Жени социалистки или съпруги на социалисти
от Мария Тодорова
превод от английски: Мартин Петров
Тази статия е достъпна и в .pdf формат:
Не е изненадващо, че социализмът, подобно на всичко останало, е мъжко начинание. Само че в по-малка степен. Социализмът е съвременен на движението за избирателни права на жените, тъй като и двете се раждат от възхода на демокрацията и масовата политика, съпътстващи важните икономически промени, обобщени в понятието „индустриален капитализъм“. Социалистическите партии са първите, а дълго време и единствените политически партии, които открито се застъпват за правата на жените, включвайки ги в своите политически програми*. „Die Frau und der Sozialismus“ на Август Бебел, публикувана през 1879 г. в Цюрих, става не само най-популярната книга на този автор, но и, наред с „Комунистическия манифест“, най-четеното и ценено социалистическо произведение. Преведено е на български от френски от Габровски през 1893 г. (фиг. 25)*. За сравнение, английският превод излиза през 1885 г., а първото издание в САЩ е от 1897 г. Текстът е преведен и от Даниел де Леон през 1904 г. със заглавието „Women Under Socialism“ [Жените при социализма]*. В това издание обаче Де Леон се стреми да се дистанцира от радикалната критика на Бебел на брачната институция и стратегически подкрепя моногамията*. Критиката на Бебел, разбира се, се основава на виждането на Маркс и Енгелс, че в нуклеарното семейство жените са потиснати. Той формулира съдбата на „жената в бъдещето“, нещо, което 150 години по-късно все още е в бъдещето:
В новото общество жената ще бъде социално и икономически напълно независима, те не ще бъде вече подложена на никакъв вид господство и експлоатация, тя ще противостои на мъжа като свободна и равна и ще бъде господарка на своята съдба. Нейното възпитание ще е еднакво с това на мъжа… за своя дейност тя ще избира онази област, която отговаря на нейните желания, склонности и заложби, и ще работи при същите условия както мъжът…
Тя ще учи, ще работи, ще се наслаждава на удоволствията и забавленията със себеподобни или с мъже, както ѝ се харесва и както ѝ се отдаде възможност за това.
В любовта тя ще избира наравно с мъжа, свободно и безпрепятствено. Тя ще поиска някого или ще остави да я поискат и ще сключи съюз не по някакво друго съображение, а по склонност. Този съюз ще бъде частен договор без намесата на длъжностно лице, както е бил частен договор до средните векове. Тук социализмът няма да създаде нищо ново, на по-висока степен на културата и при нови обшествени форми той само ще възстанови това, което е било всеобщо в сила, преди частната собственост да завладее обществото [курсив в оригинала]*.
Фигура 25: Заглавна страница на българския превод на „Жената и социализма“ на Бебел.
Две от четирите крайни цели, формулирани от Българската социалдемократическа партия (БСДП) на нейния учредителен конгрес през 1891 г., засягат жените: „3. Социално и политическо равенство между двата пола. 4. Обществено, безплатно, пълно и научно възпитание и образование на децата от двата пола.“ Другите две са: „1. Преобръщането на всички средства за производство – земята, рудниците, мините, машините, оръдията на труда, средствата за съобщение – в обществена собственост; а присвояването на богатствата от частно-капиталистическо – в обществено, възможно за всички и за всекиго отделно; 2. Децентрализация на държавата и преобръщането ѝ във федеративен съюз от свободни и равноправни производителни общини“*. Още тук е видна йерархията на целите, която различава „буржоазните феминистки“ от социалистките, но и подчинява социалистическото женско движение на общите цели на социализма и отлага перспективата за приоритетите на жените. Това е обща черта на социалистическото женско движение навсякъде, подведено под марксисткото разграничение между Hauptwiderspruch (основно противоречие) и Nebenwiderspruch (вторично противоречие), което дава първенство на класовите противоречия и борби*.С подкрепата на Енгелс, Бебел се захваща с организирането на женско движение като част от немските социалистически движение и партия. През 1891 г. е основано „Женско бюро“, водено от Клара Цеткин до 1917 г.* Въпреки че немското социалистическо женско движение става пример за подражание за социалистическите жени от цял свят, правното и обществено положение на жените в Германия не е непременно най-прогресивното. До 1902 г. в Прусия е забранено жени да участват в политически събирания, а въпросът дали жените да имат „всеобщо“ или „частично“ избирателно право остава спорен сред по-широкото женско движение. Немските университети започват да приемат жени с началото на новия век, но статутът им е узаконен едва през 1908 г.*. През 1907 г. Цеткин организира първата международна конференция на жените социалистки в Щутгарт, на която е прието искането за всеобщо избирателно право за всички жени и мъже: „Когато обаче настояваме за право на глас на жените, го изискваме единствено въз основание то да не бъде право, свързано с притежанието на определено количество собственост, а да е неотменно право на жената като такава… Но, докато като социалистки сме готови да ползваме цялата си политическа мощ, за да постигнем тази промяна, неизбежно забелязваме и тази разлика между тях и нас.*“ Една от най-влиятелните социалдемократически партии, австрийската, близо 30 на сто от чиято членска маса към 1925 г. са жени, през 1906 г. приема всеобщо избирателно право само за мъжете, призовавайки жените да участват в стачки и демонстрации в подкрепа на правото на глас на мъжете и да се откажат от искания за избирателно право на жените*. БСДП, напротив, вече е призовала за всеобщо право на глас на всички граждани, навършили двадесет и една години, изрично подчертавайки „независимо от техния пол“ в програмата си от 1893 г., а в програмата от 1894 г. сваля възрастта на на двадесет, наред с конкретни искания за защита на женския и детския труд*.
През 1905 г. те успяват да прокарат закон в този смисъл, който е първият социален трудов закон в страната, както и първият такъв на Балканите*. БСДП е и първата, а до 1906 г. и единствена партия, която се застъпва за безусловно избирателно право за жените*. Въпреки това трябва да се отбележи, че никой народен представител от социалистите, било то Широки или Тесни, не повдига въпроса за политическите права на жените в Народното събрание*. През 1914 г. Вела Благоева пише писмо до социалдемократическата група, за да повдигне въпроса за избирателното право на жените по примера на Финландия: „при пропорционалната система не може да се игнорира гласът на работничките, които надминават в някои клонове на производството работниците, защото по този начин работническата класа не е напълно представена в Парламента.*“
Патриархатът и викторианските модели на подражание в съчетание с Nebenwiderspruch надделяват над правата на жените. Може би в някои отношения обаче положението в „назадничава“ България е по-благоприятно за откритото артикулиране на еманципацията на жените. В едно селско общество (около 85 на сто) на дребни собственици жените взимат дейно участие в основния земеделски труд и това е изчерпателно документирано от социологическата, статистическа, земеделска и етнографска литература от 19. век до Втората световна война*. Мъжките и женските роли не са толкова явно разделени. Тази традиция на българското село е забелязана и описана от множество наблюдатели още през 19. век. Те противопоставят тези отношения на други балкански региони, където ролята на жените е много по-подчинена и където те са почти изцяло затворени вкъщи. Луси Гарнет, наред с много други, в своята прословута Balkan Home-Life [Балкански бит] подчертава относителната свобода на българските селски жени в сравнение с техните гръцки посестрими:
Българските жени от селската класа обаче, тъй като нямат възможност да подражават на порядките на по-„цивилизованите“ си съседи, се придържат строго към собствените си народни носии и по силата на обстоятелствата имат по-независимо положение и свободен живот не само в сравнение с българските градски жени, но като цяло и с гръцките селски жени. Защото на българските жени, участвайки в полската и стопанска работа наравно с мъжете, им е естествено отредено равенство с техните съпрузи и братя. Освен това жените се омъжват сравнително много по-късно от повечето ориенталки и, макар да е необходимо одобрение от бащата, сами избират своя съпруг. Защото българският селянин съвсем не бърза да се освободи от дъщерите, които толкова дейно се включват във всичко, което касае благоденствието на дома*.
Тази специфично българска традиция на ролята на селската жена е резултат от стратегии за оцеляване в една среда на дребни и бедни земеделски стопанства, при които участието на жените в трудовия процес е абсолютно необходимо и където липсва влияние на хегемонната градска култура. Несъмнено това обрича българските селски жени на двойно бреме и води до висока смъртност и ниска продължителност на живота*. Същевременно обаче това осигурява на жените уважавана позиция в непосредственото им нуклеарно семейство, в разширеното семейство, в роднинската мрежа и в трудовия процес. Когато говорим за относителна независимост и свобода на действие за жените както в трудовия процес извън дома, така и при вземането на решения в семейството, трябва да направим някои уговорки; това не значи, че обществото, ориентирано към мъжете, обществото на мъжкото господство е преодоляно. Въпреки това е важно тези традиции на българското село да бъдат подчертани, предвид значимостта на селячеството в цялостната структура на обществото и последващата вкорененост на другите обществени прослойки в селската култура. Въпреки всички специфични проявления на мъжко господство и всички характеристики на „Ориенталския“ патриархат, следствие на особено и сложно историческо развитие с множество застъпващи се културни влияния, би било трудно България да бъде описана като част от това, което един автор сполучливо нарича „пояса на класическия патриархат“, простиращ се от Северна Африка до Северна Индия*.
В много отношения описанието на живота на жените в българското село напомня на казаното от Мартин Сегален за жените в селска Франция през 19. век. Коментирайки естеството на отношенията на труд, авторитет и уважение, тя отхвърля старото клише за безусловния авторитет на „патриархалния“ мъж, показвайки, че като си поделят функциите по производство, мъжете и жените до голяма степен интегрират своите дейности*. Едва с отпадането на производителните функции на жените те биват пренасочени и затворени в рамките на дома. Ролята на буржоазната жена в Западна Европа и нейният викториански еквивалент в Англия и САЩ все повече се отъждествява с майчинството и произвежда влиятелния и потиснически модел за подражание. Професионалната дейност не е необходимо условие за установяване статут на жена. Смята се, напротив, че такава дейност отклонява жените от техните първични функции и себеосъществяване. Развиващата се в България буржоазия подражава на този идеал, но предвид съвсем скорошното ѝ формиране като класа и относителната ѝ липса на власт, тя не става и не може да стане хегемонният модел за подражание за другите обществени прослойки.
Все пак с отделянето на България от Османската империя и създаването на модерната българска държава след 1878 г. по модела на Западна Европа някои от основните функции на жените (техните социализационни роли и задачи като пазители и предаватели на традицията) започват да се губят и биват иззети от държавата. Нещо повече, новото законодателство, което наследява обичайното право, институционализира и легитимира второстепенното и подчинено положение на жените. Търновската конституция (1879) е двусмислена по въпроса за гражданството. Въпреки че установява избирателно право за всички български граждани, без да изисква те да са от мъжки пол, тълкуванието на правото на глас (както и на военната служба) е сведено до мъжете. От друга страна, законът за задължителното и безплатно образование, както и облагането с данъци и правото на сдружаване, важат за всички граждани (момчета и момичета), без това да е изрично упоменато. Така, както уместно отбелязва Красимира Даскалова, понятието „гражданин“ и „поданик“ е полово обагрено и определено от мъжка гледна точка; то не е обяснено ясно в конституцията, а е интерпретирано през съществуващата традиция*. Цялостният дискурс продължава традиционното положение на жените, ограничени в рамките на дома като майки и пазителки на семейството, но все повече и на нацията с настойчиви женомразки нотки. Това не е запазена марка само на консерваторите, верни на християнската традиция, а често се споделя и от модернизаторите, образованите европейски елити, като например Стоян Михайловски (1865-1927), водещ политик и интелектуалец, чието разнородно и изключително популярно литературно творчество има голямо влияние. В поемите си той изрично се прицелва в суфражетките, които били изгубили своята женственост и били вдъхновени от онзи „изступленик, книжовен лунатик“ Август Бебел*.
От друга страна, се наблюдава това, което бива определяно като „литературен феминизъм“ на някои книжовници, застъпващи се за по-всеобхватно образование за жените. Повечето изхождат от една традиционалистка, но просвещенска гледна точка, прегръщайки идеята на Русо за подчинението на жените, тяхното ограничаване до домашната сфера и застъпвайки се за тяхното право на образование, но такова, което да е различно, полезно и приятно за мъжете*. Малцина други, най-изявен сред тях е Любен Каравелов (1834-79), отстояват виждането за образование на жените като естествено право и остро критикуват идеята за отделно образование за жените, застъпвайки се за пълно равенство*. Действително, според Каравелов образованието е първата стъпка към еманципацията на жените. Първите девически училища отварят през 40-те години на 19. век и до 70-те години на същия век, току преди създаването на самостоятелна държава, наброяват 90; за сравнение броят на училищата за момчета е десеторно по-голям – 1100*. Както бе споменато по-горе, конституцията от 1879 г. предвижда безплатно и задължително образование за всички деца на възраст между 7 и 10 години, което през 1908 г. е увеличено до 14. Няколко закона за просветата през 1891, 1897, 1904, и 1908 г. разширяват обхвата на образователната система и изравняват броя учебни часове за момчета и момичета в гимназиалния курс, макар и не напълно учебните им програми, така че към 1901 г. жени биват приемани в университета (открит през 1888 г.)*.
Още по-значимо, предвид изключителната и важна роля на интелигенцията в България, е, че жените представляват значителен дял от тази обществена група. Интелигенцията (разбирано в предвоенния контекст като специалисти с университетско или гимназиално образование, отличаващи се със своята вяра във и желание за обществено преобразуване посредством култура, но не непременно единни, а изразяващи широк набор от обществени и политически въжделения) произхожда, за разлика от своя еквивалент в Западна Европа, не от средната класа или аристократичните елити, а от ниската средна класа, заможните селяни, а често и от бедното селячество и работническата класа. Това е съвсем естествено, предвид обществената структура на страната, характеризираща се със значително по обем селячество и отсъствие на аристокрация, както и едва оформящи се буржоазия и работническа класа.
Повечето жени са представени в т.нар. феминизирани професии (учителки, а по-късно и аптекарки и зъболекарки) и положението им е несравнимо по-несигурно от това на мъжете. Жените съставляват и значителна част от възникваща индустриална трудова сила от самото начало и броят им расте през цялата първа половина на века, съставлявайки 22 на сто от индустриалните работници през 1909 г. и 36 на сто към 20-те години на века*. Уникалното обаче е активната роля на жените, които пренасят съществуващите традиции в новата си обществена среда*. Учителската професия е единствената, достъпна за жени през Османския период. От общо 4 378 учители в страната, 415-те жени съставляват около 10 на сто. Наред със свещениците, учителите са най- многобройната част от интелигенцията (т.е. образованата прослойка) на предосвобожденска България*. Политическата независимост е съпътствана от централизация, регулация и ограничения за учителите, които стават държавни служители. Централизиращият закон от 1891 г. гарантира две трети от учителските заплати да се покриват със средства на държавата, а останалата третина – от местната общност. Едновременно с това обаче се увеличават правата на настоятелите, въвежда се строг контрол и лесно отстраняване на „проблемни“учители*. Все по-ниските заплати и фактът, че жените учителки изкарват с 10 на сто по-малко от колегите си мъже, допринасят за постепенната феминизация на професията, въпреки че на омъжените жени е забранено да преподават*.
Първите женски организации в България са основани през последните десетилетия на Османската власт, 60-те и 70-те години на 19. век).‘]*. Първопроходничките и двигатели на женските организации допринасят за каузата на националното освобождение непропорционално много спрямо броя си. Техните асоциации, които си поставят на първо място образователни и благотворителни цели, се вдъхновяват преди всичко от страстния национализъм, характерен за епохата. Тези жени са в почти всички случаи съпруги, дъщери или майки на образовани мъже, политически и културни дейци. Така инициативата за женските организации идва от тънката прослойка образовани жени от новата средна класа, обикновено в малки градове. Този обществен произход и характерът на „модерното“, „европеизирано“ образование определя главните цели на тези организации: образование и просвещение на жените в името на постигането на най-висшата цел на предназначението на жените – майчинството и разширяването на майчинските задължения към обществената сфера. Тази аргументация ясно напомня дискурса за „републиканското майчинство“.
След като страната постига фактическа независимост през 1878 г., женските издания и местните женски организации се умножават, особено с борбата за образователно равенство. Понятията „феминистки“ и „феминизъм“ са навлезли в социалистическата преса още през 80-те години на 19. век, а през 90-те години на същия век се използват широко в основното женско периодично издание от периода, вестник „Женски свят“*. Според някои автори за начало на автентично феминистко движение може да се говори с организираните протести и петиции до Народното Събрание за свободен достъп до университета през 1896 г.*. Национално сдружение „Български Женски Съюз“ е основано през 1901 г. по време, когато, по думите на един от съвременните му дейци, „икономическите промени на живота изтласкваха и нашата жена вън от семейното огнище да търси прехрана за себе си и семейството си, а от друга, започнаха да се създават закони, които да пречат на свободното проявление на женския труд и да се подържат положения, които да възпрепятствуват на жената придобиването по-високо образование у нас.*“ Тези два проблема – ограниченията пред женския труд и образование – стават съсредоточие на женските борби през 90-те години на 19. век и достигат своята връхна точка със създаването на национална организация, която към 1931 г. има 77 местни структури и членска маса от близо 8 400 души. Социалистическите идеи преобладават в редиците от самото начало, въпреки че има различни виждания за стратегията и тактиката, които с времето довеждат до разцепление*.
Общественият дебат относно целите на националната женска организация достига връхната си точка през 1902-03 г. В движението има две основни течения, които един съвременник определя като „чисто феминистко“ и „социал-демократическо“. Първите настояват, че организацията трябва да има чисто феминистки, а не класов характер. Тя трябва да се стреми да подобри положението на жените в настоящето общество: „Това и само това: към съществующия ред, колкото той и да е болен, да бъде приобщена и жената.*” Жените трябва да бъдат единни, независимо от своето обществено положение; „ние не делим жените на никакви буржоазки или небуржоазки.*” „Въпросът е не за отделни класи, а за една онеправдана половина от човечеството.*” Целта не е усилията да се насочат към съзнанието на представителките на определени класи, а към просвещаването на „жени от всички съсловия, жени, които турят исканията си не на класова основа, а като един пол онеправдан от векове.*” Осъзнавайки, че „пълното равенство на правата” все още не е необходимост, интернализирана от мнозинството техни последователи, и че то бива интерпретирано като социал-демократически лозунг, водачките на това течение формулират и успяват да прокарат като основна резолюция на женския конгрес това, че основната му цел е да „ратува за умственото и нравственото повдигане на жената и подобрение положението ѝ във всяко отношение.*“ Като цяло БЖС „остава предимно градска организация… [и] дейността му предимно се свежда до сферата на образованието и не надхвърля ограничена благотворителност.*” Минават още две десетилетия, докато „подобрението“ бъде заменено с „равноправие” през 1921 г., запазвайки настояването на чисто феминисткия „надпартиен“ и „надкласов“ характер на организацията*.
Социалдемократическото течение се аргументира, че общественото развитие на страната води до пролетаризацията на голямото мнозинство от населението, независимо от неговия пол. Поради това целите на организацията следва да подчертаят класовите въпроси и да наблегнат на класовия ѝ характер, противопоставяйки се на сътрудничество с буржоазията. Това течение настоява на формулировката „пълно равноправие” с мъжете. През 1903 г., протестирайки срещу приемането на резолюция за „надпартийния“ и „надкласов“ характер на съюза, тази група, водена от Вела Благоева, напуска организацията:
Феминистките укоряват жените на труда, че им обръщат гръб, когато те подават ръка на работничката за извоювание равноправие на жената. За работничката няма никаква полза от тия правдини, които искат феминистките. Те няма за нея да се загрижат, когато тя се сваля изнурена от тежък труд и сиромашия. Те се грижат само за своята класа, а помоща на работничката им е нужна до толкова, колкото да достигнат по-големи резултати за себе си.
Никога една феминистка от буржоазията няма да издигне гласа си против безбожната експлоатация с женският и детският труд, защото не ѝ понася. Не феминизмът ще премахне узаконената търговия с жени, защото най-големия процент от тази стока дават работничките, които намират в нея единствено поприще дето нямат конкуренти. За да се премахне тая търговия, трябва коренно да се изменят условията на труда, а то значи да се подкопае силата на капитализма, да му се отнеме един от най-добрите източници на печалба: ниската заплата на покорните слаби жени и деца. Не хубавите фрази на сантиментално набожните жени ще срутят публичните домове, а силните мускули на работниците… За политическа равноправност, жената на труда трябва да се бори наред със своите другари, работниците, защото само представителите на работническата класа ще се застъпят пред законодателната власт за нея. Една съзнателна жена никога не може да гласува за буржоазни депутати, били те облечени в панталони или фусти. То би значело да усили своите врагове. Ние подчертаваме това противоречие между феминизма и социализма, за да не се мамят нашите другарки от медените фрази на сладкодумните феминистки, които искат да си послужат с жените на труда за своите цели и после да им обърнат гръб*.
Фигура 26: Конференция на жените социалдемократки, София, юли 1914 г.
Последвалите дебати между двете страни са жлъчни, въпреки че така и не достигат яростния тон на сблъсъците между Широки и Тесни. През 1905 г. Благоева организира конференция на жените социалистки. Въпреки че споделя скептицизма на Тесните към идеята за независим женски съюз, тя се противопоставя и на мнозина от своите колеги мъже, които се опасяват, че една обособена женска организация би могла да създаде опозиция от жени от пролетариата срещу обединеното работническо движение. Вместо това във вестниците, на които тя е редактор – „Дело“, „Женски труд“ и „Женски бюлетин“ – както и в социалистическата преса като цяло, тя защитава правото на жените социалистки сами да изберат дали да участват в БЖС. През 1914 г. виждането ѝ за отделно социалистическо женско сдружение е прието и под нейно ръководство в София е проведена първата конференция на женските социалистически клубове*.
От своя страна, БЖС претърпява още едно вътрешно разцепление. Съоснователката на БЖС Анна Карима (1871-1949) и негов председател между 1901 и 1906 г. напуска организацията, посочвайки, че БЖС не се стреми да постигне политически права на жените и, заедно със своите прогресивни последователи, основава „Равноправие“, известно и като „Съюз на прогресивните жени“, който функционира до 1921 г.*. По думите на Карима:
„Съюзът на напредничавите жени“ рязко се различава по състава си от „Българския женски съюз“, защото в „Българския женски съюз“, както казахме по-горе, влизат членки често пъти само симпатизиращи на благотворителната дейност на едно дадено дружество… „Съюзът на напредничавите жени“ прибира само ония българки, които до влизането си в съюза са се проникнали с идеята на равноправието и са дали обещанието си да работят за възтържествуването на тая идея у нас. По такъв начин съюзът като еднородна подбрана маса ще може твърдо и настойчиво да върви в една определена посока и като еднородна и подбрана маса ще умее по-успешно да въздейства на обществото, и на жената в смисъл възпитаване нови сили*.
Във факта, че ръководството на двете организации е в ръцете на съпругите на ръководителите на двете социалистически формации, Димитър Благоев и Янко Сакъзов, често бива привиждан по-дълбок смисъл. Техните разногласия са виждани като отражение на противопоставянето между Широки и Тесни, както и на личното съперничество между техните съпрузи, подсилено от хронологията на разцеплението през 1903 г. Фактът, че навсякъде социализмът като цяло и женското движение са разделени по същите разломни линии, бива подчинен на съпружеския аргумент. Мнозина от известните жени социалистки действително са съпруги на изявени социалисти: освен Благоева, пример за това е Тина Киркова (1872-1947), съпругата на Кирков, която става секретар на Централната Женска Комисия на Женската Социалдемократическа Конференция, както и съпругите на водачите на Широките социалисти Джидров, Бозвелиев и Конов: съответно Мария Джидрова, Йорданка Бозвелиева и Кина Конова (1870-1952). Последната също е и сестра на ранния социалист Сава Мутафов. Все още под името Кина Мутафова тя е една от водачките на българската социалистическа група в Женева. По-късно тя става влиятелна учителка, преводачка, журналистка, съоснователка на БЖС*. Йорданка Бозвелиева (1872-1940) е втората съпруга на Бозвелиев, с когото се запознава, когато се мести в Казанлък като учителка след смъртта на своя съпруг Сава Мустаков, ранен социалист, през 1891 г. Самата тя завършва курсове по акушерство в Париж и София и е активна в женското и в кооперативното движения.
Aнна Карима, след 1905 г. отчуждена, а по-късно и разведена съпруга на Янко Сакъзов, формално никога не е била член на партията, но е важен участник в тази среда със своята социална етика и лично сътрудничество. Карима е псевдоним. Ражда се Анна Тодорова Велкова в семейство на търговец на зърно и неговата украинска съпруга в Русия. Семейството се мести в независима България след 1878 г., където бащата става областен управител на Шумен. Анна пише стихове от много ранна възраст. Става учителка и се омъжва за Янко Сакъзов на седемнадесет. Имат три деца, но бракът им е крехък и приключва през 1905 г. Карима посвещава живота си на женската кауза; пише множество успешни романи, поезия и пиеси; редактира и има голям принос към благотворителната работа. След 1925 г., отвратена от десния режим, тя емигрира в Париж, където сътрудничи с антифашисти, включително и комунисти. По покана на Раковски отива в СССР и при завръщането си в България през 1928 г. пише ентусиазирано за еманципацията на жените в Съветския съюз, но е критична към режима. Умира в забвение през 1949 г. в София*.
Вярно е, че повечето от тези жени стават известни в литературата и на следващите поколения заради съпрузите си. Приживе обаче те имат своето място и самостоятелно влияние, макар и непризнато от много от техните съратници от мъжки пол. В спомените си Георги Димитров Попов (1872-1948) пише, че е станал социалист под влиянието на своите учителки, съпругите на Никола Габровски и Досю Чехларов. По това време обаче те все още не са омъжени и той не ги назовава с имената на техните съпрузи. Мария Хаджииванова вече е убеден и известен социалдемократ преди да се запознае с Никола Габровски*.
Фигура 27: Анна Карима, 1920 г.
Това е довело до безкритичното приемане на едно схващане, налагано относно европейската социалдемокрация, а именно, че жените обичайно биват привлечени от социалдемократическите идеи заради своите съпрузи или други роднини от мъжки пол*. Това може и да е вярно като цяло, но за България е трудно доказуемо, предвид малкото данни за жените, а и оскъдните налични данни не позволяват лесно да се направи подобно обобщение.
Да вземем например най-изявената жена социалистка от периода – Вела Благоева. Нейният случай ясно опровергава тази теза. Родена Виктория Атанасова Живкова през 1858 г. в Търново в богато търговско семейство, тя получава отлично образование за времето си. Завършва гимназия в Габрово и работи като учителка в различни градове. Самото Търново по това време е просветен център, особено за момичета. През юношеските си години тя е под влиянието на руското народничество. Както отбелязва Даскалова: „като че ли е било неизбежно да се ориентира към социализма“*. Детството ѝ, както пише самата тя, е „меланхолично“ след смъртта на баща ѝ, тъй като отношенията ѝ с властната ѝ и изключително традиционна майка са трудни: „майка ми не обичаше своя пол. Нейната радост и гордост бяха двамата ѝ синове… нежните милувки на баща ми досега за мене са сладки спомени на невинното детство.*”.
По време на Руско-Турската война от 1877-78 г. Виктория доброволства като медицинска сестра в полева болница и през 1881 г., благодарение на стипендия от Славянското благотворително дружество, завършва Мариинския гимназиален курс в Санкт Петербург. През 1882-84 г. завършва известните Бестужевски курсове (водещото висше учебно заведение за жени в Русия)*. Участва в организацията „Народная воля“ в група, организираща бягства на затворници и заточеници*. Отдадена е на изучаването на руската литература и прави своите първи стъпки в писането*. Любимият ѝ писател е Тургенев и на два пъти го посещава и лично разговаря с него. Именно в революционните среди на Санкт Петербург тя се запознава с Благоев и се влюбва в него. Дискретно и без негово знание му помага финансово. Ето какво споделя с дневника си по това време, обръщайки се към Митя (Димитър):
За тебе водя тоя дневник, сърдечни мой друг, на тебе го посвещавам. Нищо аз не скривам от тебе. Аз не заслужавам твоята любов, но няма да ме осъдиш, няма да отхвърлиш сърцето, което принадлежи само на теб, на тебе едного до гроб. Не мога да бъда твоя жена, защото не мога да ти дам пълно щастие, каквото ти заслужаваш. Да се откажа също тъй не мога. Да любиш и да бъдеш любима е висше щастие, от което не тъй лесно може да се откаже човек. То е доста егоистично чувство, но да се откажа от любовта си, това превишава силите ми, макар да знам, че не я заслужавам. Моята любов се ограничава в това: да бъда твоя другарка – приятелка завинаги – нищо повече. Имам известни семейни причини, поради които съм решила да не се омъжвам. Но не са само тези причини, има и други, много по-важни и ти ги разбираш добре. За да бъда полезна на отечеството, не мога да принадлежа на своето семейство. Женитбата ми ще ми попречи да се усъвършенствам, да получа повече знания. Трябва още много, много да се уча. Ти, знам, няма да попречиш на занятията ми и на обществената моя деятелност, ни на моето развитие. Но ние сме бедни хора и двама, не можем да поддържаме семейство, ако аз не се огранича с домакинството. Какво ще стане тогава с твоята другарка в живота? Няма ли тя тогава да заприлича на ония ограничени майки и жени, които потъват в дреболиите на живота? Ето първия подводен камък, о който се разбива семейното щастие. Можеш ли да бъдеш щастлив с такава жена? Не, по-добре и ние да си останем другари и приятели, отколкото мъж и жена…*.
През 1884 г. Виктория се завръща от Русия и започва да преподава в Образцово Софийско девическо училище. На следващата година, след като бива изгонен от Русия, Димитър и тя започват и съвместно редактират първия социалистически вестник „Съвременний показател“. Той популяризира творбите на Маркс и Енгелс, Дейвид Рикардо, Адам Смит, Чернишевски, Лавров и др. Публикува и преводи на Балзак, Тургенев, Гьоте, Шилер и Дикенс. Двамата скоро се женят и имат четири деца: Стела (1887-1954), Наталия (1889-1943), Владимир (1893-1925) и Димитър (1895-1918). Вела Благоева умира през 1921 г., тежко болна и смазана от смъртта на най-малкия си син във войната. Това поне ѝ спестява „изчезването“ и последвало убийство на другия ѝ син от полицията през 1925 г.
През целия си живот и въпреки крехкото си здраве, Вела (както предпочита да бъде наричана и е широко известна) не престава да работи като учителка в София (1884-1985, 1905-07), Шумен (1886-87), Видин (1887-90), Търново (1890-92), Стара Загора (1892-93), Пловдив (1893-96, 1902-03), Тулча (1901-02) и Марашки Тръстеник до пенсионирането си (1907-12) и фактически издържа съпруга и семейството си финансово.
Фигура 28: Вела Благоева, 1887 г.
Заради социалистическите си схващания е постоянно освобождавана и местена като учителка. Директорът на девическата гимназия в Търново пише доклад до тогавашния министър на народното просвещение Георги Живков: „Учителката Благоева умее прекрасно да предава, когато иска да се приготви. Някои нейни уроци, на които съм присъствувал, са били образцови. Разяснява ясно и живо тъмните части на урока. Не оставя ученичките да зубрят… Но за жалост тия нейни превъзходни уроци са твърде малко. Повечето пъти учителката влиза неподготвена в класа и новите уроци почти прочита на класа от учебника. Върху това ми са се оплаквали ученички от VI клас…
Самата учителка си е позволявала сегиз-тогиз под укрита форма да подмята пред ученичките за тъй наречените „нови идеи“… В същото време се появи и разделението на ученичките от V и VI класове на „социалисти“ и „несоциалисти“, за което съм рапортувал от време. Тъй като тоя въпрос заема доста сериозен вид и започва да се говори из града, че именно учителката Благоева проповядвала на ученичките социализъм и им раздавала за прочит книжки… имам чест да ви съобщя… че силно подозирам тая учителка в разпространения на деморализация (на) на тъй наречения „български социализъм“ между ученичките.*“ По-нататъшните проверки на директора показват, че Благоева не прави това в час, но въпреки това следващата година той моли за нейното освобождаване. Други доклади опитват и да омаловажат педагогическите ѝ умения. През 1892 г. тя е уволнена, а петнадесет нейни ученички са изключени от училище за „развратителна социалистическа дейност“*.
Иронията е в това, че министърът на просвещението е роден брат на Вела Благоева. Георги Живков (1844-99) е един от героите на българското националноосвободително движение. Въпреки че завършва медицина, истинското му призвание е преподаването. Подозиран от османските власти, той емигрира в Румъния и участва в революционните кръгове. След създаването на българската държава заема висши позиции в Либералната партия и става министър на народното просвещение (1887-93) в правителството на Стефан Стамболов. Докато той е министър, е основан Софийският университет, приет е нов закон за образованието, както и редица прогресивни мерки в тази сфера. Впоследствие той заема постовете министър на финансите и председател на Народното събрание. Вела Благоева обича брат си и е автор на негова биография, както и на надгробно слово след смъртта му, по всяка вероятност непубликувани. Тя защитава неговото дело и заключава: „Властта, както казват, разваля хората, но Живкова тя в нищо не измени“. Според нея той остава честен демократ, който се опитва да се застъпва за учителите, когато може*. Тя цени и другия си брат, Никола Живков (1847-1901), известен просветен деец и автор, наред с други произведения, на националния химн на България между 1879 г. (официално 1886 г.) и 1944 г., Шуми Марица“. Отчуждението е пълно само с майка ѝ. Докато братята ѝ се опитват да я убедят да е по-разумна, след всяко уволнение майката мърмори: „пада ѝ се“*. Въпреки това Вела изпраща чудесно емоционално писмо до Георги по повод смъртта на майка им през 1897 г.*.
Tези връзки с управляващите елити не са случайни. Както вече беше споменато, и двете крила на БРСДП са съставени предимно от интелектуалци чак до войните, а социалният произход не гарантира сходни идеологически уклони. Друг пример е съпругата на Гаврил Георгиев (1870-1917), важна, но по-слабо позната фигура от БРСДП (т.с.) заради необщителния си и безкомпромисен характер. Известен като един от железния триумвират, наред с Благоев и Кирков, той е неуморният редактор на партийната преса. Брат на съпругата му е Димитър Христов, бивш социалист, който през 90-те години на 19. век става член на Либералната партия. Изглежда семейният натиск, наред с постоянните конфликти в работата, го кара да се оттегли от политическа дейност след 1909 г.*. Освен дейния си обществен живот като водач на женското социалдемократическо дружество, Вела е и издателка, редакторка на редица периодични издания, преводачка и авторка на учебници, романи, пиеси и кратки разкази, предимно на историческа и женска тематика. Изключително изразителна, ясна и в същото време нюансирана в езика си, белетристиката ѝ не е толкова успешна*. При пенсионирането ѝ министерството не признава годините, когато е била учителка преди създаването на българската държава, и ѝ е отказана пенсия*.
Личната ѝ кореспонденция разкрива един топъл и напълно безкористен човек. Семейните писма до всичките ѝ деца са нежни и изпълнени с чувство за хумор, качество, което очевидно притежава цялото семейство: някои от писмата са изключително забавни*. Отношенията ѝ и с двете ѝ дъщери показват завидно доверие и приятелство, явна компенсация за липсата на майчина топлота, от която е страдала самата тя. И двете ѝ дъщери я боготворят, 1997), 16.’]*. В писмо до по-малката си дъщеря Наталия от 1912 г., вече пенсионирана, тя я утешава за първото ѝ любовно разочарование и я осведомява по семейните въпроси: „Татко ти е загладил косъма, преживява трета младост (шестдесетгодишна)… Стела е отлична домакиня и заприличала на стара мома, но това само между двете.*“ Запазено е и едно ранно писмо от шестнадесетгодишната Стела от Прага през 1903 г. В писмото си тя благодари на майка си за изпратените пари и пише за уроците си по музика, френски и философските книги, които чете от библиотеката.
Сетне мене много ме мъчи и друг въпрос. Той е религиозният. В Бог аз вярвам, но не тъй както вярват всички. Аз не мога да си представя що е Бог, формата, в която е той аз не мога да си представя. Но аз наричам причината на всички причини, това нещо, което е създало природния ред, тая причина според която майките са майки…? Това аз наричам Бог; ала ми се чини, че аз не мисля право, не знам защо. Сетне се питам дали Исус е също Бог? Аз туй именно не мога си обясни. Като достигна до тоя въпрос, главата ми става хаос и вече преставам да мисля. А пък няма тук кому да си кажа мислите.*
Че дъщерята на най-изявената социалдемократическа двойка размишлява върху религията и християнството в частност не бива да ни изненадва. Предвид огромното влияние на руската литература върху българските интелектуалци и практическото прилагане на толстоизма в няколко комуни, острието на атеизма е насочено не към християнството като такова, а към църквата като организирана институция, от която е отлъчен и Толстой. Забележителното е, че Вела Благоева, авангардна и атеистично настроена жена, а и нейният съпруг, не се опитват формират нагласите на децата си и да им наложат собствените си виждания. Оставят ги да открият свои собствени истини, да извървят своя собствен път. Разбира се, и двамата са силни модели за подражание. Не е чудно, че на смъртния си одър през 1924 г., три години след смъртта на съпругата му, Димитър Благоев казва на дъщеря си Стела: „С друга жена не бих могъл да живея.*”
Би могло, разбира се, да се твърди, че Благоева е изключение. Данните обаче показват друго. Както видяхме от статистиката на просопографията, броят на жените е пренебрежим, те съставляват малко над 4 на сто от базата данни (148 статии от 3448). Това обаче е технически артефакт, произведен от недостатъчната представеност в изворите на жените като цяло и на жените социалистки в частност. Действително, мимоходом биват споменавани забележителни жени (като Ангелина Бонева, чийто портрет е представен в шеста глава), които така и не биват включени в която и да било енциклопедия или обобщаващ разказ. От друга страна, броят на жените сред членската маса е още по-малък и от броя на жените в базата данни, което отразява обстоятелството, че социалистическата дейност не непременно бива подпечатана с формално членство. Така жените в БРСДП (т.с.) съставляват между 1 и 2.9 на сто от членската маса между 1908 и 1912 г. и достигат 4.9 на сто едва през 1914 г. с намаляването на мъжете заради Балканските войни*.
На една снимка от решаващия Десети конгрес на БРСДП, който подпечатва идеологическото разцепление, виждаме единствената жена делегат, седнала между Благоев и Кирков (фиг. 29). На гърба на снимката е дадено името ѝ: Анна Стефанова. Тя не е в никоя енциклопедия, нито е оставила архив. Не знаем кога е родена, нито кога е умряла. Спомената е бегло в спомените на брат си Борис Стефанов Матеев, който пише, че през 1895 г. баща му е отписал най-голямата му сестра Анна от училище, за да може да помага в домашната работа. Тя става библиотекар на учителския клуб „Саморазвитие“ без заплата и започва сама да учи френски, за да може да завърши гимназия и университет. Изглежда изиграва важна роля за събуждането на неговия интерес към социализма. Анна е спомената мимоходом и на един ред в спомените на по-малкия ѝ брат Иван Стефанов като първи секретар на варненската организация, но с името на съпруга си – Анна Йовева*. Срещаме я и в непубликуваните бележки на Койка Тинева, от които научаваме, че Стефанова е била партиен секретар на варненската организация през 1903 г., че е била една от няколкото интелектуалки в групата и че по-късно е отстранена след кампания, организирана от работници, които се оплакват от ръководството от интелектуалци. След нея е избран шивачът Тодор Димитров, когото Тинева описва като „фактически лумпен“, недисциплиниран, безчестен, тормозещ жена си, живеещ от заеми, които никога не връща, но амбициозен и хитър, способен да намери подкрепа сред работниците с куха революционна фразеология и да манипулира традиционното им отношение към жените*.
Фигура 29: Десети конгрес на БРСДП (т.с.), 1903 г.
Невидимостта в източниците не означава действителна невидимост в съвремието. Съпругите често не постъпват формално в партията, за да бъде защитено семейството: поне единият родител трябва да има сигурна постоянна работа. Тодор Луканов (1874-1946), един от най-изявените, но забравени и очернени водачи на партията заради неодобрението му на действията ѝ от 1923 г., е член на ЦК и организационен секретар след 1921 г. Ра́нен социалист, той бива лишен от правото да преподава до живот.
Първоначално учи химия в Софийския университет, впоследствие завършва право в Женева през 1900 г. и впоследствие упражнява професията, но предимно се занимава с организационна работа за БРСДП (т.с.). По време на войните е осъден на пет години затвор заради антивоенните си позиции и амнестиран след войните. Съпругата му Констанца (Коца) Луканова, родена Башева (1875-1948), не фигурира в никоя енциклопедия и поради това първоначално не беше включена в базата данни, но в Архива на Койка Тинева има кратка бележка, която осветлява нейната история. Тя се омъжва за Тодор млада, непосредствено след завършването на гимназия, и след неговото уволнение заминава с него за Женева, където завършва курс по акушерство. Работи като акушерка в Плевен и пропагандира социалистически идеи, но формално става член на партията едва през 1910 г. През 1914 г. заедно с Тина Киркова, Анна Маймункова, Райна Кандева и Цонка Христова е избрана в централната женска комисия на партията. След 1925 г. цялото семейство емигрира в СССР, където преживява унижението и изгонването на съпруга си от партията през 1930 г. като „десен опортюнист“, както и смъртта на един от синовете ѝ – Андрей, лекар*. Георги Димитров не позволява на Тодор Луканов дори да се завърне в България след войната, въпреки че синът му, Карло Луканов, е външен министър на Димитров. Умира в нищета в Москва през 1946 г.* На Котса е разрешено да се завърне и умира през 1948 г.*
Ето още едно доказателство за невидима жена, четиринадесетгодишното момиче, с което тази книга започна. В една по-късна ръкописна автобиография от 1951 г. Мария Крушева обяснява, че произхожда от заможно селско семейство. Баща ѝ е майстор на сапун, но с упадъка на този занаят става мелничар. След Втората световна война мелницата му е национализирана. Братята и сестра ѝ запазват своите „буржоазни разбирания“, въпреки че никога не са били политически дейни. Когато тя е на десет, местните учители убеждават баща ѝ да я прати в града, тъй като показва забележителни умствени способности. Учи първо в Търново, после в Русе.
В III клас (13-годишна) се сприятелих със Станка Савова … момиче като мене от село, но попаднало в Търново в средата на учители социалдемократи. Не си спомням какво сме чели с нея, но се считахме за социалистки. Спомням си само, че в IV клас когато учителя ни по български език ни даде за домашно упражнение да напишем биографията на някой велик човек в света, Станка описа живота на Карл Маркс, а аз тоя на Вилхелм Либкнехт. Още тогава аз се бях освободила от религията и манифестирах това, за голямо огорчение на майка си, която ме гълчеше, че в неделен ден не с нея ходя на черква, както дотогава. През Балканската война 1912-13 година бях в VI клас. Цялата зима до 1-ий март нямахме учебни занятия поради това, че гимназията ни в Търново беше заета за военна болница. Тая зима аз прекарах в с. Върбовка, Еленско при една моя леля, у която беше на квартира една учителка, теснячка, с която се сближихме, много четохме и оттогава аз вече се считах за теснячка. Бях много силна ученичка, четях много вън от уроците си. Искам да отбележа, че най-добрите ученици по онова време все левееха… И тъй още отрано се оформих различно от средата в която живеех.*
Между 1915 и 1918 г. Мария става учителка и единственият човек, когото чувства близък, е по-възрастен братовчед учител, който също е станал социалист, а по-късно деен комунист. През 1918 г. тя постъпва в Софийския университет с намерение да завърши химия (тъй като все още няма медицински факултет, който би могъл да изпълни мечтата ѝ да стане лекар), но на следващата година се разболява от тиф и едвам оцелява. Запознава се с Върбан Ангелов, изтъкнат комунист и адвокат, за когото се омъжва през 1921 г. Едва тогава, пише тя, тя постъпва в организираните социалистически среди, става член на партията и е дейна в женската група в Русе, където изнася лекции на работници.
Ангелов собствено е един от малцината, които в спомените си изрично споменават ролята на социалистическите съпруги, „които участваха също в движението като изтъкнати негови дейци и споделяха не по-леко участта и страданията на своите другари и съпрузи“*. Той дава подробни биографични данни за седем жени, които не се споменават в никой друг източник. Всички те са съпруги на негови колеги адвокати: Злата Токушева (1884-1963), Тошка Русева (родена 1889), Мара Атанасова (1883-1943), Мара Козловска, Марийка Кирова, Иванка Караминчева и Мария Ангелова, родена Крушева (1896-1981). Повечето са учителки и дейци на женското и профсъюзното движения*.
Процесът, посредством който човек се запознава със социалистическите идеи, е описан много ясно в автобиографията на Мария Крушева. Това не става през роднини, влиянието на съпруг, брат и т.н. (въпреки че със сигурност е имало и такива случаи), а като младежи в гимназиите и е важно да се има предвид, че в случая на момичетата тези гимназии са изцяло девически. Още по-показателни от тези истории са визуалните материали (фиг. 29). От периода има множество снимки на марксистки кръжоци в девически гимназии, свидетелство за жизнената Zirkelkultur*.
Фигура 30: Марксистки кръжоци в девически гимназии, Пловдив 1907 г. и Шумен 1912 г.
Основният канал са учителите, както мъже, така и жени. Но и „бацилът“ е във въздуха – социализъм, стремежът към социална справедливост вече изместват национализма, който е изменил на демократическите си основи, а храната на този бацил са книгите. Евтим Дабев, първият преводач на Маркс, остроумно описва в спомените си как като учител в девическата гимназия в Габрово веднъж хванал едно от момичетата да чете „Положението на работническата класа в Англия“ на Енгелс и горко да плаче над страданията на английските работници. Наложило се да я успокоява, което му се удало едва след като се оженил за нея. Кой кого избира*? Някои се запознават със социализма по-късно, след завършването на училище. Стефка Попова (родена 1880 г.) става учителка в Стара Загора и е изложена на социализъм посредством другите учителки. През ваканциите тя събира между десет и петнадесет колежки да четат социалистическа литература и да пеят революционни песни. Тя си спомня: „Някои колежки встъпиха в брак със съпрузи, имащи други политически убеждения. Те, заради хармонията в семейството, станаха пасивни, „неутрални“, но в душата си запазваха симпатиите към социализма.*“ Самата тя се омъжва за колега социалист.
Мара Йонева е родена във Варна и е дейна в средите на ученичките социалистки. Учи медицина в Женева, където най-вероятно се запознава с Никола Димитров (1883-1943). Двамата се завръщат от Женева с лекарски дипломи (той през 1911 г., тя през 1915 г.) и практикуват медицина. Връзката им е хармонична и архивът съдържа многобройната им, почти ежедневна кореспонденция по време на войната, когато Никола е на фронта и в която те се обръщат един към друг на български и френски с „мило дете“, „скъпи, мили мой приятелю“, „cheri“, „cher gosse“, „cher amour“, „inoubliable mon gosse“, „cher enfant“ и т.н. Тя умира от мъчителна болест през 1925 г.; той е арестуван, интерниран и умира през 1943 г.*
Разбира се, има случаи, в които жени приемат социалистическите виждания на съпрузите си, но броят им не е голям и това не може да се изведе до общо правило. Мария Джидрова, родена Мария Тодорова, е млада учителка и библиотекарка, колежка на Петър Джидров, който ѝ препоръчва социалистическа литература и тя „прие социализма като едно учение за справедлив обществен ред.*“. Женят се през 1895 г., когато и двамата са на двадесет и Мария се превръща в един от признатите водачи на БЖС*. Борис Стефанов, брат на Анна Стефанова, пише на бъдещата си съпруга Пенка Моралиева, която счита, че общественият живот е тежък и предпочита да отдаде на дома и възпитанието на децата: „Днес да се мисли, че някоя майка може да бъде възпитателка, без да взема участие в обществения живот, е голям предразсъдък.*“
Повече жени социалистки стават съпруги на социалисти, отколкото съпруги на социалисти да стават социалистки. Някои от тези жени блестят с това, което постигат през краткия си живот. Цанка (Стоянка) Драгнева Йованович (1873-1905), родена в Русе, завършва гимназия в Търново, където се запознава със социалистическите идеи, след което преподава в продължение на шест години. Между 1897 и 1898 г. тя учи природни науки в Женева и е деен член на социалистически групи. Завръщайки се в България, тя се установява в Сливен, където работи като учителка. Там се запознава и през 1900 г. се омъжва за сръбския инженер и социалист Коста Йованович (1875-1930). Когато се преместват в Белград, тя продължава образованието си и става изявена фигура в сръбската социалдемокрация, единствената жена делегат на учредителния конгрес на сръбската Социалдемократическа партия през 1903 г. През същата година основава първата женска социалдемократическа организация. Като член на редакционния съвет на „Радничке новине“ изготвя законопроект за жените работнички, внесен в Скупщината. Заминава при съпруга си в Германия през 1904 г., при което губи първородното си дете и умира от рак на 32-годишна възраст*.
Не само че не всички съпруги на социалисти стават социалистки заради съпрузите си, но някои от тях дори не се омъжват за социалисти, а някои и не остават социалистки, било то по душа. Теофана (Теофано) Попова не става част от енциклопедиите, но фигурира в аналите на женските и благотворителни движения и някои спомени. Родена през 1856 г. в едно от най-изявените семейства на Стара Загора, тя получава многостранно образование и хвалби за интелекта и поетичните си заложби в училище. Непосредствено след завършването си става уважавана учителка. Омъжва се много млада за Васил Папазоглу (Попов), син на богат българин, член на меджлиса. Съпругът ѝ умира в епидемията през 1878 г. и Теофанова остава вдовица на 22-годишна възраст с двама сина. Още преди създаването на българската държава тя организира женско дружество в Стара Загора и след 1878 г. е отдадена на учителското си призвание, макар да няма финансови нужди. Преподава в Казанлък, а по-късно и в Севлиево, където според племенницата ѝ „тя се запознава и с модното за времето си учение – социализма, на което се отдава с присъщия за пола ѝ идеализъм.’]*“
В Севлиево тя е душата на социалистическия (но не марксистки) кръжок около Спиро Гулабчев, когото почита като идол, „една чиста англеска личност, образец на нравствено съвършенство.*” През 1889 г. тя е един от дванадесетте представители на тайна среща на мрежата от такива тайни кръжоци, изградена по Гулабчевата идеология на „сиромахомилство“*. Те финансират периодичните издания на Гулабчев от заплатите си и превеждат книги и памфлети без заплащане. Въпреки репутацията си на социалистка, с препоръка от българската екзархия Теофана Попова е назначена за учителка в българската девическа гимназия в Солун и директор на девическия пансион. Заплатата ѝ е нужна, за да издържа сина си Димитър Попов (1876-96), който учи медицина в Женева. Самият Димитър завършва гимназията в Габрово и е приятел с Георги Бакалов. Според някои източници е убит (Бозвелиев смята, че става дума за самоубийство) през 1896 г. в Свищов, където е назначен учител по естествена история. Теофана е напълно смазана от загубата и прекратява всичките си дотогавашни контакти, търсейки утеха в църквата и приятелството си с епископ Методи Кусевич, един от най-яростните критици на социализма, по думите на Бозвелиев „великият социалистоядец”. Тя основава благотворителното общество „Добрият самарянин“, на което завещава значителното си имущество и се посвещава на грижи за сираци. Друг удар е престъпното убийство на втория ѝ син, горски стражар, през 1912 г. Попова става мистик и до последните си дни през 1928 г. обикаля страната, изнасяйки беседи, в които обяснява Евангелието и пише статии, в които отхвърля социалистическото си и атеистично минало като „безумно увлечение по модата“*. Не е чудно, че младежкият ѝ социалистически период е забравен, но той остава ярко свидетелство за разпространението и притегателната сила на социализма в този период.
Много малко жени остават неомъжени. България се характеризира с ранни и почти всеобхватни бракове през целия период на демографския преход. Дори след Втората световна война се запазва висок процент и относително ранна възраст на сключване на брак, въпреки че общата раждаемост спада, собено след 60-те години. Едва от 90-те години на 20. век България навлиза в етап на по-малко и по-късни бракове, както сред мъжете, така и сред жените. До средата на 20. век късният брак или отказът от брак са рядкост. Ергените са толерирана чудатост, но неженени жени не се приемат за нещо нормално. Това обяснява как дори жена от калибъра на Вела Благоева може да изрече горецитираното „заприличала на стара мома, но това само между двете” по повод на дъщеря си Стела. Стела се омъжва, но само за година. След като завършва обучението си по музика в Прага, тя завършва и история в Софийския университет и става учителка по история в Първа девическа гимназия в София като дава и частни уроци по музика. Тя става член на БРСДП (т.с.) през 1915 г. и през 1924 г. е уволнена без право да преподава където и да било, въпреки обстоятелството, че документацията, събрана от Държавна сигурност от директора на училището, други учители и дори хазяйката ѝ, удостоверява, че е тиха, надеждна, коректна, никога не е разпространявала комунистически идеи и „най-важното, никога не е отсъствала от работа заради комунистическо празненство”*.
След смъртта на майка си тя на практика става секретар на Благоев. През 1924 г. се омъжва за Коста Янков (1888-1925), армейски офицер (майор), който на свой ред произхожда от легендарно патриотично революционно семейство по време на националноосвободителното движение срещу Османската империя. Член на тесните социалисти от 1908 г. и главен редактор на „Народна армия“ (1920-23), той е избран в ЦК, става ръководител на военната организация и организира терористичния атентат през април 1925 г., при който е убит); есето е достъпно и на http://www.librev.com/index.php/–/1183-2011-03-24-13-30-03). В своята също толкова духовита и ангажирана книга, макар и от различна политическа изходна позиция, журналистката Велислава Дърева подкрепя това обяснение, но представя атентата като отговор на предхождащия го бял терор (Велислава Дърева, Атентатът ‘1925: Денят, в който се отвориха портите Адови [София: Синева, 2019]). И двамата автори имплицитно приемат версията, че Коларов и Димитров са отхвърлили политиката на Коминтерна за въоръжено въстание още през лятото и есента на 1924 г., изпращайки няколко писма от Виена. Действително, това е възприетата от комунистическата историография теза, която освобождава Димитров и Коларов от отговорност (Дончо Даскалов, Васил Коларов и Георги Димитров и революционните събития в България, 1923-1925 [София, 1978]; Георги Наумов, Атентатът в катедралата „Света Неделя“ [София: Партиздат, 1989]). Тази версия обаче е оспорвана още по социалистическо време и има интересен дебат, критикуващ тези изследвания от 70-те години (виж критичните рецензии на Татяна Колева в ИИИ 42, 1980, 471-84 и Петко Боев в ИИИ, 67 (1990), 361-64, както и „Политическата линия в началото на 1925 г. и Априлският атентат“, ИИИ, 65 (1989), 471-84). В своята биография на Димитров, основана на подробен преглед на документалните източници, френската политоложка Мона Фосколо внимателно разглежда всички версии относно терористичния атентат от 1925 г. и заключава, че вина носят на първо място както Димитров, така и Коминтернът, ако не за самия атентат, то за цялостната войнствена атмосфера, включително въоръжаването и финансирането, които подхранват т.нар. „въоръжен курс“ (Фосколо, Георги Димитров, 80-96; български превод на непубликуваната дисертация на Фосколо на френски). Версията, че терористичният атентат може да е бил свързан с планирания преврат, обединяващ царя, генерал Жеков, БЗНС и военната организация на БКП, според Фосколо „не бива напълно да се отхвърля“ (стр. 92), но става безспорен факт за Тодоров и Дърева.‘]*. Брат ѝ е убит в полицейското управление, но Стела е освободена. През 1926 г. заедно със сестра ѝ емигрират в СССР, където Стела работи в Коминтерна. След войната за кратко се връща в България, където работи за Славянския комитет, но между 1949 и 1954 г. става посланик на България в Москва, където умира. Наталия, от друга страна, никога не се е омъжвала и умира в Москва през 1943 г. от удар, подобно на останалите членове от семейството (тези, които не са убити). Децата на емигранти я помнят като мила Майка Тереза*.
Всичко това обаче обяснява защо, с много малко изключения, повечето жени социалистки се омъжват. Ангелина Бонева е едно такова изключение и дори тя за кратко сключва формален брак, за да излезе от османския затвор (виж шеста глава). Друга „изгубена“ биография е тази на Екатерина Стоичкова (1876-1902), една от първите учителки социалдемократи. Никола Въжаров (1877-1964), също учител в Кюстендил, а по-късно и кмет на градската комуна, я описва в спомените си като висока и слаба с къса коса, което е изключителна рядкост по това време. Други жени сплитат косата си на плитка, а „по-интелигентните“, като учителките, я носят на кок. Дейна в учителското социалистическо движение, избрана в ръководството му, тя постоянно е обект на злословене от страна на другите жени. Умира от туберкулоза през 1902 г. на двадесет и шест*. Тя обаче също е омъжена и фамилията ѝ по мъж е Иванова. Вела Благоева също има къса коса на младини, носи мъжко палто и сини очила и пуши цигари като руските нихилисти, но бързо съобразява външния си вид с изискванията на българската дребнобуржоазна среда*.
Всички гореизложени примери далеч не отричат влиянието на семейния произход и роднините от мъжки пол; те само имат за цел да усложнят разбирането на предаването и присвояването на идеите и да се противопоставят на елементарни обобщения. Тина Киркова например се ражда в семейството на Трифон Богоев, книговезец и основател на социалдемократическата група в Стара Загора. Тя не завършва гимназия, а ѝ се налага да започне работа като телеграфист. Тя и Георги Кирков нямат деца. Отдадена на партийната работа и уважавана, тя има аскетичен външен вид и няколко мемоара споменават, че прякорът ѝ сред социалистите е „свекървата“, дума, в която на български няма нищо евфемистично*.
Фигура 31: Стела и Наталия Благоеви през 1914 г.
Други спомени я описват като топла и напълно безкористна личност*. Плете ръкавици и пуловери за продан, за да допълни семейния доход, но по-голямата част раздава на бедни работници и членове не семейството. Кирков се шегува, че „ще фалират в отдел „плетачество“*.
Койка Тинева (чийто портрет се съдържа в трета част) се сприятелява с Тина Киркова, когато тя се мести в София. Тя много уважава Георги Китков, който е най-популярният водач със своята общителност и красноречие. Самата Тинева произхожда от прогресивна, образована и богата среда и отрано е под влиянието на своя вуйчо Кръстьо Раковски, както и на по-големия си брат. След пловдивския конгрес от 1904 г. тя е чест гост в дома на Киркови и участва в оживени дискусии за мястото на жените в движението до късно през нощта:
Той се отнасяше много скептически към активното им участие. Често казваше – не ми приказвай ти мене, не виждаш ли какво става. Идват в клубовете, представят се за наши сподвижници и, щом се оженят, престават да се интересуват от нашата работа. Аз му възразявах като обвинявах в това мъжете. Имах вече доста примери, когато мъжът предпочиташе жената да си седи вкъщи и да създава уют на мъжа. Бях слушала как един наш известен другар казваше: еманципацията за комшиите. Какво значи това да се върнеш вкъщи, а жената вместо да те посрещне и да ти приготви всичко необходимо, тръгнала по събрания, клубове. Той самичък много добре разбираше причините за слабото участие на жените, но обичаше да ме ядосва. Ти мислиш, че ти вярвам. И ти ще направиш същото, ще се ожениш, ще се завреш вкъщи и ще мислиш, че изпълняваш кой знае каква важна работа като създаваш уют на мъжа си.*
Истина е, че във всяко друго отношение действията на Кирков са в подкрепа на женското движение по всякакъв възможен начин и той поддържа инициативата на Вела Благоева за независима женска организация на социалдемократите, но не пропуска възможност да дразни*. Колкото и да не ѝ се иска, Койка признава пред себе си: „Впоследствие аз имах случая да наблюдавам някои жени даже на големи наши хора, които схващаха своята роля в партийното движение в това да създават благоприятни условия за работа на своите мъже. Те даже не съзнаваха това и без стеснение и ми са заявявали, че те изпълняват своята партийна задача именно в горното.*” Дълбоко в себе си и Койка Тинева споделя това виждане, признавайки само ролята на жената деец и не стига до застъпничество за „невидимите“ жени. Много от тези жени добре осъзнават положението си и не „без стеснение”, напротив, ненужно се стесняват. Същата Мария Крушева, дейна в движението до 1923 г., пише за положението си в междувоенния период в този дух. Съпругът ѝ е интерниран през целия период и тя „със стеснение“ казва за себе си: „До 1939 година аз не съм вземала пряко участие в партийния ни живот, но на мъжът си – деен комунист – не само че не съм пречила, но съм го подпомагала във всичко каквото мога.” В дома ѝ постоянно се провеждат тайни срещи. Между 1939 и 1944 г. самата тя участва в събирането на помощи за затворници, в демонстрации, крие нелегални дейци в дома си и подпомага работата на дъщеря си студентка, деен участник в тайната съпротива. „Утешавам се с мисълта, че и мъжът ми и дъщеря ми, и зет ни всичкото си време след служебните си занятия посвещават на партийна работа. Аз се мъча да ги облекчавам от дребните грижи около домакинството ни и по тоя начин косвено изпълнявам партийния си дълг.*” Чие съзнание е фалшиво? „Жени социалистки“ и „съпруги на социалисти“ не бива да бъдат противопоставяни. Мъжете социалисти могат да си позволят да са видими и да водят благодарение на своите невидими съпруги социалистки. Това, че те (а и някои жени социалистки) много рядко си дават сметка за това, говори не толкова за ограниченията на социалистическата идея, колкото за вкоренеността на тези мъже и жени в тяхното историческо време и място.
Жертвите на Белия терор са непропорционално много мъже, както във всяка война, но има и няколко убийства на изтъкнати жени. Вела Пискова, родена Ахмакова (1889-1925), родена в Търново и дъщеря на учител, учи в педагогическата гимназия в Шумен, където през 1907 г. се присъединява към БРСДП (т.с.). През 1917 г. завършва математика и физика в Софийския университет и става гимназиална учителка. През 1908 г. се омъжва за Пеню Писков от семейство Пискови, в което и тримата братя са дейни социалисти. Тя обаче изпъква с уменията си на ръководител. Като деец на учителската организация, УСДО, тя организира женските антивоенни протести в Шумен и през 1923 г. е първата жена военен командир на въстанието в Бяла Слатина. През 1924-25 г. е секретар на Окръжния комитет в Шумен и ръководител на Военната организация в Шумен и Русе. Убита е през март 1925 г. при престрелка с полицията. Съпругът ѝ е арестуван и осъден на десет години затвор. Синът им Камен Писков, 15-годишен по това време, е прехвърлен в СССР, където става инженер. След 1945 г. се завръща в България и става републикански шампион по шах и известен треньор по шах. Вела Пискова за съжаление няма архив, налични са само сухи биографични данни.
За щастие не такъв е случаят с Анна Маймункова (1878-1925). Родена в богато семейство на търговец, банкер и кмет на родния ѝ град Хасково, Анна е най-малкото дете. Завършва девическите гимназии в Стара Загора и Пловдив, където Вела Благоева ѝ преподава руски. Там тя става социалистка. Присъединява се към БРСДП през 1897 г. и Тесните социалисти през 1903 г. Баща ѝ е снизходителен към страстта на дъщеря си и се шегува с нея: „кога ще ми национализирате имотите?“ Анна предпазливо отговаря, че няма да е скоро*. Тя е единствената жена делегат на учредителния конгрес на УСДО през 1907 г. Когато е уволнена като учителка заради социалистическите си идеи, баща ѝ я праща да учи в чужбина, но след година спира да я финансира, за да може да издържа двамата си сина, които учат медицина в Париж. Анна е избрала да учи социални и политически науки в Брюкселския свободен университет, нейния alma mater, естествен избор предвид либералната репутация на Белгия. През тази година, 1907-08, тя има и кратка, но наситена любовна история, документирана в пощенските картички, които праща на сестра си Веса. След завръщането си отново е наета като учителка и през 1909 г. пише на сестра си, че си е купила ново палто, рокля и шапка от „фино екстра“ качество. Развълнувана е от новороденото бебе на сестра си и иска да му оплете терлички. Смята, че няма нищо по-благородно от това да отглеждаш дете: „Види се по някакъв абсурд, щастието ми до толкова работи, че да се радвам и да галя чужди деца… Днес жените у нас поставят на трети план своето дете, а ходи та се занимава изключително с празни и диви работи, говоря за по-заможните майки, защото работничките по принуждение ги оставят, за да отидат във фабриката.*”
През 1911 г. започва да пише за „Ново време“, „Работнически вестник“ и „Учителска искра“ под псевдонима Анна Май. През 1912 г. отново е уволнена и по време на войните води антивоенните демонстрации в Хасково, заради което получава прозвището „хасковската Роза Люксембург“. По време на кратко посещение в Берлин през 1911 г. тя се запознава с Червената Роза и пази снимка с автограф от нея като спомен. Запознава се и с Клара Цеткин, с която завързва дълготрайно приятелство. Анна се мести в София през 1920 г. и е избрана в Централната женска комисия към ЦК на БКП, чийто секретар е Киркова. В София тя е редактор на два женски вестника: „Равенство“ и „Работничка“, за които пише статии като „Пролетарските жени през зимата“, „Вдовиците и сираците на България“ и „Мохамеданката и комунизмът“*. През 1921 г. тя е българският делегат на Втората конференция на жените комунисти в Москва, която съвпада с Третия конгрес на Коминтерна. Там се запознава с Ленин. По-късно в един брой на „Равенство“ пише, че Ленин е казал: „Ако делегатите ме попитат какви са перспективите на революцията, аз ще им отговоря: ако комунистите се държат умно, перспективите са добри, ако обаче вършат глупости, перспективите са лоши.*” Не знаем какво Анна е считала за разумно или глупаво, но тя изиграва важна роля за организирането на хуманитарна помощ по време на глада в Русия 1921-22 г. Нейният вестник „Равенство“ спира да излиза след юни 1923 г. През септември тя организира стачката на работниците в тютюневата фабрика в Хасково и е арестувана. След освобождаването си се присъединява към тайната съпротива. Не е ясно дали е била в ръководството на Военната организация и Димитър Генчев се съмнява, че е знаела за терористичния атентат на 16 април 1925 г., съдейки по документираното ѝ поведение на този ден. Сигурно е, че вече е набелязана като цел. Арестувана е в дома си същата вечер, изтезавана е и убита в Софийския затвор. Предчувствайки събитията, два месеца по-рано пише до разтревожената си сестра:
Връщане няма! Ти бъди спокойна! Имаш деца и за тях трябва да пазиш своето здраве и спокойствие. Историята иска своите жертви, за които нито бива да се плаче, нито да се жали. Никому нищо лошо не съм направила, напротив, младини съм пожертвала за братя, за семейство. Сега не искам да се свия като баба. Какво друго искам от живота? Само скърби и труд, и огорчения, затова няма защо да ламтя за живот. А ти напразно се тревожиш. Нали знаеш, краят е смъртта. На мойта изморена душа ще е почивка*.
