq, 2016.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments